Обикновена, дори стандартна селска къща. Не от съвременните “вили”. Пристъпи напред внимателно, след като още първата стъпка накара паркета или дюшемето или каквото и да беше наредено под тънкия килим да изскърца протяжно. Стъпките му все пак не бяха толкова безшумни, колкото му се искаше. Изчерви се от неловката ситуация. “Ама, че съм... ама, че съм...” звучеше някак отстрани в ушите му, но думичката-определение за човек, събудил се гол в чуждо легло и къща, без спомен как е попаднал там, не идваше и не идваше.

Беше в нещо като хол или коридор – просторна стая, от която извеждаха няколко врати. Двукрилата остъклена врата явно водеше навън. До нея имаше старинен (а може би по-скоро просто стар) бюфет, с наредени върху него фотографии и порцеланови фигурки на балерини, овчарки, патенца... Снимките привлякоха вниманието му и още на първата разпозна прегърналият дребна възрастна жена младеж – Ники. На втората пак Ники се смееше до красиво момиче. Познато лице, но друга прическа... – да, снощната му любима. Към главоболието, световъртежа, гадния вкус в устата, срама и притеснението се добави още нещо противно – споменът за вчерашното разочарование. “Май съм в дома на Ники...”

Насочи се към изхода със същата походка “на пръсти”. Натисна дръжката на вратата едновременно с мисълта “Ще стане още по-тъпо, ако е заключено”. Е, слава Богу, не стана по-тъпо. “Навън съм!”. Площадка, аромат на кафе, стълби, двор, циментова пътека през росни, натежали цветя, вратата към улицата.
“Наляво или надясно? Накъде ли е центърът? Ама, че съм...” – тръгна напосоки, а уличката все пак го изведе до кой-знае откога пресъхналата чешма на площада. “Мегдана, селският мегдан!” – изхили се някак освободено Андрей.
Автобусът беше спрял от неговата страна на площада, шофьорът умислено пушеше и явно чакаше да стане време да тръгва. Вратата на стогодишното возило зееше гостоприемно и Андрей се вмъкна вътре автоматично, без да се замисли, със заучените движения на градско дете, половината живот на което е минал в качване и слизане от градския транспорт. Шофьорът се надигна за да му направи забележка, че качването става на спирката – от другата страна на площада, точно срещу проклетото снощно барче, но след като огледа разрошената му коса, зачервени очи и тъжно-примирено изражение, мързеливо се отпусна на седалката. И без това беше време да потегля.

“Чавдарът” запали от третия път, напълни се отвътре с острата миризма на недоизгорели газове и се лашна в посока барчето. Андрей подпря глава на стъклото и отново се опита да превърти остатъците от снощните спомени, с надежда да намери опорна точка. Нищо, мъгла. Все още възбуденият му пенис определено му причиняваше неудобство докато седеше сгънат на тясната седалка.

Отърси се от безплодните си мисли, когато автобусът, вече пълен, отново потегли, вече на път за града. Всъщност защо избяга така?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите