1. Никой не се самоубива от прекалена изнеженост или глезотия.
2. Прекалената изнеженост е следствие от режим, който поставя младежите на изнежване, но не можеш да очакваш "чудеса" от моментното състояние на човека. Това е било въпрос, който е трябвало да се постави доста по-рано. Режимът зависи от цялостния подход в живота.
3. Канонът е формулиран правилно и постига търсените цели.
4. Самоубийство заради чест е грях.
5. Самоубийството заради нетърпима физическа болка е нещо, при което не ти е до теологически подробности, ако се стигне до това. Но и болката може да отмине в някои случаи. Така че този случай е извън нашия дискурс. Природата сама решава.
6. Не съм съгласен, че проблемът за самоубийството е съвременен. Човешката психика, физиология, психология е една и съща. Променени са някои от институциите и фигурите на авторитет в живота, някои от взаимодействията, но по същество нямаме нов механизъм.
В отговор на:
Правото за изнеженост и глезотия трябва институционално да се гарантира, макар и не до степен на насърчение. Защото ако съвсем се редуцират тези "слабости" няма да е възможно съвременната сложна диференциация на труда, потреблението и общуването и изобщо съвременния цивилизован живот.
Човекът решава за положенията в живота, обикновено на по-зряла възраст, когато може да има становище. Но разбира се има и човеци, при които липсва каквото и да е "зряло мнение". Техният живот е минал в нещо друго.
В отговор на:
Съвременният цивилизован живот поражда проблеми следователно да го унищожим изцяло, а не да ситним по всяко отделно проблемче - това е скритият лозунг на всички утописти, мракобеси и примитивисти. За да бъда и аз малко по-общ от темата.
Непрекъснато формираме съвременния живот, така че не може да има моментен "snapshot" на този живот, за който да твърдим, че така "е" или "е трябвало да бъде". Звучи като литература, която точно сме научили и животът ни е изпреварил. Въпросът е, че можем да формираме живота преди да тълкуваме определена литература, която описва някоя негова по-стара версия.
В отговор на:
Стратегията да се предотвратява самоубийството чрез заплахи за посмъртен остракизъм е контраефективна по отношение на онези потенциални случаи, в които то е замислено тъкмо като форма на самоволно откъсване от обществото и живота. Все едно да се налива масло в огъня.
Дали? Какъвто и конфликт да има личността, то вероятно поне една или няколко фигури от семейството и обкръжението са й близки. Освен това близостта с Бог работи и в случай, когато липсва каквато и да е социална взаимовръзка. Също така, твърдиш определени неща, но не знаеш как разсъждава човек в подобно състояние, така че на каква база всъщност изразяваш своето становище. Имам предвид, че църквата може многократно да е наблюдавала такива случаи и евентуално има по-добра представа от въпроса.
|