РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ

Друг вид примитивни плавателни средства, използвани от хуните са кожите (или кожените лодки, салове). За това свидетелства унгарската хроника „Геста Хунгарорум” и по-точно в параграф 9 от главата „Първото навлизане на унгарците в Панония”:
/9/ „Докато Детрий и Макриний размишляваха и дискутираха, хуните пресякоха Дунав при Сикамбрия тихо през нощта в кожи/кожени лодки/ салове (in skins)”.
Пресичането на реки с кожи (или кожени лодки) е широко разпространено сред племена като хуните, аварите, печенегите, узите, куманите и др. Технологията за изработване на кожени салове не се променя и като цяло се запазва и до късното Средновековие. Ето как еврейският пътешественик рави Петахия описва изработването, размерите, товара и приложението на кожените салове при куманите през 1170 г. :
„Те (куманите), нямат кораби, а съшиват наедно десет разпънати конски кожи с връв (въже), която се прикрепя по краищата наоколо; те сядат на кожите, като турят там своите талиги и целия си багаж. После те привързват от края на кожите за опашките на своите коне, които пущат да плават, и по тоя начин преминават на другия бряг”.
Изброените по-горе племена използват кожите и за изработка на мехове, с които също преодоляват водни пространства. В документалната „Повест за Атила” Николай Олай съобщава, че угрите (=хуните) на два пъти преминали Дунав при Келенфеулде с кожени мехове специално пригодени за условията на дълбоките реки. Според Олай войската на угрите разполагала с голям брой подобни мехове.

ХУНИ В РИМСКИЯ И ВИЗАНТИЙСКИЯ ФЛОТ ПРЕЗ V-VI ВЕК

Службата във византийската армия и флот е била привлекателна за много чужденци поради възможностите за професионална изява, доброто заплащане и високото обществено положение. Във флота на империята са служили славяни (Доброгаст), варяги, нормани, англичани, норвежци (Харалд Хардрад, Сигурд Кръстоносеца), генуезци, венецианци, българи (Мавър, Давид от Охрид, Йоан Радин), наемници каталани (Роже дьо Флор) и др. Сред тези чужденци е имало и хуни. За това свидетелства византийският историк Агатий Миринейски в книга 3 от своята хроника "За управлението на Юстиниан":
„За да не бъдат лесно повредени от нещо корабите, които се намирали на реката, антът Дабрагез – на длъжност таксиарх, и някакъв хун, на длъжност лохаг, който се казвал Елмингир по заповед на военно- началниците въоръжили десет леки кораба, качили на тях оръженосците си и се отправили колкото е възможно по-нагоре по реката, като я охранявали с най-голямо внимание, наблюдавали във всички посоки за пресичащи (средства), плавали ту по средата на реката или се приближавали към единия или другия бряг и тогава се случило нещо радостно и приятно...”
Събитието е датирано през пролетта на 556 г. по време на византийската кампания в района на река Фазис. Елмингир (Elmingeiros) е офицер от хунски произход във флота на империята. Неговата длъжност е лохаг; в негово разпореждане е поставено специално подразделение, наречено „лохос”. Заповядано му е да участва в подготовката за бойни действия на 10 речни кораба заедно със славянина Дабрагез (Доброгаст). Елмингир се включва в съоръжаването и екипирането на корабите, както и в патрулирането нагоре по течението на река Фазис.
В допълнение може да се каже, че в римския флот също са служили хуни. През 427 г. (според други данни 424 г.) Гала Пласида, майка и регент на младия император Валентин изпраща в Африка голям флот срещу разбунтувалия се генерал Бонифаций. Генералът проявява толерантност към арианството и търси възможности за съюз с вандалите, което е в разрез с официалната политика на Рим. В състава на войската, изпратена с корабите са включени готски и хунски наемници, а за командващи флота са назначени Маворций (Mavortius), Галио (Gallio или Galbio) и Саноке (Sanoeces). В историческите извори титлите на тримата са обозначени като duces. Известно е, че Маворций, Галио и Саноке загиват в Африка.
Името на Саноке (Sanoeces) обаче е обект на специални изследвания от страна на учените Моравчик и О. Менхен-Хелфен. Вторият анализира няколко имена, които са подобни по произношение и правопис на Саноке (“Светът на хуните”, Глава 9: „Език”, Част 7: „Лични имена с неопределен произход”). Сред тях са Сондоке (Sondoke), Сундике (Sundice) и Сундикус (Sundicus). О. Менхен-Хелфен отбелязва, че и трите имена са свързани с българската история: Сондоке фигурира в списък от имена на българи в Евангелието от Чивидал (8-9 век), Сундике се споменава в писмо на папа Йоан VIII до български благородник от 879 г., а Сундикус е един от българите, присъствали на осмия Вселенски събор в Константинопол през 869-870 г. Кана-багатур Сондоке бил син на Йоан Иртхутин и член на Съвета на великите боляри (боили). От втората си съпруга – славянката Собеслава имал деца Богомила и Велегнев (Гюзелев, 1969).

МОРСКА ПЕХОТА

През VI в. на Апенинския полуостров проникват хуни, славяни, българи, перси, траки и др. Повечето от тях са наемници във византийската армия и участват във войните на император Юстиниан срещу готите. Според монографията „Българите, живеещи в Италия през късното средновековие” от Винченцо Дамико българи дебаркирали „по плажовете на Бруцио, заедно с гепидите и гърците” в периода 504-511 година.
Изпълнена с превратности и неочаквани обрати е тринадесетата година от Войната срещу готите в Италия, описана от Прокопий Кесарийски. В книга VII от едноименното съчинение авторът разкрива трудното положение на византийските войски и многократните опити на военачалника Велизарий да получи помощ от Константинопол. В края на 547 и началото на 548 г. император Юстиниан изпратил общо четири отряда на Апенинския полуостров съответно под командването на Пакурий, Вер, Вараз и Валериан. За първия информацията е оскъдна, докато за останалите трима се съобщава, че са пристигнали с кораби. Вер акостирал в Дриунт, слязъл на брега заедно с 300 бойци от племето ерули и изоставил корабите си. В последвалото сражение с готите 200 от ерулите били убити. Останалите се спасили благодарение на навременното пристигане на флота на Вараз. С него били изпратени и 800 наемници-арменци. Очевидно тези сили били недостатъчни, защото император Юстиниан заповядал на своя военачалник Валериан да прехвърли войскова единица от 1000 души от Армения в Азия на Апенинския полуостров в Европа. Дори и това подкрепление обаче не донесло желаната победа. В близост до Русциан готите на Тотила нанесли решително поражение на обединените сили на Велизарий. В резултат той се оттеглил на о-в Сицилия.
През първата половина на 548 г. Валериан се завърнал в Константинопол, където бил приет от императора. Юстиниан поставил под негово командване отряд от 2000 пехотинци и ги изпратил „с кораби в Сицилия” при Велизарий. Прокопий Кесарийски не дава сведения за етническата принадлежност на пехотинците. Хронистът Комес Марцелин обаче твърди, че те са българи (Joannes magister militum in Campania praedans Gothos, nonnullos liberat senatores: qui postea patitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione). Ако приемем неговото свидетелство то тогава можем да проследим плаването и действията на българския отряд, разказани подробно от Прокопий Кесарийски.
Според Прокопий корабите на Валериан акостирали в Дриунт и се присъединили към силите на Велизарий. Тук пристигнал и военачалникът Йоан. Междувременно Тотила обсадил Русциан, където се намирали множество знатни византийски аристократи, 300 конници от Илирия под командването на тракиеца Гудил и масагета Халазар, както и 100 пехотинци. Велизарий, Валериан и Йоан събрали войската си и отплавали от Дриунт, за да помогнат на обсадените. За съжаление силна морска буря разпръснала корабите им и ги забавила допълнително. Когато флотът се събрал отново в близкото пристанището на Кротон положението на обсадените в Русциан вече било критично. Прокопий не съобщава за потънали кораби или човешки жертви в бурята пред Кротон следователно можем да предположим, че „българският” отряд останал в обединените сили на Велизарий. При Русциан обаче византийците не успели да стоварят десант, защото готите на Тотила организирали добре отбраната на брега. Той разположил в близост до морето конница и пехота и им „заповядал да приготвят копията си и да опънат лъковете си”. Византийците се изплашили, отказали се от десанта и се оттеглили в Кротон. Тук Велизарий заповядал на Валериан и Йоан да вземат по един отряд от хиляда души и да нападнат Пизенската област. Първоначално било решено походът да бъде осъществен по суша. Впоследствие Валериан отплавал с няколко кораба и своя отряд към Пизенската област. Той възнамерявал да стовари десант и да се присъедини към силите на Йоан, които се придвижили по суша. Двамата разчитали на изненадата и на един бърз и отклоняващ вниманието удар, който щял да принуди Тотила да снеме обсадата от Русциан. Плановете на Валериан и Йоан се провалили, защото готите продължили обсадните действия до превземането на града. Според Комес Марцелин българите преминали на служба при Тотила, което му позволило да започне настъпление в областта Кампания.

КОРАБОСТРОИТЕЛНИ УМЕНИЯ

При своите пиратски нападения в крайбрежните зони хуните са използвали тръстикови салове. Отново Агатий Миринейски в книга 5 от съчинението "За управлението на Юстиниан" описва как хуните (кутригури) построили и съоръжили 150 сала и нападнали Тракийски Херсонес през 558 г. Според Агатий „варварите решили да опитат един друг, смел, храбър и свързан с премного опасности начин, та така или да превземат по-бързо крепостта, или да я изоставят най-сетне, като се откажат от нея и се завърнат в своите селища”. Те събрали колкото може повече тръстикови стъбла – твърде дълги, доста яки и извънредно дебели, нагласили ги добре и като ги свързали с върви и усукана вълна, направили много вързопи. След това поставили прави греди и дъски по краищата (на вързопите) като ги стегнали с по-големи въжета и ги свързали съвсем плътно. Така три или повече вързопа образували един сал, който бил лек, достатъчно широк, за да побере четирима души, и толкова дълбок, че да носи със сигурност товара си. За осигуряване на по-добри ходови качества хуните извили и прегънали малко предните им части нагоре във вид на корабен нос и като наподобили предни и задни части на кораб, направили на двете страни на саловете места за гребци.

„МОРСКИ БОЙ” МЕЖДУ ХУНИ И РОМЕИ

Разказът на Агатий Миринейски продължава с тайното спускане на саловете в западната част на залива край Енос и внезапното нападение на византийския флот. На саловете се качили 600 души и привързали с ремъци към бордовете им лопати. Варварите гребели несръчно и се отдалечавали от сушата; били въоръжени много добре и готови за действие. Планирали да заобиколят извивката на стената, която се простирала чак до морето и да нахлуят в селищата във вътрешността на континента, защото те не разполагали с укрепления. Византийският военачалник Герман разбрал от съгледвачите си, че тръстиковата флота скоро ще се появи, присмял се на безразсъдността на неприятеля и се зарадвал на възможността да спечели лесна победа. Той веднага съоръжил 20 кораба, събрал група бойци, облечени в железни ризници, въоръжени с щитове, лъкове и копия и отплавал.
Герман заповядал на командирите на кораби да изчакат в засада саловете на хуните зад един нос. Варварите заобиколили извивката на стената, насочили се към вътрешността на залива и настъпили с голяма самоувереност. Тогава именно корабите на ромеите излезли срещу тях и ги нападнали. Агатий Миринейски подчертава, че „те се втурнали с носовете на корабите напред и връхлетели много силно върху тръстиковите салове”. В резултат някои от саловете се преобърнали, а всички хуни загинали. Според автора варварите не се опитвали дори да се сражават, а просто „стояли върху саловете по необходимост и не знаели какво да правят”. Те се намирали в състояние на безредие и смущение, докато ромеите правели пробиви, където им се удавало, служели си с блъскане, както в пехотното сражение и сваляли в морето много противници. Освен това бойците на Герман разрязвали със сърповидните остриета на копията си въжетата, с които били свързани тръстиковите стъбла и много от саловете се разпаднали.

ЗАГАДЪЧНИ ГЕОГРАФСКИ НАИМЕНОВАНИЯ

В своята книга “Невероятният произход на северните народи” (1981, Nordica S.F. Ltd., Borough Green, Sevenoaks, Kent, England, стр. 114) С. Густен Олсен извършва подробен преглед и анализ на съвременните географски наименования от Скандинавския полуостров, които съдържат корена “хун”. В Швеция например техният брой е най-голям (общо 39 названия на населени места, ферми, планини, хълмове, езера, реки, острови, проливи и плитчини). Списъкът приложен от С. Густен Олсен включва: езерата Хун (в Остерготланд), Хунилсьон (в Ямтланд), Хунинген (в Калмар), Хунсбосьон (в Гавлеборг), Хунсен (в Копаберг), Хунснасен (в Йонкьопинг), реката Хунилан (в Ямтланд), селищата Хуна (в Кроноберг), Хунабо, Хунамала (в Блекинге), Хунамала (в Кроноберг), Хунебостранд, Хунебун, Хунекула, Хунемара (в Блекинге), Хунещад (в Халанд), Хунесторп, Хунсберг (в Кроноберг), Хунсала (в Калмар), Хунсберг (отново в Кроноберг), Хунсеберг (в Йонкьопинг), Хунсен (в Копаберг) и Хунсхулт, фермите Хунавик (в Йонкьопинг), Хунеберг (във Вастерботен), Хунерщад (в Йонкьопинг), Хунснас (в Йонкьопинг), Хунтли и Хунторп, островите Хунескар и Хуно (в Калмар), плитчините Хунебадан и Хунабаден, проливът Хунеболера, възвишения и хълмове Хунеберг (в Копаберг), Хунфлен (в Копаберг), Хунсбергет (в Кроноберг), Хуно Боте (в Калмар), и Хунсеберг (в Йонкьопинг). Името на възвишенията Хунеберг се превежда като „Планина на хуните”, а на селището Хунещад – като „Град на хуните”. В Норвегия съществува местност, наречена Хундален (в превод „Долината на хуните”).
В Белгия се срещат имената на населените места Хун (в областта Намур), Хунанж (Лиеж), Хунберг (Брабант), Хунаж (Лиеж), Хунинген (Лиеж), Хунсберг (Брабант) и Хунсел (Брабант). Във Великобритания могат да бъдат отбелязани населените места Хуна, Хункоут, Хунгладер, остров Хуни, нос Руба Хуниш (в оригинал на шотландски името се изписва като Rubha Hunish като значението на “Rubha” е “point” т.е. нос, точка, земя, издадена в морето, в превод на български значението е Хунски нос), залива Лох Хуниш и местността Бода Хуниш. В Исландия се намират заливите, наречени Хуна фиорд, Хуна фиордур, Хунафлой, устието Хунаос, долините Хунафлоа и Хунафлоал. Няколко селища, в чиито имена се различава корена „хун” има и във Финландия. Това са Хунако, Хунинко, Хунури и Хунсала. В Дания правят впечатление имената на населените места Хуне (в областта Нордуланд), Хунеторп (Нордуланд), Хунсби (Сторстрьом), Хунстрап (Виборг и Фин), реките Хунса и Хунсаа (и двете в Сторстрьом) и Хуне Бек (Нордуланд), фермата Хунберг (Нордуланд). Интерес предизвиква и името на езерото Тангран, разположено в Копаберг, Швеция. В статията „Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска” доц. Иван Танев Иванов разглежда надпис на гръцки език, в който се говори за жертвоприношение, извършено от кан сюбиги Омуртаг. Според доц. Иванов „в надписа е вмъкната фразата ...ТАНГРАН..., която много хора възприемат като наименование на омилостивявания бог. Има много примери, когато исторически имена, понятия и термини на древни народи са предавани силно променени в надписи на гръцки език. Фразата ТАНГРАН също би могла да бъде силно гърцизирана членувана форма на Анишър, при което отсъстващите в гръцката азбука фонеми „ш” и „ъ” са предадени като „г” и „а”: ТОУ (ТОН) АНИШЪР = Т’АНИГЪР = ТАНГРА.”

ХУНИТЕ В СКАНДИНАВИЯ:
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

Сьорен Нанке-Крог, директор на археологическия музей в Гьотеборг се занимава с проучване на религиозните вярвания в Скандинавските страни преди официалното приемане на християнството. Според него в Швеция са съществували форми на т. нар. “еретично християнство”, пренесени от Централна и Източна Европа през Балтийско море. Проникването им в Скандинавия започва след 400 г. от новата ера. Доказателство за това са многобройните графити и символи върху скали, култовите центрове на различни еретически групи, надписите върху каменни плочи на остров Оланд и други. Нанке-Крог твърди, че някои от ранните форми на “еретично християнство” са пренесени тук от хуните. Той се позовава на една от най-интересните археологически находки в Швеция – каменната плоча от Спарлоса. Върху нея са изобразени редица еретически символи, комбинирани с елементи, които имат отношение към степните народи. След провеждането на експедиция на остров Оланд и в резултат на задълбочени изследвания, анализи и сравнения Сьорен Нанке-Крог идентифицира като хунски следните графити върху плочата от Спарлоса: ездач, меч, шапка и юрта. За него юртата е еретически символ свързан с тялото на Христос, църквата и божествения Йерусалим. Други подобни еретически символи върху плочата са леопард и елен. Интересно е, че на плочата е изобразен и едномачтов ветроходен кораб с кърмово рулево гребло.
Други загадъчни находки са останките от ризници, намерени в гарнизона на Бирка през 1877 г. (експедиция на Халмар Столпе), 1934 г. (проучвания на Холгер Арбман) и 1998-2000 г. (проект на Лена Холмквист-Олавсон). В публикацията Steppe Nomadic Armour from Birka от Никлас Стерна ризниците от Швеция са анализирани и сравнени с подобни находки от Сибир и Централна Азия. Оказва се, че една от ризниците от гарнизона намира своя аналог в ризници от Тибет и Източен Туркестан. Следователно тя е от “старо-тюркски” произход. Датирана е в периода 900-950 г. от новата ера.
Никлас Стерна работи в института по археология към университета в Стокхолм. В неговите доклади гарнизонът на Бирка е обозначен като археологически обект RAA 35, ризницата открита от Халмар Столпе като находка номер 34 000:596, а ризницата намерена от Арбман като находка номер 21064. “Ризницата на Халмар Столпе” се състои от най-много фрагменти (плочки) – общо 275, докато “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” включват съответно 201 и 244 фрагмента. Плочките са от следните типове: А1, А2, А3, B, C, D, E, F. От “Ризницата на Халмар Столпе” са анализирани общо 119 фрагмента, от “ризниците на Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон” съответно 56 и 92 фрагмента. Анализът е извършен в периода 1998-2001 г. в рамките на проекта “Крепости и укрепления в Средна Швеция в периода 400-1100 г.”, подкрепен от Bank of Sweden. Изводите са категорични:
1. Единствено в Централна Азия и Централен Сибир са открити ризници, подобни на тези в Швеция.
2. Находките на Халмар Столпе, Холгер Арбман и Лена Холмквист-Олавсон могат да бъдат дефинирани като “степни номадски ризници”.
3. Местата в Азия, където са намерени подобни ризници са Ниари (Тибет), манастирът Хуансе (също в Тибет), Турпан и Сан Пао (в Източен Туркестан).
4. Най-близкият аналог до ризниците от Швеция е ризницата от т. нар. Курган номер 11 в местността Балик-Суук в планината Алтай. Тя е датирана в периода 700-1000 година от новата ера и заедно с още 18 други е проучена от Глеб Кубарев. Според него подобни ризници са били произвеждани в оръжейните работилници в Согдиана и са принадлежали на тюркски воини от благородно потекло.
На базата на археологическите доказателства може да бъде направен изводът, че отделни групи от хуни са проникнали на Балтийските острови и в Южна Скандинавия през V-VI век. Вероятно това са били белите хуни, наричани и нафталити. В различните исторически източници името им се среща и като абдали, йе-да, йе-та, ефта, хуа, хуни, тисагети, малки гути/готи и т.н. Известни са няколко миграции на белите хуни от Азия към Европа. Около 450 г. сл. Хр. голяма група от нафталити, която първоначално обитавала земите на север от Китай се отправила на запад към Европа. Според Т. К. Дерби и неговата „Кратка история на Норвегия” (Лондон, 1954, стр. 26) в периода 500-600 г. сл. Хр. втора вълна от бели хуни се заселила на Скандинавския полуостров на територията на днешна Норвегия. Китайски източници разказват за малките готи (белите хуни), които живеели на север от Алтай. Те принадлежали към племенния съюз на големите готи наричани още масагети (Монтгомъри Макгавърн, „Първите империи в централна Азия, САЩ, 1939 г., стр. 486). Запазените описания в някои исторически извори ги представят като „русокоси, със сини очи”. Малките готи най-напред се насочили на юг към Китай, където били отблъснати при Голямата китайска стена и по-късно също се отправили към Европа.

Знам, че нищо не знам - днешният открит отговор, събужда нови две неизвестни...