Полезен товар / Хоби, Развлечения / Туризъм

Весела история от фонда на Бате Митко!

Преди няколко години, когато Бате Митко бил млад левент, пращящ от енергия и планинска страст, съдбата го отпратила на едно екскурзионно в Пирин. Още първата вечер на масата в х. Попови ливади, хищническия му поглед се стоварил върху едно крехко чаровно създание със сочни малинови устни и добре оформен и леко повдигнат бюст. Направо напразни били опитите му да привлече вниманието на девойчето с бронзово - жътварския си тен (небрежно подаващ се под навитите ръкави на карираната риза). Тайно се надявал, да му се отдаде някаква възможност, да “блесне” пред омайните очи на това същество. На сутринта, групата потеглила за х. Пирин. Ето че, съдбата започнала леко да открехва вратата и от там се показал първия светъл лъч, а Бате Митко побързал да й тури крак (на вратата разбира се) и “понечил да влиза...” Групата се спряла и засуетяла около нашето девойче: оказало се, че раницата й изведнъж натежала толкова, че при така създалата се ситуация нито тя, нито групата били в състояние да продължат напред. Бате Митко това и чакал, изскочил напред (дори нямал време да благодари на съдбата) и с трепетно сърце понечил да поеме (в пряк и преносен смисъл) този товар, като побързал да се помоли на Господ за колкото се може по-тежка раница в предвид допълнителното остойностяване на предстоящия подвиг. От веднъж проличало, че молитвата е достигнала където трябва... Лека тънка сянка на съмнение се прокраднала през мисълта на Бате Митко – дали пък не попрекалил с молбата, но веднага вътрешно се укорил за тези си мисли и се заел с отговорната задача ... Дори не били минали и петнадесетина минути и започнало да му се струва някак си неестествено тази тежина... Понечил да се осведоми, но гордостта на високо изтънчен и добре възпитан младеж, не позволявала да се обади. Все пак бил сигурен, че основната тежест в раницата била от скъпи алпийски осигуровки и ценни туристически предмети, допринасящи за абсолютната безопасност, а защо не и живота на цялата планинска група. Това до някъде го успокоявало, но не било повод за отказ от размисъл и човъркане на любопитство. Полека едно парче от пъзел се отронило и нежно кацнало, като едра снежинка на измореното му рамо. В този момент изплувал снощния разказ за странните и на пръв поглед леко загадъчни случки, които преживяла нашата девойка в деня на отпътуването й за това екскурзионно, а именно: Още щом сутринта баща й понесъл към таксито въпросната раница, по стълбите в миг нахлул оня гаден спомен от мрачния септемврийски вторник на 72-ра, когато сам прекарал с ръчната количка, стоварените пред портата 4-ри тона кюмюр под сайванта в плевнята. Дископатията тайно се обадила, за да му нашепне нещо “мило”... Дори не обърнала никакво внимание и на честите проверки на таксиметровия шофьор дали не е забравил да спусне ръчната..., а на бензиностанцията напомпал задните гуми на 3-ри атмосфери и с видимо съжаление и шумна въздишка отбелязал, че като чели трябва да се разделя със старите си задни амортисьори. Всичко вече било ясно: “В какво се забърках ?”; “Егати приключението” и все подобни мисли, а времето една жега – не е за разправяне. Водачът не искал да спести ни едно красиво местенце из Пирина, не можел да лиши групата от нито един връх изпречил им се насреща, то не било връх Баба, та не било връх Орелек, та не било Олеле – ма леле ... След девет часов преход, на границата на човешкото и свръх човешкото, на предела на отчаянието и мисълта за самоубийството като единствено възможно спасение, Бате Митко стоварил това тегло досами входа на х. Пирин. Загърбил всякакъв етикет, забравил за добрите си обноски и възпитание и с демонстративно, но справедливо нетърпение отправил официална покана за незабавно запознаване със съдържанието на този “шлосерски шкаф”, наречен раница. Без никакво съпротивление и допълнително подканяне, девойката разтворила раницата и задърпала найлонов плик. Бате Митко не се стърпял и й помогнал да го изтегли. Набързо отворил плика и що да види: О Боже!; О Майко мила!!! Два-на-де-сет броя мамули едра, жълта варена царевица, отгледана от грижовната ръка на дядо й и на пръв поглед количество – достатъчно да изхрани двете му свинки за време толкова, колкото били дните на екскурзионното. На това място винаги Бате Митко прекъсва и завършва случката с единствения въпрос, който имал сили да й отправи: “Абе душицо, не ти ли беше поне малко жал (не срам - жал), цял ден да ме оставиш, да мъкна такъв багаж, да остана без грам колена, рамена и стави? За какво? За тая пуста царевица!”. По-надолу в раницата имало няколко ябълки, две три круши, калъп вносен сапун в метална кутия и т.н., но това нямало никакво значение – просто за протокола...