Живял съм много години в чужбина, но един път не съм изпитал носталгия. Погледа ми беше устремен само напред а и бях много зает за такива чувства. Сега, за учудване на всички които ме познават, живея в България но не защото ме е подгонила носталгията. През 88ма година мислих да се преселя от USA в Южна Америка (виж причината накрая на писмото). За тази цел отделих един месец време да посетя всички страни в Южна Америка за да реша коя от тях ми харесва най-много. Отписах Чили веднага. Страната много ми хареса, но режима на Пиночет ми напомни режима от който бях избягал. Такива крайности не ми понасят, независимо дали са наляво или надясно. И в двата случая страдат хора и свободата е ограничена. Аржентина също много ми хареса. Страната тъкмо се изправяше на крака, отръскала се от режим подобен на Чилийския. Бразилия също ми хареса много. Споменавам само тези три страни защото останалите с нищо не ми привлякоха вниманието. И в трите случая говоря за най-големите градове на тези страни - Сантияго, Буенос Айрес и Рио де Жанейро. Никога не съм живял в малък град и провинцията, независимо къде, не ме привлича. Не че имам нещо против малки градове и провинции или хората които ги обитават. Големите градове ме правят да "тик-такам". Както и да е. Отплеснах се от темата. Докато се чудих дали ми се учи повече испански или португалски и дали в Буенос Айрес бих се чувствал по-добре или в Рио, станаха събитията в България през 89та година. Реших да забавя топката с преместването докато не се върна в България и след двадесет и кусур години да видя какво е положението там. Връщане в България би ми спестило ученето на нов език и нрави. Климата на България и по-точно на София, го слагам на едно от първите места в света за предпочитане. Едва ли ще може да го оцените ако не сте излизали от страната. И не на последно място слагам цената за поддържане на нормален живот. На мене щеше да ми бъде много по-ефтино да живея в България от където и да било другаде. Започнах да посещавам страната два-три пъти годишно и да я обикалям за да я опозная. Докато живях там нямах тази възможност. 94та година реших България да бъде и се преместих. Не съжалявам за решението си. Ако обаче някой ме постави в положението да избирам между българския паспорт и американския, винаги ще предпочета американския и ще напусна България от което никой няма да спечели нищо. Носталгията нямаше нищо общо с взетото решение. Типично по капиталистически, моят личен интерес (финансов и друг) продиктува решението ми. * Обяснение защо исках да се местя от USA. По това време вече бях направил достатъчно пари и бях "обърнал хастара" на Америка, Канада и Мексико. Имах чувството че всичко каквото исках да направя и науча на тази част от света, го бях направил и научил. Беше време за смяна. Живота е само осемдесет години дълъг (горе-долу) и няма много време за губене. Исках и още искам да видя колкото може повече защото времето ми изтича. Не знам дали утре няма да бъда повален от болест и да трябва да си дам сметка че бях дотук! Това ми напомни случая с моят приятел Цури за който ще ви разкажа в следващто писмо след няколко дни. Не губете кураж. Така както живота изглежда много кратък, така има време за всичко. Трябва обаче да работите по въпроса който ви вълнува. Непрекъснато! Особено ако сте млади. Няма цел която да не може да бъде постигната! Всичко на този свят се прави от хора! Изберете си какво искате да правите и работете по въпроса. Непрекъснато!!