Re: глава 2 / Фен клубове / Тери Пратчет

Глава трета
Тайната на Бофо

Никак не е добре да те направят на сандвич куп ошашавени танцьори. А те бяха все едри, тежки мъже. Тифани беше цялата в болежки. Синини имаше навсякъде, в това число една с формата на подметка, която тя нямаше да покаже на никого, ама на никого.
Фийгъли изпълваха всички равни повърхности в тъкачницата на госпожица Предалова. Тя работеше на стана си гърбом към стаята защото, както казваше тя, това и помагало да мисли. Но понеже тя беше госпожица Предалова, нямаше значение как ще се обърне. Нали в крайна сметка беше пълно с очи и уши, които да използва. Огънят гореше буйно, а навсякъде имаше свещи. Черни, естествено.
Тифани я беше яд. Госпожица Предалова не се беше развикала, дори и глас не беше повишила. Тя само въздъхна и я беше нарекла „глупаво дете”, което си беше много по-лошо, най-вече защото Тифани си знаеше, че си беше точно такава. Един от танцьорите помогнал да я донесат обратно в къщурката. Това тя изобщо не си го спомняше.
Една вещица не бива да прави нещо, само защото и скимне! Та това си е живо изкикотване! Всеки ден ти се налага да се разправяш с разни глупави, мързеливи, лъжливи и изобщо неприятни хора, така че като нищо накрая можеш да решиш, че светът значително ще се подобри, ако им отпереш по някой шамар. Но не бива така, защото, както и беше обяснила веднъж мис Тик: 1.) от това светът ще се подобри само за много кратко време; 2.) след което светът леко ще се влоши; и 3.) не е работа и ти да ставаш тъпа като тях.
Краката и се бяха задействали, а тя ги беше послушала. А трябваше да слуша главата си. И ето че сега и се налагаше да седи до огнището на госпожица Предалова с калаена грейка в скута и увита в шал.
- Значи този Зимаджия е нещо като бог? - поинтересува се тя.
- Епа нещо като такова, - отговори Били Големо Чене - Ма не от онея богове дето им се молят. Он просто ... епа пра’и зими, туй му е работата, видиш ли.
- Той е стихия, - поясни откъм стана си госпожица Предалова.
- Епа, - обади се Роб Секигоопрай - Оно богове, стихии, демони, духове... а оди кажи без жокер, кой къв че бъде.
- А танцът значи е за посрещане на зимата? - продължи да разпитва Тифани - В това няма никакъв смисъл! Танцът морис е за посрещане на лятото, това да, то...
- Абе ти кога ще порастнеш? - скастри я госпожица Предалова - Годината нали е кръг! Колелото на света трябва да се върти! Ето защо те играят тук горе Тъмния Морис, за баланс. Те посрещат зимата заради заложеното дълбоко в нея ново лято!
Трак-трак, - потракваше станът. Госпожица Предалова тъчеше ново платно, от кафява вълна.
- Е, добре де, - склони Тифани - Посрещнахме я... него де. Да но той защо тръгна да ми се натрапва?
- А ти защо тръгна да танцуваш? - контрира я госпожица Предалова.
- Ами... имаше място и аз...
- Да. Място. Място, ама не за теб. Място, което не беше твое, глупачето ми. Ти хукваш да танцуваш с него, а сега на него му се е приисква да се види с тази наперена мома. Досега за такова нещо хич не бях чувала! Искам да ми донесеш третата книга отдясно от втория рафт отгоре на моята библиотека, - тя връчи на Тифани тежък черен ключ - Поне с това ще можеш ли да се оправиш?
Вещиците няма защо да се хабят да шамаросват глупаците, не и ако си имат остър език винаги готов за бой.
Госпожица Предалова освен това имаше няколко рафта с книги, което беше необичайно като за една от по-старите вещици. Рафтовете бяха чак до тавана, книгите изглеждаха големи и тежки и чак до днес на Тифани и беше забранено даже да бърше праха от тях, а камо ли да отключи големите черни железни скоби, които ги крепяха към рафтовете. Хората, които идваха тук, им хвърляха боязливи погледи. Опасно нещо бяха това, книгите.
Тифани отключи скобите и избърса праха. А... книгите, също като самата госпожица Предалова, не бяха точно каквото изглеждаха. Приличаха на вълшебни книги, но имаха заглавия от рода на „Енциклопедия на супите”. Имаше и речник. Точно до него, потънала в паяжини, беше книгата поискана от госпожица Предалова.
Все така изчервена от срам и яд, Тифани смъкна книгата, мъчейки се да я освободи от паяжините. Някои от тях се опънаха и изплякаха при разкъсването си и от горната част на страниците се посипа прах. Като я отвори, тя замириса на вехта кожа, също като самата госпожица Предалова. Според почти изтритите главни букви на заглавието това беше „Древна и класическа митология” на Чинкин . Беше пълна с белязки.
- Страници осемнадесета и деветнадесета, - разпореди се без да помръдне глава Госпожица Предалова.
Тифани ги отвори и рече изненадано:
- „Тцантъ на Сензоите”? Да не би да са искали да кажат „Танцът на сезоните”?
- За съжаление художникът, дон Вайцен де Йойо, чийто шедьовър е това, не е имал същата дарба с буквите, каквато е имал с рисуването, - поясни госпожица Предалова - Плашел се е от тях, кой го знае защо. Забелязвам, че спомена думите преди картинките. Книжно дете си ти.
Картинката беше ... странна. Изобразяваше две фигури. Тифани досега не беше виждала маскарадни костюми. Вкъщи нямаше излишни пари на такива неща. Но тя беше чела за тях и горе долу такива си ги беше представяла.
На страницата се виждаха мъж и жена... или поне неща с вида мъж и жена. До жената имаше надпис „Лято” и тя беше висока, руса и красива, следователно за нисичката Тифани с кафявата и коса автоматично предизвикваше недоверие. Тя държеше нещо наподобяващо голяма кошница във формата на охлювова черупка, пълна с плодове. Мъжът, „Зима”, беше стар, сивокос и прегърбен. В брадата му проблясваха ледени висулки.
- Ей бре, ей ти го Зимаджията както си требе, - отбеляза Роб Секигоопрай крачейки по страницата - Дедо Мразко.
- Тоя ли? - възмути се Тифани - Това ли е Зимаджията? Че той на вид е на сто години!
- Младок, нали? - изгадня госпожица Предалова.
- Немой да му даваш да те цунка, оти нослето че ти посинее и че ти падне! - подметна весело Прост Уили.
- Прост Уили, да не си посмял да говориш такива неща! - скара му се Тифани.
- Ми я само да разведрим духо, видиш ли, - оправда се притеснено Уили.
- Това, естествено, е художествена представа, - отбеляза госпожица Предалова.
- И какво ще рече това? - взря се в рисунката Тифани.
Не беше вярно. Тя си го знаеше. Той изобщо не изглеждаше така...
- Значи, дека он си го е измислил, - обясни Били Големо Чене - Нема как да го е видел, нал’тъй? Никой не е видел Зимаджията.
- Досега! - додаде Прост Уили.
- Уили, - обърна се към брат си Роб Секигоопрай - нали наеш, дето ти думах я за тактичното зяене?
- Епа да, Роб, верно си ми го думал, - отвърна послушно Уили.
- Епа туй дето току що го рече, оно не беше таквоз, - обясни Роб.
Уили провеси нос:
- Прощавай бе, Роб.
Тифани стисна юмруци и възкликна:
- Нямах предвид да стане така!
Госпожица Предалова обърна строго стола си към нея:
- А какво си имала предвид? Хайде кажи ми. Този твой танц заради склонността на младежта да не се подчинява на възрастните ли беше? Да имаш предвид нещо, значи да мислиш. А ти изобщо мислила ли си? И други преди са се включвали в танца. Деца, пияници, младежи заради глупави облози... и нищо не се е случвало. Пролетните и есенните танци са... ами просто стар обичай, ще кажат повечето хора. Просто начин да отбележим, кога мразът и зноят си сменят властта над света. Според някои от нас тук има нещо повече. Според нас нещо се случва. За теб танцът е станал истински и нещо се случи. А сега Зимаджията е тръгнал след теб.
- Че защо? - продума смаяно Тифани
- Знам ли. Като танцувахте, да си видяла нещо? Или пък да си чула?
Как изобщо може да се опише усещането, че си навсякъде и всичко? - зачуди се Тифани. Така че тя не се опита да го опише.
- Аз... май чух глас, или може би бяха два гласа, - измънка тя - Ъ... питаха ме, коя съм.
- Ин-те-рес-но, - рече госпожица Предалова - Два гласа значи? Ще обмисля последствията от това. Това, което не разбирам е, как ще да те е намерил. Ще си помисля и за това. Междувременно предполагам, че няма да е зле да се обличаме по-топло.
- Епа да, - съгласи се Роб Секигоопрай - Он Зимаджията ич не мо’е да трае на напечено. Ей бре, я че си забра’им некой път и чутурата! Донехме ти ний едно писменце от хралупата дето е доле у гората. А го дай на големата мънечка бабаяга, бе Уили. На път ни беше, та го зехме.
- Писмо? - сепна се Тифани посред тракането на стана зад нея, а Прост Уили вече заизважда омазнен смачкан плик от окесията си.
- Оно е от онуй келешче от замъко у нас, - продължаваше Роб, докато брат му развиваше - Он вика, дека си живее убаво и дека те чека па да се върнеш дома и че се надева и с теб да е същото, а още има бая за как са ягнищата и таквоз, не е баш интересно, мен ако питаш, а най-отдоле он е писал П.С.Е.Л.Ц., ма я не могим да сфанем, туй па що ли е.
- Прочел си ми писмото? - ужаси се Тифани.
- Епа да, - изпъчи се гордо Роб - Нема проблема. Е, Били Големо Чене ми поподсказа мънечко с по длъжките думища, ма повечето я си го преборих, нема лабаво, - усмивката му грейна, но скоро пак посърна, като видя изражението на Тифани - Абе, ная си я, дека ми се пениш мънечко, дека ти отвориме пликчето, - заобяснява се той - Ма нема лошо, оти па го залепихме с плужекова слуз. Ич нема да усетиш, дека е било четено.
Той се закашля, защото Тифани го гледаше все така накриво. Всички жени леко притесняваха фийгълите, а най-лоши от всички жени бяха вещиците. Най-накрая, когато той съвсем се изпопритесни, Тифани попита:
- Как разбра, къде да намериш писмото?
При това тя хвърли един поглед към Прост Уили, който беше захапал края на препаската си. Той правеше това само като го е страх.
- Ъ... че приемеш ли ей така леекичко да те поизлажем? - пробва се Роб.
- Не!
- Ма она лъжата е бая интересна. Има в нея змеища и еднороги и...
- Не. Искам истината!
- Оти ма, она е толкоз скучна. Епа одииме ние у замъко на Бароно и изчетохме писмата дето ти му ги прати, а ти рече, дека пощальоно нае да остая писмата за теб у кухото дръво доле до бързейо, - докладва Роб.
Зимаджията да беше влязъл в къщурката, пак нямаше да захладнее толкова.
- Он туря писмата дето са от тебе у една кутия под... - започна Роб и замижа, когато търпението на Тифани пукна по-шумно и от странните паяжини на госпожица Предалова.
- Не знаеш ли, че не бива да се четат писмата на другите? - скара му се тя.
- Ъ... - започна Роб.
- Освен това сте влезли с взлом в замъка на Ба...
- А, не, не, не! - заподскача Роб - Е туй нема как да ни го прикачиш! Епа ние само си влезохме през една от онея мънечките дупчици дето се стреля през тех...
- И тогава ми прочетохте личните писма, дето ги писах лично на Роланд? - сряза го Тифани - Ами че те бяха лични!
- Епа да, - рече Роб - Ма нема да се косиш, ние нема да ка’ем на никого, що имаше у тех.
- И нито жива душа нема да чуе от нас, що има у дневнико ти, - добави Прост Уили - Нито дори туй, дето около него си изписала китни цветенца.
Госпожица Предалова ще си умре от смях зад гърба ми, мислеше си Тифани. Знам си, че ми се смее. Но вече и се бяха свършили възмутените реплики. Те, седнеш ли да се разправяш с фийгъли, рано или късно винаги свършват.
Ти им беше келда, напомни и нейният Втори Акъл. Те мислят, че е техен свещен дълг да те пазят. А ти самата какво мислиш, няма никакво значение. С тях животът ти ще е сложен, ама слоооожен.
- Няма да ми четете писмата, - отсече тя - Нито дневника ми.
- Убаво, - склони Роб Секигоопрай.
- Обещаваш ли?
- Епа да.
- Ама ти обеща и миналия път!
- Епа да.
- Обещаваш ли, пу, пу, да пукнеш ако пак го направиш?
- Епа да, нема проблема.
- И това е честната дума на един лъжлив и крадлив Фийгъл, нали така? - намеси се Госпожица Предалова - Щото вие вервате дека вече сте умрели, право ли думам?
- Епа право си думаш, гос’жа, - потвърди Роб Секигоопрай - Благодарско, дето ме подсети за туй.
- Всъщност, Роб Секигоопрай, ти ич не мислиш да спазиш никакво обещание!
- Епа да, гос’жа, - рече гордо Роб - Не и лабаво обещанийце като туй. Оти, видите ли, оно ни е върл дълг да я вардим големата мънечка бабаяга. Ако требе, и живото даваме зарад нея.
- И как че стане това, като сте вече умрели? - запита го рязко госпожица Предалова.
- Епа тук ми е мънечко мътно, право да си ка’ем, - призна Роб - Тъй че мо’е па по-скоро да даваме зарад нея живото на секи чапкънин дето я застраши.
Тифани се предаде с въздишка.
- Още малко и ще стана на тринайсет, - заяви тя - Мога сама да се оправя.
- Леле, колко си ми самостоятелна, - рече госпожица Предалова, но без прекалено да гаднее - И със Зимаджията ли?
- Какво иска той? - попита Тифани.
- Нали ти казах. Може пък иска да види, каква ще да е тази девойка, толкова отворена, че да излезе да танцува с него, - отвърна Госпожица Предалова.
- Краката ми сами ме понесоха! Вече казах, че не съм искала!
Госпожица Предалова обърна стола си срещу нея. Чии ли очи използва? - зачуди се Вторият Акъл на Тифани. Фийгълите? Гарваните? Мишката? Или пък всичките? Колко от мен вижда? Дали ме гледа през миши очи или през очите на насекоми с десетки бляскави очички?
- Е, тогава всичко си е наред, - изсумтя госпожица Предалова - Не си го искала и толкова. Да, ама вещицата носи отговорност! Нищо ли не си научила, бре дете?
„Дете”. Много е гадно да се каже това на някой, който още малко и ще стане на тринадесет. Тифани усети, че пак се изчервява. Ужасна жар я обзе отвътре.
Ето защо тя прекоси стаята, отвори външната врата и излезе.
Навън ръсеше пухкав снежец. Като вдигна поглед към бледото небе, Тифани виждаше как снежинките бавно се спускат надолу на меки перести парцали. На такъв сняг у дома на Варовитище му викаха „Баба Болежкова си стриже овцете”.
Тифани усещаше как снежинките се топят в косата й докато се отдалечаваше от къщурката. Госпожица Предалова и викаше нещо от прага, но тя си вървеше нататък, та дано снегът поохради жарта в бузите и.
Това, разбира се, е глупаво, призна си тя сама. Но и да си вещица също е глупаво. Защо изобщо се мъчим? То е тежка работа кажи речи без отплата. Какво се брои за добър ден за Госпожица Предалова? Когато някой и донесе чифт стари обувки втора ръка, които да и станат! Абе изобщо какво разбира тя?
И къде е тоя Зимаджия? Да не би да е тук? Засега го имаше само в приказките на госпожица Предалова! И в една изсмукана от пръстите картинка в някаква книжка!
- Зимаджийо! - провикна се тя.
Чуваше се как пада снегът. Един такъв тихичък звук, като приглушено студено цвърчене.
- Зимаджийо!
Нямаше отговор.
Добре де, какво си очаквала? Някой дебел тътнещ глас? Дядо ти Мраз? Нямаше нищичко освен мекотата на белия сняг, валящ си кротичко след тъмните дървета.
Тогава тя се почувства малко глупаво, но също и удовлетворено. Ето така постъпва една вещица! Изправя се направо срещу онова, от което се страхува и, хоп, то вече не е страшно! Бива си я нея в тази работа!
Тя се обърна... и видя Зимаджията.
Запомни това, намеси се Третият и Акъл. И най-малката подробност е важна.
Зимаджията беше... ами нищо. Обаче снегът го очертаваше. Обикаляше го, обтичаше го като че плъзгайки се по невидима кожа. Той беше само една форма, нищо повече, освен може би двете мънички бледи мораво-сиви петънца висящи във въздуха там, където човек би очаквал да види очи.
Тифани застина, умът и беше спрял, тялото пък чакаше да му се каже какво да прави.
Ръката очертана от валящи снежинки се протегна към нея, но много бавно, както се посяга към животно, когато не искаш да го сплашиш. Имаше... ами нещо, някакво странно усещане за неизречени неща, защото нямаше глас, който да ги изрече, някакъв стремеж, като че нещото влагаше в този миг цялото си сърце, нищо че не знаеше, какво е това „сърце”.
Ръката спря на около една стъпка от нея. Беше сключена в юмрук и сега се обърна и пръстите се разтвориха.
Нещо проблясна. Беше бял кон, сребърен, на тънка сребърна верижка.
Ръката на Тифани хвръкна към врата и. Но тя нали си го беше сложила снощи! Преди да отиде... да... види... танца...
Трябва да е паднало! А той да вземе да го намери!
Интересно, обади се Третият и акъл, който наблюдаваше света по свой си начин. Значи не можеш да видиш, какво се крие в един невидим юмрук. Как ли става тая работа? А и как така се виждат тези моравосиви мътилки на мястото на очите? Те пък защо не са невидими?
Такъв си е той, Третият акъл. Ако някоя грамадна канара вземе да се срути право върху теб, този акъл ще размишлява, дали тази скала е вулканична, като примерно гранит, или пък е пясъчник.
Онази част от мозъка на Тифани, на която в този момент не и беше до подробности, се беше втренчила в сребърното конче полюшващо се на верижката си.
Първият акъл и казваше: Вземи го.
Вторият акъл и казваше: Не го взимай. Това е някакъв капан.
Третият акъл и казваше: Изобщо не го докосвай. Ще е толкова студен, че просто не можеш да си представиш.
И тогава остатъкът от нея прати всички акъли да си гледат работата и каза: Вземи го. Това е част от каквото те прави да си ти. Вземи го. Като го докоснеш, си мислиш за дома. Взимай го де!
Тя протегна дясната си ръка. Кончето падна в нея. Инстинктивно пръстите и се сключиха върху му. Наистина беше толкова студено, че просто не можеше да си представи. Пареше.
Тя изпищя. Очертанието на Зимаджията във валящия сняг се разпръсна във вихър от снежинки. Снегът около краката и изригна с бойния вик „Кривънци!” и тълпа фийгъли я грабна за краката и я понесе, както си беше изправена, през поляната чак до къщичката и я вкара през вратата.
Тифани с мъка си отвори ръката и с треперещи пръсти издърпа сребърното конче от дланта си. На която остана отчетлив отпечатък - бял кон върху розова плът. Не беше изгаряне а... измръзване.
Креслото на госпожица Предалова се размърда с трясък.
- Ела тук, дете, - разпореди се тя.
Още притискайки дланта си и мъчейки се да сдържа сълзите си, Тифани се приближи към нея.
- Застани ей тук до креслото ми, на минутата!
Тифани се подчини. Сега не беше време за непокорство.
- Искам да ти погледна в ухото, - каза госпожица Предалова - Отметни си косата.
Тифани си придържа косата и примигна когато я погъделичкаха миши мустачки. След което госпожица Предалова отдръпна животинчето и отбеляза:
- Я, да не повярваш, нищо не се вижда.
- Ъ... а какво очакваше да видиш? - престраши се да попита Тифани.
- Дневна светлина! - крясна госпожица Предалова така, че мишката побягна презглава, - Абе на теб никакъв мозък не ти ли е останал, бре дете?
- Е, ненъм некой интересува ли го, ма мислим, дека Зимаджията избега и снего спре, - обади се Роб Секигоопрай, но никой не го слушаше.
Когато вещици се задърлят, те се концентрират.
- То си беше мое!
- Дрънкулка!
- Не!
- Ми сигур с’а не му е баш времето, ма че ви ка’ем я…, - пак се пробва окаяно Роб.
- Да не би да си мислиш, че това ти трябва, за да си вещица, а?
- Да!
- Вещиците нямат нужда от оръдия!
- Ти нали ползваш бъркотии!
- Да, ползвам! Обаче нужда нямам. Не и нужда!
- Та саках да ка’ем, дека снего се топи…, - ухили се притеснено Роб.
Гневът обзе езика на Тифани. Как смее тая изкуфяла дъртофелница да ми приказва за туй, как нямала нужда от неща!
- Бофо! - изкрещя тя - Бофо, Бофо, Бофо!
Настъпи тишина (тежко му, когото е настъпила). След някое време Госпожица Предалова отмести поглед от Тифани и каза:
- Я сите фийгълски чапкъни беж да ги нема оттук! Я че усетим, ако не ме послушате! Бабоягска работа е туй!
В стаята нещо се разфшътка и външната врата се затвори с трясък.
- Та значи, - започна Госпожица Предалова - знаеш за Бофо, а?
- Да, - потвърди задъхано Тифани - Знам.
- Хубаво тогава. А да си казала на някого за...? - госпожица Предалова спря и вдигна пръст пред устните си, след което тропна с бастун по пода - Я рекох ли ви да се пръждосате, бре шашкъни с шашкъни! А беж у гората сите! Вижте он верно ли е избегал! Я че видим вината у зъркелите ви, само да смеете да ми шикалкавите!
Отдолу се разтропаха разсипващи се картофи, от което ставаше ясно, че фийгълите драпат да се измъкнат през тясната вентилационна решетка.
- Сега вече ги няма, - каза Госпожица Предалова - И скоро няма пак да ги проима. Бофо ще има грижата.
Кой знае как, само за някоя друга секунда, тя беше станала някак по-човечна и доста по-малко страшна. Добре де... малко по-малко страшна.
- Как разбра? Много си се растърсила значи? Дебнела си и си тършувала, а? - заразпитва Госпожица Предалова.
- Не! Аз не съм такава! Разбрах случайно, един ден, докато ти подремваше! - Тифани си заразтрива ръката.
- Боли ли? - наведе се към нея Госпожица Предалова.
Тя може и да беше сляпа, но, като всички по-стари вещици, които знаеха какво правят, забелязваше всичко.
- Не, вече не. Но преди болеше. Виж, аз...
- Значи трябва да се научиш да слушаш! Мислиш ли, че Зимаджията си е тръгнал?
- Той като че ли изчезна... тоест още повече изчезна. Мисля, че искаше да ми върне герданчето.
- Мислиш ли, че точно това ще вземе да стори духът на Зимата, повелителят на леда и фъртуните?
- Не знам, госпожице Предалова! Досега не съм срещала такъв!
- Но танцува с него.
- Не знаех, че ще направя така!
- И все пак.
Тифани изчака, след което подпита:
- И все пак, какво?
- И все пак, така, изобщо. Кончето го доведе при теб. Но сега той не е тук; за туй си права. Иначе щях да знам.
Тифани отиде до входната врата, поколеба се само са миг, отвори я и излезе на поляната. Тук таме имаше по малко сняг, но денят беше станал най-нормален сив зимен ден.
И аз също щях да знам, ако той беше тук, помисли си тя. Няма го. А Вторият и акъл се поинтересува: Я? И откъде знаеш?
- И двамата сме докосвали коня, - продума си тихичко тя.
Огледа голите клонаци и сънните дървета, въртейки в пръстите си сребърната верижка. Гората се беше скътала готвейки се за зимата.
Той е тук, но не е наблизо. Сигурно е много зает, нали цяла зима има да прави...
- Благодаря, - каза без да мисли тя, защото майка й и беше казвала, че малко учтивост нищо не ти струва, и се върна в къщурката.
Вътре сега беше много горещо, но Госпожица Предалова винаги имаше купища дърва благодарение на Тайната на Бофо. Местните дървари гледаха дървата и да не свършват. Че като намръзне една вещица, кой знае колко гадна ще стане.
- Бих пийнала чаша черен чай, - каза старицата, когато Тифани влезе замислена.
Тя изчака, докато Тифани изплакне чашата и продължи:
- Чувала ли си, какво разправят за мен, дете?
Гласът и беше дружелюбен. Вярно, че се бяха развикали, вярно, че бяха изречени някои неща, които не биваше да се казват точно така, вярно че се бяха развихрили страсти и бунтове. Но те двете сега бяха тук заедно и нямаше къде другаде да ходят. Тихият глас беше предложение за мир и Тифани беше благодарна за това.
- Ами, като това, че в мазето ти имало демон ли? - отговори Тифани все още не съвзела се - И че ядеш паяци? Или че те посещават князе и крале? И че каквото и цвете да се бодне в градината ти, ще цъфне черно?
- Я, тъй ли казват, - зарадва се Госпожица Предалова - Това последното не го бях чувала. Колко мило. А чула ли си, че излизам в най-дългата нощ на годината и награждавам тези, които са се държали добре с по кесия сребро? А пък тези, които са се държали зле, съм им разпорвала търбусите с нокътя си ето така?
Тифани отскочи стреснато, когато сбръчканата ръка на Госпожица Предалова се стрелна покрай нея и пожълтелият нокът на палеца и профуча току до корема и. Старицата изглеждаше страховито.
- Не! Не, това не съм го чувала! - изпъшка тя притискайки се в мивката.
- Жалко! А щеше да е такава чудна приказка, с истински исторически първоизточници! - злобната гримаса на Госпожица Предалова се превърна в усмивка - Ами онова, че съм имала кравешка опашка?
- Кравешка опашка ли? Не!
- Наистина ли? Колко досадно, - въздъхна Госпожица Предалова и отпусна палеца си - Като гледам, разказваческото изкуство по тези места съвсем е западнало. Явно ще трябва да сторя нещо по въпроса.
- Пак някакво Бофо, нали? - сети се Тифани.
Макар че не беше съвсем сигурна. С този нейн нокът Госпожица Предалова си беше бая страшничка. Нищо чудно, че другите момичета напускаха толкова бързо.
- А, значи все пак имаш мозък, а? Е, какво друго ще е. Тъй де, Бофо. Добре казано. Вярно си е Бофо. Изкуството на очакванията. Да покажеш на хората каквото искат да видят, каквото си мислят, че ще има тук. Аз в крайна сметка трябва репутацията да си пазя, я.
Бофо, мислеше си Тифани. Бофо, Бофо, Бофо. Отиде до черепите, взе единия и прочете етикетчето отдолу, също като преди месец:
Злокобен Череп №1. цена $2,99
Магазин за куриози и шеги „Бофо”
Анкх-Морпорк, ул. Десето яйце №4
„Най-добре се смее, който се смее ... със Бофо!”
- Като живи, нали? - отбеляза Госпожица Предалова и се отпусна с прещракване на стола си - Стига да може да се каже такова нещо за череп, де! В магазина продаваха една чудна машинка за паяжини. Наливаш в нея, видиш ли, оная лепкава маса, и си правиш, с малко практика, паяжини за чудо и приказ. Хич не мога да ги понасям гнусните гадинки, но, разбира се, за къде си без паяжини. Мъртвите мухи забеляза ли какво са?
- Да, - вдигна поглед Тифани - Стафиди. Аз си помислих, че паяците ти са вегетарианци.
- Браво. Ако не друго, очите ти са наред. И шапката ми също е от там. Комай беше „Злата Стара Вещица № 3, Задължителна за хорър партита”. Още ми се въргаля някъде каталогът им, ако те интересува.
- Всички вещици ли пазаруват от Бофо? - попита Тифани.
- Само аз, поне от тези околовръст. А, и Дъртата Госпожа Бездъхова от Две Падини май си купуваше от там брадавици.
- Но... защо? - стъписа се Тифани.
- Не и растат нейни си. Какво ли не опита, горкичката, ама те не щат и толкова. Цял живот лицето и като бебешко дупе.
- Не, имах предвид, защо ти трябва да изглеждаш толкова... - Тифани се поколеба и продължи - ... ужасна?
- Имам си причини, - отвърна Госпожица Предалова.
- Но не правиш всички онези неща, за които се приказва, нали? Крале и князе не идват да се съветват с теб, нали?
- Не, но биха могли, - упорстваше Госпожица Предалова - Примерно ако се изгубят. О, знам ги аз тези приказки. Нали повечето аз ги скалъпих!
- Скалъпвала си слухове за самата себе си?
- О, да. Разбира се. Как иначе? Има си хас да оставя нещо толкова важно на някакви си аматьори.
- Но казват, че можеш да прозреш човешка душа!
Госпожица Предалова се изкиска.
- Да. Ей това не съм го измислила аз! Но, да ти кажа право, за някои от енориашите не ми трябва лупа! Виждам какво виждат те, чувам през ушите им. Познавам бащите и дядовците им, че и прадядовците им. Знам слуховете, тайните, историите и истините. Аз за тях съм Справедливостта, и съм си справедлива. Погледни ме. Виж ме.
Тифани погледна... отвъд черното наметало, черепите, гумените паяжини, черните цветя, превръзката за очи и приказките и видя дребничка сляпа и глуха бабичка.
Останалото беше Бофо... не просто глупавите карнавални джунджурии, а Бофо-нагласата: слуховете и приказките. Госпожица Предалова беше толкова могъща, защото хората си мислеха, че е. Беше като типичната шапка на вещица. Да, но Госпожица Предалова беше взела Бофо много, ама много по-навътре.
- Вещиците нямат нужда от приспособления, Госпожице Предалова, - заяви Тифани.
- Я не се занасяй с мен, дете. Малката Вихронрав ли ти разправи това, а? Е, да, не ти трябва нито жезъл нито бъркотия нито дори островърха шапка, за да бъдеш вещица. Но пък с тях какво само шоу може да спретнеш! Хората си го очакват. Те вярват в теб. Не съм стигнала до където съм с плетено вълнено боне и престилка на рае! Аз имам вид. Аз...
Отвън се чу трясък. Някъде откъм мандрата.
- Нашите сини приятелчета? - вдигна вежда Госпожица Предалова.
- Не, на тях им е абсолютно забранено да пристъпват във всяка мандра, където работя аз, - започна Тифани, насочвайки се към вратата - Майчице, дано не е Хорас...
- Казвах ли ти аз, че голяма беля ще си докараш с него, а? - викна Госпожица Предалова след гърба на забързалата се Тифани.

Хорас беше. Пак се беше измъкнал от клетката си. Поискаше ли, можеше да стане много мазен.
На пода имаше счупена паница за масло, която, въпреки че доскоро беше пълна до горе, сега беше съвсем празна. Имаше само мазно леке. А от мрака под мивката се разнасяше някакво високоскоростно мляскане, едно такова „нямнямнямнямням...”.
- Е какво, подкарал си маслото, а, Хорас? - смъмри го Тифани хващайки метлата - Това, знаеш ли, си е жив канибализъм.
И все пак, трябваше да се признае, че не беше толкова зле, като с мишките. Да намираш малки купчинки миши кости на пода си беше малко стряскащо. Даже Госпожица Предалова не успя да се оправи с това. Както си се примъква една мишка, през която тя точно тогава беше рекла да понаблюдава, и изведнъж тъмнина.
Защото Хорас беше сирене.
Тифани знаеше, че Ланкърските сини сирена винаги са си били по-така, и понякога даше се налагаше да се заковават, но все пак... добре де, уменията и в сиренарството бяха наистина много високи, нищо, че тя се оценяваше така сама, но Хорас даже като за нея беше шампион. Вярно, прочутите сини жилки, придаващи на тази марка чудесния и цвят, излязоха много хубави, макар че Тифани не беше сигурна, че трябва да светят в тъмното.
Тя ръчна с дръжката на метлата в сенките под мивката. Чу се трясък и когато тя извади пръта, той беше с пет сантиметра по-къс. После се чу едно „пууу!” и липсващото парче тракна в стената от другата страна.
- Спирам ти млякото, - отреди Тифани и се изправи, като през това време си мислеше:
Той дойде да ми върне кончето. Не кой да е, а Зимаджията.
Хъм...
Доста ... впечатляващо, като се замислиш.
Тоест, той нали трябва да организира лавини и виелици, да разработва нови десени за снежинки и прочее, но намери време ей така да дойде и да ми върне огърлицата. Хъм...
И просто си стоеше и толкова.
След което да вземе просто да изчезне... тоест да изчезне още повече.
Хъм...
Тя остави Хорас да си мрънка под мивката и направи чай за Госпожица Предалова, която пак беше седнала да тъче. След което тихичко се качи в стаята си.
Дневникът на Тифани беше стигнал почти педя на дебелина. Аннаграма, друга местна учаща се вещица и една от нейните приятелки (що годе), казваше, че тя, ама сериозно, трябвало да го нарича своя Книга на Сенките и да го пише на пергамент с някое от специалните магични мастила продавани в Специализирания Маг-азин на Закзак Силен-в-ръката на Приемливи Цени ... добре де, най-малкото цените бяха приемливи за Закзак. Тифани не можеше да си позволи такава. Вещерството можеше само да го въртиш като занаят, но не и да го продаваш. Госпожица Предалова и даваше да продава сирена, но дори и така хартията по тези краища беше скъпа, а и амбулантните търговци не носеха кой знае колко от нея. У тях обаче обикновено се намираше по някоя друга щипка син камък, от който си ставаше съвсем прилично мастило, ако го смесиш със смляни дъбови шикалки или орехови люпки. Сега, с всичките допълнително налепени страници дневникът беше станал дебел като тухла. Тя беше преценила, че ще и стигне за още две години, ако пише ситно.
На кожената подвързия тя беше изписала с нажежен шиш: „Фийгълите да не гледат!!” Никак не вършеше работа. За тях това беше все едно покана. Напоследък тя започна да записва някои неща кодирано. На Фийгълите от Варовитищкио Рид четенето никак не им идеше отръки, така че няма как да му схванат цаката на шифъра.
Тя се огледа предпазливо, за всеки случай, и отключи големия катинар на веригата, обвиваща книгата. Обърна на днешна дата, натопи писалката си в мастилото и изписа: „Срещнах *.”
Да, снежинката си е отличен код за Зимаджията.
Той просто си беше застанал така, мислеше си тя.
И избяга, защото аз изпищях.
Което си беше добре, няма спор.
Хъм...
Обаче... ми се щеше да не бях изпищяла.
Тя разтвори дланта си. Отпечатъкът на коня си беше там, бял като тебешир, като земята на Варовитище, но изобщо не болеше. Тифани лекичко потрепери, след което се стегна. И какво толкова? Срещнала се беше, значи, с духа на Зимата. Че тя нали е вещица. Такива неща понякога си се случват. Той най-учтиво и върна нещо, което си беше нейно, след което си тръгна. Няма какво да се втелява заради това. Работа имаше да се върши.
После тя написа: „Псм от Р.” И много внимателно отвори писмото от Роланд, което не беше трудно, защото плужековата слуз не е кой знае какво лепило. С малко късмет пликът ще стане и за втора употреба. Тя се присви над писмото, така че никой да не може да надзърта през рамото и. Накрая каза:
- Госпожице Предалова, би ли ми се махнала от главата, ако обичаш? Искам да си използвам очите за нещо лично.
След известна пауза откъм долния етаж се дочу мърморене и потръпването между очите и изчезна.
Винаги беше... хубаво да получиш писмо от Роланд. Вярно, най-често пишеше за овце и други неща на Варовитище, а понякога вътре имаше по някое изсушено цвете, камбанка или иглика. Баба Болежкова това нямаше да го одобри. Тя винаги казваше, че ако ридовете искаха хората да късат цветя, щеше да отглежда повече.
От писмата винаги и домъчняваше за дома.
Един ден Госпожица Предалова й беше подметнала:
- Този младеж, дето ти пише ... той обожател ли ти е?
Тифани тогава беше сменила темата, докато не намери време да погледне в речника, а после и трябваше още повече време за да спре да се черви. Роланд беше... колкото до Роланд... главното беше ... там беше работата, че ... ами, имаше го.
Вярно, първия път като го срещна, той си беше един за нищо не ставащ, доста тъп чукундур, но какво друго да очакваш? Все пак той беше изкарал цяла година в плен на Кралицата на Феите, затлъстял като лоена топка и пощръклял от захар и отчаяние. Освен това го бяха отгледали две високомерни лели, а баща му - Баронът, го интересуваха повече коне и кучета. Оттогава той се попромени: стана по-разбран, по-малко сприхав, по-сериозен, не толкова глупав. Освен това започна да носи очила, първите изобщо мярнали се по Варовитище.
И той си имаше библиотека! С повече от сто книги! Всъщност тя, библиотеката, беше на замъка, но нали май никой друг не го беше еня за нея.
Някои книги бяха древни и грамадни, с дъсчени корици, големи изпоукрасени букви и цветни картинки на чудновати зверове и далечни земи. Имаше „Книга на Необичайните Дни” на Уоспмайр, „Защо Нещата са Така, а не Другояче” на Кръмбери и всичките томове без един на „Всепрокобна Енциклопедия”. Роланд се беше изумил, че тя може да разбира чужди думи, а тя много внимаваше да не му каже, че тук и помагаха остатъците от д-р Суетон.
Там беше работата, че... истината беше, че... добре де, кой друг им беше останал и на двамата? Роланд не можеше, ама изобщо не можеше да има приятели сред селските деца, както беше син на Барона и прочее. Тифани обаче сега имаше островърха шапка, а това си беше нещо. Хората от Варовитище много-много не обичаха вещиците, но тя нали беше на Баба Болежкова внучка, нали? Да не говорим за всичко, което ще да е научила от старата горе на овчарската колибка. А и нали казват, че тя им дала да разберат на онея вещици от планината, какво значи то вещерство, така де! А помните ли агненето лани? Че тя само с поглед връща агне от смъртта! И си е Болежкова тя, ридовете са и в костите на нея. С нея всичко си е наред. Тя си е, да си го кажем, наше момиче.
И всичко това беше много хубаво, освен само, че тя вече си нямаше дружки. Хлапетата вкъщи, които дружаха с нея преди, сега я ... уважаваха, заради шапката. Помежду им беше изникнала нещо като стена, сякаш тя беше порастнала, а те - не. Че за какво можеше да си приказват? Тя нали е била на места, които те изобщо не можеха да си въобразят. Повечето не са ходили даже до Две Ризи, което беше само на половин ден път. И това изобщо не ги безпокоеше. Те щяха да работят, каквото са работили бащите им, или пък да гледат деца като майките си. И това си беше съвсем добре, добави припряно Тифани наум. Но те не го бяха решили сами. Просто им се беше случило така, без да се усетят.
Същото беше и горе в планината. Единствените нейни връстници, с които можеше да си поговори от душа, бяха другите чирачки-вещици като Аннаграма и останалите момичета. Безполезно беше да пробва истински разговор с хората по селата, особено пък с момчетата. Те само си гледаха в краката, запъваха се и пристъпваха нервно, също като хората от Варовитище, когато говореха с Барона.
Като стана дума, Роланд също се държеше така, а и се изчервяваше всеки път щом тя го погледнеше. Колкото пъти посещаваше замъка или излизаше на хълмовете с него, всичко се изпълваше с разни пресложни мълчания... също като със Зимаджията.
Тя най-внимателно прочете писмото, мъчейки се да не обръща внимание на мазните отпечатъци от фийгълски пръсти. Той много мило беше вложил няколко празни листа хартия. Тя много грижливо разглади единия, поседя някое време втренчена в стената и започна да пише.
Долу в миялнята сиренето Хорас се измъкна из-зад кофата за смет. И се озова точно пред задната врата. Ако сирене изобщо мжеше да изглежда замислено, Хорас сега изглеждаше така.

В малкото селце Две Ризи кочияшът на пощенската карета имаше известно затруднение. Повечето поща от околовръстните села и чифлици се струпваше в местното магазинче за сувенири, минаващо и за пощенска станция. Обикновено кочияшът просто взимаше чувала и толкова, днес обаче възникна трудност. Той трескаво прелистваше Правилника за пощенската служба.
Мис Тик потропваше с крак. Което на него му действаше на нервите.
- Я, я, какво имаме тук, - възтържествува кочияшът - Ей го, пише ли забранено за животни, дракони, птици или риби? Пише!
- И какво от изброеното си мислите, че съм аз? - попита го с леден глас мис Тик.
- А, еми, добре де, добре, човекът нали е един вид животно, нали така? Тоест, гледайте само маймуните, а?
- Нямам никакво желание да гледам маймуни, - възрази мис Тик - Виждала съм ги, какво правят.
Кочияшът определено схвана, че този път доникъде няма да го доведе и пак запрелиства бясно страници. По едно време просия.
- Я, я, какво имаме тук! Колко тежите, госпожице?
- Петдесет грама, - отвърна невъзмутимо мис Тик - Което по стечение на обстоятелствата е максималната тежест на писмо, което може да бъде изпратено до Ланкър и Прилежащите Околности за цена от десет пенса, - тя посочи двете марки, които беше залепила на ревера си, - Вече си купих марки.
- Няма начин да тежите петдесет грама! - възмути се той - Не може да тежите по-малко от шейсе кила!
Мис Тик въздъхна. Искаше и се да избегне това, но Две Ризи все пак не беше Кучидол. Това беше село насред път и всеки ден виждаше как светът го подминава. Тя протегна ръка към копчето, задействащо шапката и.
- А сега ще забравите ли, какво казахте преди малко? - попита тя.
- Що пък? - учуди се кочияшът.
За някое време мис Тик го зяпна. После извъртя очи.
- Извинявайте, - измърмори тя - Всеки път, опасвам се, е все същото. От топенето е, разбирате ли. Пружинката ръждясва.
Тя вдигна ръка и плясна шапката си отстрани. Скритият остър връх изскочи разпръсквайки книжните цветя. Очите на кочияша го последваха.
- О, - промълви той.
Като носи някой островърха шапка, работата е там, че този някой е или магьосник или вещица. Е, вярно, и някой друг сигурно можеше да си намери такава шапка и да вземе да я носи, и всичко ще си му е наред до момента, когато се натъкне на някой правоспособен шапконосец. И магьосниците и вещиците никак не си падат по самозванци. Нито пък обичат да ги карат да чакат.
- Та значи, колко тежа, моля? - попита тя.
- Петдесет грама! - рапортува припряно кочияшът.
Мис Тик се усмихна:
- Да. И нито скрупула повече! Скрупула, нали знаете, е аптекарска мярка за тежест равна на двадесет грана или едно цяло и три десети грама. А аз съм практически... безскрупулна!
Тя изчака да види, дали тази твърде учителска шегичка няма да предизвика смях, но не се огорчи, когато не предизвика. На мис Тик доста и допадаше да излиза по-веща от другите.
Качи се на каретата.
Когато тя се заизкачва в планината, заваля сняг. Мис Тик, която знаеше, че не може да се намерят две еднакви снежинки, изобщо не им обърна внимание. А ако им беше обърнала внимание, щеше да се почувства малко по-малко веща.

Тифани спеше. В мангала до леглото и гореше огън. На долния етаж станът на Госпожица Предалова тъчеше ли тъчеше в нощта...
Малки сини фигури се промъкнаха по пода на спалнята и, построявайки се на фийгълска пирамида, достигнаха до върха на масичката, която Тифани използваше вместо писалище. Тифани се обърна насън и тихо изсумтя. Фийгълите за миг застинаха, след което вратата на спалнята лекичко се затвори зад тях. Размито синьо петно вдигна прах по тясното стълбище, по пода на етажа с тъкачницата, мина през мандрата, където излезе през дупка във външната врата, някак си във формата на пита сирене. От там нататък следа от разхвърчали се листа навлезе дълбоко в гората, където гореше малък огън. Той осветяваше, може би пряко волята си, лицата на цяла орда фийгъли.
Размитото петно спря и се превърна в шест фийгъла, двама от които понесли дневника на Тифани. Те го оставиха грижливо на земята.
- Убаво, дека се измъкнааме от туй къще, - каза Голем Йън - Видохте ли ги онез големанските черепи, а? Тая бабаяга не си поплюва, ей!
- Брей, глейте ма, она па е сложила катанец, - забеляза Прост Уили обикаляйки дневника.
- Роб, се си мислим, дека немаме правото да го четеме това, - обади се Били Големо Чене, когато Роб пъхна ръка в ключалката - Оно е лично!
- Она е нашта бабаяга, бе. Щом е лично за нея, и за нази е лично, - отвърна делово Роб бърникайки в ключалката - Че и се че е сакала она некой да го изчете, иначе оти и е било да го пише. Нема файда да си пра’иш зоро да го написуваш, щом нема кой да го чете. Тъй оно само моливо че ти ойде зян, ей!
- Мо’е па она да сака сама да си го четюва, - не преставаше да се съмнява Били.
- Тъй ли ма? Оти че сака баш туй? - разкрещя се Роб - Она нали и тъй си на’е, що е писано. А па Джейни сака да на’е, що си мисли она за момъко на Бароно.
Нещо прещрака и катинарът се отвори. Насъбралите се фийгъли слухтяха. Роб прелисти няколко шуртящи страници и се ухили.
- Е-бре, глейте що ми пише она: Леле, милите фийгъли па ми додоха, - провъзгласи той за бурна радост на всички присъстващи.
- Леле, че мило моме е она, да пише тъй, - изкоментира Били Големо Чене - Дай да видим?
И той прочете: „Леле мале, фийгълите пак надойдоха”.
- А, - продума той.
Били Големо Чене беше дошъл заедно с Джейни от клана Дългио Гьол. На тамошният клан четенето и писането им идваше по-отръки, а на него като на гонагъл му се полагаше да го бива и в едното и в другото. На фийгълите от Варовитищкио Рид от своя страна най-отръки им идваше пиенето, краденето и биенето, а Роб Секигоопрай много го биваше и в трите неща. Но и той се беше научил на четмо и писмо, защото Джейни го беше помолила. Били беше наясно, че той се справяше не толкова с точност, колкото с оптимизъм. Изправеше ли се пред по-дълго изречение, той беше склонен като разгадае няколко думи, да премине към щедро гадаене.
- Писмовнио майсторлък е да сфанеш, що сакат да ти викат думите, право ли думам? - подпита Роб.
- Епа мо’е би, - обади се Голем Йън - Ма има ли некоя думичка там да ни ка’е, дека големата мънечка бабаяга е хлътнала по онуй диване у каменнио замък?
- Ей че си бръмантичен, бре Йън, - рече Роб - Що да ти отговорим: Ненъм. Тук таме у писмата они пишат с онея ми ти шифърчета. Горко на читателя от них. Оно си е баш зор и с нормалните думи, без некой да ги разбъзиква.
- Ма за сите ни че е мноооого лооошо, земе ли големата мънечка бабаяга да мисли за момчетии наместо за ученето на бабоягуваньето, - отбеляза Голем Йън.
- Епа да, ма момъко нема да сака да се жени, - каза Леко Щурав Ангъс.
- Некой ден мо’е и да просака, - не се съгласи Били Големо Чене, който си беше развил хобито да наблюдава човеците - Повечето големански мъже се женят.
- Аре стига де! - изуми се някакъв фийгъл.
- Епа тъй си е.
- Они сакат да се женят?
- Епа мнозина си сакат, - просветли ги Били.
- Ма как, нали подир туй нема вече пиене, краднене и биене!
- Ей ма, я нали мое’м некой друг път да си попийнем, покраднем и да се побием! - възрази Роб Секигоопрай.
- Епа да, Роб, ма нема как да не видим, дека ти требе да ги пра’иш също и Обяснявките, - напомни му Прост Уили.
Мнозина наоколо закимаха съгласно. За фийгълите Обяснявките бяха тъмна наука. Просто бяха толкова мъчни.
- Напримерно, га се завръщаме от попийване и покрадване и побийване, земе Джейни и ти напра’и Нацупването на устенца, - продължи Прост Уили.
Всички фийгъли задружно простенаха:
- Олеле-мале, да не ни се пада Нацупването на устенца!
- А подир туй и Скръстосването на ръчички, - все така плашеше другите, че и сам себе си Уили.
- Оооох, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички! - захленчиха фийгълите скубейки си косите.
- А ич нечем да говорим за Потропването с краченце... - Уили замлъкна, понеже наистина не искаше да говори за Потропването с краченце.
- Олеле-мале! Оооох! Не и Потропването с краченце! - някои от фийгълите заблъскаха главите си в близките дървета.
- Убаво де, убаво де, АМА, - зауспокоява ги отчаяно Роб Секигоопрай - ич не на’ете вий, дека туй си е част от потайнювките на бракуването.
Фийгълите се спогледаха. Настана тишина, ако не се брои трясъка от падането на едно дръвче.
- Епа туй нещо ич не го бе’ме чували, бе Роб, - наруши тишината Голем Йън.
- Епа нема чудно! Отдека че го чуете, бе? Нали не сте женени! Не го сфашате вие сичкото му пеетично симетриене. А се сберете да ви ка‘ем я...
Роб се огледа за да се убеди, че никой не може да го чуе освен горе-долу петстотинте Фийгъла и продължи:
- Глейте с’а… първо пиеш, краднеш и се биеш, нал’тъй. А га се повърнеш у могилата, стае време за Потропване с краченце…
- Оооооох!
- ... и за Скпъстосване на ръчички...
- Олеле!
- ... и, не ще и дума, за Нацупване на устенца и а сите шашкъни да ми престанете да ми се вайкате, оти че почнем да трошим чутури! Чуете ли ме?
Всички фийгъли се смълчаха освен един:
- О, вай-вай-вай! Ооох! Олеле-малеле! Нацупването... на... ус...
Той замлъкна и се озърна притеснено.
- Прост Уили? - започна Роб Секигоопрай с вледеняващо търпение.
- Епа що, Роб?
- Сещаш ли се дека ти виках, дека некой път требе да слушаш що ти казуем?
- Епа да, Роб?
- Епа тоя път беше такъв път.
Прост Уили провеси нос:
- Прощавай, бе Роб.
- Убаво! Та доде бех стигнал? А, епа... постигнат ни значи устенца и ръчички и краченце. И тогаз...
- Иде време за Обяснявки! - сети се Прост Уили.
- Епа да! – тросна се Роб Секигоопрай – Некой от вас, шашкъни с шашкъни, че дръзне ли да е оня, дето че пра’и Обяснявките?
Той ги огледа. Фийгълите заотстъпваха.
- Га келдата ем се цупи, ем скръстосва, ем притропва, - продължи Роб с прокобен глас – И убавото и зъркелче се едно ти вика: „Глей само тая Обяснявка да е верно добра. Че се обесневате ли? А?
Фийгълите вече се бяха изпоразплакали и дъвчеха в ужас краищата на препаските си.
- Епа не, Роб, - размънкаха се те.
- Епа не, я! – изтържествува Роб Секигоопрай – Нечете! Оно е, оти не го найте вий бракуването!
- Я чух Джейни да вика, дека ти пускаш таквиз Обяснявки, дето никой круг фийгъл у целио свет нема да ги пробва, - каза с възхита Прост Уили.
- Епа мо’е и тъй да е, - наду се от гордост Роб – А требе да се знае, дека фийгълите имат голема традиция за върли Обяснявки!
- Она вика, дека некои от твойте Обяснявки са толкоз длъжки и оплетени, че га доде време да свършват, она вече не помни, как са отпочнали, - продължи Уили.
- Оно си е дарба... ма нечем да се хвалим, - махна скромно с ръка Роб.
- Я па големанците ич не ги видим у Обяснявките, - замисли се Голем Йън – Они бавно загреват.
- Ма се пак се женят, - отбеляза Били Големо Чене.
- Епа да, па нашио момък у големио замък, он нещо много се сдуши с големата мънечка бабаяга, - изказа се Голем Йън – Тейко му остаре и се разболе и скоро момъко че стае господар на големио каменен замък и на сите му дукюменти, дето викат, дека ридовете били негови.
- А па Джейни се коси, дека додат ли у него сите му дукюменти, дето викат, дека ридовете били негови, - поде Били Големо Чене – мо’е па да му се разхлопа дъската и да си помисли, че ридовете са си негови. А нали наете доде че доведе туй?
- Епа да, - потвърди мрачно Голем Йън – До разораването на целината.
Това беше злокобна дума. Някога старият Барон беше смятал да разоре някои от по-равните места по Варовитище, защото цената на житото се вдигала, а в овцете нямало сметка , тогава обаче Баба Болежкова била още жива и го накарала да размисли. Някои пасища в покрайнините на Варовитище обаче вече били разорани. В житото имаше сметка. Фийгълите бяха приели за даденост, че и Роланд също ще тръгне да разорава. Нали го бяха отгледали онези двете суетни, коварни и изобщо противни лели?
- Ич не му вервам, - изрази мнението им Леко Щурав Ангъс – Он чете книги и таквоз. Ич не го е еня за земята.
- Епа да, - съгласи се Прост Уили – Ма а земе се ожени за големата мънечка бабаяга, ич нема да помисли за оран, оти големата мънечка бабаяга га му излезе с Цупенето на ръчички...
- Скръстването на ръчички! – поправи го рязко Роб.
- Ооолеле, не и Скръстването на...
- Млък! – изрева Роб – Срам ме фаща от вас! Големата мънечка бабаяга мо’е да си се омъжва за когото си сака! Право ли думам, бе гонагъле?
- Ммм?
Били се беше загледал нагоре. Беше хванал една снежинка.
- Викам, дека големата мънечка бабаяга мо’е да се омъжва за когото си сака, право ли думам?
Били се взираше в снежинката.
- Били? – извика Роб.
- Що ма? – сепна се той като че събуден от сън – Епа... да. Що мислиш, че сака ли она да земе за мъж Зимаджията?
- Зимаджията ли? – втрещи се Роб – Че он ич не мо’е да се жени. Он нали е парче дух... он си е едно нищо!
- Она игра хоро с него. Сите я видохме, - напомни Били, хвана още една снежинка и я заразглежда.
- Оно беха само момински дивотии! И оти и е на големата мънечка бабаяга да си пълни чутурата с Зимаджията, а?
- Има причина да сметам, - заговори бавно гонагълът посред кръжащи около него снежинки – дека Зимаджията си пълни чутурата до пръсване с големата мънечка бабаяга...