Не коментирам размислите на Командора за Шостакович, за начина му на живот и пр., защото съм напълно съгласен.

Обаче не мога да не кажа, че съзирам капан в това афиширано "Всичко, което описва чистата инструментална музика с думи е спекулация" - сиреч да се откажем изобщо да говорим за музиката, да отдръпнем словото си от нея. Но, струва ми се, изкуство, което отхвърля по този начин интерпретациите си носи нещо вътрешнопротиворечиво в себе си. Такова изкуство е, според мен, некомуникативно, не-съобщаващо, херметично и в крайна сметка - дълбоко антихуманно и за мен - ненужно. Нали в крайна сметка музиката, макар и абстрактно изкуство, носи определено послание, създава определено впечатление? И сякаш това впечатление не е пределено, до болезненост конкретно - като морето, което Командора си е представял, слушайки Онегер? Тук не говоря за програмната музика, а въобще за това, че за музиката, освен че тя трябва да се слуша, подобава и да се говори. Тя подлежи на рационален анализ, ала също така - което е и най-важното - на феноменологическо обследване, тъкмо защото е не поле на някакъв ценностен и смислов вакуум, а широко разтворено поле на преживявания и жизнени опити. И това поле може да се обговори.

Прокофиев не го е интересувала войната, а е написал соната (една от най-великите сонати на 20 в.), озаглавена Сталинград? Или всъщност и това е отново посветено на Сталин? Едва ли някога ще се разбере. Но си струва да се опита.