Малко известно

АТИЛА - БИЧ БОЖИЙ ИЛИ МОРСКИ КРАЛ

Историята на търговското корабоплаване, морските войни и корабостроенето в периода на Големите миграции в Северна Европа (300-500 г.) отрежда традиционно водеща роля на римляните, англо-саксите, ютите, вандалите, готите и фризийците. Племена като хуните и аварите обикновено са причислявани към т.нар. „номади на степите”, а сведенията на летописеца Йоан Малала и поета Йоан Цеце от Византия за пристигането на Ахил пред Троя с кораби и войска от хуни, българи и мирмидонци не се приемат за автентични. Редица исторически източници, археологически находки, лингвистични данни и митологични свидетелства обаче потвърждават наличието на корабостроене и корабоплаване при хуните.

ПИРАТСКИ НАПАДЕНИЯ
НА ХУНИТЕ ПРЕДИ НОВАТА ЕРА

Според „История на кралете на Британия” от Джефри Монмаут хуните са осъществявали нашествия и грабежи на Британските острови и в Германия. В тези пиратски нападения те са били предвождани от своите крале Хумбер и Мелга. Разполагали са с кораби, на които са товарели заграбената плячка (злато, сребро) и знатни пленници. В глава I от книга II хронистът разказва как Брут се сдобил „с трима прочути синове от съпругата си Игноге” - Локрин, Албанакт и Камбер. По-късно те разделили
кралството Британия помежду си и всеки се оттеглил във владенията си. Локрин, който бил най-възрастният владеел средната част на Острова, по-късно наречена Логрия или Легрия в негова чест. Камбер получил земята, разположена отвъд реката Северн, която сега се нарича Уелс. Най-малкият брат Албанакт владеел страната Албания (днес Шотландия). След като тримата управлявали дълго време в мир, кралят на хуните Хумбер пристигнал в Албания (Шотландия), убил Албанакт в завързалото се сражение и принудил хората му да избягат при Локрин. В следващата глава II братята Локрин и Камбер събрали цялата си войска, сражавали се с краля на хуните Хумбер и го обърнали в бягство. В опита си да избяга Хумбер се отправил към близката река и се удавил в нея, поради което тя носи неговото име и до днес.
След победата Локрин подарил плячката добита от враговете на своите войници; за себе си запазил златото и среброто, които намерил на корабите, както и три възхитително красиви девици; едната била дъщеря на крал от Германия и заедно с другите две била насила отвлечена от Хумбер след като той опустошил страната им. Победата на Локрин и Камбер над хуните е датирана през 1079 г. пр. Хр. В книгата „Митология на Британските острови” проф. Джефри Аш анализира етимологията на името на река Хумбер. То може да бъде преведено като „добра река” и да бъде класифицирано като старо-английско. В хрониката на Джефри Монмаут обаче, Хумбер е крал на хуните, а реката в която е удавен получава неговото име. Очевидно тук може да се търси връзка и с реката като символ на мъжествеността и създаването на потомство при хуните.

НАШЕСТВИЯ ПО МОРЕ ПРЕЗ НОВАТА ЕРА

Пиратските нападения на хуните продължават и през новата ера. Нападението на краля на хуните Мелга срещу Шотландия е регистрирано по време на римското владичество на Острова. В глава III от книга VI Джефри Монмаут твърди, че Мелга намерил временно убежище от преследванията на римляните в Иберния (Ирландия), но по-късно се завърнал с нови съюзници и кораби:

„След това римляните вдъхнали кураж на изплашените хора доколкото това било възможно и им оставили образци от въоръжението си…Едва римляните се били сбогували (с местното население) и двамата водачи Гуаниус и Мелга слезли от корабите си, с които били избягали в Ирландия преди това, и с техните банди от шотландци, пикти, норвежци, даки (датчани) и други, които те довели се хвърлили срещу цяла Албания (Шотландия) до самата стена”.
В „Англо-саксонски хроники” например се съобщава, че през 477 г. в Британия пристигнал Ела, заедно с тримата си сина (Симен, Вленкинг и Сиса) и три кораба. Те слезли на мястото, наречено Бряг на Симен (в близост до Селси Бил, Съсекс), „погубили много от уелсците; а други прогонили в гората, която се казва Андред’сли.” Съществуват две хипотези за произхода на Ела. Според първата той е син на Еллак. Както е известно Еллак е син на Атила и последен вожд на хуните в Западна и Централна Европа. Според втората хипотеза той е син на саксонския принц Есле.
И ако произхода на Ела е спорен, то византийският хронист Прокопий Кесарийски е пределно точен по отношение на етническата принадлежност на варварите, които преминали Дарданелите през 539-540 г. В книга 2 от съчинението „Войната с персите” той говори за опустошенията извършени от хуните в Европа (32 укрепления в Илирия) и (Мала) Азия. Авторът описва как огромна войска от хуни преминала през река Истър (Дунав) и нападнала Европа. Уточнява се, че това се е случвало и по-рано, но никога не е носило на местните жителите толкова нещастия и огромни беди. Варварите опустошили всичко от Йонийския залив до предградията на Византия (Константинопол). Разорили 32 укрепления в Илирия, а град Касандрия (в древността той се наричал Потидея) превзели със сила. С цялата плячка и 120 хил. пленници се отправили към домовете си без да срещнат съпротива. Впоследствие често се появявали по тези места, дори превзели със щурм и Херсонес (Тракийски Херсонес). По време на прибоя хуните преминали през укреплението при Черния залив, установили се между т. нар. Дълги стени и неочаквано нападнали римляните в Херсонес. Много от тях убили, а други взели в робство. Неголям отряд от хуни преминал пролива между градовете Сист и Абидос, опустошил азиатските земи и веднага се завърнал в Херсонес. После заедно с останалата войска и цялата плячка всички се насочили към домовете си.
Сведенията на Прокопий Кесарийски се потвърждават от „Историята на Северен Кавказ” (ИНСК, 1988, 96-97 стр.), където се разказва за нападенията на родствените на българите племена „утигури” и „кутригури”. Те заемали господстващо положение в Източното Приазовие и Причерноморието; след 449 г. нахлували в Тракия, опустошавали Балканския полуостров, а през 539-540 г. проникнали даже в Мала Азия. Иван Божилов съпоставя наличните исторически източници и прави извода, че тези (пра)български групи са достигнали Галиполи, прехвърлили са се в Мала Азия, разграбили са околностите й и са се завърнали („Българите във Византийската империя”, 1995, 23, 57 – бел. 7
Следователно те са извършили две плавания през Дарданелите с неуточнени в изворите плавателни средства.

МОРСКА КАМПАНИЯ НА АТИЛА ПРЕЗ V ВЕК

Дали Атила е разполагал с морски флот? Използвал ли е кораби за бойни цели? Участвал ли е в сражения на море? Отговори на някои от тези въпроси дава полско-литовската “Хроника Быховца”. В нея се разказва за морски поход на Атила около Западна и Южна Европа, стоварване на десант в западната част на Балканския полуостров и превземане на земята на съвременна Хърватска. Корабите, с които е осъществено плаването не са описани, но сравнително точно са изброени страните и моретата, през които преминава маршрута. Това са морето-океан (вероятно Атлантически океан), Земско море (Средиземно море), Британия, Франция (или френската земя), Испания и италианската земя. Очевидно експедицията е преминала през Гибралтарския пролив и съвременните Йонийско и Адриатическо море. За съжаление началната й точка не може да бъде установена от текста на хрониката:

„В година 401 от рождението на Христа...се появи Атила, наречен Бич Божий; той излезе/дойде от реката Югра/Юхра, а реката Юра и днес се намира в земята на цар Ивак; бащата на Атила се наричаше Мандазиг. (Атила) излезе с тримата си братя: Ачар, Рохас и Биеда; излезе от/на морето-океан и пристигна в Земско море, което се намира между Франция и Испания. А когато на/влязъл в това море, тогава от Британия тръгнала кралицата на име Урсула, която трябвало да се омъжи за сина на английския крал; с тази кралица имало и единадесет хиляди девойки. Атила убил и кралицата и всичките единадесет хиляди девойки, които били с нея и те станали мъченици в името на Христа. Това било първото престъпление, което извършил Атила над християнския народ. После (той) заобиколил френската и италианската земя и отишъл/плавал по море до хърватската земя; там се стоварил (с войска) от морето и със сила взел хърватската земя”.

Началният параграф на “Хроника Быховца” не е запазен в оригинал. Той е известен на изследователите от по-късен препис, наречен “Хроника Стрыковского” (том I, стр. 56-57). Голяма част от текста на двете хроники съвпада изцяло, поради което на мястото на липсващия параграф в “Хроника Быховца” е включен съответният текст от “Хроника Стрыковского”.
В оригиналният полски текст на “Хроника Быховца” река Югра е изписана като Юхри (Juhri), а в руския превод – Югра. Възможно е под река Югра хронистът да е имал предвид река Угра, която е приток на река Ока. М.Меховски, най-известния полски географ от началото на 16 век в своя “Трактат за две области Сарматия ” (М., 1936 г., стр. 109) също употребява името Югра по отношение на реката, която днес се нарича Угра. Колкото до река Юра то тя е приток на река Неман, която се намира в Беларус. Ивак вероятно е цар Иван IV Грозни (вж. И. Данилович “За литовските летописи”, ЖМНП, 1840, №11, стр. 93-94).
Описаният в “Хроника Быховца” морски поход около Западна и Южна Европа е значителна по мащабите си инициатива, за осъществяването на която са били необходими финансови ресурси, материална база, добре обучени екипажи и навигационни познания, големи и здрави кораби, провизии и силна войска. Следователно ако Атила е предприел един толкова мащабен морски поход той трябва да е регистриран и в други западно-европейски хроники от разглеждания период. В прочутите „Англо-саксонски хроники”, съставени от Нений (вж. библиографията) е записано важно събитие, което има отношение към проблема. Нений проследява пристигането на саксонските вождове Хенгист и Хорса с три кораба на Британските острови през 447 г. (глава 31). Според автора двамата били прогонени от Германия и намерили добър прием в двора на краля на бритите Вортигерн. Той се нуждаел от подкрепление във войната срещу скотите и пиктите. Хенгист и Хорса се включили с готовност в нея и дори предложили на Вортигерн помощ от своята страна. Кралят се съгласил и „проводил пратеници в Скития, където те избрали известен брой войнствено настроени бойци и се завърнали със 16 кораба”. В този пасаж не се посочват местоположението, границите или владетеля на Скития, нито пък етническата принадлежност на бойците. Със сигурност обаче може да се каже, че по същото време (447 г.) Скития влиза в границите на Хунската империя, а обединител на двете могъщи кралства Германия и Скития е Атила (за справка вж. по-долу: Гибън, 1845). Нещо повече – официалното название на държавата на Атила в европейските управляващи и дипломатически кръгове е Скития, а не Хунска империя. Само година по-късно – през 448 г. римляните изпращат дипломатическата мисия при хуните. Предводителят на мисията – Приск Панийски (за справка вж. по-долу: Панийски, „Готска история”) съобщава, че е изпратен в Скития и нарича Атила „царствен скит”. Следователно в „Англо-саксонските хроники” на Нений е официално регистрирано отплаване на 16 бойни кораба от Скития, област която в периода 447-448 г. е била под контрола на хуните и в състава на тяхната държава. Очевидно първоначалната посока на морския поход на Атила от “Хроника Быховца” и подкреплението от Скития за Вортигерн в „Англо-саксонски хроники” съвпадат. И в двата случая изходна точка е Скития (при Атила река Юра на територията на съвременна Беларус, а за пратениците на Вортигерн просто Скития в по-общ план).
Как точно са изглеждали корабите на Хенгист и Хорса? Отговор на този въпрос ни дава датският изследовател Я. Роел, който проектира и построява „Хугин” – реплика на ранен англо-саксонски боен кораб от 5 век. Копието е построено през 1948-1949 г. в корабостроителницата Frederikssund и има следните характеристики: дължина 23,80 м., широчина 5,10 м., газене 1,75 м. и ветрилна площ 40 кв. м. Предполага се, че с подобни плавателни съдове англите, саксите и ютите са достигнали Британските острови. „Хугин” е спуснат на вода именно, за да ознаменува 1500-годишнина от пристигането на Хенгист и Хорса в двора на крал Вортигерн. Поради наличието на носово украшение на дракон незапознатите с темата често причисляват „Хугин” към викингските кораби. Драконовата глава върху вълнореза на „Хугин” всъщност е възстановена по известния „Гоблен от Байо”, който пресъздава нашествието на Уилям I Завоевател в Англия през 11 век. Тя наистина е елемент от по-късна епоха, но самият „Хугин” е англо-саксонска реплика, Хенгист и Хорса са саксонци, а не викинги.
Крайната точка на плаването е разположена някъде по брега на съвременна Хърватска. Не е известна по-нататъшната съдба на „корабите”, с които Атила пристига на Балканския п-в. Възможно е те да са били използвани в други морски походи, за по-различни цели или пък да са били изоставени/изгорени. В унгарската Illuminated Chronicle се твърди, че жителите на Далмация, Панония, Македония, Фригия и Памфилия пострадали изключително много от нападенията на хуните и поискали разрешение от Атила да напуснат домовете си. След като получили съгласието му те „пресекли Адриатическо море и се установили в Апулия”. Плаването им до Италия може да е било извършено срещу заплащане с „корабите” на Атила. Съществува и едно косвено свидетелство за възможностите на хуните да осъществяват нападения с кораби по крайбрежието на Адриатическо море. При навлизането на войските на Атила в Западната Римска империя през 452 г. жителите на някои от опожарените селища се оттеглили на малък остров в Адриатическо море. Впоследствие те се преместили на друг остров (Риус Алтус) и там основали прочутия град Венеция. Според унгарската Illuminated Chronicle повторното преместване е предизвикано от страха от хуните. Унгарският хронист Николай Олай в документалната „Повест за Атила” от 16 век допълва, че бегълците избрали Риус Алтус, защото се опасявали от „силата на Атила”, която можела да ги достигне на малкия остров. Вероятно той е бил достъпен за хуните посредством крайбрежни плавателни съдове с неголеми размери.

ПЛАН ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА АФРИКА И АСИРИЯ?

Известната унгарската хроника „Геста Хунгарорум” представя завоеванията на Атила в Западната Римска империя през 452 г. Тя проследява в детайли обсадата и превземането на градовете Аквилея, Конкордия и Фриули. Подобна е и съдбата на селищата в ломбардското херцогство: посочва се, че хуните „разпростряли властта си върху Тревизо, Падуа, Верона, Бреша, Кремона, Мантуа, Пергамо, Милано, Александрия, Ферара и други”. Равена била предадена от Йоан, местният архиепископ на Арианската църква, който пуснал тайно в града част от варварите и техния вожд. Архиепископът имал много богатства и бил назначил 12 ариански кардинали против волята на католическата църква. Йоан позволил на хуните да избият истинските християни, които били по-влиятелни от него в града. Той обещал на Атила, че може да завладее цяла Италия, град Рим и Африка без усилие и разходи, ако се присъедини към Арианската църква и преследва християните. Атила с готовност се съгласил, но той се интересувал повече от властта отколкото от религията. По-късно в Равена пристигнал папа Лъв с множество свещеници. Той се срещнал с вожда на хуните и преговарял с него в полето край града. Атила се вслушал в молбите и думите на римляните, защото бил изплашен от ужасно видение: като погледнал към небето видял мъж, който кръжи във въздуха, държи сабя в ръка, скърца със зъби и го заплашва, че ще му отреже главата. Ето защо вождът на хуните влязъл в Равена, заловил арианския архиепископ и неговите последователи, така както го посъветвал папата. Атила взел насила 60 хил. златни марки от Йоан и съучастниците му, след това ги убил и се завърнал в Панония с цялата си армия. Той вече бил подчинил земите на Юга, Запада, Севера и Изтока и „възнамерявал да пресече морето и да завладее Египет, Асирия и Африка”. Сведението се потвърждава и от Николай Олай в документалната „Повест за Атила”. Тук трябва да се отбележи, че в книгата „Прабългарите през V-VII век” (Орбел, София 2005, стр. 173-174) Рашо Рашев повдига въпроса за т. нар. „отделни находки на население от степен произход” в Египет. Според автора в един новооткрит папирус от Египет се споменава за тип свободна дреха от чиста коприна по хунска мода (Diethard 1996: 256-257, №5. 100). Възможно е думата „хунска” да е употребена като нарицателно име за народи, различни от гръцкия. Всъщност археологически паметници на население от степен произход в Египет не са известни на науката. Отделните находки, за които стана дума по-горе са една златна апликация и златен двустранен коланен накрайник (Werner 1974: Taf. IX/6,7). Те издават „присъствие на степна коланна мода, а вероятно и на население, което, попаднало в тази част на Византия, бързо ще се е претопило в местното християнско население, приемайки неговия бит, религия и погребални обичаи”. В дискусията за степните находки в Северна Африка се включва и изследователят Ищван Бона (Das Hunnenreich, 1991). Той акцентира върху т.нар. „Съкровище от Картаген”, намерено преди Първата световна война (1914-1918) в римски саркофаг в Кудиат Ватьор, Тунис. Съкровището включва 169 тънки златни обшивки (вероятно за було), фибули, златна тока, златна катарама с касети от хунско време, една късно римска огърлица и др. Повечето археолози от Западна Европа приемат находката за вандалска или аланска. Съществуват обаче и други мнения относно нейната етническа принадлежност. Руският учен Ростовцев, който пръв обработва и описва „Съкровището от Картаген” смята, че то е „сарматско от вандалската епоха”. Според него златната тока има най-близък аналог в находки от Керч, златна катарама с касети от хунско време – в археологически паметници от Панония, а фибулите – в открития от Северен Кавказ и Дюрсо. За Ростовцев златните токи от Кудиат Ватьор и Керч вероятно са произведени в една и съща работилница. Анализът на златната катарама показва, че тя е попаднала в Северна Африка през 20-е години на V век и е била носена в периода 429-438 г.

РЕЧНО КОРАБОПЛАВАНЕ

През 448 г. от новата ера римляните изпращат посланици в двора на Атила. Сред пратениците са Максимин и тракиецът Приск Панийски. По-късно Приск Панийски описва дипломатическата мисия в хрониката „Готска история” и оставя много подробни данни за маршрута на пратеничеството, царския двор, езика, характера, обичаите, външния вид, облеклото, въоръжението и бита на хуните. Информацията, предоставена от него е изключително ценна, защото той е очевидец на описваните събития. Най-интересни по отношение на речното корабоплаване при хуните са сведенията на Приск Панийски за пресичането на река Истър (Дунав):

„След като трудния път остана зад нас ние достигнахме една блатиста равнина. Посрещнаха/приеха ни варвари-лодкари, които ни превозиха през реката (т.е. Истър) на лодки-еднодръвки, които те изработват сами като отсичат дървета и издълбават вътрешността им. Те (т.е. варварите-лодкари) не се бяха приготвили точно заради нас, а преди това бяха превозили и една тълпа варвари (т.е. хуни), която ни срещна по пътя, защото Атила искаше да се прехвърли в земята на римляните под предлог, че ще ловува. Всъщност за царствения скит (т.е. за Атила) това беше и приготовление за война под предлог, че не всички бегълци му бяха предадени. След като бяхме превозени през Истър и повървяхме с варварите около 70 стадия бяхме принудени да изчакаме в едно равнинно място, докато Едикон със своите спътници не извести Атила за нашето пристигане”.

От изложението се вижда, че Атила поддържа специална група от варвари-лодкари, който осъществяват превози с лодки-еднодръвки между двата бряга на река Истър (Дунав). Следователно в държавата на хуните е създадена структура, която отговаря за военно-транспортните, дипломатическите и товарните превози през големите реки. Дейността на тази структура се отличава с високо ниво на организираност. Варварите-лодкари превозват група от хуни през река Истър (Дунав) от Дакия в Мизия (посока север-юг). Официално Атила възнамерява да се присъедини към тях и да ловува в Мизия, а всъщност планира да започне нова война срещу римляните. Варварите-лодкари превозват римските посланици Приск (от тракийски произход) и Максимин, заедно с придружаващите ги хуни от Мизия в Дакия (посока юг-север). Атила остава в Дакия, поради пристигането на римските пратеници и не преминава река Истър (Дунав). В цитирания пасаж от „Готска история” авторът посочва вида на плавателните средства (лодки), материалът (дърво) и начинът на изработката им (чрез отсичане на дървета и издълбаване на ствола). Последното е свидетелство за примитивни корабостроителни умения и наличие на корабни майстори във военновременни условия. Ето защо мястото, където варварите отсичат дърветата и издълбават вътрешността им може да бъде определено като „примитивна военно-полева корабостроителница”.
В „История на залеза и падението на Римската империя” (1788) Едуард Гибън представя похода на Атила в Галия през 451 г. Според автора преминаването на река Рейн от хуните и техните съюзници е осъществено по „мост от лодки”. Дървеният материал за лодките бил отсечен и доставен от Херсинската гора.
Впечатлението за високото ниво на организираност в речните превози при хуните се засилва от описанието на Приск Панийски за пресичането на още три реки (Дрекон, Тигас и Тифесас) с лодки и няколко други със салове:

„Ние останахме на това място още един ден след отпътуването на Бигила. На следващия (втория) ден ние се отправихме заедно с Атила към северната част на неговата страна. Изминахме известно разстояние заедно с варварите и свърнахме по друг път, според указанията на нашите водачи от скитски произход...
От тук ние продължихме по един равен път, който лежи в равнината и срещнахме плавателни реки, от който най-големите (след Истър) бяха Дрекон, Тигас и Тифесас. Ние пресякохме тези реки с лодки-еднодръвки, които се използват от крайбрежните жители, а останалите реки преплавахме на салове, които варварите (т.е. хуните) возят със себе си върху каруци/талиги и използват във местности покрити с вода/разливи”.

Тези факти допълват познанията ни за речното корабоплаване при хуните. Освен лодки те използват като плавателни средства и салове; нещо повече - саловете са постоянна част от оборудването/екипировката на войската, превозват се върху талиги и са сигурно средство за преодоляване на водни басейни. С основание може да се предположи, че в армията на Атила е съществувала бойна единица, която е отговаряла за изработването и поддръжката (превоза върху талиги) на салове за военно-транспортни цели.
За плаване на крал Етцел (Атила) с кораб по река Дунав се разказва в Авантюра XXII „За това как Етцел направи Кримхилда своя жена” от известната епическа поема “Песен за нибелунгите”:

„В здраво укрепения/богатия Майзенбург* всички се качиха на кораб. Водата, която хората виждаха да тече беше покрита с коне и хора, като че ли бе здрава земя. Много здрави кораби бяха събрани заедно, за да не им навредят вълните или течението. Върху тях бяха опънати много палатки, като че ли все още (хората) бяха на сушата.”

* Майзенбург – днес град Виселбург, разположен на река Дунав на разстояние 21 мили югоизточно от Пресбург

“Песен за нибелунгите” развива сюжета за сватбата между Етцел (Атила) и германската принцеса Кримхилда, датирана през 453 г. Авантюра XXII описва тяхното завръщане с кораб в кралството на Етцел. Очевидно тук корабът е символ на царската власт и сила, важен елемент от тържествената церемония, както и транспортно средство за официалните гости. Разбира се, сведението от “Песен за нибелунгите” е легендарно.

Горенаписаното е цитат от
изслидване на Господин Калоян ПАНЧЕЛИЕВ,
който със помоща на Господата:
Живко Табаков и Преслав Панчелиев
изкарват Малко известни
факти на светло.

Знам, че нищо не знам - днешният открит отговор, събужда нови две неизвестни...