Полезен товар / Хоби, Развлечения / Туризъм

Весела история от фонда на Бате Митко!

Преди няколко години, когато Бате Митко бил млад левент, пращящ от енергия и планинска страст, съдбата го отпратила на едно екскурзионно в Пирин. Още първата вечер на масата в х. Попови ливади, хищническия му поглед се стоварил върху едно крехко чаровно създание със сочни малинови устни и добре оформен и леко повдигнат бюст. Направо напразни били опитите му да привлече вниманието на девойчето с бронзово - жътварския си тен (небрежно подаващ се под навитите ръкави на карираната риза). Тайно се надявал, да му се отдаде някаква възможност, да “блесне” пред омайните очи на това същество. На сутринта, групата потеглила за х. Пирин. Ето че, съдбата започнала леко да открехва вратата и от там се показал първия светъл лъч, а Бате Митко побързал да й тури крак (на вратата разбира се) и “понечил да влиза...” Групата се спряла и засуетяла около нашето девойче: оказало се, че раницата й изведнъж натежала толкова, че при така създалата се ситуация нито тя, нито групата били в състояние да продължат напред. Бате Митко това и чакал, изскочил напред (дори нямал време да благодари на съдбата) и с трепетно сърце понечил да поеме (в пряк и преносен смисъл) този товар, като побързал да се помоли на Господ за колкото се може по-тежка раница в предвид допълнителното остойностяване на предстоящия подвиг. От веднъж проличало, че молитвата е достигнала където трябва... Лека тънка сянка на съмнение се прокраднала през мисълта на Бате Митко – дали пък не попрекалил с молбата, но веднага вътрешно се укорил за тези си мисли и се заел с отговорната задача ... Дори не били минали и петнадесетина минути и започнало да му се струва някак си неестествено тази тежина... Понечил да се осведоми, но гордостта на високо изтънчен и добре възпитан младеж, не позволявала да се обади. Все пак бил сигурен, че основната тежест в раницата била от скъпи алпийски осигуровки и ценни туристически предмети, допринасящи за абсолютната безопасност, а защо не и живота на цялата планинска група. Това до някъде го успокоявало, но не било повод за отказ от размисъл и човъркане на любопитство. Полека едно парче от пъзел се отронило и нежно кацнало, като едра снежинка на измореното му рамо. В този момент изплувал снощния разказ за странните и на пръв поглед леко загадъчни случки, които преживяла нашата девойка в деня на отпътуването й за това екскурзионно, а именно: Още щом сутринта баща й понесъл към таксито въпросната раница, по стълбите в миг нахлул оня гаден спомен от мрачния септемврийски вторник на 72-ра, когато сам прекарал с ръчната количка, стоварените пред портата 4-ри тона кюмюр под сайванта в плевнята. Дископатията тайно се обадила, за да му нашепне нещо “мило”... Дори не обърнала никакво внимание и на честите проверки на таксиметровия шофьор дали не е забравил да спусне ръчната..., а на бензиностанцията напомпал задните гуми на 3-ри атмосфери и с видимо съжаление и шумна въздишка отбелязал, че като чели трябва да се разделя със старите си задни амортисьори. Всичко вече било ясно: “В какво се забърках ?”; “Егати приключението” и все подобни мисли, а времето една жега – не е за разправяне. Водачът не искал да спести ни едно красиво местенце из Пирина, не можел да лиши групата от нито един връх изпречил им се насреща, то не било връх Баба, та не било връх Орелек, та не било Олеле – ма леле ... След девет часов преход, на границата на човешкото и свръх човешкото, на предела на отчаянието и мисълта за самоубийството като единствено възможно спасение, Бате Митко стоварил това тегло досами входа на х. Пирин. Загърбил всякакъв етикет, забравил за добрите си обноски и възпитание и с демонстративно, но справедливо нетърпение отправил официална покана за незабавно запознаване със съдържанието на този “шлосерски шкаф”, наречен раница. Без никакво съпротивление и допълнително подканяне, девойката разтворила раницата и задърпала найлонов плик. Бате Митко не се стърпял и й помогнал да го изтегли. Набързо отворил плика и що да види: О Боже!; О Майко мила!!! Два-на-де-сет броя мамули едра, жълта варена царевица, отгледана от грижовната ръка на дядо й и на пръв поглед количество – достатъчно да изхрани двете му свинки за време толкова, колкото били дните на екскурзионното. На това място винаги Бате Митко прекъсва и завършва случката с единствения въпрос, който имал сили да й отправи: “Абе душицо, не ти ли беше поне малко жал (не срам - жал), цял ден да ме оставиш, да мъкна такъв багаж, да остана без грам колена, рамена и стави? За какво? За тая пуста царевица!”. По-надолу в раницата имало няколко ябълки, две три круши, калъп вносен сапун в метална кутия и т.н., но това нямало никакво значение – просто за протокола...

Шапка ти свалям на стила и много му се кефя. Събуди едни спомени, които бяха започнали да поизбеляват. Че кой няма подобни спомени? Че кой не е бил на мястото на Бате Митко? Качвал съм с две раници и Мусала от към Близнаците, и Тодорина порта, и Ботев от север и какво ли още не. Но това което няма да забравя е един преход нейде из Балкана в далечната осемдесет и някоя. Екскурзионно летуване. Лятната ваканция след девети клас. Ядрото на групата от нашия клас. Желаещите от другите класове много, местата ограничени, та класния избирал от другите най-добрите. На какво най-добрите хабер си нямам, но отговорило на критериите и едно девойче/да пукна ама сега и името и си спомних/ - Севдалина. А то името му съвсем му паснало: едно слабичко, обаче където трябва си има, едно беличко, едни коси, едно навирено носле, в училище все докарано/колкото можеше да се докара ученичка в тъмносиня престилка/, с една дума почти половината/мъжката/ даскало му въздишаше. Първи преход, нанагоре и жега. А класният врял и кипял, поназнайваше доста за пуберите и планината и затова беше създал следния строг ред: отпред водач, след него нежната половина на групата, зад тях бичетата и най-последен той самия с една огромна гега и неспирен поток от бъзици. Нашто цвете първо след водача. От толкова внимание предполагам момичето е решило, че трябва де е на върха във всичко. Физиката на човека, обаче си е нещо сериозно и само на инат и самочувствие дълго не се даяни. Една по една другите девойки я подминават, като не пропускат с искрена загриженост в гласчетат и игриви пламъчета в очетата да отбележат, че нещо пребледняла изглежда. И колкото по-назад отива, толкова пък ние отзад ускоряваме темпото. И стана един строй мама джас. Класния видя че така няма да стане и очсече: Който много бърза да взема по още една раница от нежните и да ходи където си иска. Девойките това и чакат и като по команда половината си тръснаха раниците. Не знам как, но в тарапаната точно севдалинкеното багажче ми цопва пред краката. Охилен като идиот и разпръсквайки хормони, грабвам аз каишите и раницата запазила още женско ухание/без майтап на парфюм и жена миришеше, а не на пот/ увисва на гърдите ми. Всеки който е носил така две раници знае, че отпред се слага по леката, а на гърба по-тежката. Е защо тогава, на всяка крачка моя милост все повече се изгърбва? Та нали както се мерят други работи, всички момчета вече сме си премерили раниците и моята бе призната за най-тежка /ще вмъкна, че освен всичко носех за първи път ракия – един литър в стъклено шише от олио/. Сменям местата на двата товара, от което нещата се …влошават. Вярно че центърът на тежестта се пооправи, обаче нещо направо ми се заби в гърба. Повдигах с ръце, суках се, скъсявах и отпусках каишите /на ход/, обаче нищо не помага. А най-лошото че дори не мога да си махна от муцуната щастливата физиономия, защото едни такива огромни и влажни очи могат да се обърнат “да си погледнат” багажа. Да ама всичко до време. Или аз не съм толкова мъж, католкото е бил Бате Митко или не съм бил съвсем хлътнал, защото още на първата почивка все още-любезно, но твърдо се осведомявам: “Ти нарежда ли си раницата?”/Въпреки че нямах червена звезда на шапката, май показалеца ми сочеше както онзи от плаката/. “Ми-и-и, да. Всичко важно си сложих.” – измънкват вече не най-красивите на света устенца. “Вади да пренареждаме” казвам. Отваря тя и като заизважда. Сама може да организира “Алтернативен на националния топ 10 за ненужнотии в раница.” Флиндифлюшки, гримове, кремове, огледалцА, сапуни за един цех стругари, термос, играчка, албумче, касети, и толкова сребро, колкото не бах виждал на едно място и най – накрая ЕТО ГО-О-О. Той, моя мъчител. Тефтер. Голям. С кожени корици. С жълти МЕТАЛНИ кантове на ъглите. Много внимателно и прецизно поставен с долния ръб напреко към брезента на раницата от към гърба. Да я накарам, втори път така няма да може да го курдиса.
Общо взето това е. Пренаредих и раницата, занесох и я до хижата без проблеми. Но при всяко следващо разбъркване за разпределяне на женските раници се оказвах до някое друго момиче. Или до някое от тези, които не си даваха раниците.
Не че ме уплаши тежестта – тогава, а и много години след това се кефех да се товаря като муле. По скоро една снимка от албумчето която мернах докато редихме багажа и ме върна на земята.