[малко в разрез с идеята е да си пиша сам продължение, но виновни са дъждът и бурята от преди малко ;-)]


Някъде във входа се изтряска врата и сякаш резкият шум го изтръгна от унеса и самосъжалението, в които се беше удавил. Колко ли време беше минало?

Изправи се. Избърса позасъхналите си сълзи и погледна часовника на телефона си. А там все още седеше иконката, напомняща за последното съобщение – прочетено и незатворено. Е, май нямаше избор засега. Трябваше да се види с Ники и то веднага. Не искаше да притеснява майка си на работата, пък и не му се ходеше толкова далеч. Бавно избра непознатия номер и нервно подскачайки от крак на крак, притихна в очакване на глас отсреща. “Моля”, чу се още след второто позвъняване приятният тембър на Ники. “Аз съм, Андрей...За ключа...”

Уговориха се набързо да се видят след 15 минути на спирката на 94 срещу хотел “Хемус”. Ники бързал и щял да мине само да му даде ключа. “И по-добре”, помисли си, че кой знае какво трябваше да изтърпи иначе...

Изскочи нетърпеливо от входа. От погледа му нямаше как да убягнат надвисналите застрашително сиво-черни облаци, предвещаващи само и единствено дъжд. Беше излязъл и вятър. Андрей потръпна. Мразеше дъжда, а от бурите изпитваше истински ужас. В съзнанието му винаги изплуваше как като малък дядо му му разказваше в един от онези дълги летни следобеди на поляната в село страшната история за малкото овчарче, което се опитало да се скрие от ужасната буря под едно огромно дърво и там било покосено от гръм...

Вятърът все повече се усилваше и постепенно притъмня сякаш се беше свечерило. Само това му липсваше! Виждаше как хората бързаха да намерят колкото се може по-бързо сигурен подслон от наближаващата опасност. “Къде съм тръгнал? И без чадър...”

Последен завой и пред погледа му се откри хотелът. Беше дошъл навреме. Дано и Ники не закъснее. Веднага го забеляза – вече беше там, в светлосиня ризка и къси панталонки в такъв цвят. Изглеждаше страхотно. Нямаше как да отрече. Сърцето му заби ускорено...

В този миг закапаха изневиделица едри капки дъжд, удряха безмилостно, дори болезнено. Андрей се затича към Ники и последният го забеляза. Тръгна и той към него, като му посочи с ръка някъде встрани. “Ела, да се скрием в някой вход”, извика му приближавайки и този път двамата, един до друг, тичешком се насочиха към най-близката козирка.

Изсипваше се истински порой. Отдавна не беше имало такъв. Стихия.

“Ето” – подаде му ключа Ники. Погледите им за миг се срещнаха след като Андрей боязливо бе надигнал глава. Тези топли кафеви очи... Усмихваха се. Протегна ръка непохватно и хващайки ключа, докосна пръстите, които го държаха. По тялото му се разнесе електричество и той бързо се дръпна, като пъхна проклетия ключ в джоба си. Забеляза как Ники се усмихна. Не спираше да се взира в Андрей, сякаш искаше да го прочете, да го изучи, да проникне като свредел до желаното място. За миг настана мълчание, от онези неловките, в които мислите ти се блъскат ли, блъскат и не могат да намерят вярната посока. Трябва ли да каже нещо? Какво?...

“Благодаря”, поне за това се сети... Почувства се като в онези старите български филми, в които действието се развива почти мълчешком – само усмивките и погледите “говорят”...

Ама какво го беше зяпнал този сега? Чудеше се накъде да погледне. Ама и дъждът... – трябваше да стои заклещен тук с кошмара си от последните дни...

“Трепериш...”, смръщи се Ники. “Студено ли ти е?”... Нима това беше нотка на загриженост?
“Не, аз...” – странно, наистина усети, че трепереше, дали от притеснението или от хладния въздух, който беше дошъл с дъжда... Ама как се излагаше само, непрекъснато...

И докато се стараеше да овладее издайническите потрепервания, дори не успя да разбере как изведнъж се озова в прегръдките на Ники. “Мога да те стопля”, смееше се той, като се завъртя така, че остана с гръб към улицата и дъжда, “имам топлина в излишък, като ютия, както казва приятелката ми Поли”, не спираше да се хили. Андрей инстинктивно опита да се дръпне и освободи от хватката, но Ники го беше прегърнал здраво, а и... нима наистина искаше да се отдели от него?... Усети парфюма му – мъжествен и свеж, аромат, който за миг изпълни съществото му и го накара да се отпусне победен. Нищо не му въздействаше повече от ароматите...

“Ама някой ще ни види!”, опита пак да се измъкне. Странно, не се ли срамуваше Ники да го видят да прегръща момче и то не да речем за поздрав или раздяла, а така продължително... “Защо, това притеснява ли те?” бе отговорът.

Андрей учудено притихна. Страните им се допираха – бяха почти на една и съща височина.
“Извинявай, сигурно бода, от два дни не съм се бръснал”, промърмори. Ама това ли намери да каже пък сега?
“Хехе, само внимавай да не ми оставиш белези”, смееше се отново Ники. Дори смехът му беше секси – звънък и лек, разливащ се мелодично.

Телата им бяха плътно долепени. Чувстваше всяко вдишване, всяко повдигане и спускане на стегнатите гърди на Ники, дори ударите на сърцето му, усещаше по шията си дъха му да се плъзва като лек шал от тръпки. Настръхна целият. Членът му неконтролируемо набъбваше с бясна скорост и това го накара да се размърда неспокойно в прегръдката и да опита да се отдели поне там долу някак от тялото на другия. Само това му липсваше – щеше да умре от срам, ако Ники разбере...Добре че беше с дънки.

И това ако не е абсурдна ситуация, мислеше си. Сигурно сънуваше...

Внезапно Ники освободи прегръдката, за да погледне часовника си. Верно, че беше казал, че бърза.

“Е, как е? Постопли ли се?”, запита, гледайки го в очите.
“Ъхъ...”
“Стига ти толкова, че да не се опариш”, засмя се пак Ники.

Дъждът беше спрял – типичен летен порой. Дали бяха минали и 10 минути. Животът възвръщаше малко по малко обичайния си забързан ход – колите, хората, които наизскачаха сякаш по команда...

Ники се измъкна от козирката на входа, от която продължаваха да текат струи дъждовна вода и запита небрежно: “А кога ще се видим с теб за повече, беглецо? Дължиш едно обяснение” и намигна.

Андрей се изчерви до уши.
“И аз бих искал да разбера някои неща”, отвърна по-уверено.

“Ами ОК тогава, ще се чуем. Чао”. Обърна се и потегли.

Хм, в последния миг обаче погледът на Андрей попадна на една особена издутина отпред в панталонките на Ники. Не можеше да се лъже. Някой друг също не беше безразличен...

Стоеше пред вратата на този случаен вход, гледаше неотлъчно отдалечаващата се светлосиня фигура и не смееше да мръдне. Сякаш за да не развали магията и да прогони насладата от ума и тялото си. Този вход вече нямаше да бъде просто един от всичките в блока срещу “Хемус”...

А дъждът... Как обичаше дъжда и летните бури!

Vivre mes differences ou sauver les apparences?

Редактирано от pensif на 29.06.04 19:30.