Християнското и не само православното отношение към самоубийството се изразява с една дума - осъждане.

При засилена пропаганда на осъждане на самоубийството с показни последици за близките на самоубиеца и обществото, принудително се вменява чувство на вина в хора, които не са в кожата на самоубиеца, нито имат представа за мотивите му. Самоубийството е краен физически акт на дългосрочен психически процес. За самоубиеца постъпката му е логичен и единствен изход от непоносимо страдание - физическо или психическо. Той пребивава в състояние, в което не вижда или не приема друго решение на вътрешния си конфликт. И посяга на себе си, за да се освободи от страданията си. За наблюдателите те са мними и преодолими с други средства, но за потенциалния самоубиец са реални и с първостепенна важност. Страхът от живеенето, нежеланието за живот надделяват над страха от смъртта, последствията от акта постмортум и всякакви морални ангажименти към други хора. Говоря за доброволни самоубийци, не за такива, които се самоубиват под обществен натиск и принуда.

Формално, в общата християнска практика се осъжда актът, но не се работи последователно и персонално върху превенция на психиката. Или ако се прави, то е чрез забрана.
Вероучението в училищата би било именно формална пропаганда.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите