Зимаджията (Wintersmith) - превод / Фен клубове / Тери Пратчет

Глава Втора
Госпожица Предалова

Ето я Тифани Болежкова, яздеща метла из гористите планини на стотина мили по накъм Главината. Метлата е много стара и се държи съвсем близо до земята. Отзад са и прикрепени две по малки метлички, като колелца на детски велосипед, за предотвратяване на преобръщане. Тази метла всъщност принадлежи на една много възрастна вещица на име госпожица Предалова, която лети по-зле дори и от Тифани и която е на 113 години.
Тифани е почти сто години по-млада от нея, по-висока, отколкото е била само преди месец и далеч не толкова сигурна в каквото и да било, отколкото беше преди година.
Тя се учи за вещица. Вещиците обикновено се обличат в черно, но доколкото разбираше тя, единствената причина за това беше, че вещиците винаги са носили черно. Тази причина не и изглеждаше достатъчно основателна, така че тя предпочиташе да носи синьо или зелено. Тя не се надсмиваше презрително над лукса, защото досега не беше виждала такъв.
Без островърха шапка обаче не можеше да се мине. В една островърха шапка няма нищо вълшебно, освен че тя показва, че жената под нея е вещица. Хората обръщат внимание на една островърха шапка.
Но дори и така, хич не е лесно да си вещица в селото, където си израстнала. Не е просто да си вещица пред хора, които те знаят като „на Джо Болежков малката” и са те виждали как щъкаш натам-насам само по ризка, когато си била на две години. Да заминеш някъде помагаше. Повечето познати на Тифани не са се отдалечавали на повече от десет мили от мястото, където са се родили, така че ако си била из тайнствени чужбински места, и ти самата ставаш малко тайнствена. Връщаш се вкъщи малко по-различна. А една вещица имаше нужда да е различна.
Оказа се, че вещерството е най-вече тежък труд и че е доста оскъдно откъм магия от фиууу-блещук-блущукащата разновидност. Нямаше училище, нито пък нещо, което да може да се нарече уроци. Да, но не беше разумно да опитваш да научиш вещерството сама, особено пък ако имаш вродена дарба. Объркаш ли го, и само за седмица от невежа ставаш на изкикотила...
Като се замислиш, цялата работа беше в изкикотването. Макар че за това не се приказваше. Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците”, кикотенето обаче никога не го споменаваха. Не беше прието това. Обаче бдяха за него непрекъснато.
Твърде лесно беше да изкикотиш. Повечето вещици живееха сам самички (може и с някоя котка) и можеше да минат седмици без да зърнат друга вещица. Във времената, когато хората мразеха вещиците, често ги обвиняваха, че си говорят с котките. Разбира се, че си говориха с котките. Седмици наред без разумен събеседник по теми не включващи едър рогат добитък, и ще проговориш и със стената. Което си беше ранен признак на изкикотване.
„Кикотенето” за една вещица не значеше просто гаден смях. Значеше, че откачаш. Значеше, че губиш представата, кое как е. Значеше, че самотата, тежкият труд, отговорността и проблемите на другите хора те подлудяват малко по малко, всеки път по толкова малко, че надали може да се забележи, докато накрая не сметнеш, че е нормално да спреш да се миеш и да носиш чайник вместо шапка. Значеше, че почваш да си мислиш, че фактът, че знаеш повече от всички останали в селото значи, че си по-добра от тях. Значеше да смяташ, че може да се преговаря по въпроса, кое е правда, а кое кривда. И, накрая, значеше, че „се премяташ към мрака”, както казват вещиците. Което беше лош път. И на края на този път са отровените чекръци и къщурките от сладки.
Това, което спираше тази работа беше навикът да се гостува. Вещиците постоянно ходеха при други вещици, понякога биейки доста дълъг път само за някоя чаша чай с корабийка. Донякъде това беше, разбира се, заради клюките, понеже вещиците обожават клюките, особено ако са повече вълнуващи, отколкото правдиви. Но най-вече беше за да се наглеждат една друга.
Днес Тифани отиваше да се види с Баба Вихронрав, която според мнението на повечето вещици (включително на самата Баба) беше най-могъщата вещица в планините. Всичко минаваше страшно пристойно. Не се казваха неща като „Не си изкукумявкила още, а?” или „Съвсем не! Здрава съм си като кукуряк!” Нямаше нужда от такова нещо. Те си знаеха за какво става дума, така че приказваха за друго. Обаче, като я прихванеше, Баба Вихронрав можеше да бъде доста мъчна.
Тя си седеше мълчаливо в люлеещия си стол. Някои хора ги бива в приказките, Баба Вихронрав обаче беше добра в мълчанието. Можеше да си седи така, докато не се разтвори. И забравяш, че тя е тук. Стаята ставаше празна.
Това притеснявяше хората. Най-вероятно си беше предвидено да ги притеснява. Тифани обаче също се беше научила на мълчание, от Баба Болежкова, нейната родна баба. А сега се научи, че ако наистина притихнеш, можеш да станеш почти невидима.
Баба Вихронрав беше майсторка.
Тифани наричаше тази магия, ако изобщо беше магия, „няма ме тук”. Тя реши, че всеки трябва да има в себе си нещо такова, което да казва на света, че този някой е тук. Ето защо често можеш да усетиш, когато някой ти дойде изотзад, дори ако този някой много внимава да не се издава. Възприемаш техния сигнал „тук съм” и толкоз. При някои хора той е много силен. Това са хората, които в магазина ги обслужват първи. Баба Вихронрав имаше такъв сигнал „тук съм”, че отекваше по цялата планина, стига тя да поиска де. Когато тя влизаше в гората, всички вълци и мечки се изнизваха от другата страна.
Тя можеше също така да го изключи.
Сега правеше точно това. Тифани трябваше да се съсредоточи за да я вижда. По-голямата част от ума и твърдеше, че в стаята няма никой.
Е добре, помисли си тя, стига толкова. Тя се прокашля. И изведнъж Баба Вихронрав я проима и то я проима отдавна.
- Госпожица Предалова си е съвсем добре, - каза Тифани.
- Свястна жена е тя, - отвърна Баба.
- О, да. Ама е и чешитка, - продължи Тифани.
- Никоя не е съвършена, - отбеляза Баба.
- Сега опитва едни нови очи, - спомена Тифани.
- Добре.
- Тези са двойка гарвани...
- Ами хубаво, - рече Баба
- По-добри са от обичайната и мишка, - даваше нататък Тифани.
- Ами сигурно.
И продължи все в същия дух, докато на Тифани не започна да и писва. Все пак всичко хубаво, ама има и елементарна учтивост в края на краищата. Е добре тогава, тя се сещаше какво да стори по въпроса.
- Госпожа Уховрътска написа още една книга, - съобщи тя.
- Чух, - отвърна Баба и сенките в стаята като че лекичко попритъмняха.
Така значи, ето я причината за сръднята. Дори само като помисли за г-жа Уховрътска, Баба Вихронрав се ядосва. Всичко в г-жа Уховрътска на Баба Вихронрав и беше противно. Тя не беше тукашна, което дори и само по себе си беше почти престъпление. Тя пишеше книги, а Баба Вихронрав не се доверяваше на книгите. А пък г-жа Уховрътска (произнасяно Уухоуъртский, поне от самата г-жа Уховрътска) вярваше в лъскави вълшебни пръчици, вълшебни амулети, мистични руни и силата на звездите, докато Баба Вихронрав вярваше в чаши чай със сухи бисквитки, миенето всяка сутрин със студена вода и, добре де, тя вярваше най-вече в Баба Вихронрав. Г-жа Уховрътска се радваше на популярност сред по-младите вещици, защото ако караш по нейния начин, можеш да носиш толкова бижутерия, че да ти е трудно да ходиш. Баба Вихронрав пък не беше много-много популярна пред никого...
... освен когато имаха нужда от нея. Когато Смърт застанеше до детската люлка или някоя брадва се изметнеше в гората и кръв шурнеше по мъха, пращаш някого бегом в студената, крива къщурка на горската поляна. Като няма вече друга надежда, викаш Баба Вихронрав, защото тя е най-добрата. И тя непременно ще дойде. Винаги. Ама да е популярна? Не. Нуждата не е същото като харесването. Баба Вихронрав беше за сериозни неща.
Тифани обаче по някакъв странен начин я харесваше. И и се струваше, че и Баба Вихронрав харесва нея. Тя даваше на Тифани да я нарича „Баба”, докато всички останали млади вещици трябваше да и казват „Госпожа Вихронрав”. Понякога Тифани си мислеше, че ако си в приятелски отношения с Баба Вихронрав, тя ще те изпитва, колко приятелски може да останат отношенията ти. Всичко с Баба Вихронрав беше изпитание.
- Новата книга се казва „Първи полети във Вещерството”, - продължи тя, наблюдавайки внимателно старата вещица.
Баба Вихронрав се подсмихна. Което ще рече, ъгълчетата на устните и се позакривиха.
- Ха! - рече тя - И преди съм го казвала и пак ще го кажа: Не можеш да го изучиш вещерството от книжки. Летиция Уховрътска си мисли, че можеш да станеш вещица като идеш на пазар, - тя хвърли един пронизващ поглед към Тифани, като че обмисляше, дали да направи нещо, след което добави - Ама се обзалагам, че това тя не го може.
Тя взе чаша горещ чай в дланта си, след това протегна другата си ръка и хвана ръката на Тифани.
- Готова ли си? - попита Баба.
- За ка..., - започна Тифани и в този миг усети, как ръката и се нагорещява.
Топлината плъзна по тялото и, стопряйки я до костите.
- Усещаш ли го?
- Да!
Топлината спря. А Баба Вихронрав, все така втренчена в лицето на Тифани, обърна чашата наопаки.
Чаят изпадна на един твърд къс. Замръзнал.
Тифани беше порастнала достатъчно за да не запита „Как го направи?”. Баба Вихронрав не отговаряше на глупави въпроси, а и на каквито и да е въпроси рядко отговаряше.
- Преместила си топлината, - каза Тифани - Взе топлината от чая и я преместо през мен, нали?
- Да, но изобщо не мина през мен, - отвърна тържествуващо Баба - Всичко е до баланса, видиш ли? Балансенето му е цаката. Държиш ли баланса... - тя се запъна - Люляла ли си се на дъсчена люлка? Единият край върви нагоре, другият надолу. Но това, дето е посредата, точно посредата, то стои където си е. Нагорето и надолуто си минават право през него. Няма значение колко високо или ниско стигат краищата, то си баланси, - тя изсумтя - То, магията е най-вече разместване на разни неща, това е.
- Мога ли да се науча?
- Че аз току що те научих. Показах ти.
- Не, Бабо, ти току що ми показа, как да се прави, а не ... как да се прави!
- Няма как да ти го кажа. Аз знам, как аз го правя. Как ще го направиш ти, ще стане другояче. Просто трябва да си нагласиш ума.
- А как да направя това?
- Откъде да знам? Умът си е твой, - тросна се Баба - Я сложи котлето да се топли. Че чаят ми изстина.
Това може и да беше малко сприхаво, но Баба си беше такава. Тя се придържаше към възгледа, че ако си способна да се учиш, значи ще се оправиш сама. Няма смисъл да се им се улеснява на хората животът. Животът не е лесен, както казваше тя.
- А и като гледам, още я носиш тая дрънкулка, - заяде се Баба.
Тя не обичаше дрънкулките. Тази дума значеше всичко метално, носено от вещица, което не служи за закрепване, забождане или закопчаване. За всичко „купешко”. Тифани докосна сребърното конче, което беше окачила на врата си. То беше малко и простичко и значеше много за нея.
- Да, - отвърна спокойно тя - Още го нося.
- А какво носиш в тая твоя кошница? - рече Баба, а това беше необичайно грубо.
Кошницата на Тифани беше на масата. В нея естествено имаше подарък. Всички знаеха, че като ходиш на гости, носиш малък подарък, обаче като го дадеш на стопанката, тя беше редно да се изненада и да възкликне нещо от рода на „Оооу, ама не трябваше.”
- Донесох ти нещо, - отговори Тифани и окачи черното котле над огъня.
- Не ти влиза в работата да ми носиш подаръци, ама ха, - рече строго Баба.
- Да, така си е, - отвърна Тифани и толкова по въпроса.
Тя чу как Баба повдига капака на кошницата. Вътре имаше коте.
- Майка и е Пинки, котката на вдовицата Въжарска, - каза Тифани колкото да запълни тишината.
- Ама не трябваше, - изръмжа гласът на Баба Вихронрав.
- А, нищо не ми костваше, - усмихна се на огъня Тифани.
- Аз не мога да се дундуркам с котки.
- Тя ще лови мишки, - подметна Тифани все така без да се обръща.
- Нямам мишки.
Защото няма какво да ядат, помисли си Тифани. А на глас каза:
- Г-жа Уховрътска има шест големи черни котки.
От кошницата бялото коте сега ще да е зяпнало Баба Вихронрав с онзи тъжен, жален поглед, като на всички малки котенца. Ти ме изпитваш и аз също те изпитвам, помисли си Тифани.
- Не знам какво да правя с него, ама че работа. Ще трябва да спи при козите, - каза Баба.
Повечето вещици държаха кози.
Котето се отърка в ръката на Баба и каза мяу.
Когато, малко по-късно, Тифани си тръгна, Баба Вихронрав каза довиждане на вратата и много грижливо затвори котето отвън.
Тифани прекоси поляната до където беше вързала метлата на госпожица Предалова. Но не я възседна, поне засега. Тя пристъпи в сянката на един зелеников храст и притихна, докато не престана да я има, докато всичко в нея не започна да казва „няма ме тук”.
Всеки може да вижда образи в огъня или облаците. А тук просто обръщаш това наопаки. Изключваш тази част от теб, която казва че си тук. И се разтваряш. Който и да те погледне, ще му е много трудно да те види. Лицето ти ще се слее с листака и сенките, тялото ти с храста. Умът на другите сам ще запълни празнините.
Изглеждайки точно като част от зелениковия храст тя наблюдаваше вратата. Задуха вятър, топъл, но пронизващ, развяващ жълти и червени листа от кленовете наоколо и вихрещ ги из поляната. Котето замахна с лапа към едно две листа, след което седна и замяука жално. Сега всеки момент Баба Вихронрав ще реши, че Тифани си е тръгнала, ще отвори вратата и...
- Да си забравила нещо? - обади се Баба току до ухото и.
Тя беше храстът.
- Ъ... то е много сладичко. Та просто си помислих, че може пък, нали знаеш, ами да го заобичаш, - каза Тифани, но през цялото това време мислеше: „Добре де, може и да е стигнала до тук, ако е бягала, но защо не я видях? Да не би да може едновременно да бягаш и да се криеш?”
- За мен ти нямай грижа, момичето ми, - рече вещицата - Бягай сега при госпожица Предалова и и предай много здраве от мен. Обаче, - гласът и малко поомекна - това твойто криене си го биваше. Повечето хич нямаше да те видят. Че даже аз едва-едва чух, как ти расте косата!
Когато метлата на Тифани напусна поляната и Баба Вихронрав се увери по свои си начини, че тя наистина си е тръгнала, тя се прибра в къщата, все така старателно не забелязвайки котето.
След още някоя друга минута вратата проскърца и лекичко се приотвори. Може и заради течението да беше. Котето се шмугна вътре...

Всички вещици са малко чудати. Тифани беше толкова свикнала на чудато, че това и изглеждаше съвсем нормално. Тя вече беше минала през госпожица Здравомислова, например, която имаше две тела, макар че едното от тях беше въображаемо. После беше госпожа Подвежданска, която отглеждаше расови земни червеи и им даваше имена... добре де, тя всъщност не беше чудата, а само малко странна, да не говорим, че земните червеи си бяха доста интересни в един общо взето безинтересен смисъл. После идваше Старата Майчица Дисмас, която страдаше от пристъпи на временна неадекватност, което може да е доста чудато, ако се случи на вещица. Устата и никога не се движеше в крачка с думите и, а понякога звукът от стъпките й слизаше по стълбата десет минути преди самата нея.
Но като се опре до чудато, госпожица Предалова обираше не само тортата за първо място, а и допълнително кесия бисквитки с шоколадова глазура и свещички. Откъде изобщо да се започне, като каквото и да погледнеш, все от чудато по-чудато...
Госпожица Евменида Предалова беше ослепяла на шестдесет години. За повечето хора това щеше да е страшно нещастие, но госпожа Предалова беше майсторка в Заемането, една своеобразна вещерска дарба. Тя можеше да използва животински очи, да чете каквото и трябва право от съзнанията им.
На седемдесет и пет години тя беше оглушала, но дотогава вече беше понаучила разните му чалъми, така че изполваше каквито уши се разкарваха наоколо.
Когато Тифани за пръв път дойде при нея, госпожица Предалова използваше за виждане и чуване една мишка, след като умряла старата и гарга. Беше малко стряскащо да видиш как старицата крачи из къщата с мишка в протегнатата си ръка и много стряскащо, когато като кажеш нещо, мишката се обръща да те изгледа. Учудващо е колко смущаващо може да изглежда едно малко розово носле.
С новите гарвани беше много по-добре. Някой от околните села беше измайсторил за старицата прелка, която тя да носи на раменете си с по една птица кацнала от двете и страни, така че вкупом с дългата и бяла коса ефектът беше много, ами, вещерски, макар към края на деня и малко пооклепан по задната страна на наметалото й.
Освен това часовникът и. Голям, тежък, направен от ръждясало желязо от някой, който май беше не толкова часовникар, колкото ковач, поради което казваше не тик-так, а дрън-брън. Тя го носеше на пояса си и познаваше колко е часа като опипваше стрелките му.
По селата се разправяше, че този часовник бил сърцето на госпожица Предалска откакто било спряло първото и сърце. Но какво ли не се разправяше за госпожица Предалова.
Трябва много да носиш на чудатост, за да се задържиш при нея. Обичайно е за младите вещици да странстват и да отсядат при стари вещици, за да почерпят от опита на майсториците в замяна на онова, на което мис Тик му казваше „малко помощ с къщната работа” и което значеше „цялата къщна работа”. Повечето напускаха госпожица Предалова още след първата нощ. Тифани засега издържа три месеца.
А пък понякога, като и потрябваше чифт очи за гледане, госпожица Предалова можеше да се намъкне в твоите. Усещането беше едно такова странно, дразнещо, все едно някой невидим ти наднича над рамото. Да... може би госпожица Предалова печелеше не само тортата, кесията сладки с шоколадова глазура и свещичките, а също бисквитите, сандвичите и човека, който прави смешни номера с балони на панаира.
Когато Тифани се прибра, тя тъчеше на стана си. Два клюна се извърнаха към нея.
- А, чедо, - каза и с тънък, треперлив глас госпожица Предалова - Ти си прекара добре.
- Да, госпожице Предалова, - отвърна послушно Тифани.
- Видя се с девойчето Вихронрав и тя е добре.
Трак-трак, казваше станът. Дрън-брън, казваше часовникът.
- Добре е, - потвърди Тифани.
Госпожица Предалова не задаваше въпроси. Направо ти казваше отговорите. „Девойчето Вихронрав”, замисли се Тифани, като седнаха да вечерят. Но госпожица Предалова беше много стара.
И много страшна. Беше си факт. Няма как да се отрече. Носът и не беше крив и всичките и зъби си бяха на място, нищо че бяха пожълтели, но като не се брои това, тя си беше вещица като от детстка книжка. И като ходеше, коленете и прещракваха. А тя ходеше много пъргаво, с помощта на два бастуна, като някакъв огромен паяк. И ето още една странност: къщата и беше пълна с паяжини, които госпожица Предалова нареди на Тифани да не е посмяла да пипа, но паяк не можеше да се види.
Освен това тази работа с черното. Повечето вещици обичаха черното, но при госпожица Предалова дори козите и кокошките бяха все черни. Стените бяха черни. Подът беше черен. Паднат ли слънчогледови семки на пода, край, загубени са. И още, за потрес на Тифани, тя трябваше да прави черни сирена, което значеше да ги покрива с лъскав черен восък. Тифани беше майсторка по сирената, а и обвивката пазеше сирената сочни, но черните сирена все пак и бяха някак си подозрителни. Все едно замислят нещо.
Освен това госпожица Предалова май нямаше нужда от сън. Не че смяната на ден и нощ значеха нещо за нея. Като си легнеха да спят гарваните, тя си намираше бухал и тъчеше на бухалско зрение. Бухалът беше много удобен, казваше тя, защото си обръща главата следейки совалката. И станът си трак-тракаше, а часовникът си дрън-брън-каше.
Госпожица Предалова с нейното развяващо се черно наметало, превръзка на очите и рошава бяла коса... Госпожица Предалова с нейните два бастуна, бродеща из градината посред тъмна и мразовита нощ, миришеща на спомени за цветя...
Всяка вещица има специално умение, а госпожица Предалова раздаваше Справедливост.
Хората идваха от мили околовръст с жалбите си: „Ясно си е, че кравата си е моя, а той казва, че е негова!”, „Тя казва, че нивичката е нейна, да ама татко я остави на мен!”... а госпожица Предалова си седи пред тракащия си стан гърбом към пълната с разтреперани хора стая. Станът ги притесняваше. Те го зяпаха все едно ги беше страх от него, а пък гарваните зяпаха тях. Те си измънкваха тъжбите, с много ъ-та и ами-та, докато станът тракаше ли тракаше в мъждекащата светлина на свещите. Ах да, свещите...
За свещници служеха два черепа. На единия беше написана думата „енохи”, а на другия „атоотита”.
(Думите значеха „вина” и „невинност”. На Тифани и се искаше да не беше знаела това. Нямаше начин момиче отгледано във Варовитище да ги знае, защото думите бяха на чужд език, при това древен. Тя ги знаеше поради д-р Чувствителиян Суетон, D.M. Phil., B.El L., Почетен Професор по Магия от Невиждания Университет, който се намираше в главата и.
Добре де, частица от него се намираше там.
Преди няколко лета я беше хванал роилник - едно ... нещо, което милиони години наред беше събирало умове. Тифани успя да го разкара от главата си, но някои парчета се бяха замотали в ума и. Едно от тях беше сгъстък от его и спомени - останки от покойния д-р Суетон. Най-често той си кротуваше, но случеше ли и се да види нещо писано на чужд език, тя можеше да го прочете. По-точно чуваше как призрачният глас на д-р Суетон и го превежда. Май само това беше останало от него, но тя все пак гледаше да не се съблича пред огледало.)
Черепите бяха целите оклепани с восък от свещите, а хората в стаята не откъсваха погледи от тях.

И накрая, като се кажеше каквото имаше да се казва, станът ще вземе внезапно да спре и в настъпилата тишина госпожица Предалова ще
Се обърне на големия си тежък стол на колелца, ще си махне черната превръзка от перлено сивите си очи и ще изрече:
- Чух, каквото имаше да се чуе. А сега ще видя, каквото има да се види. Истината ще видя.
Някои хора в този момент направо хукваха да бягат, стига само да не ги гледа тя така в светлината на черепите. Тези очи, не можещи да видят лицето ти, някак си прозираха ума ти. Когато госпожица Предалова се взираше в теб, можеше или да си искрен, или много, ама много глупав.
Никой не оспорваше решенията на госпожица Предалова.
На вещиците не им е позволено да използват дарбите си срещу заплащане, обаче всички, които се стичаха при госпожица Предалова да им уреди споровете, й носеха по някой армаган, най-често храна, но понякога чисти носени дрехи, стига да бяха черни, или чифт стари обувки, ако бяха нейния размер. Ако госпожица Предалова отсъдеше срещу теб, хич не беше разумно (така казваха всички) да си искаш подаръка обратно, защото би било много обидно да те превърнат в нещо дребно и лигаво.
Разправяше се, че ако излъжеш госпожица Предалова, до една седмица ще умреш от ужасна смърт. Разправяше се, че царе и князе идвали нощем при госпожица Предалова да питат туй онуй за големи държавни работи. Разправяше се, че в мазето и имало куп злато, пазено от демон с огнена кожа и три глави, който се нахвърля върху всички които види и им изяжда носовете.
Тифани подозираше, че поне две от тези поверия не бяха верни. За третото тя знаеше, че не е истина, защото един ден беше слязла в мазето (с кофа вода и ръжен, просто за всеки случай) и там нямаше нищо освен картофи и моркови. И една внимателно наблюдаваща я мишка. Тифани не беше изплашена, е, не много. Първо на първо, стига демонът да нямаше дарбата да се преструва на картоф, той вероятно не съществуваше. А второ на второ, макар госпожица Предалова да изглеждаше зле, звучеше зле, а и миришеше на отдавна занемарен дрешник, в нея не се усещаше зло.
Първото Зрение и Втория Акъл, ето на какво разчита една вещица: Първото Зрение за да вижда това, което го има наистина, а Втория Акъл за да следи Първия Акъл дали мисли правилно. Освен това имаше и Трети Акъл, за който Тифани не беше чувала никой да говори, поради което тя си траеше за него. Този Трети Акъл беше чудат, мислеше като че сам по себе си и се включваше доста рядко. Та точно този акъл и казваше, че в госпожица Предалова има нещо повече, отколкото се вижда с просто око.
И ето че един ден, докато бършеше праха, Тифани бутна черепа на име Енохи.
... и изведнъж Тифани узна за госпожица Предалова май повече, отколкото госпожица Предалова би искала някой да знае.
Днес, докато си ядоха супата (с черен боб), госпожица Предалова рече:
- Дига се вятър. Скоро трябва да тръгваме. Че не ми се пуска метла над дърветата в нощ като тази. Чудати твари може да има.
- Да тръгваме ли? Ще ходиме ли някъде? - поинтересува се Тифани.
Те никога никъде не излизаха вечер, поради което вечерите все изглеждаха, като че траеха по сто години.
- Ще ходим. Днес ще се танцува.
- Кой?
- Гарваните няма да могат да виждат, а бухалът ще се обърка, - продължи госпожица Предалова - Ще трябва да използвам твоите очи.
- Кой ще танцува, госпожице Предалова? - настоя Тифани.
Тя обичаше танците, но тук горе май никой не танцуваше.
- Не е далеч, но буря ще има.
Това значи беше то; госпожица Предалова нямаше да и каже. Но пък звучеше интересно. Да не говорим, че сигурно щеше да е поучително да се види нещо, което госпожица Предалова смята за чудато.
Разбира се това значеше, че госпожица Предалова ще трябва да си сложи шапката. Това Тифани го мразеше. Тя трябваше да застане пред госпожица Предалова, да я зяпне и да усети странната тръпка в очите си, докато дъртата вещица я ползва вместо огледало.
Докато приключиха с вечерята, вятърът се развилня в гората като огромен мрачен звяр. Той изтръгна вратата от ръцете на Тифани, когато тя я отвори и се разфуча из стаята. Нишките на стана се разбучаха от него.
- Сигурна ли сте за тази работа, госпожице Предалова? - усъмни се Тифани мъчейки се да затвори вратата.
- Не ми ги говори тея! Няма да ми говориш такива! Танцът трябва да има свидетел! Нито веднъж не съм пропускала танц! - госпожица Предалова изглеждаше нервна и сприхава - Трябва да идем! И ти трябва да си в черно.
- Госпожице Предалова, знаете, че аз черно не нося, - напомни Тифани.
- Днешната нощ е за черно. Ще облечеш другото ми наметало.
Тя изрече това с твърдостта на вещица, сякаш самата мисъл, че някой може да не я послуша, никога не и е минавала през ума. А тя беше на 113 години. Имала е практика с този тон колкото щеш. Тифани я послуша без повече спор.
Не е да имам нещо против черното, помисли си Тифани, докато вземаше другото наметало, но то просто не е за мен. Когато хората казват, че вещиците носят черно, те всъщност имат предвид, че старите баби носят черно.
Както и да е, нали не е като да нося розово или нещо такова...
После тя трябваше да увие часовника на госпожица Предалова в парче платно, така че вместо дрън-брън той да казва дрън-брън. Хич не можеше да става дума да го оставят вкъщи. Госпожица Предалова винаги държеше часовника до себе си. Докато Тифани се приготвяше, старицата нави часовника с отвратителен стържещ звук. Тя постоянно го навиваше; понякога се спираше да го навие посред съд, направо в стаята пълна с ужасени хорица.
Навън още не беше заваляло, но въздухът беше пълен с хвърчащи вейки и шума. Госпожица Предалова яхна метлата странично и се вкопчи в нея като за последно, а Тифани тръгна пеш влачейки я посредством въже за простир.
Небето беше още червено от залеза, високо горе светеше щърбава луна, но пред нея постоянно профучаваха дрипави облаци, изпълващи гората с бродещи сенки. Клони тракаха по клони, а някъде в тъмата Тифани чу трясъка и тупването на земята на нещо откършило се.
- До някое от селата ли отиваме? - опита се да надвика вятъра Тифани.
- Не! Поеми по пътеката през гората! - викна в отговор госпожица Предалова.
Я, това да не е онова прословуто „танцуване по без гащи”, за което съм чувала толкова много? Е, по-точно не чак толкова много, защото само някой като го спомене, някой друг веднага му шътка, така че всъщност изобщо нищо не съм чула, но пък не съм го чула някак много многозначително.
Това беше нещо, което хората смятаха, че вещиците били правили, обаче самите вещици не смятаха така. Тифани не можеше да не признае, че разбира защо. Дори и в горещите летни нощи в планината не е чак толкова топло, а и винаги трябва да внимаваш за таралежи и трънаци. Освен това просто не може да си представиш някоя като Баба Вихронрав да се разтанцува по без... добре де, не можеш да си го представиш и толкова, че ако тръгнеш да си го представяш, главата ти ще гръмне.
Вятърът поутихна, когато тя, все тъй влачейки реещата се госпожица Предалова, напредна по горската пътека. Но вятърът бе докарал със себе си студ, а изобщо не рачи да си го прибере. Тифани беше доволна, че е с наметало, нищо че е черно. Тя бъхтеше нататък, завивайки накъдето и посочеше госпожица Предалова, докато не зърна светлина от огън сред дърветата в една закътана падина.
- Спри тук и ми помогни да сляза, момиче, - разпореди се старата вещица - И слушай внимателно. Няма да повтарям! Има си правила. Първо, мълчиш си. Второ, гледаш само танцьорите. Трето, изобщо да не си мръднала, докато танцът не свърши.
- Да, госпожица Предалова. Много е студено тук.
- И още ще застудее.
Те продължиха към далечната светлина. Каква полза от танци, ако само гледаш? - зачуди се Тифани. Не изглежда да е забавно.
- Няма защо да е забавно, - обади се госпожица Предалова.
Сенки се мяркаха пред огъня и се чуха мъжки гласове. После, тъкмо когато стигнаха края на падината, някой лисна върху огъня вода. Чу се съскане и сред дърветата се дигна валмо дим. Стана ненадейно и стъписващо. Единственото нещо тук, което изглеждаше живо, замря.
Суха шума пращеше под краката и. Луната от изведнъж очистилото се от облаци небе хвърляше сребристи бликове из гората.
Мина някое време, докато Тифани забележи шестимата мъже застанали посред поляната. Явно бяха облечени в черно, тъй като на лунната светлина те изглеждаха като дупки към нищото в човешка форма. Бяха се наредили в две редици по трима, с лице един към друг, но така се бяха смълчали, че по някое време Тифани се зачуди, дали не и се е привидяло.
И тогава заби тъпан: дум... дум... дум.
Продължи някъде към половин минута и секна. Но в тишината на студената гора ритъмът продължи в дълбочината на ума на Тифани и сигурно ечеше не само в нейната глава, защото мъжете леко поклащаха глава в него.
Затанцуваха.
Чуваше се само тупането на ботушите им в земята, докато сенчестите мъже сновяха напред назад. Но тогава Тифани, с ум изпълнен с бизмълвния бой на тъпана, чу и друг звук. Кракът и сам затропа.
Тя беше чувала този ритъм и преди и беше виждала мъже да танцуват така. Но това беше посред бял ден под горещото слънце. И по дрехите им тогава бяха закачени звънци.
- Та това е танцът морис! - възкликна тя полугласно.
- Шът! - скара и се госпожица Предалова.
- Но така не е правилно...
- Тихо!
Зачервена от срам и яд в тъмнината, Тифани напук отмести поглед от танцьорите и заоглежда поляната. Където се тълпяха и други сенки, човешки или най-малкото човешки на вид, но тя не можеше да ги разгледа ясно и може би така беше по-добре.
Ставаше все по-студено, това поне беше сигурно. Бял скреж пращеше по листата. Ритъмът не спираше. Но сега на Тифани и се стори, че той вече не е самотен, а не подбрал със себе си и други звуци и екоти от вътрешността на главата и.
Госпожица Предалова можеше да си шътка колкото си ще. Това обаче си беше танц морис. Но не беше на време! Морисчиите идваха в селото някъде към май. Човек не можеше да е сигурен точно кога ще дойдат, защото те имаха да обиколят куп села покрай Варовитище, а във всяко село имаше по кръчма, което ги забавяше. Имаха тояги и носеха бели дрехи с пришити по тях звънци, така че да не могат да се примъкнат потайно към хората. Никой не обичаше да му довтасат изневиделица морисчии. Тифани обикновено чакаше извън селото заедно с другите деца и подскачаше зад тях, докато те шестват. И после те танцуваха на селската морава под бой на тъпан, удряйки тоягите си една в друга, а после всички се събираха в кръчмата и лятото ето го - дошло.
Тифани не можа да разбере, как ставаше това последното. Танцьорите играеха и лятото идваше - никой май не знаеше нищо повече. Баща и разказа, че една година морисчиите не били дошли, а студената кишава пролет направо си преминала в мразовита есен, а между тях само мъгли, дъждове и слани посред август.
Боят на тъпана сега изпълваше главата й и я замайваше. И нещо във всичко това беше сгрешено...
И тогава тя си спомни седмия танцьор, този когото наричаха Гламавия. Той обикновено беше дребно човече с изпомачкан цилиндър и пъстроцветни дрипи пришити по всичките му дрехи. Той най-вече се шляеше наоколо с цилиндъра в ръка и се хилеше на хората докато не му дадат пари за бира. Но от време на време той оставяше цилиндъра и се втурваше сред танцьорите . И да си помислиш, че ще стане всеобщ сблъсък, но нищо такова не ставаше. Подскачайки и виейки се около потните мъже, той винаги някак съумяваше да застане там, където няма никой.
Светът се завихри покрай нея. Тя премигна. Тъпанът в главата и ечеше като гръм, а имаше и още един ритъм, дълбок като океан. Госпожица Предалова беше забравена. Както и странната тайнствена навалица на поляната. Остана само танцът.
Той се извиваше във въздуха като живо същество. Но някъде в него, ту тук ту там, сновеше едно свободно място. Място само за нея. Госпожица Предалова беше казала не, да, но това беше много отдавна, а пък и как изобщо госпожица Предалова би могла да разбере? Какво разбираше тя? Кога за последно е танцувала тя? Танцът сега беше в самите кости на Тифани, зовеше я. Шестима души не стигат!
Тя се втурна напред и скочи посред танца.
Погледите на танцуващите се спряха ядно върху и, докато тя се плъзгаше между тях, всеки път намирайки място без никого. Краката и бяха хванали боя на тъпана и отиваха, където ги пратеше ритъмът.
И тогава... изникна още някой.
Беше като когато усещаш, че зад теб има някой... обаче това беше усещане за някой пред нея и зад нея и над нея и под нея, всичко това наведнъж.
Танцьорите застинаха, но пък светът се завъртя шеметно. Мъжете бяха само черни сенки, малко по-тъмни силуети на тъмен фон. Тъпанът спря и за един продължителен момент Тифани се въртеше леко и безмълвно с разпрострени ръце и без да докосва земята с крака, с лице обърнато към звездите, които бяха студени и остри като игли. Усещането беше... чудно.
Един глас попита:
- Коя Си Ти?
В него имаше ехо, или пък може би двама души го бяха казали почти едновременно. Внезапно тъпаните пак забиха и шестимата мъже се изпоблъснаха в нея.

Няколко часа по-късно в градчето Кучидол долу в равнините гражданите хвърлиха в реката една вещица с вързани ръце и крака.
Такива неща никога не се случваха в планините, където вещиците се ползваха с уважение. Долу в полето обаче все още се въдеха хора достатъчно тъпи, че да вярват в по-гнусните приказки. Да не говорим, че вечер там беше скучно.
И все пак може би не се случваше чак толкова често вещицата да получи чай с бисквити преди удавянето. А това се случи, защото народът от Кучидол си свърши работата По Учебник.
Учебникът се казваше „Magavenatio Obtusis” . Жителите на градчето не знаеха, как са се сдобили с книгата, тя просто се появи един ден на рафта в един от дюкяните.
Те, разбира се, знаеха да четат. За да се оправи човек в света трябват известни умения в четенето и писането, дори ако живееш в Кучидол. Но те не вярваха много на разни книги, нито пък на хората, които четат такива. Тази обаче беше учебник за това как да се оправяш с вещици. А и доста авторитетно изглеждаше, без твърде много чужди (и следователно подозрителни) думи от рода на „конфитюр”. Ако не друго, казваха си те, това е, което ни трябва. Свястна книга. Добре де, може и да не е каквото ти се иска, ама нали помните оная вещица миналата година? Дето я натопихме в реката, а после се опитахме да я изгорим жива? Само дето тя така прогизна, че не щеше да се запали и избяга. Е, тая работа друг път няма да им мине!
Те обърнаха особено внимание на следната част:
„Много е важно, като хванете веднъж вашата вещица, да не и вредите по никакъв начин (засега!). В никой случай не я горете на клада! Начинаещите често допускат тази грешка. Така тя само се вбесява и излиза от огъня още по-силна. Както знаят всички, другият начин да се отървем от вещица е, като я хвърлим в река или езеро.
Ето най-добрия начин:
Първо, затворете я за през нощта в умерено топла стая и и дайте толкова супа, колкото поиска. Леща с моркови ще свърши работа, но за най-добър резултат препоръчваме картофена с праз лук в силен говежди бульон. Доказано е, че тя сериозно уврежда магичните способности на вещицата. Не и давайте доматена супа - от нея тя ще стане ужасно могъща.
За по сигурно пъхнете по сребърна монета във всяка от обувките и. Тя няма да може да измъкне монетите, защото те ще изгорят пръстите и.
Снабдете я с топло одеяло и мека възглавница. Така ще я подлъжете да заспи. Заключете вратата и гледайте никой да не влиза.
Около един час преди зазоряване влезте в стаята. Може би си мислите, че тук трябва да нахлуете с крясъци? НИЩО НЕ Е ПО-ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА. Влезте тихичко на пръсти, оставете чаша чай до спящата вещица, върнете се пак на пръсти до вратата и тихичко се прокашляйте. Това е много важно. Ако бъде събудена внезапно, вещицата може страшно да се разлюти.
Някои авторитети препоръчват към чая шоколадови бисквити, други казват, че ще са достатъчни и курабийки с джинджифил. Ако ви е мил животът, само не и давайте обикновени бисквити, защото така от ушите и ще захвърчат искри. Когато тя се събуди, изречете следната могъществена мистична руна, която ще и попречи да се превърне в рояк пчели и да отлети:
ITI SAPIT EYI MA NASS.
Когато тя свърши с чая и бисквитите, завържете и ръцете и краката отпреде с въже като използвате Морски възел №1 и я хвърлете във водата.
ВАЖНА БЕЛЕЖКА ПО БЕЗОПАСНОСТ: Не правете това след като се разсъмне. Не оставайте да гледате!”
Естествено този път някои останаха. И това, което видяха, беше, че вещицата потъна и не изплува, а злокобната и островърха шапка отплува надолу по течението. Тогава те се прибраха да закусват.
По споменатата река още за няколко минути не се случи нищо повече. После островърхата шапка се приближи към един тръстиков гъсталак, където спря и започна полека-лека да се издига. Чифт очи надникнаха изпод полето и...
Като се увери, че няма никой, мис Проницателина Тик, учителка и търсачка на вещици, изпълзя по корем на брега, след което достигна на пребежки до гората тъкмо когато се развидели. В една дупка на язовец тя си беше оставила чиста рокля и малко свежо бельо, както и кутия кибрит (тя никога не носеше кибрит в джоба, ако имаше опасност да я хванат, за да не би случайно да наведе хората на някоя лоша идея).
Добре де, мислеше си тя докато съхнеше пред огъня, и по-зле можеше да бъде. Слава на боговете, че в селото бе останал поне някой можещ да чете, иначе щеше да стане една. Може би щеше да е добре да беше поръчала да отпечатат книгата с едри букви.
Тъкмо мис Тик беше написала „Лов на вещици за тъпи хора” и се беше постарала да разпространи по някой екземпляр по повечето места, където народът все още вярваше, че вещиците трябва да се горят или давят. Понеже единствената вещица, която имаше някакъв шанс да намине из тези места тия дни беше самата мис Тик, това значеше, че ако нещата загрубеят, тя поне ще изкара хубав нощен сън и прилично хапване преди да я хвърлят във водата. Водата пък изобщо не беше проблем за мис Тик, която беше изкарала Куирмския Колеж за Благородни Девици, където се налагаше да се топиш в ледена вода всяка сутрин с цел изковаване на Характер. А морски възел №1 беше много лесно да се разплете със зъби, дори и под вода.
А да, сети се тя, докато изливаше водата от обущата си, освен това тя излезе с два сребърни шестпенсовика отгоре. Ама сериозно, народът в Кучидол наистина е затъпял. Естествено това става, като разкараш вещиците си. Вещицата знае малко повече от теб. Думата си значи това - „веща”. Някои хора обаче не обичат някой да знае повече от тях, така че странстващите учители и бродещите библиотекари напоследък избягваха тези места. Както бяха потръгнали нещата, скоро, ако жителите на Кучидол поискат да хвърлят камъни по някой по умен от тях, ще трябва да ги хвърлят по прасетата си.
Изобщо не селище, а безобразие. За нещастие там имаше и едно осемгодишно момиченце, което наистина обещаваше това онова, така че мис Тик наминаваше да я наглежда. Не като вещица, разбира се, защото макар и да й харесваше по някоя студена баня сутрин, с хубавите неща не бива да се прекалява. Тя се предрешаваше като скромна ябълкопродавачка или ясновидка. (Вещиците обикновено не се занимават с ясновидство, защото ако се занимаваха, щяха да са прекалено добри в него. А хората не искат да знаят, какво наистина има да се случва, а само, че ще дойде нещо хубаво. Вещиците обаче не подслаждат предсказанията си.)
Но не щеш ли, пружината на шапката под прикритие на мис Тик взе че се развали точно докато тя минаваше по главната улица и островырхият край изскочи. Дори и мис Тик не можа да забаламоса народа в този случай. Е добре тогава, ще трябва да уреди нещо друго. Търсенето на вещици винаги си беше опасно. Но трябваше да се прави. Една подрастваща сам самичка вещица е тъжно и опасно дете...
Тя се сепна заглеждайки се в огъня. Защо току що си помисли за Тифани Болежкова? Защо точно сега?
Тя бързо изпразни джобовете си и се зае да прави бъркотия.
Бъркотиите вършеха работа. Това беше единственото сигурно нещо, което можеше да се каже за тях. Правиш ги от малко канап, някоя друга клечка и каквото се намери из джобовете ти. Те за вещиците бяха същото като за някои хора ножчето с петнадесет остриета, три отвертки, миниатюрна лупа и джаджа за чистене на ушна кал. Не може дори да се каже, каква точно работа вършеха, мис Тик само предполагаше, че те са начин да разбереш, какво ще да знаят потайните части на собствения ти ум. Бъркотията трябва да я правиш всеки път наново и само от нещата, които носиш по джобовете си. Но нямаше лошо, ако държиш в джобовете си разни интересни неща, просто за всеки случай.
За няма и минута мис Тик състави бъркотия от:
- една двадесетсантиметрова линийка
- една връзка за обувки
- парче употребяван канап
- малко черен конец
- един молив
- една острилка
- едно камъче с дупка
- кибритена кутия съдържаща една гъгрица на име Роджър, както и хлебни трохи за нея, защото всяка бъркотия трябва да съдържа по нещо живо
- към половин пакетче Гърлосмазващи Хапове на Г-жа Чистозлатова.
- едно копче.
Приличаше на котешка люлка или пък на оплетените конци на много странна марионетка.
Мис Тик се вгледа в нея в очакване бъркотията да я разчете. И тогава линийката рязко се извъртя, хаповете за гърло се взривиха в малко облаче червен прах, моливът изхвърча и се заби в шапката на мис Тик, а линийката се покри със скреж.
Това не беше нормално.

Госпожица Предалова седеше на долния етаж на къщурката си загледана в спящата на леглото си на горния етаж Тифани. За тази цел тя използваше мишка седнала върху потъмнялата рамка на леглото. Отвъд сивите прозорци (Госпожица Предалова не си беше давала зора да ги чисти вече от четиридесет и три години, а Тифани не беше в състояние да изчисти чак пък всичката мръсотия) вятърът виеше между дърветата, нищо че беше още ранен следобед.
Той я търси, помисли си тя и почерпи с парче прастаро сирене друга мишка в скута и. Да, но няма да я намери. Тук тя е в безопасност.
Тогава мишката вдигна поглед от сиренцето. Беше чула нещо.
- Рекох ли ви бе, рекох ли ви! Она ми е нейде тъдява!
- Оти па да не моем да си поприказуеме с дъртата бабаяга, бе. Оно с бабаягите лошо нема.
- Щом думаш, ама она тая си е жива стрррахотия. Викат, дека она си има ужасен демон у мъзътъ дето са и компирите.
Госпожица Предалова май се поозадачи.
- Тея ли? - прошепна си тя.
Гласовете идваха изпод пода. Тя прати мишката да се промуши през една дупка под дюшемето.
- Нечем да се косите, ма оно тука си е мъзъ и е бъкано с компири.
След малко един глас се обади:
- Дека е бе?
- Мое па да е в отпуска?
- Оти му е на демоно отпуска бе?
- Ми да си види майната и таткото, мое би?
- Тъй ли ма? Че оно демоно да не би да си има майна, бе?
- Кривънци! Я ми запрете с дърленьето! Че она че ни чуе!
- Не ма, она нали е слепа като чвор и глуха като кютук бе, тъй разпраят.
Мишките имат много добър слух. Госпожица Предалова се подсмихна, когато забързаната мишка се промъкна покрай грубата каменна зидария на мазето току до пода. Тя погледна през очите и. Мишките също така виждат много добре в полумрака.
Малка групичка малки мъже се промъкваше през мазето. Кожите им бяха сини и целите в татуировки и мръсотия. Носеха дрипави препаски и всеки имаше метнат на гърба по меч, голям голкото самия него. Всичките бяха рижи, ама истински червено-оранжево рижи, с мазни плитки. Един вместо шлем носеше заешки череп. Щеше да е по-страшен, ако черепът не му падаше постоянно върху очите.
В стаята отгоре госпожица Предалова пак се подсмихна. Значи са чували за Госпожица Предалова, а? Да ама още е трябвало да чуват.
Когато четиримата малки мъже пропълзяха през старата миша дупка извеждаща ги от мазето, те вече бяха под наблюдението на още две мишки, три отделни бръмбара и един молец. Те предпазливо запристъпваха на пръсти през стаята, покрай старата вещица, която явно беше заспала... и така докато тя изведнъж не плесна с ръце по облегалката на креслото си и не се разкрещя:
- Пусто да е! Видим ви я, бре шашкъни ниедни!
Фийгълите моментално се паникьосаха и се изпоблъскаха един в друг в ужас и трепет.
- Думах ли ви аз да мърдолите, бе?! - извика им госпожица Предалова със смразяваща усмивка.
- Олеле, вай, вай, вай! Она ми мое да дума по нашенски! - изхленчи някой.
- Вие сте Нак Мак Фийгъл, нал’тъй? Ма не ная клановите ви белези. А по-кротко бе, нема да ви пържим на бавен огинь. Ти, бе! Името ти как е?
- Я съм Роб Секигоопрай, на клано от Варовитищкио рид Големио Човек, - отговори онзи с шлема от заешки череп - Та...
- Тъй ли? Големио човек си ми бил, а? Епа стори си тогаз зоро да си я манеш капата като си хортуваш с мен! - скастри го Госпожица Предалова забавлявайки се от все сърце - А да ми станете мирно! Я у това къще хаймани нема да търпим!
Всичките четирима Фийгъли моментално се изправиха мирно като по струнка.
- А така! - рече удовлетворено госпожица Предалова - А ми кажи са кои са ти другарчетата.
- Туй е брато ми Тъп Уили, госпойце, - Роб Секигоопрай тупна по рамото фийгъла, която не преставаше да се вайка вперил ужасен поглед в Енохи и Атоотита.
- Ами останалите двама... саках да речем другите двамца? - продължи Госпожица Предалова - Ей ти, който си с гайдата. Саках да речем, дека си с гайдата. Ти да не си гонагъло?
- Епа да, госжа, - отвърна този фийгъл, който изглеждаше по-чист и спретнат от другите, макар че трябва да се признае, че и повечето неща живеещи под гнили дънери ще да са по-чисти и спретнати от Прост Уили.
- А как се казуеш?
- Ужасно Дребен Били Големото Чене, госжа.
- Оти ми се здвериш тъй, ма, Ужасно Дребен Били Големо Чене, - подкачи го Госпожица Предалова - Шубе ли те е?
- Не бе, госжа. Я ти се възхищавам. Драго ми е на сърце га видим вещица толкоз... вещерска.
- Тъй ли било, а? - измърмори подозрително госпожица Предалова - Ама сигурен ли си дека ич не те е шубе от мен, бе г-н Били Големо Чене?
- Епа сигурен съм, госжа. Ама само речете, и че ме е баш шубе, - отговори предпазливо Били.
- Ха! - изсумтя Госпожица Предалова - Ей бре, значи... начи си имаш акъл. А кой е оня едрия ти приятел, г-н Били?
Били сръга Голем Йън в ребрата. Въпреки ръста си, който като за фийгъл беше огромен, той изглеждаше ужасно притеснен. Като повечето хора с големи мускули, той се стряскаше от хора силни по друг начин.
- Он е Голем Йън, госжа, - подсказа Били Големото Чене, докато Голем Йън си разглеждаше краката.
- Гледам он си има герданче от големи зъби, - забеляза госпожица Предалова - Човешки ли са?
- Епа да, госжа. Четри на брой. По един от секи човек, дето он е натупал.
- Ама за порастнали човеци ли говориш? - поиска да се увери изненадана госпожица Предалова.
- Епа да, госжа, - потвърди Били - Он най-вече им рипа со чутурата напред от некое дръво. Много е як у чутурата он нашичкио, - добави той, в случай че някой не бе разбрал.
Госпожица Предалова се облегна и продължи с разпита:
- А сега бъдете тъй любезни да ми обясните, що ми се промъквате такива в мойто къще. Айде бърже ми отговаряйте!
След съвсем кратичка пауза Роб Секигоопрая подхвана весело:
- Ей, ми че оно е лесно. Бехме излели да ловим хагис.
- Не, не бехте, - сряза го госпожица Предалова - Щото хагис е питка с овчи дреболийки, с много мерудии и добре сготвена в овчи стомах .
- Епа оно е само ако не моеш да си фанеш истинскио здвер, бе госжа, - заобяснява се предпазливо Роб Секигоопрай - Оти она питката пред истинскио дзвер ич не важи. О, лукаво животно е туй, хагисо, а дупките си пра’и оно у мазета дето ората си държат компирите…
- Това ли е истината? Че сте били на лов за хагис? А, Прост Уили? - гласът на госпожица Предалова изведнъж много се заостри.
Всички присъстващи очи, включително тези на една уховрътка, се втренчиха в завалията Уили.
- Ъъъ... епа-а-а... ооолеле... ау... вай, вай, вай! - изстена Прост Уили и падна на колене - Молим ви, бе госжа, не ми сторвай нещо ужасно! - примоли се той - Она твойта уховрътка как на кръв ме гледа!
- Хубаво тогава, да започнем отначало, - рече Госпожица Предалова, вдигна ръка и откъсна превръзката от очите си.
Фийгълите отстъпиха припряно, когато тя положи ръце на черепите от двете си страни.
- Не ми трябват на мен очи да подуша лъжата, като рече някой да лъже, - обяви тя - Кажете ми, защо сте тук. Кажете ми... още веднъж.
Роб Секигоопрай се поколеба. Това предвид обстоятелствата беше много смело от негова страна. После той си призна:
- Оно е зарад големата мънечка бабаяга, бе госжа, затуй додохме.
- Големата мънечка... А, имате предвид Тифани?
- Епа да!
- И сме под, таквоз, голем кютек, - допълни Прост Уили не смеейки да срещне с очи слепия взор на вещицата.
- Он сака да рече, дека клетва ни е наложена, госжа, - изгледа брат си накриво Роб Секигоопрай - Оно е секаш...
- ... сериозно задължение, на което не може да не се подчините, - довърши Госпожица Предалова - Ная я, що е клетва наложена. Но защо?
За своите 113 години Госпожица Предалова беше чувала какво ли не, но сега слушаше в потрес разказа за човешкото момиченце, което, ако ще и само за броени дни, е била келда на цял клан Нак Мак Фийгъли. А ако си била тяхна келда, ако ще само за няколко дни, значи те ще те наглеждат... ами завинаги.
- И още она е на наште ридове бабаягата, - каза Били Големото Чене - Она се грижи за них, чува ги, пази ги. Ама...
Той се запъна и Роб Секигоопрай довърши:
- Нашта келда сън сънува. Сън за бъдното. Сън дето сите ридове замръзнаа и сичко живо измре, а големата мънечка бабаяга е с леден венец!
- Майчице!
- Епа тъй си е, ма оно не е сичко! - продължи Били кършейки ръце - Виде она големо дръво пораснало у земя ледена! Виде она пръстен железен! Виде она мъж с пирон у сърце си! Виде она напаст от кокошки и сирене дето оди като човек!
Настъпи тишина, след което Госпожица Предалова рече:
- За първите две е ясно, за дървото и пръстена де, то си е як окултен символизъм. И пиронът също, метафорично колкото си щеш. Малко ме съмнява това за сиренето... да не би пък да има предвид Хорас? ... пък кокошките... Надали може изобщо да има напаст от кокошки, какво ще кажете?
- Джени за сите тех си е много сигурна, - възрази Роб Секигоопрай - Много шантави и тревожни неща ми сънува она, тъй че си рекохме ний, а да одим да видим, как е големата мънечка бабаяга.
Разнообразните очи на госпожица Предалова се втренчиха в него. Роб Секигоопрай им отвърна с изръз на яростна честност и не трепна.
- Като гледам, това вашто си е честна работа, - каза тя - И що ви беше да почвате с лъжи?
- О, оти тъй си е по-интересно, - отговори Роб.
- На мен истината ми е по интересна, - отбеляза госпожица Предалова.
- Мое, мое, ма я си бех рекъл да му турим великани и пирати и магьосани порове, - обяви Роб - С мерак отсекъде!
- Добре де, - отказа се да продължава с това госпожица Предалова - Когато мис Тик ми доведе Тифани, рече ми, че тя била пазена от странни сили.
- Епа да, - потвърди гордо Роб Секигоопрай - Ний сме туй, нема лабаво.
- Мис Тик се прави на много важна, - каза госпожица Предалова - Жалко, ама аз нея много-много не я слушах. Тя все ми разправя, как тея момичета били нахъсани да учат, пък те повечето са едни фльорци, дето искат да са вещици, за да впечатляват младежите, и след няколко дни беж да ги няма. Не и тази обаче, тя не! Тази бяга право в белята! Да я видите само, как се опита да танцува със Зимаджията!
- Епа видееме я. Там бееме, - обади се Роб Секигоопрай.
- Били сте там?
- Епа да. След вас одииме.
- Никой не ви видя там. А аз щях да знам, само да ви беше зърнал някой, - изтъкна госпожица Предалова.
- Епа що? Ми оно нас ни бива да не ни виждат ората, - ухили се Роб - Да се чудиш и маеш колко ора ич не са ни видели.
- Тя наистина се опита да танцува със Зимаджията, - повтори госпожица Предалова, - А и бях казала, че не бива.
- Ей бре, на нас ората се ни викат туй не бива, онуй не бива, - изкоментира Роб Секигоопрай - Така наем що е най-интересно да сторим!
Госпожица Предалова се втренчи в него с очите на една мишка, два гарвана, няколко молеца и една уховрътка.
- Тъй де, - каза накрая тя и въздъхна - Да. Това му е белята да остарееш толкова, че, видите ли, толкова отдавна съм била млада, че понякога направо ми се струва, че младостта трябва да се е случила на някоя друга. Многото годинки не са проста работа, от мен да знаете. То...
- Зимаджията я тражи големата мънечка бабаяга, бе госжа, - каза Роб Секигоопрай - Видееме я нея как играе със Зимаджията. А са он я тражи. Чуваме го ние у войо на ветъро.
- Знам, - каза госпожица Предалова, сепна се и за миг се заслуша - Вятърът утихна, - съобщи тя - Намерил я е.
Тя грабна бастуните си и закуцука нагоре по стъпалата с изненадваща пъргавина. Фийгълите нахлуха след нея в спалнята, където на тесен креват лежеше Тифани. По една свещ в паница гореше във всеки ъгъл на стаята.
- Но как я е намерил? - поиска да знае госпожица Предалова - Аз нали я бях скрила! Вие, сините, веднага да донесете дърва! - тя ги изгледа строго - Казах веднага да...
Чу се изтопурване. Прах бавно се заутаява по пода. Фийгълите се взираха в очакване в госпожица Предалова. А съчки, ама много съчки, бяха натрупани в огнището.
- Добре сторихте, - каза тя - Ма нещо се помотвахте!
Снежинки западаха от комина.
Госпожица Предалова кръстоса пред себе си бастуните си и силно тропна с крак.
- Дърво гори, огън пламти! - провикна се тя и съчките в огнището избухнаха в пламъци.
Но по стъклата вече се трупаше скреж, рунтави бели пипала се разпростираха с припукване по стъклото.
- Аз тая работа на мойте години няма да я търпя! - заяви вещицата.
Тифани отвори очи и попита:
- Какво става?

Глава тринадесета
Ледената корона

Това беше преди. А сега - ето какво.
- Олеле, кривънци, - изстена от покрива на навеса за каруци Дребен Опасен Бодилко.
Огънят изгасна. Задръстилият небето сняг започна да се прорежда. Дребен Опасен Бодилко чу крясък високо над главата си и знаеше точно какво да стори в този случай. Вдигна ръце и затвори очи точно когато ястребът дофуча някъде от белотата на небето и го грабна.
Ей това му харесваше. Като отвори очи, светът се вихреше шеметно под него, а един глас до него го подкани:
- Аре качвай се бърже, бе дечко!
Той се хвана за леката кожена сбруя, а ноктите на птицата го пуснаха. След което набирайки се все по-нагоре през виещия вятър и перушината на ястреба, той най-сетне се домъкна докъдето можеше да се хване за колана на Хамиш Летецо.
- Роб вика, дека си пораснáл баш колкото да мо’е да додеш с нас у Преизподнята, - подхвърли през рамо Хамиш – Роб че оди за земе Геройо. Късмет извади, бре дечко!
Птицата влезе във вираж.
Долу на повърхността снегът... избяга. Вече не се топеше, а просто отстъпи от кошарата за агнене, като отлив в морето или като дълбоко поемане на въздух само за една тиха въздишка.
Мораг се зарея над кошарите и озъртащите се шашнато мъже.
- Една умрела овца и десетина умрели ягнища, - отчете Хамиш – Ма нема голема мънечка бабаяга! Зел я е он.
- Де я е отвел?
Хамиш подкара Мораг в широки кръгове нагоре. Снегът около чифлика беше спрял. Но горе на рида той все така се трупаше тежко-тежко.
И тогава снегът там придоби форма.
- Там горе, - каза Хамиш.

Е добре, жива съм. Ако не друго, това поне е сигурно.
Да.
И усещам студа наооло, но на мен самата не ми е студено, и дано не ми се налага да обясня това на някой друг.
И не мога да помръдна. Ама изобщо.
Белота, навсякъде около мен. И в главата ми също само белота.
Коя съм аз?
Спомням си името Тифани. Дано това да съм аз.
Всичко наоколо е бяло. Такова ми се беше случвало и преди. Един вид сън или памет или още нещо, за което просто нямам думи. Навсякъде около мен се сипе белота. И се трупа около мен, постепенно ме издига. Беше... образуването на Варовитище, под прадревните морета.
Ето това значеше името ми. То значи Земя под Вълната.
И също като от вълна, умът и отново беше залят с цветове. Най-вече червеното на гнева.
Как смее той!
Да убива агънца!
Баба Болежкова такова нещо нямаше да допусне. Тя агне никога не е губила. Тя можеше да ги съживи.
И изобщо не трябваше да си тръгвам от тук, помисли Тифани. Може би трябваше да остана и да се опитам сама да науча каквото трябва. Но ако не бях заминала, щях ли все още да съм си аз? А да знам, каквото знам? Щях ли да съм силна като баба ми, или щях просто да изкикотя? Е, сега ще бъда силна.
Докато смъртоносната зима остава само сляпа природна стихия, можеше само да я проклинаш. Но щом тя тръгне веднъж да ходи на два крака... това вече е война. И ще има равносметка!
Тя се опита да помръдне и този път белотата поддаде. На усет беше като вледенен сняг, то на допир не беше студен; срина се и зейна дупка.
Пред нея се простираше гладък, почти прозрачен под. Грамадни колони се издигаха към тавана, който се губеше в нещо като мъгла. Имаше и стени от същия материал като пода. Приличаше на лед, вътре в него можеше да се видят даже малки мехурчета, но на допир беше само леко хладък.
Беше много обширна стая. И без никаква мебел. Точно стая, която някой крал би построил за да каже: „Вижте, мога да си позволя ва похабя всичкото това пространство ей така за нищо!”
Стъпките и отекваха, докато тя я обхождаше. Не, дори и стол няма. Пък и колко удобен щеше да е, дори да се намереше?
Полека-лека, тя все пак намери стълбище нагоре (освен ако, разбира се, не го гледаш отгоре). Което я изведе в още една зала, в която, ако не друго, поне имаше мебели. Бяха от онзи вид дивани, на които биха се излягали богати госпожи, морни и прекрасни на вид. О, имаше също и вази, доста големи вази, както и статуи, всичките от същия топъл лед. Статуите изобразяваха атлети и богове, съвсем като на картинките от „Митологията” на Чинкин, вършещи разни древни работи като мятане на копия или душене на грамадни змии с голи ръце. По никой от тях нямаше дори и ей-толкова плат, но всичките мъже носеха смокинови листа, които, както установи в изследователския си порив Тифани, не можеха да се отлепят.
Имаше и огън. Първото странно нещо за него беше, че дървата бяха от същия лед. Другото странно нещо беше, че пламъците бяха сини... и студени.
На този етаж имаше и високи островърхи прозорци, но те бяха високо над пода и през тях не се виждаше нищо друго освен небето, в което бледото слънце изглеждаше почти призрачно посред облаците.
Друго стълбище, този път много пищно, водеше до друг етаж с още повече статуи, дивани и вази. Кой би могъл да живее в такова място? Някой, който няма нужда нито да яде, нито да спи, ето кой. Някой който няма нужда от удобства.
- Зимеделецо!
Гласът и отекна от стена на стена и се върна: „Цоо.. цоо... цо...” преди да заглъхне.
Още едно стълбище, и този път се появи нещо ново. На един постамент, като за статуя, имаше корона. Тя се рееше във въздуха на няколко стъпки над пода, бавно завъртайки се, и пробляскваше от скреж. Малко по-настрани имаше още една статуя, по-малка от другите, но около тази се вихреха и трепкаха сини, зелени и златни светлинки. Приличаха досущ на Главинното сияние, което понякога можеше да се зърне посред най-суровите зими носещо се над планината в центъра на света. Някои хора мислеха, че това сияние е живо.
Статуята беше висока точно колкото Тифани.
- Зимеделецо!
И този път нямаше отговор. Хубав дворец без кухня, без легло... Той нямаше нужда нито от ядене, нито от сън, така че за кого ли беше построен той?
Тя вече знаеше отговора: за мен.
Тя протегна ръка да докосне танцуващите светлинки и те закръжаха нагоре по ръката й и се разляха по цялото и тяло образувайки нещо като рокля бляскаща като лунна светлина по заснежени полета. Тя се стресна, после се ядоса. След което и се прииска, да имаше огледало, почувства се гузно заради тази си мисъл, пак се върна към ядосването, и накрая реши, че ако случайно все пак се намери огледало, единствената причина да се огледа, ще е да провери точно колко се е ядосала. След като се поразтърси, тя намери огледало, което си беше просто част от ледената стена, толкова тъмно-зелена, че беше почти черна.
Тя наистина изглеждаше гневна. И неизмеримо, чудно искриста. На зелено-синия фон имаше златисти проблясъци, точно като на небето в зимна нощ.
- Зимеделецо!
Той би трябвало да я наблюдава. Можеше да е навсякъде.
- Е хубаво тогава! Аз съм тук! И ти го знаеш!
- Да. Знам, - проговори из-зад нея Зимеделецът.
Тифани се извърна и го шамароса, след което му зашлеви още един шамар с другата ръка.
Беше все едно удряш камък. Той вече се учеше наистина много бързо.
- Това е заради агънцата, - заяви му тя мъчейки се да върне някакъв живот в пръстите си – Как смееш! Нищо не те караше да го правиш!
Той все повече приличаше на човек. Или носеше истински дрехи, или се беше постарал да ги направи да приличат на истински. И наистина беше съумял да изглежда ... ами хубав. Вече не беше скован, а просто... готин.
Той е само един снежен човек, възрази Вторият и Акъл. Не забравяй това. Просто е твърде умен за да отбие номера с въглени за очи и морков за нос.
- Ох, - произнесе Зимеделецът, като че току що спомнил си, че е трябвало да го каже.
- Настоявам да ме пуснеш! – сопна му се Тифани – Веднага!
Само така, окуражи я Вторият Акъл. Накарай го да се свие от страх зад паниците на горния рафт на бюфета. Тъй де...
- В този момент, - каза преспокойно Зимеделецът – аз съм буря, потапяща кораб на хиляда мили от тук. Аз съм замръзнал водопровод в засипан от сняг град. Аз смразявам потта на умиращ човек, изгубил се посред страшна виелица. Аз пропълзявам безмълвно под врати. Аз провисвам по канавки. Аз галя козината на спяща мечка, дълбоко в бърлогата й и прониквам в кръвта на рибите под леда.
- На мен не ми пука! – отвърна Тифани – Не ща да съм тук! А и ти не бива да си тук!
- Да се разходим ли заедно, дете? – покани я Зимеделецът – Няма да ти сторя зло. Тук си в безопасност.
- От к’во? - изрепчи се Тифани, след което, понеже прекарването на твърде много време с мис Тик се отразява на речта ти, дори и когато си в стрес, се поправи – От какво?
- От смъртта, - отговори Зимеделецът – Тук никога няма да умреш.

От едната страна на варовата яма на фийгълите във варовика беше изсечен тунел, към метър и половина висок и като че също толкова дълъг.
Пред него се беше изправил Роланд де Чъфли (пишещо се Chumsfanleigh, вината за което не беше негова). Предците му бяха били рицари, придобили властта над Варовитище като убили краля, който си мислел че властта там е негова. Мечове, всичко тогава опирало до мечовете. Мечове и сечене на глави. Така се придобивала земята в старо време, но по някое време правилата се променили, така че за да придобиеш земя вече не ти трябва меч, а само правилната хартишка. Неговите предци обаче продължиха да държат на мечовете, просто за всеки случай, ако на хората им хрумнеше, че тази работа с хартишката не е съвсем честна, тъй като е неоспорим факт, че няма как да удовлетвориш чак пък всеки.
Той винаги беше искал да бъде добър с меча, така че му дойде като шок, колко тежки са мечовете. С въображаем меч той беше страхотен. Пред огледалото той можеше да се срази с отражението си и почти винаги побеждаваше. С истинските мечове тази работа не ставаше така. Опиташ се да го размахаш, а той вземе че размаха теб. И той осъзна, че може би е бил създаден по-скоро за бумагите. Освен това му трябваха очила, които беше мъчничко да се носят под шлем, особено ако някой вземе да удари теб с меч.
Сега той носеше шлем, а в десницата си стискаше меч, който (макар че той никога нямаше да си признае) беше твърде тежък за него. Освен това беше навлякъл ризница, от която беше много трудно да се ходи. Фийгълите направиха каквото можаха да му я прогонят по него, но чаталът и провисваше някъде към коленете му и се бълникаше смехотворно щом той помръднеше.
Аз не съм герой, мислеше си той. Имам меч, за вдигането на който ми трябват две ръце, имам щит, който също е страшно тежък, и имам кон с перденца, който ми се наложи да оставя вкъщи (и лелите ми ще пощръклеят като влязат сутринта в гостната), но под всичко това съм само едно хлапе, което само мечтае да иде някъде по малка нужда...
Да, но тя ме спаси от Кралицата на Елфите. Ако не беше тя, аз все още щях да съм глупаво хлапе, а не... ами... млад мъж, надяващ се, че не е твърде глупав.
И ето, Нак Мак Фийгъл се бяха върнали с гръм в стаята му, проправяйки си път с бой през бурята започнала нощес, и сега, бяха му казали те, било дошло времето той да бъде Герой за Тифани... Е добре, той ще бъде. Беше сигурен в това. Доста сигурен. Но точно сега сцената не беше точно каквото беше очаквал.
- Знаете ли, това не ми прилича много на вход към Подземния свят, - забеляза той.
- Е бре, ми оно сека дупка мо’е да е входо, - възрази Роб Секигоопрай седнал върху шлема на Роланд – Да, ама си требе да го ‘наеш рипането кат на гарга. Аре, Голем Йън, ти че одиш пръв...
Голем Йън пристъпи наперено към дупката във варовика. Протегна ръце сгънати в лактите назад, после се наведе целият назад, протягайки един крак напред за баланс. Помърдоли малко стъпалото си във въздуха, след което се наклони напред и изчезна веднага щом кракът му допря земята.
Роб Секигоопрай тропна с юмрук по шлема на Роланд.
- Аре бе, голем Херой, - извика той – Твой ред е!

Нямаше изход. Тифани дори не знаеше дали има и вход.
- Ако ти беше Лятната Господарка, щяхме да танцуваме, - каза и Зимеделецът – Но аз знам, че ти не си тя, нищо че много си приличате. Заради теб обаче аз сега съм човек, и трябва да имам компания.
Препускащият ум на Тифани и показа ред картинки: покълналият жълъд, плодоносните ходила, Рогът на Изобилието. Аз съм богиня само колкото да излъжа няколко дъски дюшеме, един жълъд и шепа семена, помисли си тя. И аз съм същата като него. Също както желязо колкото да изковеш пирон не прави човек от един снежен човек, така и няколко дъбови листенца не ме правят богиня.
- Ела, - подкани я Зимеделецът – позволи ми да ти покажа моя свят. Нашия свят.

Когато Роланд отвори очи, видя единствено сенки. Но не сенки на неща, а просто сенки, развяващи се натам-насам като паяжини.
- Очаквах, че ще е по-... напечено, - изкоментира той мъчейки се в гласа му да не се усети облекчението му.
Околовръст направо от нищото заизникваха фийгъли.
- Епа оно ти го бъркаш с пъклото, - обясни му Роб – Они пъклата са си леко жежки, верно си е. А па Преизподните, они са таквиз едни, скръбни-жални. У них одят ората, дето са се, сещаш се, изгубили.
- Какво? Искаш да кажеш, като е тъмно и вземеш да направиш грешен завой...
- Не бе! Да речем тея дето съпукясат, га още не им е било времето и си немат де да идат, или па ако паднат у некоя фуга между световете и не ‘наят пътьо. Некои от них дори не ‘наят дека са нахендрили, клетите. Оно щом е Долен свят, смехо никакъв го нема. Тоя тук некогиж му викаха Лимбо, сещаш се, оти вратнико му е един такъв схлупен. Ма като гледам, отга бехме тук за последно, он нещо бая е западнал, - той повиши глас – Аре сите момци, да поздравим мънечкио Дребен Опасен Бодилко, дето за пръв път излазюва с нас!
Последва нестроен хор от приветствия, а Дребен Опасен Бодилко размаха меча си.
Роланд си проби път през сенките, които взеха че направо му оказаха съпротива. Тук долу самият въздух беше сив. Отнякъде се дочуваха стенания, или пък някой кашляше в далечината... и тогава се чуха провлачени стъпки идващи към него.
Той изтегли меча и се взря през здрача.
Сенките се отдръпнаха и покрай тях прокуцука много стара жена в излиняли и окъсани дрехи, помъкнала след себе си грамаден картонен кашон. Той се тръскаше тромаво колчем тя го подръпнеше. Тя изобщо не погледна Роланд.
Той прибра меча.
- Аз мислех, че тук ще има чудовища, - обясни се той, когато старицата изчезна в сенките.
- Епа да, - отвърна мрачно Роб Секигоопрай – Има. Оти не помислиш за нещо яко, а?
- Нещо яко ли?!
- Ич не се майтапим! Мисли си за убавка голема планина или па за чук! К’вото щеш, стига само нищо да не сакаш, да не жалиш и да не се надеваш!
Роланд затвори очи, след което протегна ръка да ги пипне.
- Ама аз все още виждам! Нищо че очите ми са затворени!
- Епа да! И га си затвориш зъркелите, че видиш повече. А се огледай, ако ти стиска!
Роланд, без да си отваря очите, пристъпи няколко крачки напред и се озърна. Като че нищо не се промени. Освен че всичко май изглеждаше още по-унило. И тогава той го видя – проблясък в ярко-оранжево, линия в мрака появяваща се и пак изчезваща.
- Какво беше това? – попита той.
- Ич ненъм как си викат они саминки. Ма ние им викаме нави, - отговори Роб.
- И те са светлинни проблясъци?
- Епа онуй беше бая далечко, - отвърна Роб – Ма сакаш ли да видиш некое по-отблизо, един навляк е застанал баш отзаде ти...
Роланд припряно се извърна.
- Ей, да ти ка’ем, ти зе че напра’ѝ типична грешка, - разприказва се най-спокойно Роб – Оти си ги отвори зъркелите, бе?
Роланд затвори очи. Навлякът беше застанал на около педя от него.
Той не потрепна. Не изпищя. Знаеше, че сега го гледат стотици фийгъли.
Най-напред той помисли: това е скелет. После то проблясна и заприлича на птица, висока птица, като чапла. После стана фигура от груби черти, сякаш нарисувано от малко дете. Отново и отново навлякът се изписваше в мрака с тънки, пламенни линии.
То си надраска уста и се наклони към него за миг, показвайки стотици остри като игли зъби. След което изчезна.
Фийгълите се разговориха нещо помежду си.
- Епа убаво се опра’и, - похвали го Роб Секигоопрай – Погледна го ти право у уста и ич не рипна назад даже до една стъпчица.
- Г-н Секигоопрай, твърде се бях изплашил за да побягна, - призна си Роланд.
Роб Секигоопрай се наведе докато не стигна до едно ниво с ухото на момчето и прошепна:
- Епа да, ‘ная го туй я! Сума ти чиляци стана’а херои, оти ги е било твърде много бъзе да бегат! Да, ма ти не се посра, а туй е убаво. И още че има от них нататък. Ич не ги пущай у чутурата ти! Не ги пущай увътре ти!
- Защо, какво могат да...? Не, не ми казвай! – поправи се навреме Роланд.
Той тръгна през сенките, примигвайки за да не вземе да пропусне нещо. Старицата се беше изгубила някъде, но мракът започна да се изпълва с хора. Повечето си стояха сами или седяха на столове. Някои се разхождаха тихо. Роланд и фийгълите минаха покрай мъж в старовремски дрехи зяпнал собствената си ръка сякаш я виждаше за пръв път. После се натъкнаха на жена леко поклащаща се и тананикаща си някаква безсмислена песничка с глас като на малко момиченце. Когато Роланд я подмина тя му се усмихна някак налудничаво. Точно зад нея беше застанал един навляк.
- Е добре, - реши се мрачно Роланд – Сега ми кажете, какво правят те.
- Ручат ти спомените, - отговори Роб Секигоопрай – Твойте мисли за них са истински. Сакаш ли нещо или се надеваш, оно за них е кльопачка! Паръзити ниедни. Глей що ста’а, кат го не наглеждаш таквоз место както си требе.
- А как може да ги убиеш?
- Ей че люто ми го рече. А ни го чуйте големото геройчѐ! Немой им се зори, бе момко. Они още нема да ни скокнат, а па си имаме ние работа за вършене.
- Мразя това място!
- Епа верно, у пъклото тръпката е повечко, - съгласи се Роб Секигоопрай – А се сопри мънечко... че стигнааме реката.
През Долния Свят течеше река. Тъмна като сажда, бавно и мазно плискаща се по бреговете си.
- А, май съм чувал са нея, - сети се Роланд – Има един лодкар, нали?
- ДА.
Той се появи внезапно, застанал в дълга лодка с низки бортове. Беше облечен целият в черно, в какво друго, с дълбока качулка напълно закриваща лицето му, и създаваща усещането, че много добре че го закрива.
- Мараба, бе мъжки, - поздрави весело Роб Секигоопрай – Как е авата?
- О НЕ, ПАК ЛИ ВИЕ! – отвърна мрачната фигура с глас, който не толкова се чуваше, колкото се усещаше – ВАС НАЛИ ВИ ЕКСПАТРИРАХА.
- А, некой мънечко се е объркал, сещаш се, - каза Роб плъзвайки се надолу по бронята на Роланд – Требе да ни пущаш, оти сме си веке умрели.
Фигурата протегна ръка. Черната роба се плъзна малко и това което сочеше Роланд страшно приличаше на кокал.
- ТОЙ ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ НА ЛОДКАРЯ, - обяви той обвинително, с гробищно-мавзолеен глас.
- Не и докато не стигна другата страна, - отвърна твърдо Роланд.
- Аре с’а де! – намеси се и Прост Уили – Не го ли видиш дека е Херой! Не мо’еш ли да верваш на Херой, на кой че верваш бе?
Качулката се взря в Роланд за като че стотици години.
- ДОБРЕ ДЕ, ОТ МЕН ДА МИНЕ.
Фийгълите нахлуха в прогнилата лодка с обичайния си ентусиазъм и викове „Кривънци!”, „Дека е пиячката за круизо?” и „Ей че са стиснати у тоя Стикс бе!”, а Роланд се качи внимателно, наблюдавайки подозрително лодкаря.
Мрачната фигура надигна голямо гребло и те потеглиха със скърцане и, след малко, за съжаление и за огорчение на лодкаря, с песен. Сиреч горе-долу нещо като песен, с пълен разнобой по скорост и темпо и пълно пренебрежение към мелодията:
- У реката ..ката ката лодка се белей реката се белей се белееей лодка се белей реката лодка...
- АЙДЕ МЛЪКНЕТЕ ДЕ!
- ...а моряко реката се белееей лодка лодка пееесен пей...
- АМА МОЖЕ ЛИ ТАКА?
- ...лодка се белей пееесен пей моряко лодка лодка пееей...
- Г-н Секигоопрай? – обади се по някое време Роланд.
- А?
- Защо до мен седи синьо сирене овързано с карирана препаска?
- Епа туй е Хорас, - отговори Роб – Он е на Прост Уили побратим. Не е пра’ил проблема, нал’тъй?
- Не. Но се опитва да пее!
- Епа да, значи тоя път зло не мисли.
- Мнямням мням мнямням, - пееше Хорас.
Лодката се блъсна в отсрещния бряг и лодкарят припряно излезе на брега. Роб Секигоопрай се изкатери по ръкава на хлабавата ризница на Роланд и му прошепна:
- Дам ли ти знако, беж да те нема!
- Но аз мога да платя на лодкаря. Донесох парите, - Роланд потупа джоба си.
- Ти к’во? – за фийгъла това май беше невъзможна и опасна мисъл.
- Имам парите, - повтори Роланд – Тарифата за пресичането на Реката на Мъртвите е два гроша. Това е древна традиция. Два гроша се слагат на очите на покойника, за лодкаря.
И Роланд хвърли две медни монетки в костената длан на лодкаря.
- Ама си ми един акълия, - каза Роб – А да земеш четри гроша сети ли се?
- В книгата пишеше, че на мъртвите им трябват само два, - възрази Роланд.
- Епа на них мо’е и да им стигат, - съгласи се Роб – Ма туй е оти на умрелите билет за връщане не им требе!
Роланд хвърли един поглед назад през мрачната река. Оранжеви проблясъци бяха осеяли отсрещния бряг.
- Г-н Секигоопрай, аз някога бях пленник на Кралицата на Феите.
- Епа да, ‘наем я.
- В този свят това беше за една година, но на мен там ми се сториха като няколко дни... само дето седмиците се точеха като векове. Беше толкова... скучно, че след някое време едва-едва можех да си спомня каквото и да е. Нито името ми, нито какво е изгрев, нито вкуса на истинската храна.
- Епа да, ‘наем ние... ние нали помогнахме да те спасим. А ти ич не каза благодарско, ма ти нали целото време не си беше у чутурата, та не се обиждаме.
- Тогава позволете ми да ви благодаря сега, г-н Секигоопрай.
- Нема нищо. Пак заповедай.
- Тя държеше едни твари, които ядат сънищата ти докато не умреш от глад. Мразя тварите, които ти отнемат това, което си. Искам да избивам такива твари, г-н Секигоопрай. Всичките искам да ги изтребя. Отнемеш ли на някого спомените, отнемаш му личността, отнемаш му всичко което е той.
- Ми убав ти е ищяхо, нема лабаво, - отвърна Роб – Но требе да свършим първо една мънинка работица, сещаш се. Ебре, кривънци, глей к’во ста’а га се занемарят нещата и пущиш нави да пра’ят к’вото си сакат.
По пътя си те се натъкнаха на голяма купчина кости. Бяха несъмнено животински кости, а ръждясалите нашийници и синджири дадоха нещо като жокер.
- Три големи кучета? – констатира Роланд.
- Едно баш големо кучище с три чутури, - поправи го Роб Секигоопрай – Много модна порода у преизподните. Земе ли да апе, гърло отведнъж прехапва. Три гърла! – след което добави с наслада – Ма тури три кучешки бисквитки у редичка на земята и цел ден че седи завалията и че опъва синджиро. Голем майтап падна, да ти речем я, - той подритна кокалите – Епа имаше оно едно време у тея места уригиналност. А глей с’а що направи’а.
Малко по-нататък по пътя имаше нещо, което може и да беше демон. Имаше ужасяващо лице, с толкова много зъби, че повечето трябваше да са били само за показ. Имаше си и криле, но с тях просто нямаше как да се издигне във въздуха. Беше си намерило парче огледало и на всеки няколко секунди хвърляше по един поглед в него и потръпваше.
- Г-н Секигоопрай, - попита Роланд – има ли тук долу нещо, което този меч, който мъкна, да може да убие?
- Епа не. Не стае баш да ги тепаш, - отговори Роб – Не и навляк. Туй да не ти е некой вълшебен меч, видиш ли?
- Тогава защо ми е да го мъкна?
- Щото си Херой. Да си чул некогиж за Херой без меч?
Роланд изтегли меча от ножницата. Той беше тежък и никак не приличаше на лекокрилото, свистящо, сребристо острие, което той си беше представял пред огледалото. Този меч беше по-скоро като подострена метална тояга.
Той го хвана с две ръце и някак успя да го метне насред бавната, мрачна река. Точно преди да падне във водата, от там се издигна една бледа ръка и го улови. Размаха го няколко пъти и се скри под водата.
- Това нормално ли беше да става? – сащиса се той.
- Мъж сам да си фърли мечо? – изкрещя Роб – Не! Ич не е нормално убав меч зян да стае!
- Не, аз питах за ръката, - поясни Роланд – Това просто...
- Епа, случва се, - махна пренебрежително ръка Роб, като че нямаше нищо по-обичайно от подводни жонгльори с мечове – Ама са си немаш оръжие!
- Ти каза, че мечовете не могат да убиват нави!
- Епа да, ама оно е сурат да има, - възрази Роб и забързи крачка, а останалите фийгъли поеха в тръс след него.
- Но без меч няма ли да съм още по-героичен? – изтъкна Роланд.
- Епа мо’е и тъй да се рече, - призна неохотно Роб – Но мое би че си също и по-умрел.
- Освен това аз имам План, - продължи Роланд.
- Ма План ли ми имаш?
- Да. Сиреч епа да.
- Ма на хартия изписуван ли?
- Аз просто си мислих... – Роланд замлъкна, защото несекващо движещите се сенки се бяха разделили и пред тях се простря обширна пещера.
В центъра и, обкръжавайки нещо като каменна плоча, се жълтееше бледо сияние. А върху плочата лежеше малка фигура.
- Стигнааме, - оповести Роб – Убаво си минá, а?
Роланд примижа. Стотици нави се бяха струпали около плочата, но се държаха на разстояние, като че ли се бояха да се приближат.
- Виждам... някой лежи там, - забеляза той.
- Она е самата Лято, - каза Роб – Требе да го караме изтънко.
- Изтънко?
- Ми речи го... предпазливо, - поясни услужливо Роб – Они богините могат мънечко да поозорят човеко. Сите са едни фльорци.
- А не може ли просто... ами нали разбираш, да я грабнем и да бягаме?
- Епа да, оно накрая нещо таквоз че пра’им, - успокои го Роб – Ти обаче, гусинчо, че требе пръво да я цунеш. Ста’а ли?
Роланд го изгледа изтормозено, но накрая склони:
- Да... ъ, добре.
- Оно дамите това си го сакат, тъй да найш, - продължи Роб.
- И тогава ще хукнем да бягаме, нали? – възвърна се надеждата на Роланд.
- Епа да, оти сигур тогаз навите че гледат да не ни пущат. Ич не обичат они ората да си одят. Аре, момко.
Аз имам План, припомни си Роланд и закрачи към каменната плоча. И ще се съсредоточа върху него, така че да не мисля как вървя през тълпа грубо надраскани чудовища, които ще са тук само ако мигна, а пък очите ми вече се насълзиха. Това което е в мислите ми за тях е истинско, нали така?
Ей сега ще мигна, сега ще мигна, сега ще...
...мигна. Само след миг то премина, но потресът остана за по-дълго. Те бяха навсякъде, и всяка озъбена уста се беше втренчила в него. Макар че не биваше да е възможно зъби да гледат някого.
Той се втурна бегом, с насълзени от усилие да не мига очи, и сведе поглед към фигурата лежаща в жълтото сияние под него. Тя беше жена, дишаше, спеше, и приличаше на Тифани Болежкова.

От върха на ледения дворец Тифани можеше да вижда на мили околовръст, и всичките мили бяха покрити със сняг. Само на Варовитище имаше някаква следа от зелено. Беше един вид остров.
- Видя ли, как се научих? – каза Зимеделецът – Варовитище е твое. Така че тук лятото ще дойде, а ти ще си щастлива. И ти ще си моя невяста и аз ще съм щастлив. И всичко ще е щастливо. Щастието е когато нещата са правилни. Сега аз съм човек и ги разбирам тези неща.
Да не вземеш да изкрещиш или да изпищиш, посъветва я Третият и Акъл. Или пък да замръзнеш.
- О... ясно, - отвърна тя – А в останалия свят ще си остане зима?
- Не, има ширини, които изобщо няма да усетят застудяването ми, - обясни Зимеделецът – Но в планините, и в равнините чак до Кръглото море... о, да.
- Милиони хора ще умрат!
- Но, разбираш ли, само веднъж. И затова е толкова чудесно. И след това, никога повече смърт!
И Тифани го видя като че на прасоколедна картичка: птички замръзнали по клоните, коне и крави застинали неподвижно по полетата, трева замръзнала като кинжали, нито един комин не пуши... Свят без смърт, защото в него не е останало нищо, което да умре, и всичко искри като сърма.
Тя кимна предпазливо:
- Много... порядъчно. Но ще е жалко да няма съвсем нищо, което да се движи.
- Това ще е лесно. Снежни човеци, - успокои я Зимеделецът – Аз мога да ги направя човеци!
- Желязо, колкото да изковеш пирон ли? – сети се Тифани.
- Да! Лесно е. Аз изядох цяло кебапче! И мога да мисля! По-рано никога не бях мислил. Бях неделим. А сега съм отделен. Само когато си отделен, осъзнаваш кой си.
- Ти ми направи рози от лед, - промълви Тифани.
- Да! Тогава вече ставах!
Да, но сутринта розите се бяха стопили, добави наум Тифани и се загледа в бледо-жълтото слънце. В него имаше сила само колкото Зимеделецът да заискри. Той не мисли като човек, каза си тя вглеждайки се в чудатата му усмивка. Той мисли като човек, който никога не е срещал друг човек. Той е изкикотил. Толкова е побъркан, че изобщо не разбира колко е побъркан.
Той изобщо си няма представа какво значи да си „човек”, не знае какви ужаси замисля, той просто... не разбира. А е толкова щастлив, че е направо сладък...

Роб Секигоопрай потропа по шлема на Роланд:
- Аре бе, момко.
Роланд се беше втренчил в сияещата фигура:
- Това не може да е Тифани!
- Епа она е богиня, она мо’е да изглежда както си сака, - обясни Роб Секигоопрай – Лекинко само я цункай по бузката, а? Немой да се оливаш у ентусиазъмо, нема цел ден да са мотаме, я. Бърже я цункай и беж да ни нема.
Нещо подбутна подканващо Роланд по лакътя. Беше синьо сирене.
- Немой се коси зарад Хорас... он само сака да стори каквото си требе, - обади се побърканият фийгъл, когото Роланд знаеше като Прост Уили.
Той пристъпи напред, през припламващото около него сияние, защото кой би искал да се покаже страхливец пред едно сирене.
- Това е някак си... неловко, - оплака се той.
- Кривънци, аре давай де!
Роланд се наведе и припряно допря с устни по бузата спящата красавица. Тя отвори очи и той бързо отскочи крачка назад.
- Това не е Тифани Болежкова! – възкликна той и премигна. Навите се бяха струпали наоколо плътно като трева.
- Фащай я за ръката и беж да бегаме, - подкани го Роб – Навлеко че се разлюти га ни види да си одим, - после той потропна ободрително по шлема на Роланд и добави – Ма нема лошо, нал’тъй? Оти ти имаш План!
- Само се надявам да съм го измислил правилно, - въздъхна Роланд – Лелите ми казват, че прекалявам с умуването.
- Туй да се чува, - одобри Роб Секигоопрай – Оти туй е много по-убаво от онуй да прекалеваш с тъпуването! А с’а грабай госпоицата и беж да ни нема!
Роланд хвана момичето за ръката стараейки се да избягва погледа му и внимателно я издърпа от плочата. Тя му каза нещо на език неразбираем за него, освен само че звучеше като че на края имаше въпросителен знак.
- Тук съм за да ви спася, - увери я той.
Тя го изгледа със златистите очи на змия, след което промълви с глас изпълнен с неприятни отгласъци и съскане:
- Малката овчарка загази. Колко тъжно, ох колко тъжно.
- Ами, ъ, най-добре да бягаме, - съумя някак да предложи той – която и да сте вие...
Не-Тифани му се усмихна. С една такава неприятна усмивка, леко подхилкваща се. И те побягнаха.
- А вие как се биете с навите? – попита задъхвайки се той търчащата наоколо фийгълска чета.
Сенките се разделиха пред тях.
- Епа не им се услаждаме на них, - обясни Роб – Мо’е би щото се за лочене мислим, ап а от туй и них ги фаща. Ти си бегай, бегай!
И точно тогава навите удариха, макар че на това не можеше да му се каже точно удар. Беше по-скоро като че се халосаха в стена от шепот. Нищо не ги докосваше, нямаше нито зъби нито нокти. Ако хиляди мънички нещица като скариди или мухи се бяха опитали да спрат някого, на това щеше да прилича.
Лодкарят обаче ги очакваше. Той вдигна ръка, когато Роланд се приближи с препъване към лодката.
- ШЕСТ ПЕНСА, - поиска той.
- Шест? – сащиса се Роланд.
- Ей, и два часа не седееме тука, а тряс-фрас и на ти шес пенса отидо’а! – възмути се Прост Уили.
- ЕДИН БИЛЕТ ЗА ОТИВАНЕ И ВРЪЩАНЕ И ЕДИН ЕДНОПОСОЧЕН, - отсече лодкарят.
- Но аз нямам толкова! – паникьоса се Роланд.
В главата нещо беше започнало да го подръпва. За да стигнат до устата му мислите му трябваше да си пробиват път с много зор.
- Я че се опра’им, - успокои го Роб Секигоопрай, обърна поглед към събратята си фийгъли и потропа по шлема на Роланд за тишина – Убаво, момци. Нема да си одим!
- КАКВО! – стресна се лодкарят – О НЕ, ВИЕ СИ ТРЪГВАЙТЕ! НЯМА ПАК ДА ВИ ТЪРПЯ ТУК ДОЛУ! ОЩЕ НАМИРАМЕ НАТРОШЕНИ БУТИЛКИ ОТ ПРЕДИШНИЯ ПЪТ! АЙДЕ, КАЧВАЙТЕ СЕ НА ЛОДКАТА ДЕ, ВЕДНАГА!
- Кривънци, ич не мо’ем бе, мой човек, - отвърна Роб – Оти клетва ни е наложена, да му помогнем на момъко, сещаш се. Дето он нема да оди и ние нема да одим и туй-то!
- АМА НИКОЙ НЕ БИВА ДА ИСКА ДА ОСТАВА ТУК! – скара им се лодкарят.
- Епа нема да се плашиш, мой човек, с нас тук с’а па че живне, - подсмихна се Роб.
Лодкарят забарабани с пръсти по греблото си. Те затракаха като търкалящи се зарове.
- Е, ДОБРЕ ДЕ, ОТ МЕН ДА МИНЕ. НО, ДА СЕ РАЗБЕРЕМ ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ, БЕЗ НИКАКВО ПЕЕНЕ!
Роланд завлече момичето на борда. Там най-накрая навите ги оставиха на мира, но когато лодкарят подкара към другия бряг, Голем Йън срита Роланд по ботуша и посочи нагоре. Оранжеви драсканици със стотици пресичаха свода на пещерата. А на отсрещния бряг ги причакваха още повече.
- Как върви Плано, а, гусин Геройчо? – попита тихо Роб Секигоопрай слязъл от шлема на момчето на рамото му.
- Изчаквам подходящия момент, - отговори високомерно Роланд, след което се обърна към не-Тифани и я увери, стараейки се да не я гледа в очите – Дойдох да ви измъкна от тук.
- Ти? – подпита не-Тифани сякаш в самата представа за това имаше нещо смешно.
- Добре де, ние, - поправи се Роланд – Всичко е толкова...
С глухо тупване лодката заора в брега, където навите се бяха струпали гъсто като житна нива.
- Епа който сляя да сляя, - подкани го Голем Йън.
Роланд издърпа не-Тифани няколко крачки нататък по пътя и спря. Като мигна, пътят отпред беше бушуваща оранжева маса. Самият той усещаше лек напън, не по-силен от полъх. Да, но те бяха и в ума му. Студени и ръфащи. Всичко беше толкова глупаво. Изобщо нямаше да стане. Той нямаше да може да се справи. Нали той беше капризен, безогледен и непослушен, точно както казваха... лелите му.
Зад гърба му Прост Уили се провикна с тона който при него минаваше за ободрителен:
- А напра’и тъй, че лелите ти да се гордеят с тебе!
Роланд се извърна изведнъж обзет от гняв:
- Лелите ми ли? Чуй сега, какво ще ти кажа за лелите ми...
- Нема време, бе момчурльок! – изкрещя му Роб Секигоопрай – Аре мърдай бе!
Роланд се озърна. Умът му беше пламнал. Спомените ни тук са истински, припомни си той. А това нещо аз няма да го търпя!
Той се обърна към не-Тифани и й каза:
- Не се страхувай.
След което протегна лявата си ръка и прошепна:
- Спомням си ... меч...
Когато зажумя, мечът беше в ръката му – толкова лек, че едва се усещаше, толкова тънък, че почти не се виждаше, една линия във въздуха състояща се предимно от острота. С него той беше посякъл хиляди врагове, там някога пред огледалото. Той никога не тежеше твърде много, движеше се като част от самия него и ето го в ръката му. Оръжие поразяващо всичко, което се натрапваше, лъжеше и крадеше.
- Мо’е па и да мо’е да се напра’и Геройо отведнъж, - продума замислено Роб Секигоопрай, докато навите се очертаваха пред Роланд и гинеха. Той се обърна към Прост Уили – Прост Уили? Мо’еш ли да се сетиш за некой път, дето да съм ти викал, дека некой път казуеш баш що си е верно?
Прост Уили го изгледа озадачено.
- Епа отга се помним, Роб, не се сещам да си ми викал таквоз нещо, ама никогиж.
- Тъй ли било? – каза Роб – Епа, ако го бех викал, баш с’а щеше да е тоя некой път.
Прост Уили се разтревожи:
- Епа оно верно ли е значи? Я да съм рекъл нещо верно?
- Епа да. Рече го, Прост Уили. За пръви път. Гордеем се я с тебе, - похвали го Роб.
Преширока усмивка се разля по лицето на Прост Уили:
- Кривънци! Ей, момци, я рекох...
- Ма немой се занасяш, - добави Роб.
Където Роланд замахваше с въздушното си острие, навите се пръскаха като паяжини. Прииждаха нови, и все нови и нови, но сребърната линия всеки път ги пресрещаше и ги отсичаше от него. Те отстъпваха, пробваха нови форми, бягаха пред зноя на гнева в неговата глава. Мечът фучеше. Навляк след навляк се огъваше пред острието и изпищяваше и с тихо цвърчене изчезваше в нищото...
... и някой тропаше по шлема му. Който и да беше, вече правеше това от доста време.
- А? – отвори очи той.
- Они свърши’а, - осведоми го Роб Секигоопрай.
Дишайки тежко Роланд се огледа. С отворени или затворени очи, оранжеви проблясъци в пещерата нямаше. Не-Тифани го гледаше със странна усмивка.
- С’а ли че си одиме, - подпита го Роб Секигоопрай – или мо’еби да чекаме да додат още?
- А они че додат, - увери го Били Големо Чене и посочи отсрещната страна на реката.
Плътна оранжева маса прииждаше в пещерата, толкова много нави, че между тях изобщо нямаше празно. Роланд се поколеба все още мъчейки се да си възстанови дъха.
- Чуй с’а що че ти речем, - заувещава го Роб – Ти с’а като добро момче земи спаси госпоицата, а па ние че те земем тук друг път, и сандвичи че си носим та голема веселба че падне.
Роланд примигна.
- Ъ, да, - започна да се освестява той – Ами... извинявайте. Не знам какво ми стана ...
- Доде време за бегане! – провикна се Голем Йън.
Роланд хвана не-Тифани за ръката.
- И немой да гледаш назаде доде не не се разкараме от тука, - предупреди го Роб – Оти туй си е трудицьонно.

Горе на кулата ледената корона се озова в бледите ръце на Зимеделеца. Тя сияеше по-ярко отколкото ако беше от диаманти, дори и на бледата зимна светлина. Беше от най-чистия лед, без мехурчета, ивици или каквито и да е недостатъци.
- Направих я за теб, - сподели и той – Лятната Господарка никога няма да си я сложи, - добави печално той.
Тя й стана като по мярка. И изобщо не и беше студена.
Той отстъпи две крачки назад и обяви:
- И сега вече всичко е свършено.
- И аз също трябда да свърша още едно нещо, - каза Тифани – Но преди това трябва да разбера нещо. Значи ти си намерил нещата от които се прави човек?
- Да!
- Как разбра кои са те?
Зимеделецът гордо и разказа за децата, докато Тифани грижливо вдишваше и издишваше, насилвайки се да се успокои. Логиката му беше толкова... ами логична. В крайна сметка, щом един морков и два въглена могат да направят от буца сняг снежен човек, значи и с един куп соли, газове и метали той може да направи от себе си човек, нали така? Някак си се ... връзваше. Или поне като за Зимеделеца се връзваше.
- Но виждаш ли, трябва да знаеш цялата песничка, - продължи Тифани – Повечето от нея е за нещата от които е направен човекът. А не за това, което човек е.
- Някои от нещата не можах да намеря, - оплака се Зимеделецът – Те не се връзват. Не са веществени.
- Да, - кимна тъжно Тифани – Последните три стиха, нали така? А те са същината. Наистина много съжалявам, но си е така.
- Аз обаче ще ги намеря, - запали се Зимеделецът – Ще ги намеря!
- Дано някой ден ги намериш, - каза Тифани – А да си чувал някога за Бофо?
- Това пък Бофо какво е? В песничката го нямаше! – притесни се Зимеделецът.
- О, Бофо е номерът с който хората променят света, като лъжат сами себе си, - заобяснява Тифани – Чудесно е! Та според Бофо в нещата няма сила, която хората вече не са вкарали там. Може да направиш нещата вълшебни, но не можеш с магия да направиш човек от неща. Това в сърцето ти си остава само един пирон. Само пирон.
И ето че времето дойде и аз вече знам какво да направя, помисли си тя като в просъница. Разбрах как трябва да свърши Приказката. Трябва аз да я завърша по правилния начин.
Тя придърпа Зимеделеца към себе си и видя изумлението на лицето му. Чувстваше се замаяна, като че ли краката и не докосваха пода. Светът някак се ... упрости. Като тунел водещ право към бъдещето. Не можеше да види нищо друго освен хладното лице на Зимеделеца, не можеше да чуе нищо, освен собствения си дъх, нито да усети друго освен топлината на слънцето по косата и.
То, слънцето, хич не беше огнената топка от лятото, но все още беше много по-голямо от който и да е огън.
Където и да ме отведе, там избирам да ида, каза си тя, пускайки топлината да се влее в нея. Аз избирам това. Това избирам да сторя. И май ще трябва да застана на пръсти, добави тя.
Гръм от дясната ми страна. Мълния от лявата ми страна. Огън отгоре ми...
- Моля ти се, - промълви му тя – махни зимата. Иди си в твоите планини. Моля те.
Мраз отпреде ми...
- Не. Аз съм Зима. Не мога да бъда друго.
- Значи не можеш да бъдеш човек, - реши Тифани.
Последните три стиха бяха: „Сила, колкото да построиш дом, Време, колкото да подържиш дете, Обич, колкото да разбиеш сърце.”
Равновесие... което и дойде бързо, като че от никъде, надигащо се в нея.
Средата на люлката не се люлее. Там не се усеща нито нагорнище, нито надолнище. Тя е в равновесие.
Равновесие... а устните му бяха като син лед. Тя ще поплаче, по.късно, за Зимеделеца който толкова искаше да стане човек.
Равновесие... както и беше казала веднъж старата келда: „Има едно мънечко нещице увътре ти, дето ич нема да се разтопи”.
Дойде време за топене.
Тя затвори очи и целуна Зимеделеца...
... и притегли към себе си слънцето.
Огън по мраза.
Цялата горна част на ледения дворец се стопи наведнъж в изблик ярка бяла светлина, от която стените и на стотици мили оттам хвърляха сенки. Стълб от пара се надигна с рев в небето, пронизан от светкавици и се простря над света като чадър, закривайки слънцето. След което пак запада надолу като топъл дъжд с едри капки изравящи в снега тънки дълбоки дупки.
Тифани, чиято глава винаги гъмжеше от мисли, този път не можеше да изтиска нито една. Само лежеше на една ледена плоча посред дъжда и слушаше как дворецът покрай нея се разпада. Случва се понякога всичко, което можеш да направиш вече да е направено, така че да не ти остава нищо друго освен да се снишиш и да изчакаш да мине бурята.
Имаше и още нещо във въздуха, един златен проблясък, който се губеше колчем тя се опиташе да го погледне и пак се появяваше в крайчеца на полезрението и.
Дворецът рукна като водопад. Ледената плоча, на която лежеше тя, наполовина се плъзгаше наполовина плуваше надолу по стълбището което постепенно се превръщаше в река. Над нея грамадни колони се сгромолясваха, но преди да достигнат до земята се превръщаха от лед в топла вода, така че долу се разхвърчаваха с пльоскане само пръски.
Сбогом на искрящата корона, помисли си Тифани с лека нотка съжаление. Сбогом на роклята от танцуващи светлинки, сбогом на ледените рози и снежинките. Колко жалко. Колко жалко.
И ето че под нея се показа трева, а я заливаше толкова много вода, че или преставаш да се излежаваш или се давиш. Накрая тя някак съумя да се изправи на колене и зачака кога ще може да се изправи без да я повали потокът.
- У теб има нещо мое, дете, - обади се един глас из-зад гърба и.
Тя се обърна и златната светлина се сбра в образ. В нейния собствен образ, само че очите бяха... странни, като че змийски. Точно сега обаче, с бумтящата жега на слънцето все още отекваща в ушите и, това не изглеждаше чак толкова изумително.
Бавно-бавно Тифани извади Рога на Изобилието от джоба си и и го подаде.
- Ти си Лятната Господарка, нали? – поиска да се увери тя.
- А ти си момиченцето овчарче, което щеше да става мен? – в отговора се усещаше съскане.
- Но аз не исках! – побърза да се оправдае тя – Защо приличаш на мен?
Лятната Господарка седна на торфа до нея. Много е смахнато това да зяпаш себе си и Тифани забеляза на врата и отзад малка бенка.
- Нарича се „резонанс”, - рече тя – Знаеш ли какво значи това?
- Значи нещата да вибрират заедно, - отговори Тифани.
- Как може едно овчарче да знае това?
- Имам речник, - каза Тифани – И съм вещица, ако обичаш.
- Добре тогава, докато ти прихващаше някои неща от мен, аз пък прихващах някои неща от теб, умна овча вещице, - обясни Лятната Господарка.
На Тифани тя все повече и заприличваше на Аннаграма. Което всъщност беше успокояващо. Тя не звучеше нито мъдро нито мило, а ... просто като поредната особа, по случайност оказала се много могъща, но не беше чак пък страшно умна, а, да си го кажем честно, леко досадна.
- Кой е истинският ти облик? – поинтересува се Тифани.
- Обликът на жегата по пътя, обликът на мириса на ябълки.
Хубав отговор, помисли си Тифани, но не е да има някаква файда от него. Тя приседна до богинята и попита:
- Ще си изпатя ли?
- Заради това, което стори на Зимеделеца ли? Не. Той трябва да умира по веднъж всяка година, както и аз. Ние умираме, спим и пак се пробуждаме. Освен това... ти беше забавна.
- Я? Забавна значи съм била, а? – очите на Тифани се присвиха.
- Какво ще искаш? – запита Лятната Господарка.
Да, помисли си Тифани, точно като Аннаграма. Няма да познае дори намек дебел цяла миля.
- Какво искам ли? – отвърна Тифани – Нищо. Само лято, ако обичаш.
Лятната Господарка я изгледа объркано:
- Но хората винаги искат нещо от боговете.
- Вещиците обаче плащане не приемат. Зелената трева и синьото небе ми стигат.
- Какво? Но тях нали и без това си ги получаваш! – Лятната Господарка беше хем втрещена хем ядосана, от което Тифани, остана доволна, нищо че беше малко дребнаво и злорадно.
- Добре, - усмихна се тя.
- Но ти спаси света от Зимеделеца!
- Всъщност го спасих от едно глупаво момиченце, госпожице Лято. Поправих каквото бях оплескала.
- Заради една дребна грешка ли? Ще си глупаво момиченце да не приемеш награда.
- Но ще съм разумна млада жена да откажа награда, - възрази Тифани и се почувства доволна че го каза – Зимата свърши, знам. Аз се погрижих. Където ме отведе, там избрах да ида. И пак аз избрах, когато излязох да танцувам със Зимеделеца.
Лятната Господарка се изправи:
- Забележително. И странно. А сега дойде време да се разделим. Но първо трябва да се вземат още някои неща. Стани, млада жено.
Тифани се изправи и като погледна Лятната Господарка в очите, те станаха на бездънни ями и я всмукаха. И тогава лятото я изпълни. Надали беше за повече от няколко секунди, но вътре това продължи много по-дълго. Тя усети, какво е да си лек ветрец полюшващ житата, как караш да узрее ябълка, как да подкараш сьомгите нагоре по реките... усещанията надойдоха всички наведнъж и се сляха в едно голямо, грамаданско, бляскаво, златисто усещане за лято...
... ставащо все по-знойно. И ето го слънцето вече огромно и червено в пламнало небе. Тифани се понесе през въздух като вряло масло в съсухреното безмълвие на дълбоката пустиня, където дори и камилите не оцеляват. Там нямаше нищо живо. Нищо не помръдваше освен развявания от вятъра прах. Вятърът я запиля в пресъхнало речно корито, осеяно с бели животински кости. Нямаше кал, нито капка влага в тази не земя а пещ. Тази река беше каменна – котешки очи, преливащи ами като котешки очи, пръснати като кървави капки гранати, ахати с техните разноцветни ивици, камъни в кафяво, оранжево, кремаво, някои с черни жилки, всичките излъскани от жегата.
- Тук е сърцето на лятото, - просъска гласът на Лятната Господарка – Страхувай се от мен, също както се страхуваш от Зимеделеца. Ние не сме ваши, макар да ни давате образи и имена. Огън и лед сме ние, в равновесие. Никога се се изпречвай пак помежду ни...
И ето че най-накрая нещо помръдна. От пролуките между камъните се подадоха самите те като оживели камъни: бронзови и червени, кехлибарени и жълти, черни и бели, нашарени като арлекини и с проблясващи смъртоносно люспи.
Змиите опипаха палещия въздух с раздвоените си езици и засъскаха тържествуващо.
Видението изчезна. Светът се завърна на мястото си.
Водите се бяха оттекли. Несекващият вятър беше развял мъглите и парата на раздърпани валма, но победоносното слънце беше пробило през тях. И, както се случва винаги, при това твърде скоро, странното и чудатото се превръща в спомен, а споменът в сън. Утре вече няма да е останало и следа.
Тифани закрачи по тревата, където допреди малко беше бил дворецът. Тук таме бяха останали ледени буци, но след някой друг час и те ще се стопят. Облаците още надвисваха, но и те ще се разсеят. Нормалният свят и се натрапваше със скучната си стара песен. Тя крачеше по сцената след края на представлението и кой сега ще каже, случило ли се беше то изобщо?
Нещо изцвърча изсред тревата. Тифани посегна и вдигна парче метал. Беше още топло, с последните остатъци от горещината, която го беше изкривила, но все пак можеше да се види, че някога това е било пирон. Не, няма да приема подарък само за да се почувства дарителката по-добре, помисли си тя. Защо ми е това? Аз сама си намирам даровете. За нея съм била само... „забавна”.
Той обаче... той ми правеше рози, айсберги и скреж и така и изобщо не разбра...
Изведнъж тя се озърна чула гласове. Фийгъли се завтекоха откъм билото, толкова бързо, колкото човек ако се напъне да не изостава. И Роланд не изоставаше, леко задъхан, подскачащ като патица заради твърде голямата си ризница.
Тя се разсмя.

Две седмици по-късно Тифани се върна в Ланкър. Роланд я докара до Дверизи, а останалата част от пътя я пое островърхата и шапка. Което си беше късмет. Кочияшът си спомняше мис Тик, а понеже имаше свободно място на покрива на дилижанса, никак не му се искаше пак да минава през всичкото онова. Пътищата бяха наводнени, канавките шумно гърголеха, придошлите реки заливаха мостовете.
Най-напред тя навести Леля Ог, на която беше задължително да се разкаже всичко. Така се спестяваше време, защото като го разкажеш на Леля Ог, вече няма нужда да си правиш труда да го разправяш и на други. Когато тя чу, какво точно беше направила Тифани на Зимеделеца, тя се скъса от смях.
Тифани зае метлата на Леля и отлетя полекичка през гората до къщурката на Госпожица Предалова.
Там нещо вреше и кипеше. На поляната няколко мъже прекопаваха лехите със зеленчуците, а купища народ се омотаваха покрай вратата, така че тя кацна в гората, скри метлата в една заешка дупка, а шапката си под един храст и се върна до къщурката пеша.
На една бреза точно където пътеката излизаше на поляната беше забучена една... кукла като че ли, направена от овързан сноп вейки. Това беше нещо ново и леко плашещо. Каквато сигурно беше и целта му.
Никой не я видя да вдига райбера от вратата на миялнята и да се промъква в къщурката. Тя се облегна на кухненската стена и притихна. От съседната стая се разнасяше несъмнения глас на Аннаграма приказващ на нейния най-характерен аннаграматичен език:
- ... само едно дърво, разбирате ли? Отсечете го и си разделете дървата. Разбрано ли е? А сега си стиснете ръцете. Айде де. Ама сериозно. И без увъртания, че да не се ядосам! Добре. Така е по-добре, нали? И да не съм чула повече от вас за тази простотия...
След още десет минути слушане на конски, мъмрене и натякване на кого ли не Тифани се измъкна навън, заобиколи през гората и пак излезе на поляната по пътеката. Насреща и се зададе забързана жена, но тя спря щом Тифани каза:
- Извинявайте, има ли тук вещица?
- Ооооо, да, - охотно потвърди жената изглеждайки строго Тифани – Ти не си тукашна, а?
- Не, - отвърна Тифани, без да каже на глас „Аз живях тук месеци наред, г-жо Коларова, и доста често се срещахме. Но аз винаги бях с шапката. А хората се виждат само с шапката. Без шапката все едно съм се маскирала.”
- Е, имаме си Госпожица Ястребска, - г-жа Коларова се направи сякаш неохотно разкрива страшна тайна – Ама внимавай, - тя се приведе и сниши глас – Ядоса ли се, тя се превръща в ужасно чудовище! Аз самата я видях! На нас, разбира се, тя лошо не ни прави, - добави тя – Сума ти млади вещици идват да се учат от нея на разни работи!
- Леле, сигурно е много добра!
- Да не повярваш, - продължаваше г-жа Коларова – Само пет минутки след като дойде и вече като че знаеше всичко за нас!
- Да не повярваш, - каза на глас Тифани.
Човек направо да си помисли, че някой и е написал всичко. На два пъти. Да но това нямаше да е толкова интересно, нали? А кой би си помислил, че истинска вещица би си купила облика от Бофо?
- И още тя си има котел, в който бълбука нещо зелено, - сподели и много гордо г-жа Коларова – И прелива това зеленото от всички страни. Ей това е то, сериозно вещерство.
- На такова прилича, - съгласи се Тифани.
Нито една срещната от нея вещица не беше правила с котел нищо друго освен да си готви манджа, но кой знае защо, хората от дън душа вярваха, че в котела на вещицата трябва да бълбука нещо зелено. И сигурно затова г-н Бофо предлагаше на продан артикул №61: Бълбукащ в Зелено Котел – Комплект, $14, с допълнителни пликчета Зелено, по $1 парчето.
И вършеше работа. Което може и да не беше съвсем редно, но хората си бяха хора. А пък Аннаграма сега сигурно нямаше особено да се зарадва на гостенка, особено на такава гостенка, който е изчела целия каталог на Бофо, така че тя си взе метлата и отлетя за към Баба Вихронрав.
Сега в задния и двор имаше кошара за кокошки. Грижливо изплетена от гъвкава леска, а из-зад дея се чуваше доволно „ко-ко-ко”.
Баба Вихронрав тъкмо излизаше от задната врата и погледна Тифани сякаш момичето само беше отскочило да се поразходи за десет минутки.
- Точно ми се отвори една работа в града, - каза тя – Та не ще имам нищо против да дойдеш и ти.
От устата на Баба това беше все едно духов оркестър и илюминации за добре дошла. Тифани влезе в крачка до нея.
- Надявам се, че сте добре, Госпожо Вихронрав? – каза тя подтичвайки след нея.
- Е, преживях аз още една зима, не знам за друго, - отвърна Баба – А ти добре изглеждаш, момиче.
- О, да.
- От тук горе видяхме парата дето се вдигна, - спомена Баба.
Тифани си замълча. И това ли беше всичко? Ами, да. За Баба толкова ще да е. След малко Баба добави:
- Върна се да се видиш с приятелките ти, а?
Тифани си пое дълбоко дъх. Тя си беше преговаряла това наум десетки пъти: какво ще каже тя, какво ще отвърне Баба, какво ще изкрещи тя, какво ще изкрещи Баба...
- Ти си го планирала така, нали? – започна тя – Ако ти беше предложила някоя от другите, сигурно щяха да и дадат къщурката, така ми намекна ти. И ти знаеше, просто си знаеше, че аз ще правя ще струвам, но ще и помогна. И всичко си се нареди, нали? На бас, че досега всички в планините вече са разбрали, какво се случи. На бас че Г-жа Уховрътска се пука от яд. А най-хубавото е, че никой не пострада. Аннаграма си пое нещата, откъдето ги беше подкарала Госпожица Предалова, всичките селяни са доволни, а ти спечели! Да де, като нищо ще ми кажеш, че е било аз да се намирам на работа, да науча някакви важни неща и да не се тормозя заради Зимеделеца, ама все пак ти си спечели!
Баба Вихронрав си вървеше спокойно. След някое време подхвърли:
- Гледам, върнала си си онази твойта дрънкулка.
Все едно да видиш светкавица и после напразно да чакаш гръмотевицата, или да хвърлиш камъче във водата, а да не чуеш „пльос”.
- Какво? А. Кончето. Да! Виж, аз...
- Какъв вид риба?
- Ъ... щука, - отговори Тифани.
- Тъй ли? Е, някои ги обичат, но мен ако питаш, много удря на тиня.
И толкова. Срещу това спокойствие на Баба нямаше къде да се ходи. И да врънка и да хленчи, нищо нямаше да се промени. Тифани се утеши с факта, че поне Баба знаеше, че тя знае. Което не беше много, но повече нямаше да получи и толкова.
- А освен коня и друга дрънкулка виждат очите ми, - продължи Баба – Магика, а?
Тя винаги вмъкваше по едно „к” в края на магия, каквато тя не одобряваше.
Тифани погледна пръстена на пръста си. Той проблясваше бледо. Докато тя го носи, нямаше да ръждяса, беше я уверил ковачът, заради мазнината на кожата и. Той дори си беше сторил труда да изреже на пръстена малки снежинки с мъничко длето.
- А, това е просто един пръстен, който поръчах да ми направят от един пирон, - отвърна тя.
- Желязо, колкото да изковеш пирон, - промълви Баба и Тифани замръзна посред крачка.
Тя наистина ли чете умовете на хората? Такова нещо трябваше да е.
- И откъде ти хрумна, че искаш пръстен? – поинтересува се Баба.
Откъде ли не, по куп причини, които Тифани досега така и не си беше изяснила. Всичко което тя съумя да каже засега беше:
- Ами тогава ми се стори добра идея.
Тя зачака избухването.
- Тогава комай си е била добра, - каза меко Баба, после спря, посочи настрани от пътеката (която водеше към града и къщата на Леля Ог) – Оградих го аз. То има и друго какво да го пази, бъди сигурна, да ала някои зверове са твърде тъпи за да се уплашат.
Беше дъбова фиданка, избуяла вече на пет стъпки височина. Ограждаше я пръстен от колове и преплетени вейки.
- Бързо расте, като за дъб де, - каза Баба – Хвърлям му аз по едно око. Но да вървим сега, че не ща да го изпуснеш.
И тя продължи да крачи бързо нататък. Шашната, Тифани се затича подире и.
- Какво да не изпусна? – попита тя задъхано.
- Танца, какво друго!
- Не е ли малко рано за него?
- Не и тук горе. Те от тук почват!
Баба пресече набързо по преки пътечки и през дворища и излезе на градския площад, който беше тъпкан с хора. Навсякъде бяха вдигнати сергии. Множестро хора се размотаваха наоколо по леко безнадежния, сякаш казващ „какво ли търся тук?” начин на всички тълпи, когато в сърцата си всички знаят какво да правят, докато главите се чувстват малко търсене, но поне е пълно с разни цвъркащи неща за ядене. Пълно беше също така и с бели кокошки. Чудни яйца, както и беше казала Леля, така че щеше да си е грехота да ги колиш.
Баба излезе на предния ред. Нямаше нужда да блъска хората за да мине. Те сами си се отместваха, без да се усетят.
Стигнаха точно навреме. Деца се зададоха тичешком по пътя откъм моста, точно преди танцьорите, които така, тътрузейки се насам, си изглеждаха съвсем обикновени народни хора, каквито Тифани беше виждала често, на работа в ковачници или каращи каруци. Всичките носеха бяло, или поне нещо, което някога е било бяло, и също както зрителите, и техните изражения натякваха, че всичко е, нали, само майтап да става, ама да не вземе някой да го вземе на сериозно. Те дори махаха на хората от тълпата.
Тифани се огледа и зърна мис Тик, Леля и дори Г-жа Уховрътска... почти всички вещици, което тя познаваше. О, тук беше и Анннаграма, без приспособленийцата на г-н Бофо, гледаща гордо-гордо. Изобщо не беше така тогава, тази есен, помисли си тя. Тогава беше тъмно и смълчано, самотно и прикрито, точно обратното на всичко това тук. Кой го беше гледал онова от сенките?
А кой гледа това от светлината? Кой е потайно тук?
Един мъж с тъпан и един с акордеон си запробиваха път през навалицата, последвани от местния кръчмар с осем халби бира на поднос (защото кой съвършеннолетен мъж ще танцува пред приятелите си с панделки на шапката си и звънчета на крачолите си без сериозен изглед за обилна пиячка?). Когато шумът малко се поуталожи, тъпанът заби, а акордеонистът изкара една протяжна нота – официалният сигнал, че ей сега ще започне танцът морис и който още се мотае където не трябва, сам ще си е виновен.
И ето, оркестърът от двама души засвири. Мъжете се наредиха на две редици един срещу друг, отброиха си ритъма и като скокнаха... Когато дванадесет подковани ботуши се треснаха в земята пръскайки искри, Тифани се обърна към Баба:
- Кажи ми, как разкарваш болка, - поиска тя, позаглушена от шума на танца.
Тряс!
- Трудно, - отвърна Баба без да откъсва очи от танцьорите, а ботушите пак казаха: Тряс!
- Можеш ли да я изнесеш от тялото?
Тряс!
- Понякога. Или пък да я скрия. Или да направя клетка и да я отнеса с нея. Всичките начини са все опасни, и подхванеш ли ги без уважение, девойче, ще си те убият. Иска си това цената и отгоре, а награда никаква. Искаш от мен да те науча да си пъхаш ръката в устата на лъва.
Тряс!
- Трябва да знам, за да помогна на Барона. Той е зле. Много има за вършене.
- Това ли избираш да сториш? – попита Баба, все така гледайки танца.
- Да!
Тряс!
- Това беше оня твой Барон, дето не харесваше вещици ли? – погледът на Баба следеше лице след лице от тълпата.
- Но кой харесва вещици, преди да му потрябват, Госпожо Вихронрав? – подпита със сладък глас Тифани.
Тряс!
- Равносметка дойде, Госпожо Вихронрав, - добави Тифани.
В крайна сметка, след като си целунала Зимеделеца ти се отваря настроение за дързост. А пък Баба Вихронрав се усмихна, сякаш точно това трябваше да се очаква.
- Ха! Дойде, а? – каза тя – Хубаво тогава. Намини преди да заминеш, и ще видим тогаз, с какво ще си идеш. Само дано да можеш да затвориш онуй що ще изпонаотвориш. А сега виж хората! Понякога може да я зърнеш!
Тифани се загледа в танца. Гламавия се беше появил без тя да забележи, обикаляше да събира пари в мърлявия си цилиндър. Ако някое момиче дадеше вид, че ще изпищи, ако той я целуне, той я целуваше. А понякога, без никакво предупреждение, той се втурваше в танца, сновейки между мъжете без да сбърка дори една едничка стъпка.
И тогава Тифани го видя. Очите на една жена от отсрещната страна на танцьорите проблеснаха за миг в златно, само за миг. Като го съзря веднъж, почна да го забелязва отново – в очите на едно момче, после на едно момиченце, после на мъжа държащ бирата, всеки път в очи гледащи Гламавия...
- Лято е тук! – възкликна Тифани и осъзна, че потропва с крак в ритъм с танца.
А го осъзна, защото ботуш, по-тежък от нейния я беше настъпил внимателно, но твърдо. До нея Ти вдигна очи към нея в синеока невинност, която за най-кратка частица от секундата стана на лениви златни змийски очи.
- Тук си и е мястото, - изкоментира Баба и си отдръпна ботуша.
- Някой друг медник, а, госпожице? – обади се глас точно до нея и се раздрънчаха пари тръскани в вехта шапка.
Тифани се обърна и се взря в мораво-сиви очи. Лицето около тях беше набръчкано, мургаво и подхилкващо се. В ухото си имаше златна обеца.
- Малко мед от хубавата дама, а? – закрънка той – Или пък може би сребро или злато?
Понякога, помисли си Тифани, просто знаеш, какво трябва да направиш...
- А желязо? – тя свали пръстена от пръста си и го пусна в цилиндъра.
Гламавия го извади, грижливо-грижливо, и го подметна във въздуха. Взорът на Тифани го проследи, но някак-си той вече не беше във въздуха, а заблестя върху пръста на мъжа.
- Желязо колкото трябва, - каза той и изведнъж я целуна по бузата.
Целувката беше само лекичко студена.

Галериите опасващи отвътре фийгълската могила бяха претъпкани, но смълчани. Това сега беше важно. Заложена беше честта на клана.
Посредата се мъдреше голяма книга, по-висока от Роб и пълна с шарени картинки. Беше доста омърляна от пътуването си надолу в могилата. На Роб му бе отправено предизвикателство. Години наред той се беше смятал за герой и изведнъж бабаягата на сите бабияги рече, че той не бил. Добре де, нема как да спориш с бабаягата на сите бабияги, но предизвикателнството, виж, то трябваше да си се посрещне, епа тъй си е, па инак да не му е името Роб Секигоопрай.
- Де е мойта крава? – прочете той – Туй ли е мойта крава? Оно вика „кудкудяк”! Това е... е ... кокошка! Не е мойта крава! И тука иде картинче с вапцани пилци. И ей я, ойде цела страница, верно ли е?
- Верно си е, Роб, - потвърди Били Големо Чене.
От насъбраните фийгъли се надигнаха възторжени възгласи, когато Роб заобиколи бегом книгата размахвайки ръце във въздуха.
- А па туй книжище беше бая по-мъчно от оная ми ти Вас-буката, верно ли думам? – провикна се той, като направи едно кръгче – Ми тая беше лесна! И сюжето си се сещаш отнапред как че биде. Който и да е писувал тая книга, я да ви речем, дал го е лабаво.
- Азбуката ли имаш предвид? – поиска да се увери Били Секигоопрай.
- Епа да, - Роб подскочи няколко пъти забивайки юмруци във въздуха – А ми дайте насам некоя по-ячка!
Гонагълът изгледа купчината оръфани книги, насъбрани по различни начини от фийгълите.
- Некоя, дето да има живец да ми се опре, - поясни Роб – Големо книжище.
- Епа, тая се казуе „Принципи на съвременното счетоводство”, - каза със съмнение Били.
- И големо херойство ли че бъде да я прочетем тая книга? – притича до него Роб.
- Епа да. Ама мо’е би…
Роб Секигоопрай вдигна ръка за тишина и обърна поглед към Джейни, около която се беше струпала тълпа малки фийгълчета. Тя му се усмихна, а синовете му гледаха баща си в нямо изумление. Някой ден, помисли си Роб, и те ще могат както си вървят и на най-дългата дума да и спретнат един як тупаник. Дори и запетайките и тея ми ти изкилиферчени двоеточия няма да им се опрат!
Той трябваше да бъде герой.
- Ми днеска ми е баш ден за туй ми ти четене, - рече той – А ми я дайте насам!
И той чете „Принципи на съвременното счетоводство” цяла сутрин, но за да го направи поне малко по-интересно, вкара в него и сума ти дракони.

Бележка на автора

Танцът морис...
по обичай се танцува на 1-ви май за посрещане на лятото. Историята му е малко объркана, вероятно защото най-вече се е танцувал близо до кръчми, но сега това е баш народният танц на Англия. Танцьорите обикновено се обличат в бяло, с окачени по дрехите им звънчета. Танцуват го и мъже и жени, а вече със сигурност се танцува и в Съединените Щати.
Това го знам, защото преди няколко години видях да танцуват Тъмния Морис в една книжарница в Чикаго. Аз измислих Тъмния Морис за една друга книга на име „Мрачният жътвар” (или поне аз си мисля, че съм го измисли