Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 14:40 14.07.24 
Запознанства
   >> Ева и Ева
*Кратък преглед

Тема Емил-Мишел Чоран  
Автор indian (непознат)
Публикувано18.01.13 11:04



Хора, ще си позволя да споделя мисли на дълбоко впечатлил ме философ, чиято книга наскоро си купих. С 95% от казаното в цялата книга съм съгласен с две ръце, не съвсем с всичко. Би ми било мн. приятно да споделите каквото и да било!!! Как намирате изказаните мисли? Румънец е, страната на Дракула! Само балканците май сме способни на такъв мрак!!





Раждането е единствената и най-голяма катастрофа, която сполетява човека. Всичко останало след този момент е суетене на човека и хората около кошмарния факт на тази сполетялата ги катастрофа.

Страха (тревогата) и болката са едва ли не двете единствено съществуващи чувства – човек се стреми към страха, както мечтае и се стреми към см. Стреми се към тревогата, за да избие скуката (или нищото - най-много се бои от нея). Винаги се явява страх или тревога, по-силен от скуката.

Истински набожна е само онази монахиня, чието име за съжаление не помня, която е написала “Сатана, господарю мой, отдавам ти се изцяло!” с гвоздей, натопен в собствената и кръв.

Отреденото ни от нашата участ зло преобладава над доброто, но дори да се намираха в равновесие, нашите проблеми нямаше да бъдат решени. Ние сме на този свят, за да се борим с живота и смъртта, а не да ги отбягваме, както ни призовава цивилицазията, създадена, за да прикрива и замазва нерешимото….Ала към кого да се обърнем, от кого да поискаме съвет? От нашите съвременници? От тези вечно недоволни натрапници, виновни за това, че боготворейки признанието, амбицията и усилието, са ни превърнали в ненаситни и изнурени оперетъчни марионетки? Единственото извинение за тяхното буйство е, че то се дължи не на чист инстинкт или на искрен порив, а на паниката пред един затворен хоризонт.

Историята…(като наука)…човек има всички основания да се съмнява, че тя все още му принадлежи и той продължава да бъде неин субект. В действителност всичко се случва така, сякаш осъзнавайки, че тя на свой ред му се изплъзва, човек поема по един кратък, белязан от конвулсии неисторически път, който ще превърне в дреболии всички минали бедствия, към които той до този момент е изпитвал страхопочитание.

Само умът е способен да отрича съществуващото и да се наслаждава на несъществуващото, само той може да създава, да произвежда празнота. Аз съзнавам самия себе си, аз съм само когато отрицавам.
Като всеки друг фактор за нарушаване на равновесието, болестта изважда от вцепенение и носи елемент на напрежение и конфликт. Животът е въстание в недрата на неорганичното, трагичен порив на инертното, животът е одухотворена материя и, нека подчертаем това, материя, разяждана от болка.

Всеки от нас е продукт на минали болки и, ако се тревожи, на предстоящи болки. Към смътната, неопределена болест да бъдеш човек се прибавят и други, многобройни и конкретни, които идват, за да ни напомнят, че животът представлява състояние на абсолютна несигурност. Наричат болестите “фикс идеи” на органите. Би могло да се помисли, че действително органите са в плен на обсесии, от които не могат да се избавят, подвластни на определени, предвидими смущения, подчинени на систематичен кошмар, монотонен като натрапчива идея.
Докато човек е здрав, той не съществува. По-точно казано, не знае, че съществува. Болният въздиша по празнотата на здравето, по неведението на битието: дразни се от мисълта, че пред него е целият свят, без той да може да бъде част от него. Идеалът му е да забрави всичко и избавен от миналото, един ден да се събуди гол и свободен с бъдещето пред себе си.
Вместо да действа причистващо, упоритото страдание изкарва на преден план всичко лошо във физическо и морално отношение, което човек носи у себе си. Важно правило: не се доверявайте на страдащите, бойте се от всеки, който е прекарал продължително време на легло.
Няма нереална болка: болката би съществувала дори ако светът го нямаше. Даже да бъде доказано, че от нея няма никаква полза, ние все пак бихме могли да открием поне една – болката придава известна съдържателност на фикциите, които ни обкръжават. (според Чоран май единственото съществуващо нещо, преди живота или пък вътре в живота, в космоса изобщо, е само болката. Останалото са фикции, илюзии и халюцинации. Съгласен съм в общи линии, като добавим че и някои други неща, също съществуват, според мен…Но може би той ще ги нарече и тях болка. Или пък не – те не са това, май.)
Страдания, които сами си пожелаваме, колкото по инстинкт, толкова и от пресметливост: стремим се жадно
По отношение на която и да е постъпка в живота умът играе ролята на убиец на радостта.
Съвестта е нещо повече от тресчица, той е забит в плътта кинжал.

Във всички състояния с изключение на радостта е налице свирепост. Злото носи наслада, а не радост. Радостта, едничка победа над света, е чиста по своята същност, тя е несъвместима с насладата, която е съмнителна сама по себе си и в своите проявления. (сега разбирам защо цял живот съм мразел насладите и презирал хората в тези моменти, когато съм я виждал изписана върху физиономиите им, не говоря само за физическа, а и за умствена също…и защо толкова съм уважавал радостта и съм се радвал че ми е дадено много от нея…по-рано, в далечното ми минало, за съжаление…)

Предимството да си някой се среща по-рядко от това да създаваш. Творчеството е лесно, далеч по-трудно е това да презреш собствените си дарби.
С годините проникнах в две-три религии и всеки път отстъпвах пред прага на “посвещаването” от страх да не измамя сам себе си. За мен нито една от тях не беше достатъчно свободна, за да приеме отмъщението като необходимост, при това най-силната и най-дълбоката от всички, която всеки трябва да удовлетвори, пък било и с думи. Ако човек я потисне, тя може да доведе до сериозно душевно разстройство. Често, а може би дори винаги душевното разстройство се дължи на дълго отлагано отмъщение. Трябва да имаме смелоста да избухваме! Всяко страдание изглежда нищожно в сравнение онова, което е предизвикано от дълго сдържана ярост.
Често причина да провала е не страхът да предприемем нещо, а страхът, че ще постигнем успех.

Страхът пробужда съзнанието, но болезненият, а не естественият срах. Ако беше иначе, животните щяха да притежават по-висока степен на съзнание от нас.
Всичко, което вършим, всяко наше дело се стреми да забрави своя произход и успява само ако се опълчи срещу самите нас. На това се дължи отрицателният знак, с който са белязани всички наши успехи.
За да избавим думата “величие” от високопарност, би трябвало да я използваме само по отношение на безсънието и на ересите.
Когато се налага да изпълня успешно някаква задача, която съм приел по необходимост или по желание, още щом започна, всичко започва да ми се струва важно, всичко започва да ме привлича с изключение на нея.
Да живееш, означава да губиш почва.
Онова, което отличава истинския пророк от останалите, е, че той стои в основата на взаимно изключващи се и враждебни едно на друго течения.
Три часа през нощта. Улавям тази секунда, сетне следващата, отчитам всяка изминала минута.
Защо е всичко отва? – Защото съм бил роден.
Подобно странно безсъние ме кара да се пита дали въобще е трябвало да се раждам.



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор Kotence8 (откачалка)
Публикувано19.01.13 10:42



От първия прочит това ми изглежда като автобиографично описание на една много депресирана личност. За някои неща е болезнено прав, но ... Сега нямам нужното време, за да си изкажа качествено мнението (добре, че знам, че скоро няма да влезеш

).



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор barbalq4o ()
Публикувано19.01.13 10:53



Това е една много кофти гледна точка. Бързо си намери нещо друго за четене!



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор EllenDeGeneres (alone)
Публикувано20.01.13 10:24



Интересни разсъждения, не са на депресиран човек, а по-скоро на реалист-балканец. Любопитно ми е за кой период от живота се отнасят споделените мисли? 20 или 21 век? Ако можех да изразя нещата, които чувствам и мисля за настоящето, нямаше да мога да го направя по този красноречив начин. Съгласна съм със споделените мисли на философа.



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор Kotence8 (откачалка)
Публикувано20.01.13 12:45



Как намирам изказаните мисли? Започвам мисъл по мисъл.
За мен раждането само по себе си е дар, но ако аз го приемам за бедствие, да- то ще е такова. Дар е защото имайки шанса да слезем на Земята ние издигаме душите си на по-високи равнища като преминаваме през житейския си път, т.е. имаме шанса да го направим, ако ние сами си го позволим, ако сами си го направим.
Страха и болката са много силни чувства, да, понякога човек наистина има нужда да си поплаче, да се потерзае, но според мен, за да почувства себе си, за да намира и преоткрива всеки път частици от себе си. Но със сигурност не са едва ли не единствено съществуващи чувства, защото ако беше така нямаше да можем да ги наречем по никакъв начин. Ако няма светлина, няма и мрак, но и обратното. Защото в противен случай е сиво... СКУЧНО. И като че ли в четвъртия абзац според мен той го казва по някакъв начин. Но аз мисля, че се раждаме, за да се радваме на живота, независимо какво ни сполетява, а смъртта е просто начало, началото без което животът не би съществувал. И как успя да напише, че някой е недоволен като и аз много лесно сега мога да напиша, че отрицателните качества, които виждаш в другите са огледало на твоите отрицателни качества (всъщност това е факт).
Шестия абзац започва с една общовалидна истина ''Само умът е способен да отрича съществуващото и да се наслаждава на несъществуващото, само той може да създава'', но не е задължително да е само празнота, държа да подчертая. Също, че ние винаги имаме избор какво да създаваме в главите си. ''Аз съм себе си само когато отрицавам''. Това е така, защото отрицавайки човек мисли, размишлява, (да, май и аз сега отрицавам, ок, да себе си съм си, но не мисля, че само когато отрицава човек е себе си, защото ако се отричам от щастие, то аз ли съм тогава? Защо пък все трябва да ме боли и да ме е страх, за да съм себе си?) Да, материята е разяждана от болка, болестите изкарват хората от летаргичния им сън, да той е прав болката и страха са движещи фактори, но чрез тях човек може да се извиси, а не да остане в плен на тревогата и мъката.
За следващия абзац мисля, че пак съдържа някои факти, но не мисля, че само когато въздишам по нещо съществувам, нали беше празнота да се наслаждаваш на несъществуващото, а сега пък съществуваш?! И ако никой не се доверява на страдащите, щом нали всички сме страдащи и все ни боли, значи трябва да живеем вечно в недоверие, дори към близките си?!? Със следващите няколко изречения съм съгласна. Както и за радостта и насладата.
Аз мисля, че всеки е някой, но е по-трудно да създадеш нещо стойностно. Значи преди това ми говореше, че болката те осмисля, а сега ме съветва, да си отмъщавам, за да не получа душевно разстройство? Нали душевното разстройство ти създава болка, значи... нещо не намирам логика! Това за страха и провала мисля, че е така. Но какво се определя като провал?
И накрая мисля. че е имал нужда от топло успокояващо чайче, една блага усмивка и топла прегръдка (нищо, че на страдащите не трябва да се доверяваме, хахах)





Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор indian (непознат)
Публикувано24.01.13 12:05



Хора, мерси за отговорите, абе какво да ви кажа, десетки неща мога да ви споделя по темата.....в момента ми е празнота в главата и изобщо не знам какво да кажа...Чоран е роден в началото на 20 век май и най-изявеният му период през който е писал, са периода на двете световни войни, което винаги не е спирало да ме учудва как така в този толкова физически тежък и направо страшен период и на глад, и на бедствия, е имало толкова творчески потенциал в коя ли не нация - от най-оптимистични до най-песимистични неща, та даже и в Русия, независимо че е бил сталинизъм. Как така хората не ги е било еня за физическите си тела сякаш. Аз шапка свалям на всяко талантливо написано нещо, пък било то и най-черен песимизъм...философията е велика наука, гледам сега в книжарниците се продават Аристотел, Ницше, какво ли не още, пари само човек да има...та ако имах, щях да ги прочета, а когато чета, се идентифицирам с автора, сякаш той съм аз.

Изхвърлих се, като казах че съм съгласен с толкова много проценти от Чоран....Елън де Дженериз, мненията ни се покриват с това за балканското и реализма. Значи, проблемът за мен в този сгъстен мрак е именно атмосферата в нашите балкански страни. Обожавам полета на духа, обожавам пълния транс, който те прави щастлив. Бил съм в това състояние толкова много, много пъти. Като млад бях изцяло такъв и се смеех на депресиите. После разбрах че реалността е по-различна от това, което си мисли човек като млад, много депресии са ме сполетявали...разбрах че са съжаление пълното Падение и крах така да се каже, о всички точки може да бъде ужасяваща РЕАЛНОСТ за един човек с месеци и с години....и няма нищо смешно, и това са фази, които се случват точно в процеса на развитие - пълното падение, себеотричане, т.е. почти духовна смърт. За да се...възроди човекът, да!! Но може и с години да продължи,обаче вярвам, че падението, пропадането, е - фаза!!! Тоест, не вечно!!! А - шапка на всалям на стоици като Чоран, че независимо че целият им живот е протекъл така, са имали силата да го напишат, и то с каква картона!!

Въпросът е там, че колкото повече летиш, т.е. ОБИЧАШ, независимо в какво измерение - човек, творчество...толкова повече изтъняваш и рецептивен към другите ставаш - т.е. развиваш качеството търпение, изслушване, съобразяване с другия, т.е. твоето аз се губи или изчезва, и в крайна сметка правиш така че изслушваш до безкрай, защото виждаш нещо добро, т.е. виждаш любов в всяко едно същество. И... невероятно но факт, вярвам че НАЙ-СМЕЛИТЕ И НАЙ-СИЛНИТЕ, де факто хора са такива.

НО: в нашата нация така е направено, че, първо, добрите, интелигентните, добродушните и пр. са заровени в ъгъла в социален смисъл. Във всички страни гореспоменатите качества - сила, смелост, борбеност, позитивност, се ценят, единствено на балканите хората се страхуват от такива хора и гласът им не се чува. Едно от най-кошмарните лично за мен нациоланни деформации е завистта.... хората се надигат да режат главата на всеки по-стойностен човек....от 700 год. Просто бай Ганю е човекът, който в тази страна е прокопсвал най-добре. И, второ, има ужасно много робска психология - ако си с добри обноски и не се държиш като хамалин - околните го възприемат като сервилност или подмазвачество. Защото...съвсем реално има истинска сервилност, шуро-баджаначество в тази КРАЙНО ПОЛИТИЗИРАНА СТРАНА. И Алеко Константинов, просто не е възприемаем...

Изобщо, има страшно много мръсни енергии и сякаш е омагьосана страната. А нещото, което абсолютно вярвам, че именно тук са едни от най-читавите и интелигентни хора.

Мисля че нещото което витае над страната че нарича СТРАХОВА НЕВРОЗА...А най-смешното е че този страх е от....Нищото. В смисъл, че каквато и причина за страха да има, той се нарича "нищо", и с това "нищо" е омотан целият свят. България има лъвски сърца, защото траките са били такива, но....това турско робство просто осакати и изкорми самочувстието на хората, което им е било присъщо, насити душите с толкова ориенталщина, която не им е присъща. А то е и Любов - колкото повече самочувствие има човек, толкова по-малко дефанзивно гледа на света, той не търси разликите с другия, а общите точки...а сами виждате в какво превърнахме страната в последните 20 год. - защо, защото българите се бият и дърлят по ДРЕБОЛИИ, за всяка дреболия, която не им харесва в другия, до степен на "кой как ме е погледнал", коя буква не е казал така, както ти искаш за чуеш, и с това увлечение по дреболии ние загубихме 20 год. ценно време, вместо да се уважаваме, обичаме и да гледаме общото.

Както и да е, почти нищо не казах, нищо по темата....проблемът не е в нас, външен е...социален е, политически....



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор Markizata (чиста енергия)
Публикувано25.01.13 00:46



Какво мисля...хм. Много интересен автор и стил, определено (поздравявам те за избора и даже мисля да си го откардна

)

Да, допада ми подборът на метафорите му /на няколко места тотално се изгубих в тях, но това не значи, че проблемът е в автора/.

Обратно на повечето коментари, аз мисля че това е по - скоро софистициран поглед върху нещата, изразен чрез сарказъм, от колкото навяващ депресивни настроения. Т.е., мисля че авторът не се взема толкова на сериозно, колкото може да изглежда на пръв прочит.

Non bis in idem

Редактирано от Markizata на 25.01.13 00:47.



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор n7777 ()
Публикувано25.01.13 11:21



Нищо чудно няма,такава е кармата на България. Не е хубава,но е справедливо заслужена.





Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: Markizata]  
Автор indian (непознат)
Публикувано06.02.13 10:52



Уау, вдъхновявам се тогава да продължа темата - или да пусна още цитати, или просто да доизкажа каво мисля...


А книгата се казва "Неудобството да си роден".
О, кармата на България.....заради гонението на богомилите е било, така казват....с цената на живота просто трябва да излезем от комплексарството, че си го заслужаваме и да престанем да бъдем влюбени във всички народи, но не и в себе си....Че нож опря до кокал вече в икономическо отношение от това робуване....В един момент просто става дума за ЖиВОТ - или ще бъдеш влюбен в другите до самоизчезване, или....ще уважиш понятието живот все пак!!!
А политически - ТЕЗИ ДНИ за пръв път виждам къде-къде повече смелост от всички - излязоха хората на демонстрации, започнаха да си търсят правата, по Тв вече с пълно гърло крещят каво мислят....сякаш страховата невроза вече изчезва? Има раздвижване от началото на годината, така забелязвам. Много е след дъжд качулка, много....но по-добре късно отколкото никога, както казват.....



Тема Re: Емил-Мишел Чораннови [re: indian]  
Автор indian (непознат)
Публикувано17.02.13 12:49



Много неща ми бяха интересни в Чорановата гледна точка. Но първо да кажа, че му вярвам – че наистина отразява една депресия и отчаяние от смисъла на живота. Което всъщност е постмодернистично. Ние в Бг – трудно достига до нас този етап, но на Запад преди около 30 г. имат постмодернистичната гледна точка като явление – в театър, картини – а характерни за него до голяма степен са до голяма степен депресивността, безпътицата. Модерният човек достига до сляпа улица и липса на хоризонт пред себе си – точно заради богатия си опит в културата от предходните векове – защото в миналите векове е имало толкова много полети на въображението, върхове, нови начала във философията, Ренесанси; толкова много вяра в Човека. И се е изморил; а се вижда, че тези Ренесанси не са променили нещо лошо и много слабо в същността на човек. Последният полет – Модернизмът от началото на ХХ век. А след него - крах и огромна фрустрация с двете световни войни; със зараждането на социализма – нова надежда за много хора за икономическо равенство и най-сетне мечтано братство на хората, след векове робски системи, и след това – провала на социализма. Сталинизмът и фашизмът – човек показва нещо толкова свирепо, неприемащо другия, опиянено и брутално, което е било в недрата му винаги, и през Средните векове го е имало, но за пръв път в такъв мащаб…

Но аз всъщност не знаех, че Чоран има нещо общо с постмодернизма, защото ми беше препоръчан от едно момиче, художничка, която е много “извън времето” човек, какъвто съм и аз – и двамата бихме можли да бъдем извадени и от 18 век. Аз страшно я харесвам, голям талант и изключителен човек; но тя е от единиците, които никога през живота си не са излизали от депресия и безпътица. Винаги са се мъчели, минаги са “на границата”, а и е напълно асоциална. И рядко съм я чувал да казва суперлативи за някой творец – да твърди “аз съм влюбена в този човек (автор)”, и като го каза за Чоран, че го открила за себе си, когато била 20-годишна, ми стана интересно какво е видяла в него. А после внезапно излезе тази книга на български.

Четох го през нейните очи, а и през моите и тези на Чоран, разбира се. В него има извън времето елементи – готик елементи – като споменавания за монахини, култ към Емили Бронте; обсебеност на тема Бог (баща му е бил свещеник). Чоран хем вярва в Бог, хем го мрази, като го смята за жесток и свиреп, задето е създал това залечно от него, мъчещо се същество – човека. И всички тези неща ми звучат извън постмодернизма.

Едно от интересните неща е отчаянието на Чоран от суперчовека, или “надчовека” – а тази идея, че невероятна сила е заложена в human being, се намира във всички религии, включително и в будизма. Че човек МОЖЕ (в състояние е – няма невъзможни неща) да бъде през цялото време изключително добър, безкрайно търпелив, да заложи изцяло на Любовта – да обича всичко, и то непрекъснато…да живее без да наранява, да пръска обич…с две думи, да върви по Пътя с голяо “П”. Това е пътят и в езотеричните религии, и в християнската.

Друго учение за суперчовека е това на Ницше – той влага още повече гордост, свръхгордост в това да си човек и насища с екзалация болката (последното според мен е харакерно и за християнството). Според него няма тайна, която да не може да се разкрие пред human, няма болка, физическа или психическа, която да не може да пребори човешкия дух и да я превърне в светлина, че човек покорява все нови и нови знания (Ницше няма пред вид традиционната наука), може да лети високо над тялото си – всъщност това е култ към опияняването като такова. Ницше казва, че човек трябва да се гордее с всички свои обиди, падения, несполуки – те го правят силен, а колкото повече са го “биели”, мразели, завиждали – толкова по-добре за него – и всяка болка е връх, за да се покори друг. И Ницше, куриозно е, но като е писал философиите си, е страдал жестоко физически и е бил болен (от сифилис, ако не се лъжа)
Той е разработил идеята за суперчовека и утвърждава егото като хубаво нещо. И Чоран всъщност се усъмнява дълбоко в неговата философия. Разкритикува го напълно, както и всички други философи, древни и по-нови.

А аз, с оглед на последните 10-15 години в моя живот, години на болки всякакви, през които преминах, съм склонен да мисля, че…Чоран е по-прав от Ницше (???). Или поне така ти се струва, когато си на дъното на падението. Кой не би желал да живее вечно в любовта, в любовта, в любовта…в полето и, в опиянението и…и аз бих искал…но понякога за цели 10 години горчивата завеса се раздира пред очите ти, завесата на илюзиите, а отвъд тях има…както казва Чоран – едно НИЩО. Където няма ЛЮБОВ – към неща, към животни, звуци, към това, което се вижда или чува – към света божий – там има единствено и само нищо. А с нищо човек не може да се захранва. Дори и да е много набожен, дори и да не вярва в смъртта, да няма смърт за него. АД е животът в нищото.

За Ницше е нямало такова нещо като Нищо – светът му е бил пълен с НЕЩА – и от там – със своего рода – любов…И за будистите, и за християните няма “нищо” – има само светлина, дух, любов. А при Чоран има плащещо и страшно нещо – наречено – НИЩО. Другата страна на омразата, обидата и безсилието, която не зараства, по адски разтеглено в мъчителни, трескави секунди, минути, часове. Липса на надежда някога да бъдеш обичан или да обикнеш.

Чоран (може би трябва да се прочете книгата за да се усети) – ми се вижда човек много тих, фин, скромен, аристократичен, не че другите философи на се били такива – и е разбрал че в социума е НЕВЪЗМОЖНО - хем да бъдеш добър, нежен, хем да утвърждаваш духа си така, както казва Ницше, без това да доведе до безумие – без това да доведе до крайно скандални ситуации, в които – или трябва да биеш хората на всяка крачка – или да не отвръщаш въобще, както е правил Исус Христос – само че последното също води до…вътрешно безумие - полудяване. Таейки раните си и болките надълбоко, скърцайки със зъби – но те остават – човек помни всяка една от тях. Което с времето се превръща в натрапчивост, е има нещо много ниско в другите хора и ти не можеш да ги промениш. (дори и да си чист, дори злобата да не се полепва по теб). Остава ти само да разбираш все повече и повече от тази мърсотия и низост, плашейки се и немеейки от шок, да се разболяваш все повече и повече и бавно да пъплиш по живота, влачейки със себе си тези скрити рани. Нищо не ти остава освен безпомощната болка и недоумението от бог, защо ти е дал толкова устремления, толкова мечти, толоква надежди??? В младостта, в началото на живота?

Също така, човек е привързан към всичко тъмно, към бившите болезнени ситуации, защото подсъзнателно усеща че само от тъмното се ражда светлина и двете начала му трябват едновременно, за да запази творческата си същност. А тя е най-изконната в това същество. Както е казал Дънов – “Човек страда заради творческата си същност”. Той има нужда да се зарежда от миналите си дреболии, от миналите си болки, от отрицанието – ако го нямаше миналото ни, и литературата, и книгите не биха съществували.

Всички подсъзнателно се страхуват от един възможен абсолютно светъл, ОБЯСНЕН свят (както Чоран казва), това би било адът – ако няма поле и почва за работа – т.е. от скуката. И лошото е, което модерният човек е усетил, това кошмарно приближаване на скуката като сянка…хм защото хората все повече изгонват от света си миналото, все повече забравят предишние етапи на развитие и започват да се превръщат в роботи.

Когато следвах в университета бях бесен, когато преподавателите ми обясняваха, че “модерният човек вече не си задава въпроси…не се допитва до Бога…не търси Бога…той взима всичко за даденост и не му остава нищо освен да увеличи оборотите на живеене, невярващ в нищо”. Това бяха мисли не техни, а присадени някак отвън, защото “така мислят на Запад”. Казвах им, че в Бг слава богу, сме още доста диви, цивилизацията не е дошла, а заедно с това сме….духовно сто пъти по-запазени!!! Емоционално сто пъти по-живи!!! И каквито и драми да имат хората там в западните страни, ние славяните ще ги оправим, защото от нашите по-горещи и отдадени сърца няма…Естествено, гледаха ме много накриво…

Но да се върна на скуката – давам си сметка, че ако не бях страдал толкова и ако не бяха ми се случили толкова много депресии, нямаше да мога да разбера много неща в културата и поезията, които като млад само казвах че разбирам, а не разбирах. Човек много често казва “разбирам”, а се плъзга по повърхността. Става въпрос за Лермонтов, Байрон, донякъде и Пушкин – и в тях се оглежда и Чоран и казва че са му близки – а именно – преситеният от всичко, преситеният от живота герой. Което при романтизма е истинка драма, и сега тенденцията се завръща. Когато в училище сме учили Пушкин и Лермонтов, аз виждах че е красиво, но изобщо не разбирах какво страшно страдание и мъдрост стои зад всичко това. Сега с ужас вниквах във всяка дума, четейки тази поезия, и ме обхващаше някаква ледена ръка…не се издържаше… – зад този герой без илюзии, който вече не знае кого и какво да обича, тъй като вижда глупостта и илюзорността на света. Героят, нуждаещ се от нови и нови дразнители, включително страхови сиуации, рискови ситуации, за да избяга от себе си и от скуката. Тоест, не знаех, че животът на 5-те сетива, а в общи линии това е единственото сигурно на което хората разчитат – се довежда до острота – по-солено, по-люто, по-сексуално, все повече и повече, по-ярко, по-крещящо, по-гротексно, за пръв път ми светва, че тази острота, този неистов стремеж на силните усещания е вид болка, но хората я не осъзнават като такава. Аз лично съм фен на всичко лъскаво, крещящо и шизофренично в изкуството, когато творецът е истински, да не е позьор, разбира се, по същата причина хората са фенове на високите децибели и хеви метъла, и явно не съм осъзнавал, че ние търсим Спасение в тези неща. За Чоран ние сме като мишки, които в паника притичват от едно място на друго, без дори да знаят от какво бягат.

При прочита на една книга, от една страна, се идентифицираш с автора, т.е. на негово място се поставяш и търсиш общото между него и себе си, и при положение че е убедително изразено, няма как да не се съгласиш с всичко. Но истината е че аз съм много различен като човек от Чоран, както и от това момиче, художничката. Въобще не съм съгласен с много неща. И го казвам след като много пъти съм бил пред затворени и залостени врати. И в съзнанието си много пъти е блъскал по тези врати и те не са се отваряли.

Липса на хоризонти, безпътица…ами дори и да има нещо такова, то е ВРЕМЕННО, то е фаза, и депресията е фаза, дори и тази “депресия” да се отнася за цялото човечество или за цели нации. Но държа да отбележа че го казвам с огромно уважение към тези хора като Чоран, Лермонтов и пр., които са страдали толкова много, чиито сетива са били толкова изострени, и са страдали заради Духа – да, разбирам подвига им, да, осъзнавам го. Животът ми е показал много пъти, че след всяка криза, дори изглеждаща невъзможна, има просветление, ново начало. Не само че не съжаляваш за преминатия път и за кризата, а направо и благодариш! Че я е имало – тя е хлябът, който си ял, за да се роди нещо съвсем ново, за чието съществуване не си подозирал. (ето, например, прозрях за много неща в поезията и прозрях за Пушкин, видях колко е велика Емили Бронте, благодарение на депресиите си – по-добре да се отвори нова брънка в мозъка ти, отколкото да Не се отвори!).

Когато си отчаян, ядещ този горчив хляв, тътриш се, пъплиш като червей по земята и не знаеш че в момента си бременен с нещо много важно; в теб няма благодарност, но после…ще се появи благодарност.

Вярвам че човек досега е мислил с 3-4% от мозъка си и затова сам не знае и не подозира какво нови начала и хоризонти са му приготвени. Както е казано, в библията или в корана, не помня: “Обещаю вам сады…” (“Обещавам ви градини”). Не съм съгласен че раждането е катастрофа; това е нещо прекрасно. Макар че четох, че на Земята сме Ниво N 1, най-ниското космичеко ниво, с много свирепи вибрации, които вървят срещу доброто, мразят го, борят се с него, като на никоя друга вибрация. Болшинството хора не го загряват – пият, ядат, без да се замислят и се опазват от всичко което може да ги доведе до нещо по-сериозно и дълбоко – но това лесно вграждане в социума как да стане, ако не мачкаш другия, или пък да бъдеш конформист. Чоран е искал да не докосне и с пръст нито един човек, да не говорим за мачкане, нито е конформист – тези две стремления обикновено вървят ръка за ръка, и е видял изхода в едно напълно самоизмъчващо се състояние, сведеност до една точка, до главичката на кърфица. Да преминеш тихо като сянка през живота; да искаш минимума, само минимума; дори да кажеш, напишеш минималното, да не напишеш почти нищо, да живееш као просяк, като последния човек. В духовно отношение като просяк, имам пред вид. За да се спасиш от илюзиите, от всяка една илюзия, която боли, защото му е омръзнало да боли.

Има хора, които познавам, в съзнанието си изпаднали до тази позиция “на последния човек”, такова затъкване и заглъхване в себе си, дори и на творческото…обстановката в България подстрекаваше такива абсурдни решения…предлагал съм им приятелството си, предлагал съм им да говорим, да търсим изход, но…

И също – Чоран не споменава почти на нито едно място любовта, просто любовта към някой човек. Влюбвал ли се е изобщо? Непрекъснато е мислил за смъртта. Смятах че я желае, но след повече четене разбрах, че всъщност се страхува като че ли от нея…За мен тя не съществува, определено съм чужд на всякакъв страх от нея; тя е като събличане на стара дреха и обличане на нова. Друг е въпросът с болката, която се намира на Земята. Само за млад, здрав и неизпатил особено човек тя не е страшна…Аз определено се съобразявам с нея и си е бая страшна, и то с голямо “С”.
От какво бягат хората като мишки от един ъгъл до друг, от себе си ли? Ами аз имам отговор от какво бягат. От кошмарната възможност за нов тоталитарен режим бягат; от възможни гонения, от безработица, безпаричие, от невъзможността да оцелееш физически. За пръв път се стремим към гражданско общество, имаме надежда за един значително по-спокоен, свободен живот; но ние още не знаем как да бъдем свободни – това не е толкова лесно, колкото звучи.

За мен е абсурд да приема, че ей сега, от 10 години насам, вече сме се били научили как да бъдем свободни, ама абсолютно свободни, с освободен дух, с освободено съзнание, с напълно освободено тяло. И да се реем по цял ден в един свят от доброта и десткост. Това са “идеите на деня” – забавлявай се, забавлявай се от всичко и демонстрирай пълно щастие!!!” Аз съм по-български подозрителен, и българинът е прав да е такъв – той познава много добре “човекът” какво представлява!!! Че нищо хубаво и прекрасно ей така от ден за ден не става, ами в родилни мъки се ражда.

В нашите вени тече история. Не може току-така, хоп! - и да сме се променили, и да сме станали ангелчета. Но при западните хора, които имат постмодернизъм, има и памет, има и история, има и приемственост на всички течения едно към друго. Това също разбрах, четейки Чоран (той от втората половина на живота си до края живее във Франция). Те държат сметка на историята, когато искат да променят някоя традиция, те поне помнят, какви са били тези традиции; за разлика от нас. Не задраскват историята, не я отричат, че изобщо са я имали. А тук в Бг…20 г. ни се внушаваше да задраскаме съзнанието като такова! И всичко, което е било, освен настоящия момент на консумация. Удоволствия, ракия, секс и зрелища; да забравим собствената си идентичност. Ми тя идентичността включва и предисторията ти, миналото ти.

Много неща още могат да се кажат, но засега ще приключвам и ви желая хубав ден!






*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2024 Dir.bg Всички права запазени.