КОРАБИТЕ НА АТЛИ В МИТОЛОГИЯТА
В своята книга Prose Edda, написана през 1220 г., исландският учен и историк Снори Стурлусон включва т. нар. „Списък на морските крале” на Севера. Prose Edda представлява сборник от митове и легенди на северните народи в стихотворна форма. Тя се състои от 3 части, наречени съответно Gylfaginning, Skaldskaparmal и Hattatal. Съществуват общо 7 преписа на Prose Edda, направени в периода 1300-1600 г. В приложения списък фигурират Атли (името, с което северните народи наричат вожда на хуните Атила), Будли (името, с което северните народи наричат неговия брат Бледа, а също и баща му) и Хун (име, което може да бъде разглеждано и като маркер за етническа принадлежност). Обикновено в скандинавските саги морските крале управляват области, острови и провинции, разположени в Норвегия, Швеция и Дания, имат благородно потекло и силни флотове.

Списък на морските крале на Севера според книгата Prose Edda (известна още като Younger Edda или Snorri’s Edda), написана от исландския учен и историк Снори Стурлусон през 1220 г.

Атли, Фроди, Али, Глами, Бейти, Ати, Беймуни, Одмунд, Гудмунд, Атал, Гещил, Гетир, Готи, Гулфи, Швейди, Гейр, Инеф, Гопи, Ендил, Шекил, Екил, Скефил, Солви, Халф, Хемлир, Харек, Гор, Хагбард, Хаки, Хроднир, Мити, Хьоролф, Хродунг, Хогни, Мусинг, Хундинг, Хвитинг, Хейти, Мевил, Хялмар, Мойр, Хемир, Меви, Роди, Ракни, Рер, Лейфи, Рандвер, Рокви, Рейфнир, Лейфнир, Нефил, Рефил, Нори, Лунгви, Бурвил, Килмунд, Бейми, Йорек, Асмунд, Твинил, Ингви, Тейти, Вирфил, Винил, Вандил, Солси, Готрек, Хун, Гьоки, Будли, Хомар, Хнефи, Хорфи, Сорви.

В сборника Prose Edda фигурират петима герои и един върховен бог с едно и също име (Атли). За избягване на обърквания и погрешни тълкувания тук е приложен списък на тези герои: 1.Атли, син на Хринг; 2.Атли, син на Итмунд; 3.Атли, син на Будли и вожд на хуните (или Атила); 4.Атли, епически поет; 5.Атли, върховен скандинавски бог (или Тор); 6.Атли, морски крал.

От изброените герои номер 3 със сигурност е идентифициран като Атила, вожд на хуните. Не съществува единно мнение по въпроса за идентификацията на герой номер 2 и 6. През 1936 г. на базата на многобройни сравнения и анализи известният преводач Хенри Адамс Белоус идентифицира героя от германските саги Етцел (Атила) като първообраз на Атли, син на Итмунд от исландските саги.
В Prose Edda Атли, син на Итмунд придружава крал Хьорвард в плаването и битката срещу великана Хати (в превод „Омразният великан”). Ето и откъс от Prose Edda („Балада за Хелги, син на Хьорвард”), посветен на битката и последвалата среща между Атли и Хримгерд, дъщерята на Хати:

„Той уби великана Хати, който беше седнал на върха на една планина. Хелги, син на крал Хьорвард, и Атли, син на Итмунд, застанаха с корабите си във фиорда Хата (в превод „Залив на омразния великан”). Атли пое вахтата през първата част от нощта. Хримгерд, дъщерята на Хати /го/, заговори:

12. Кои са героите във фиорда Хата?
Корабите /им/ са покрити със щитове.
Изглеждате /ми/ смели и едва ли изпитвате страх.
Би трябвало да знам името на краля /ви/.

Атли отговори:
13. Неговото име е Хелги, а ти никога не ще можеш
да причиниш вреда на /този/ герой.
Със желязо е обкован флотът на принца,
нито пък вещиците могат да ни направят зло.

Хримгерд каза:
14. Кой точно си ти, могъщи човече?
Под какво име си известен на другите хора?
Принцът, който ти позволява да стоиш на носа на кораба /му/,
трябва да ти вярва добре.

Хримгерд каза:
19. Глупав си ти, Атли, мисля си, че сънуваш,
клепачите се спускат върху очите ти;
/някога/ моята майка застана край корабите на водача,
а аз убих синовете на Хльотвард.

Атли отговори:
23. Не ще отида там, докато воините не се събудят отново,
ще пазя техния водач.
Изобщо няма да се колебая, мръсна вещице,
ако изскочиш изпод нашия кил.

29. Погледни на изток, Хримгерд, защото Хелги вече те прониза
с песните на смъртта.
Невредим се прибира в пристанището флотът на принца,
и хората на краля също са невредими”.

Ако приемем идентификацията на Хенри Адамс Белоус от 1936 г., то тогава можем да кажем, че в лицето на Prose Edda разполагаме с легендарно (или литературно) описание на корабите на Хелги и Атли (или Етцел, Атила). В това описание се споменават голям брой кораби (флот), корабна защита (покритие от щитове, най-вероятно върху бордовете; във вариант желязно покритие, когато се говори за целия флот), място за носене на вахта (в носовата част) и вахтен (Атли), флагмани (или кораби на водача), основни части на корпуса (нос, кил), навигационни дейности (навлизане във фиорда Хата и пристигане в пристанище), стоянка (пристанище, разположено на изток) и моряци или воини (хората на краля на борда). Наличието на голям брой кораби е знак за важността на експедицията, а покритието от щитове (или желязо) говори за добрата подготовка и екипировка/въоръжение на участниците в нея. Прави впечатление и разпределението на длъжностите (водач, хора на краля, вахтен).
С Атли, син на Будли и вожд на хуните се срещаме в „Гренландска балада за Атли” от сборника Prose Edda. Тя разказва за пратеничеството на хуните до крал Гуки и последвалото посещение на неговите синове Гунар и Хогни в страната Хунланд. Пратеникът Нефрьот преминава през гората Миркууд, пристига в дома на принц Гунар и му предава поканата на Атли. Вождът на хуните обещава на Гунар и Хогни богати дарове (щитове, брадви, позлатени шлемове, копия, сребристи пелерини, алени ризи, буйни коне), роби и земи (равнината Нитахийт). В замяна той иска от двамата братя да посетят двореца му, като тайно възнамерява да ги убие. Интересно е, че в списъка на изброените от Нефрьот дарове фигурират и „корабни носове, покрити със злато”, които Атли се ангажира да предаде на братята. От списъка не става ясно дали вождът на хуните ще позлати носовете на корабите, с които ще пристигнат Гунар и Хогни, или ще им предостави собствени кораби. Второто предположение изглежда по-логично, защото според текста синовете на крал Гуки пристигат в Хунланд с „буйни коне” през планините и гората Миркууд, а не с кораби.

УЧАСТИЕ В БУНТОВЕ
В своето съчинение „Всемирна хроника” византийският историк (от сирийски произход) Йоан Малала разказва за участието на хунски наемници в бунта на Виталиан Тракиеца срещу император Анастасий I през 514-516 г. Първоначално императорът решил да изпрати срещу бунтовниците флот под командването на Патриций (Patricius) от Фригия и Йоан, син на Валериана. Те трябвало да съберат войници и бързоходни кораби и да ги съоръжат с течен огън, изготвен от сяра по препоръка на философа Проклос от Атина. Впоследствие Патриций и Йоан били освободени от длъжност, защото се оказало, че в миналото са поддържали официални контакти с Виталиан Тракиеца и неговия баща. За командващ на флота бил назначен Мариний от Сирия (книга 16, глава 16). Самият Виталиан разбрал за мащабната подготовка и отплаването на Мариний (Marinus), събрал всички налични кораби, качил на тях банди от въоръжени хуни и готи и се насочил към Константинопол с идеята да го завладее и да прекъсне връзката на Мариний с главните сили. Срещата между двата флота станала в Босфора в района на Бутарион. Морският бой започнал в „третия час от деня”; корабите на Виталиан Тракиеца внезапно били обхванати от пламъци и потънали в пролива. С тях загинали и много готи, хуни и скити. Йоан Малала уточнява, че част от корабите на бунтовниците (вероятно флагманът и охраняващите го съдове) се оттеглили и се завърнали в Анаплус.

ХУНИ, ТЮРИНГИ И БУРГУНДИ
Доцент Мурад Эскендерович Аджиев, автор на книгата „Тюрките и светът: съкровената история” допуска, че част от хуните на Атила са се смесили с фламандците и фризийците в Западна Европа.
Трябва да се отбележи, че освен в сагите на северните народи вождът на хуните е герой и в някои фризийски легенди. Тезата за смесването на хуните с фламандците и фризийците засега не среща голяма подкрепа. Археологическите находки по-скоро говорят за смесването на хуните с племенната федерация на тюрингите, както и с бургундите.
На базата на генетични анализи германският учен Херберт Шуц стига до извода, че след разпадането на империята на Атила сред тюрингите е имало военнопленници, роби и съпруги от хунски произход. Шуц се позовава на данните от няколко погребения от Западна Европа и намерените черепи със специфична удължена форма. Изкуственото удължаване (деформиране) на черепа е било практикувано изключително от хуните още в детска възраст (вж. библиографията). В допълнение може да се каже, че западно от река Рейн са открити голям брой подобни черепи върху територии, населявани от бургундите до 436 г., когато Първото бургундско кралство е унищожено от римляните и хунски наемни войски. Германският археолог Вернер предполага, че между хуните и бургундите са съществували приятелски отношения преди 436 г.
Според легендите от Фризия крал Адел е потомък на Шем. Самият Адел живеел в Индия (=Източна Скития) и имал трима сина: Фризо, Бруно и Саксо. В свое изследване от 1943 г., публикувано в Копенхаген Н. К. Лукман убедително идентифицира крал Адел (в превод „благороден”) от митологията на северните народи и фризийците като прочутия вожд на хуните Атила. В Индия (=Източна Скития) Фризо се оженил за Хила, дъщеря на тракийския крал Агатокъл. Тримата братя били прогонени и отплавали към Гърция заедно със своите съпруги, деца и множество роднини. В Гърция Фризо станал ученик на Платон (427-374 г. пр. Хр.). По-късно Фризо, Бруно и Саксо постъпили в армията на Александър Македонски и воювали в Мала Азия. Тук те събрали семействата и далечните си роднини от Гърция и отплавали през Средиземно море с голям кораб, наречен Mannigfuald („Множество”). През 313 г. първият брат пристигнал във Фризия, където основал селището Ставорен. Бруно и Саксо продължили на изток. В Германия Бруно основал селището Брунсвик (днес Брауншвайг, Долна Саксония). От направеното изложение се вижда, че тримата братя са легендарни фигури, чиито живот е обвързан с известни исторически събития и личности, съществували през различни векове преди и след новата ера (Wiesma, 1973).

ШОТЛАНДСКА ВРЪЗКА?
Чрез своите бракове дворът на Атила и неговите наследници се е свързал с някои от най-известните европейски династии. В изследването „История на шотландския клан Друмонд” лорд Страталан твърди, че неговият род произхожда от Унгария и по-точно от кралската фамилия Арпад. Според лорд Страталан основателят на клана Друмонд се наричал Морис (или Йорик де Марот) и пристигнал в Англия през 1060 г. Биографията на Морис е изключително интересна. Заедно с Едуард Ателинг той участвал в борбата срещу Уилям I Завоевател (1066-1087 г.). Едуард и Морис били победени от Уилям I и напуснали Англия през 1066 г. Първоначално възнамерявали да се прехвърлят на континента, но силна буря отклонила кораба им към Шотландия. Морис поел управлението му и успешно го извел до Фърт оф форт край селището Куинсфери. Бегълците били приети от шотландския крал Малколм Канмор в неговата резиденция в Дънфермлин. В знак на признание и благодарност за проявената храброст по време на опасното морско пътешествие Морис бил награден от краля и получил голямо имение, семеен герб и правото да носи името Друмонд през 1070 г. Имението било разположено в областта Дъмбъртоншир и включвало енорията Ленокс.
Версията на Страталан представя Морис като син на унгареца Георги (или Джурджу). Както е известно, Джурджу е незаконен син на унгарския крал Андрей I, управлявал в периода 1046-1060 г. Фамилията Арпад, към която принадлежи и Андрей I, води началото си от принц Алмуш (или Алмош/Алмиш). За този факт свидетелстват няколко унгарски хроники: анонимната „Делата на унгарците” от 1200 г. с вероятен автор Магистър П., „Делата на хуните и унгарците” от Симон Кеза, написана в края на ХIII в., „Илюстрираната унгарска хроника” от ХIV в. и „Виенската илюстрирана хроника”, съставена от Ян де Турош през ХV век. Научният екип, подготвил юбилейното издание на „Илюстрираната унгарска хроника” от 1969 г. (вж. библиографията) включва изследователите Дешо Дершени и Клара Гардони. Относно произхода на принц Алмуш Д. Дершени и К. Гардони отбелязват, че хрониката проследява пълното му родословие и изброява имената на повече от 40 негови предшественици, но те са легендарни, а не реално съществували исторически личности (Ной, Яфет, Тана, Нимрод, Хунор, Бор, Дама, Келед, Кеве, Кеар, Белер, Кадар, Отмар, Фаркас, Будофард, Букен, Чанад, Будли, Безтур, Мике, Миске, Омпуд, Кулче, Левенте, Леел, Замур, Замбур, Болуг, Булчу, Зултра, Беренд, Кадича, Опус, Етей, Семен, Турда, Бендекус, Етеле, Чаба, Ед, Угег, Елеуд). Изводът на изследователите е следният: вероятно името на принц Алмуш произлиза от името на един от най-известните владетели на „волжко-българските тюрки” Алмуш, управлявал в периода 895-925 г. Дали обаче унгарският Алмуш може да бъде идентифициран като волжко-българския Алмуш или това са две различни личности? В наскоро публикувания свод от текстове за историята на Волжка България „Джагфар Тарихи” („Аналите на Джагфар”, Оренбург, 1993) Алмуш е баща на Арбат. Нещо повече – според автора на аналите - Бахши Иман, именно Арбат със своята армия от „моджари” (вероятно маджари) превзел териториите на бившия Аварски хаганат в Централна Европа в края на IХ в., бил провъзгласен за хан и положил основите на племенната федерация, която по-късно прераснала в кралство Унгария. Очевидно в лингвистично отношение имената на Алмуш и Арпад от Унгария са близки до тези на Алмуш и Арбат от Волжка България, а родствената връзка между тях (баща-син) е идентична в „Илюстрираната унгарска хроника” и „Джагфар Тарихи”. Трябва да се отбележи, че според Бахши Иман волжко-българският владетел Алмуш произхожда от династията на балтавар Бел-Кермек, управлявал в периода 455-465 г. Самият Бел-Кермек е син на вожда на хуните Атила (вж. таблицата).
Проследяването на връзката между Атила и шотландския клан Друмонд е изключително предизвикателство за съвременните изследователи на европейските кралски фамилии. Лорд Страталан и привържениците на неговата теза се опират на анонимен документ от ХIХ в., открит в шотландски частен архив. Документът е озаглавен „Кланът Друмонд, който произхожда от хуна Атила”. В момента Националната библиотека на Шотландия разполага с копие от документа (микрофилм).
Версията на лорд Страталан е критикувана остро от У. Фрейзър в монографията The Red Book of Menteith. Той смята, че доказателствата за съществуването на Морис (или Йорик де Марот) и пристигането му в Шотландия през ХI в. са неубедителни. В подкрепа на твърдението си У. Фрейзър представя официални документи от началото на ХIII в., в които лицата Малколм и Джилбърт от графство Ленокс фигурират като първите носители на фамилията Друмонд. Имението в областта Дъмбъртоншир е принадлежало на короната до 1489 г. и не е било отдавано като награда през 1070 г. За първи път то е отдадено за ползване под наем на лорд Джон Друмонд в края на ХV век. У. Фрейзър открива и грамота от 1362 г., издадена от Робърт Стюарт, херцог на Стратерн. Според нея лицето Морис Друмонд придобива правото на ползване на земята в местността Друманд. Тя обаче е разположена в херцогството Стратерн, а не в областта Дъмбъртоншир.

ХУНСКАТА ИМПЕРИЯ - МОРСКА СИЛА В ЕВРОПА?
Империята на Атила е имала излаз на следните морета: Северно, Балтийско, Черно, Азовско и Каспийско. Важни изводи по отношение на морското и речното корабоплаване при хуните, както и техните завоевателни походи по море към Скандинавския полуостров, прави Едуард Гибън, автор на „История на залеза и падението на Римската империя” (1788) в глава XXXIV, озаглавена “Личността, завоеванията и дворът на Атила, крал на хуните”:
“Ако прокараме граница между цивилизования свят и областите със суров климат, между жителите на градовете, които обработват земята, и ловците или овчарите, които живеят в шатри, то Атила би могъл да получи званието върховен и единствен монарх на варварите. Единствен той измежду завоевателите от древни и по-нови времена обединява двете могъщи кралства Германия и Скития… Тюрингия, която в онези времена се простирала чак до река Дунав, била между провинциите, подчинени на Атила; от позицията на могъщ съсед той се намесил във вътрешните работи на франките; един от военачалниците му наказал и почти унищожил бургундите при река Рейн. Той (Атила) подчинил островите в океана и скандинавските кралства, обкръжаващи водите на Балтийско море и разделени от него; и така хуните можели да получават данък от кожи от този северен регион, който дотогава бил защитен от всички други завоеватели поради суровия си климат и смелостта на местното население.”
По-нататък Едуард Гибън проследява и анализира случаи, в които хуните използват плавателни средства за пресичане на големи реки и блатисти местности в Централна Европа. Някои от тези случаи са описани подробно в хрониката „Готска история” от Приск Панийски (вж. по-горе). Сред тях са пресичанията на реките Истър, Дрекон, Тигас и Тифесас. Гибън прави обобщение на речния корабоплавателен опит на хуните и формулира следния извод:
„Хуните били господари на голямата река: те осъществявали своето корабоплаване с големи еднодръвки/канута, издълбани от ствола на едно дърво...”
Изводите на Едуард Гибън в по-ново време се споделят и от доц. Мурад Эскендерович Аджиев. В „Тюрките и светът: съкровената история” той разкрива малко известния факт, че в Националния исторически музей на Унгария се съхранява копие от старинна карта на пътешествието на Лейв Ериксон до Новия свят. В полето на картата с кратки бележки са описани отделни етапи от пътешествието. Интересно е, че писмените знаци, с които си е послужил автора на картата са тюркски руни, а Атлантическият океан е обозначен като „Тенгыр/Тенгир”. Оригиналът на картата се пази във Ватиканската библиотека.

Калоян ПАНЧЕЛИЕВ

Авторът благодари на Живко Табаков и Преслав Панчелиев за съдействието

Знам, че нищо не знам - днешният открит отговор, събужда нови две неизвестни...