Полезен товар / Хоби, Развлечения / Туризъм

Шапка ти свалям на стила и много му се кефя. Събуди едни спомени, които бяха започнали да поизбеляват. Че кой няма подобни спомени? Че кой не е бил на мястото на Бате Митко? Качвал съм с две раници и Мусала от към Близнаците, и Тодорина порта, и Ботев от север и какво ли още не. Но това което няма да забравя е един преход нейде из Балкана в далечната осемдесет и някоя. Екскурзионно летуване. Лятната ваканция след девети клас. Ядрото на групата от нашия клас. Желаещите от другите класове много, местата ограничени, та класния избирал от другите най-добрите. На какво най-добрите хабер си нямам, но отговорило на критериите и едно девойче/да пукна ама сега и името и си спомних/ - Севдалина. А то името му съвсем му паснало: едно слабичко, обаче където трябва си има, едно беличко, едни коси, едно навирено носле, в училище все докарано/колкото можеше да се докара ученичка в тъмносиня престилка/, с една дума почти половината/мъжката/ даскало му въздишаше. Първи преход, нанагоре и жега. А класният врял и кипял, поназнайваше доста за пуберите и планината и затова беше създал следния строг ред: отпред водач, след него нежната половина на групата, зад тях бичетата и най-последен той самия с една огромна гега и неспирен поток от бъзици. Нашто цвете първо след водача. От толкова внимание предполагам момичето е решило, че трябва де е на върха във всичко. Физиката на човека, обаче си е нещо сериозно и само на инат и самочувствие дълго не се даяни. Една по една другите девойки я подминават, като не пропускат с искрена загриженост в гласчетат и игриви пламъчета в очетата да отбележат, че нещо пребледняла изглежда. И колкото по-назад отива, толкова пък ние отзад ускоряваме темпото. И стана един строй мама джас. Класния видя че така няма да стане и очсече: Който много бърза да взема по още една раница от нежните и да ходи където си иска. Девойките това и чакат и като по команда половината си тръснаха раниците. Не знам как, но в тарапаната точно севдалинкеното багажче ми цопва пред краката. Охилен като идиот и разпръсквайки хормони, грабвам аз каишите и раницата запазила още женско ухание/без майтап на парфюм и жена миришеше, а не на пот/ увисва на гърдите ми. Всеки който е носил така две раници знае, че отпред се слага по леката, а на гърба по-тежката. Е защо тогава, на всяка крачка моя милост все повече се изгърбва? Та нали както се мерят други работи, всички момчета вече сме си премерили раниците и моята бе призната за най-тежка /ще вмъкна, че освен всичко носех за първи път ракия – един литър в стъклено шише от олио/. Сменям местата на двата товара, от което нещата се …влошават. Вярно че центърът на тежестта се пооправи, обаче нещо направо ми се заби в гърба. Повдигах с ръце, суках се, скъсявах и отпусках каишите /на ход/, обаче нищо не помага. А най-лошото че дори не мога да си махна от муцуната щастливата физиономия, защото едни такива огромни и влажни очи могат да се обърнат “да си погледнат” багажа. Да ама всичко до време. Или аз не съм толкова мъж, католкото е бил Бате Митко или не съм бил съвсем хлътнал, защото още на първата почивка все още-любезно, но твърдо се осведомявам: “Ти нарежда ли си раницата?”/Въпреки че нямах червена звезда на шапката, май показалеца ми сочеше както онзи от плаката/. “Ми-и-и, да. Всичко важно си сложих.” – измънкват вече не най-красивите на света устенца. “Вади да пренареждаме” казвам. Отваря тя и като заизважда. Сама може да организира “Алтернативен на националния топ 10 за ненужнотии в раница.” Флиндифлюшки, гримове, кремове, огледалцА, сапуни за един цех стругари, термос, играчка, албумче, касети, и толкова сребро, колкото не бах виждал на едно място и най – накрая ЕТО ГО-О-О. Той, моя мъчител. Тефтер. Голям. С кожени корици. С жълти МЕТАЛНИ кантове на ъглите. Много внимателно и прецизно поставен с долния ръб напреко към брезента на раницата от към гърба. Да я накарам, втори път така няма да може да го курдиса.
Общо взето това е. Пренаредих и раницата, занесох и я до хижата без проблеми. Но при всяко следващо разбъркване за разпределяне на женските раници се оказвах до някое друго момиче. Или до някое от тези, които не си даваха раниците.
Не че ме уплаши тежестта – тогава, а и много години след това се кефех да се товаря като муле. По скоро една снимка от албумчето която мернах докато редихме багажа и ме върна на земята.