Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 13:33 28.11.20 
Фен клубове
   >> Тери Пратчет
Всички теми Следваща тема *Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | (покажи всички)
Тема Snuff - превод (до където е стигнал)  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано25.12.13 22:15



Все ме бяха подхващали разни неща, и доста отдавна не бях превеждал. Но (защо ли?) ми домъчня за превеждането. И рекох да подема "Snuff".

Още се чудя даже как да преведа заглавието, то значи буквално "енфие", което не е особено колоритно, значи още "смъркане", вчастност звука от високомерно изсумтяване (все пак става дума за света на провинциалните сноби). Идваше ми на ум даже да го нарека "Тютюн"... Но както и да е, все нещо ще се измисли, за сега каквото има:



Тема откъс първи [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано25.12.13 22:16



„Виждането на гоблините за света сес съсредоточава в култа или, може да се каже, религията Унгю. Накратко това е забележително сложна религия на възкресението, основаваща се върху светостта на телесните секрети. Основното и положение гласи: всичко отделило се от тялото на гоблин някога очевидно е било част от него, и следователно трябва да бъде надлежно и почтително съхранявано, така че да може да бъде в пълнотата на времето погребано заедно със собственика си. Междувременно материалът се събира в съдове унгю - забележителни творения, за които ще говоря по-късно.
Моментна гнуслива мисъл ще ни е достатъчна да видим, че това не може да бъде постигнато от никое създание, освен ако то не притежава голямо богатство, значителна складова площ и много търпими съседи.
Поради това на практика повечето гоблини спазват Унгю Хад (което би могло да се определи като лека и масова форма на Унгю), в което се включват ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата, ако се изразим така, не се счита за унгю, а за нещо преминаващо през тялото без да става част от него: те се обосновават, че няма видима разлика между водата, тъй да се каже, до и после (което за съжаление ни хвърля светлина върху свежестта на водата, която те срещат в своите подземни убежища). По подобен начин и фекалиите се считат за храна просто променила състоянието си. Изненадващо, зъбите не са от значение да гоблините, които ги разглеждат като вид гъби, и те не се интересуват от косата, каквато, следва да се спомене, те рядко имат в изобилие.”
На това място лорд Ветинари, Патрицият на Анх-Морпорк спря да чете и се взря в празното пространство. След няколко секунди празното пространство беше засенчено от образа на Дръмнот, неговия секретар (който, следва да се спомене, беше прекарал цяла кариера превръщайки се в нещо възможно най-близко до празното пространство).
- Изглеждате замислен, милорд, - Дръмнот добави към това наблюдение възможно най-деликатния, постепенно чезнещ въпросителен знак.
- Разчувстван до сълзи, Дръмнот, до сълзи.
Дръмнот престана да бърше безупречно бляскавото черно лакирано бюро.
- Пастор Овес е извънредно убедителен автор, нали сър...?
- Действително, Дръмнот, но това не отменя основния проблем, а именно: човечеството може някак да се спогоди с джуджето, трола и дори с орка, колкото и ужасно да са се проявявали всички те на времето си, и знаете ли защо, Дръмнот?
Секретарят грижливо сгъна кърпата и се загледа в тавана.
- Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхното насилие ние разпознаваме себе си?
- О, браво, Дръмнот, ще направим от вас циник някой ден! Хищниците уважават други хищници, нали? Биха могли дори да уважават жертвата: лъвът може и да лежи до агнето, нищо, че най-вероятно след това ще стане само лъвът, но лъвът няма да лежи до плъха. Вредители, Дръмнот, цяла една раса превърната във вредители!
Лорд Ветинари поклати тъжно глава, а постоянно внимателният Дръмнот забеляза как пръстите на негова светлост за трети път този ден разгръщат страницата озаглавена „Съдове за Унгю”, и при това той като че ли, нещо доста необичайно за него си, си говореше сам...
„Те биват традиционно изготвяни от самите гоблини, от всякакви материали - от скъпоценни минерали до кожа, дърво или кост. Сред първите са някои от най фините, тънки като яйчена черупка съдове известни в света. Ограбването на гоблински селища от търсачи на съкровища търсещи последните, както и възмездието на гоблините срещу тях са оформяли човешко-гоблинските взаимоотношения чак до днешни дни.”
Лорд Ветинари прочисти гърлото си и продължи:
- Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: „Трябва да подчертая, че гоблините живеят на ръба на изчезването, често защото са били усилено докарвани до този ръб. Те оцеляват, когато нищо друго не може. Основното приветствие сред тях е очевидно „Дръж”, в смисъл „Дръж се”. Вярно, че ги ги обвиняват в ужасяващи престъпления, обаче и светът от своя страна никога не е бил добър към тях. Да си го кажем: тези, чийто живот виси на по-малко и от косъм разбират кошмарната алгебра на нуждата, където няма милост, а когато нуждата притиска до крайна степен, е, тогава идва време жените да изготвят съдовете унгю наречени „душа на сълзите” – най-красивите от всички съдове, с издялани цветенца и омити със сълзи”.
Дръмнот с безупречен усет за времето остави чаша кафе пред господаря си точно когато той завърши изречението и вдигна очи:
- „Кошмарната алгебра на нуждата”, Дръмнот. Е, това го знаем, нали, Дръмнот?
- Точно така, сър. Между другото, сър, получихме послание от Диамантния крал на троловете с благодарности за твърдата ни позиция по въпроса за наркотиците. Отлично, сър.
- Не е да сме отстъпили нещо, - отбеляза Ветинари и махна с ръка – Знаете моята позиция, Дръмнот. Нямам никакви особени възражения хората да приемат вещества, от които да се чувстват по-добре или по-доволни, или пък, като стана дума, да виждат танцуващи лилави феи, или дори, ако се стигне до там, да говорят със своя бог. Мозъкът им в крайна сметка си е техен и обществото няма право да им се меси, стига при това да не кормуват надрусани. Обаче да се продават на тролове вещества от които главите им действително да експлодират, е чисто и просто убийство, най-тежко престъпление. С радост мога да кажа, че и командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.
- Точно така, сър, и бих ли могъл да ви напомня, че той скоро ще заминава. Възнамерявате ли, собствено, да го изпратите?
Патрицият поклати глава:
- Не мисля. На него и така много му се насъбра, така че се опасявам, че моето присъствие само ще влоши нещата.
При следващите думи на Дръмнот в гласа му прозвуча намек на състрадание:
- Не се самообвинявайте, милорд. В крайна сметка и вие и командирът сте в ръцете на по-висша сила?

Негова светлост Анхският херцог командор сър Самюъл Ваймс от Анх-Морпоркската Градска Стража трескаво ръчкаше с молив в ботуша си за да спре сърбежа. Сърбежът не спираше. До сега не беше спирал. От всичките му чорапи краката го сърбяха. За стотен път той си помисли да каже на жена си, че сред прекрасните и качества, каквито тя имаше много, плетенето просто не се числеше. Но той по скоро сам би си отсякъл крака отколкото да стори така. Това би разбило сърцето и.
Чорапите обаче си бяха ужасни, толкова корави, възлести и дебели, че му се налагаше да си купува ботуши един и половина пъти по-големи от номера му. И той го правеше, защото Самюъл Ваймс, който никога не е влизал в божие място с религиозна цел, обожаваше лейди Сибил, а не минаваше и ден без с изумление да види, че и тя май му отвръщаше със същото. Той я беше направил своя жена, а пък тя го беше направила милионер. С нея зад гърба му унилото, бедно и цинично ченге стана богат и могъщ херцог. Е, той все пак беше успял да задържи онази част за циничността, а и впряг волове на стероиди нямаше да може да изтръгне ченгето от Сам Ваймс: отровата беше стигнала твърде надълбоко, до мозъка на костите му. Така че Сам Ваймс си се чешеше и си преговаряше списъка от блага за благодарене, докато не му свършиха числата за броене.
Е, имаше и черен списък, в който видно място заемаше бумащината.
Бумащина имаше винаги. Всеобщо известно е, че всеки напън да се намали бумащината довежда до допълнителна бумащина.
Разбира се той си имаше хора, които да се занимават с нея вместо него, но рано или късно и на него му се налагаше, ако не друго, да я подпише, а ако не се намереше никакъв начин да се избегне, дори и да я прочете. От това нямаше измъкване: нали във всяка полицейска дейност съществува определена вероятност торта да попадне във вятърната мелница. И тогава инициалите на Сам Ваймс трябваше да ги има черно на бяло, та светът да знае, че това е неговата вятърна мелница и, следователно, неговата тор.
Но засега той се поспря колкото да извика със слаба надежда през отворената врата към сержант Малкодупе, която временно заемаше длъжността на негов вестовой:
- Нещо ново, Веселка?
- Не и каквото мисля, че имате предвид, сър, но струва ми се че ще ви зарадва да чуете, че имаме щракс от временно заемащ званието капитан Хадок от Куирм, сър. Казва, че всичко му било наред и че наистина му се услаждал авекът , сър.
Ваймс въздъхна.
- Нещо друго?
- Пълно мъртвило, сър, - джуджето надникна през вратата – Заради жегата е, сър, твърде е горещо за кютеци и твърде лепкаво за кражби. Не е ли чудесно, сър?
Ваймс изръмжа:
- Където има полицаи, има и престъпления, сержант, да не забравяш.
- Не забравям, сър, макар че мисля, че това ще звучи малко по-добре, ако думите лекичко се поразместят.
- Май няма начин да ми се размине, а?
Сержант Малкодупе го изгледа загрижено:
- Съжалявам, сър, май тук няма обжалване. Официално капитан Керът ще вземе значката ви по пладне.
Ваймс тресна с юмрук по бюрото си и избухна:
- Не заслужавам това след цял живот посветен на града!
- Командире, ако позволите да кажа, вие заслужавате много повече.
Ваймс се отпусна на облегалката на стола си и изстена:
- И ти ли, Веселке?
- Наистина съжалявам, сър. Знам, че не ви е леко.
- Да ме изхвърлят след всичките тия години! Аз направо се молех, разбираш ли, молех се, а това хич не е лесно за човек като мене, да знаеш.
По стълбите се дочу шум от стъпки. Пред очите на Веселка Ваймс извади кафяв плик от чекмеджето на бюрото, пъхна нещо вътре, яростно го облиза, залепи го с плясък и го хвърли на бюрото, където той издрънча.
- Ето, - процеди той през зъби – Моята значка, както ми заповяда Ветинари. Сам я оставих. Да не каже някой, че са ми я взели!
Капитан Керът пристъпи в кабинета, привеждайки се леко докато минаваше през вратата. В ръката му имаше пакет, а неколцина ухилени ченгета се бяха скупчили зад гърба му.
- Съжалявам за това, сър, по-висша инстанция и прочее. Ако от това ще се почувствате по-добре, леко сте се отървали само с две седмици. Отначало тя си беше отворила устата за цял месец, - той протегна на Ваймс пакета, прокашля се и каза с принудена усмивка – Ние тук с момчетата посъбрахме туй-онуй, господин командор.
- Предпочитам нещо по-смислено като Главен полицай, - каза Ваймс грабвайки подаръка – Знаеш ли, като се замислих, ако ги оставя да ми накачулят достатъчно титли, все ще изникне някоя, от която да не ми се гади.
Той разкъса обвивката на пакета и извади много малка шарена кофичка с лопатка, за всеобщо забавление на предпазливо зяпащите.
- Знаем, че не отивате на море, сър, - започна Керът, - обаче...
- Ех да беше на море, - оплака се Ваймс – На морето има корабокрушения, на морето има контрабандисти, на проклетото му море има удавници и престъпления! Поне нещо интересно!
- Лейди Сибил казва, че ще се намерят купища забавни за вас неща, сър, - каза Керът.
Ваймс изръмжа:
- Провинция! Какво забавно може да има в провинцията? Знаеш ли, защо я наричат провинция, Керът? Защото в пустата му гадория няма нищо освен проклетите дървета, по които ще се налага да се прехласваме, ама които са си просто корави буренаци! И там е скучно! Една безкрайна неделя! И ще трябва да се срещам с разни от голямото добрутро!
- Сър, ще ви хареса. Не си спомням да сте си взел и един свободен ден, освен по ранение, - отбеляза Керът.
- И дори и тогава не престава да се тревожи и да мрънка, - включи се един глас откъм вратата.
Гласът беше на лейди Сибил, а Ваймс се усети че го е яд за това как неговите хора и се подчиняваха. Той обичаше лейди Сибил до полуда, разбира се, но не можеше да не забележи, че в последно време неговият сандвич с бекон, маруля и домат, престана да е, както му се полагаше, от бекон, домат и маруля, а стана сандвич от домат, маруля и бекон. И всичко това заради здравословността, естествено. Истинска конспирация. Защо ли не са намерили поне един зеленчук, който да е вреден, а? И между другото какво и е лошото на пърлената сланинка с лук? Има си лук, нали? И от нея се пърди, нали? Което нали е полезно за здравето? Той беше сигурен че това го беше прочел някъде.
Та значи две седмици почивни дни, с всяко ядене под надзора на жена му. Непоносимо беше и да си го помислиш, но той все пак си го мислеше. И да не забравяме за Малкия Сам, който растеше буйно. А на него, беше казала майка му, една ваканция на чист въздух щяла да се отрази добре. Ваймс не спореше. Нямаше смисъл да се спори със Сибил, защото дори и да си мислиш, че си победил, после, поради някаква недостъпна за съпрузите магия, все се оказваше, че всъщност си бил тотално заблуден.

Е, поне му беше разрешено да излезе от града с броня. Тя беше станала част от него и също толкова очукана, с изключение че в случая с бронята щърбините можеше и да се изчукат.
Докато каретата го отнасяше към половин месец идилична дрямка, Ваймс, със сина си в скута, обърна сетен взор към чезнещия в далечината град. Чувстваше се като изгнаник. Е, ако се погледне от добрата страна, в града не можеше да не изникне някое ужасяващо убийство или потресаваща кражба, които, поради извънредно важни, ако не други то поне морални причини, ще изисква личното присъствие на главата на Стражата. Ех, надежди.
Още от времето на сватбата им Сам Ваймс беше знаел, че жена му си има имотец в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му беше дала тази земя. Фактически тя му беше прехвърлила всичката недвижимост на семейството си, което семейство към тогавашния момент се състоеше само от нея. Поради старомодното си, но мило убеждение, че съпругът е този, който трябва да се занимава с притежаването. Тя беше настояла.
Периодично, съобразно със сезона, от провинциалния имот чак до дома им на Скун Авеню, Анх-Морпорк пристигаше каруца натоварена с плодове и зеленчуци, сирена и месо – всякаква продукция на имението, което той никога не беше виждал. И хич не му и трябваше да го вижда. Едно от нещата, които той знаеше за провинцията беше, че там не можеш да стъпиш от кал. Добре де, и по улиците на Анх-Морпорк не можеш да стъпиш от кал, но това беше правилният вид кал, в която той се беше калял още откакто беше проходил (и по неизбежност проподхлъзвал).
Официално имотът се казваше Крънделс, макар че винаги го наричаха Имението Рамкин. Там май имаше цяла миля поток за лов на пъстърва и, доколкото си спомняше от нотариалния акт, кръчма. Ваймс знаеше какво е да си собственик на кръчма, но се чудеше, какво ли можеше да значи да имаш поток, защото ако речем че собствеността ти е ей това, то тя направо пред очите ти изтича по течението, нали така? Което значеше, че някой друг лови риба в твоята вода, копелето му мръсно! А пък течението нагоре очевидно беше собственост на съседа от другата страна. Мазният му надут плутократ сигурно те смята за един вид бракониер, и той копеле мръсно! А пък рибата си плува където си ще, нали? Откъде да зная коя риба е моя? Може пък да ги дамгосват – това на Ваймс му се стори много провинциално. Изобщо в провинцията, за разлика от града, трябваше да си постоянно нащрек.

Нехарактерно за него лорд Ветинари се изсмя гръмко. Още малко и да започне да злорадства над поражението на врага си когато хвърли на бюрото си един брой „Анх-Морпоркски вестник” отворен на страницата с кръстословиците:
- „Кукумиформен”, тоест с формата на краставица, или разновидност скуош! Изяжте си ушите, мадам!
Дръмнот, грижливо подреждащ разни бумаги, се усмихна и рече:
- Поредният триумф, милорд?
Битката на Ветинари с главната съставителка на кръстословици на „Анх-Морпоркски Вестник” беше общоизвестна.
- Тя изглежда вече си губи хватката, - отбеляза Ветинари облягайки се на стола си, след което посочи обемен кафяв плик в ръцете на секретаря си – Това какво е, Дръмнот?
- Значката на командир Ваймс, сър, във вида, както ми бе доставена от капитан Керът.
- Запечатан ли е?
- Да, сър.
- Значи не съдържа значката на Ветинари.
- Не я съдържа, сър. Внимателно обследване на плика с върха на пръстите води до заключението, че съдържанието е празна кутия от енфие „Двоен Гръм”. Което напълно се потвърждава и с помощта на обикновено подушване, сър.
Все още въодушевен от победата си, Ветинари отбеляза:
- Но капитанът трябва да е осъзнал това, Дръмнот.
- Да, сър.
- Разбира се, това би било напълно в природата на командора, - продължи Ветинари - А и на нас не би изнасяло да е по който и да е друг начин, нали? Той е спечелил една малка битка, а човек, печелещ малки битки, ще е подходящо настроен да печели и големи.
Необичайно за него, Дръмнот малко се поколеба преди да каже:
- Да сър. Апропо, не беше ли лейди Сибил тази, която предложи пътуването до провинцията?
- Ами че да, разбира се, Дръмнот, - повдигна вежда Ветинари - Не бих могъл да си представя, кой би могъл да предположи нещо различно. Добре е известно, колко е посветен на работата си доблестният командор. Кой друг освен любящата му съпруга би могла да го убеди, че може и да си струва да си помисли за някоя друга седмица безоблачна отпуска в провинцията?
- Наистина, кой друг, сър, - завърши Дръмнот и какво повече можеше да се каже.
Господарят му явно имаше източници на информация недостъпни дори за Дръмнот, колкото и да се стараеше той. А само небесата знаеха за всички онези които се промъкваха нагоре в мрака по дългото стълбище. Така че животът в Продълговатия кабинет беше един свят на тайни, догадки и инсинуации, в който природата на истината се изменяше като цветовете на дъгата. Той знаеше това, понеже играеше немаловажна роля в спектъра. Но да знаеш, какво знае лорд Ветинари и точно какво си мисли, виж това би било психологически невъзможно, така че мъдрият човек ще приеме нещата както са и ще си гледа деловодството.
Ветинари стана и се загледа през прозореца.
- Това е град на просяци и крадци, нали Дръмнот? Гордея се, че някои от най-умелите са наши. Фактически, ако имаше такова нещо като международно състезание по кражби, Анх-Морпорк би взел купата, а вероятно и портмонетата на всички останали. Кражбата не е без своето предназначение, Дръмнот, обаче ако по инстинкт усещаме, че някои неща са по естеството си недостъпни за обикновения човек, то също така е необходимо да има и неща непозволени за богатите и могъщите.
За външен наблюдател способността на Дръмнот да разбира мисловните процеси на работодателя си би могла да изглежда чудодейна, но е изумително до колко и какви умозаключения може да доведе наблюдението върху това, какво чете лорд Ветинари, вслушването в неговите привидно случайни забележки и съотнасянето им, както само Дръмнот може да съотнася, с текущите проблеми и конюнктури. Той подпита:
- Това сега за контрабандата ли се отнасяше, сър?
- Именно, именно. Собствено в контрабандата не виждам проблем. Тя предполага достойнствата на предприемчивостта, дискретността и оригиналното мислене. Все качества, които следва да се поощряват у обикновения човек. Фактически тя не причинява толкова щети и позволява на човека от улицата известна пикантно наслада. Всеки би трябвало от време на време по малко и с удоволствие да нарушава закона, Дръмнот. Полезно е за хигиената на мозъка.
Дръмнот, чиято ментална чистота никога не е била под въпрос, почти възрази:
- Въпреки това, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът расте. И за всичко това трябва да се плаща.
- Именно, - съгласи се Ветинари - бих могъл да обложа какво ли не, но реших да обложа нещо, без което човек очевидно би могъл да мине. Не води до пристрастяване, нали?
- Някои не биха се съгласили. Наблюдава се известен ропот, сър.
Ветинари изобщо не вдигна поглед от бумагите си.
- Дръмнот, животът води до пристрастяване. Ако хората прекалят с оплакванията си, смятам, че трябва да им се изтъкне този факт, - Патрицият пак се усмихна и събра пръстите си пред себе си - Накратко, Дръмнот, известна мяра безобиден бандитизъм сред нисшите класи следва да се приеме с ведра усмивка, ако не и активно да се окуражава като здравословно за града. Но какво да правим, ако високородните и богатите тръгнат по пътя на престъплението? Собствено, ако беднякът прекарва година в затвора за кражба от глад, то колко ли високо бесило трябва да се издигне за богаташа, нарушаващ закона от алчност?
- Бих искал отново да повторя, сър, че сам купувам всичките си кламери, - намеси се припряно Дръмнот.
- Разбира се, но във вашия случай имам удоволствието да отбележа, че умът ви сияе от непорочност.
- Пазя всички квитанции, сър, - не мирясваше Дръмнот, - специално в случай че пожелаете да ги видите. - за някое време той помълча, след което рече - Командор Ваймс вече ще да е на път за Имението, милорд. Това би могло да се окаже благоприятно съвпадение.
- Именно, Дръмнот, именно, - съгласи се Ветинари с непроницаемо лице.

Имението беше на цял ден път, което за карети всъщност значеше два дни, с преспиване в хан. Ваймс прекара това време във вслушване за препускащи откъм града конници, носещи тъй желаната новина за някоя неотложна катастрофа. Обикновено Анх-Морпорк можеше да произвежда такива почти всеки час, сега обаче кой знае защо не рачи да избави несретния си син в часа на нуждата му.
Поредното слънце вече залязваше над горепосочения син, когато каретата спря пред двойна порта. След някоя друга секунда възрастен, или да го кажем направо - престарял човек изникна като че отникъде и много показно отвори споменатата порта, след което, докато каретата минаваше, застана мирно сияейки от съзнанието за добре свършена работа. Като мина портата, каретата отново спря. Сибил, която си четеше нещо, сръга съпруга си без да вдига поглед от книгата:
- Обичаят е да се даде на г-н Кофин едно пени. Едно време дядо ми държеше в каретата един мангал, уж да топли, но преди всичко да нажежава пенита до червено, след което да ги взема с щипци и да ги хвърля на вратаря. Очевидно това било забавно за всички, поне според дядо ми, но ние вече не правим така.
Ваймс се порови в кесията си за дребни, отвори вратата на каляската и излезе, за пълен шок на гореспоменатия г-н Кофин, който се притисна в живия плет, гледайки Ваймс като сгащено животинче.
- Браво, г-н Кофин, отлично представяне с резетата, добра работа, - Ваймс му подаде монетата и г-н Кофин се присви още повече, очевидно готов да хукне презглава. Ваймс подхвърли монетата във въздуха и плашливият човечец я хвана, ловко плю върху нея и се изгуби в пейзажа. Ваймс остана с впечатлението че оня бе разочарован от липсата на изцвърчаване.
- Откога семейството ви е престанало да мята монети по слугите? – попита Ваймс, като се върна на мястото си и пътуването продължи.
Сибил остави книгата си настрана:
- Баща ми го прекрати. Майка ми се оплака. Вратарите също.
- Има си хас да не се оплачат!
- Не, Сам, те се оплакаха за спирането на обичая.
- Но това е унизително.
Сибил въздъхна:
- Да, знам, Сам, но също така е и пари на аванта, виждаш ли. По времето на прадядо ми, в по-спорни дни, човек можеше да си изкара по шест пенса на ден. А понеже старецът почти постоянно беше накиснат в ром и бренди, той често подхвърляше и по някой долар. Ама имам предвид от старите истински долари от чисто злато. С един такъв човек можеше да си живее доста добре цяла година, особено по тези места.
- Да, но… - започна Ваймс, но жена му го прекъсна с усмивка. Тя си имаше специална усмивка за такива случаи – топла и дружелюбна и изваяна от гранит. Така че или спираш да говориш за политика или се набиваш право в нея, без да пострада никой освен теб. Той мъдро (а ох колко добре беше научил тази мъдрост) се ограничи да се загледа през прозореца.
Когато портата остана зад тях, той продължи да се вглежда в сгъстяващия се здрач за голямата къща, която трябваше да е центърът на всичко това. Да, но тъй и не я видя, докато те пътуваха по алея с дървета, после през нещо, което някой нещастен поет сигурно щеше да нарече „китни пасбища”, изпъстрени с нещо, което според Ваймс почти със сигурност ще да са били овце, през някакви маникюрирани гори, докато не стигнаха мост, който щеше да си е на мястото дори и в Анх-Морпорк . Мостът пресичаше нещо, което на Ваймс отначало му се стори че е декоративно езеро, но се оказа че било много широка река. Още докато трополяха царствено по него, Ваймс забеляза голяма лодка движеща се срещу течението посредством неясно какво (но ако се съди по миризмата, имащо нещо общо с говеда). И в този момент Младия Ваймс рече:
- Я, тези каки нямат никакви дрехи! Те ще се чипкат ли?
Ваймс кимна разсеяно, понеже тази тема с голите каки не беше нещо което да обсъждаш с шестгодишно момче. Във всеки случай вниманието му беше все още в лодката – водата се пенеше от всичките и страни, а моряците на палубата направиха нещо, което може и да е било моряшки жест, към лейди Сибил (или пък, като нищо може да е било и към някоя от голите девойки).
- Ама това е река, нали? – поиска да се увери Ваймс.
- Река Куир, - отговори лейди Сибил – Водосборният и басейн обхваща повечето от Октариновите степи, а устието и е в Куирм. Ако си спомням правилно, обаче, повечето хора я наричат „Коварната ни”. Има си характер, но като дете много харесвах тези речни корабчета. Бяха наистина чудесни.
Каляската се сурна надолу по моста, после се заизкачва по дългия път до, ами че да, до величествената резиденция, която (мислеше си Ваймс) сигурно ще да се казва така, защото според размера на имота, трябваше да е поне на някое величество. На моравата отпреде имаше стадо елени, а още по-голямо стадо хора се беше струпало около каквото очевидно беше парадната врата. Разделяха се на две редици сякаш се канеха да посрещат младоженци. Ама бяха всъщност нещо като почетна стража, и трябваше са повече от триста души, като се почне от градинари и се стигне до лакеи, всичките опитващи се да се усмихват, и не успяващи кой знае колко. На Ваймс това му напомни парадите на Стражата.
Двама лакеи се сблъскаха в старанието си да поставят стъпенка пред вратата на каретата, а Ваймс тотално развали хаира на всички като излезе от другата врата, а после измъкна от там на ръце и лейди Сибил.
Посред гмежта от изнервен народ се мярна приятелско лице – на Уиликинс, иконома и изобщо личния прислужник на Ваймс от града. Поне за това Ваймс беше непреклонен. Ако ходи в провинцията, значи ще си води Уиликинс, и толкоз. Той изтъкна на жена си, че Уиликинс несъмнено не е полицай, така че това не е като да си взема и работа за вкъщи. И вярно си беше.Уиликинс несъмнено не беше полицай, защото повечето полицаи не знаят как да разкрасят някого със счупена бутилка без да си изпопорежат ръцете, нито как от обикновени кухненски принадлежности да си направят оръжия с ограничено, но много точно поражение. Уиликинс си имаше минало, което проличаваше когато му се случеше да разреже печена пуйка. И сега, като зърна нашарената му с белези, но позната усмивка, Младият Сам притича през редиците объркан персонал и прегърна иконома през коленете. Уиликинс от своя страна хвана Младия Сам, обърна го с главата надолу, завъртя го вихрено и внимателно го върна обратно на чакъла, което си беше страхотно забавление за едно шестгодишно момче. Ваймс се доверяваше на Уиликинс. А той се доверяваше на малцина. Твърде много години като ченге те правят особено придирчив в това отношение.
- А сега какво правим? - прошепна той навеждайки се към жена си, защото тези редици тревожни полу-усмивки го изнервяха.
- Каквото си поискаш, скъпи, - отвърна тя – Ти си шефът. Да не би досега да не си командвал парада на Стражата?
- Да де, ама там знам кой е всеки, и какъв чин има и, ами, всичко! И в града никога не е било така!
- Да, скъпи, това е защото в Анх-Морпорк всеки знае командир Ваймс.
Е, мечка страх, мен не страх, нали? Ваймс се приближи до един човек с пооръфана сламена шапка, лопата и, когато Ваймс наближи, състояние на тих ужас по-тежко дори от това на самия Сам Ваймс. Ваймс протегна ръка. Човечецът я зяпна, сякаш досега никога не е бил виждал ръка. Ваймс намери сили да каже:
- Здрасти, аз съм Сам Ваймс. А ти?
Човекът се озърна в търсене на помощ, поддръжка, инструкции или път за бягство, но не намери нищо. Тълпата беше потънала в мъртва тишина.
- Уилям Лакеев, ваша светлост, ако така благоволите де.
- Драго ми беше да се запозная, Уилям, - Ваймс отново си протегна ръката, пред която Уилям насмалко не се огъна с цялото си тяло, преди да я поеме в длан на усет като вехта кожена ръкавица.
Така значи, помисли си Ваймс, не било чак толкова страшно. И той продължи нататък из непознатата му територия с:
- И какво работиш тук, Уилям?
- Градинар, - измънка Уилям и вдигна лопатата си между себе си и Ваймс, едновременно за защита и като веществено доказателство №1 в подкрепа на неговата редовност. Понеже самият Ваймс беше не по-малко сконфузен, той се измъкна с опитване остротата на сечивото с пръст и измърморване:
- Добре поддържана, както виждам. Отлично, г-н Лакеев.
Той подскочи, когато някой го потупа по рамото и жена му каза:
- И ти отлично, скъпи, но всъщност беше нужно само да се изкачиш по стъпалата и да поздравиш иконома и домакинката за прекрасното представяне на персонала. А ако искаш да си побъбриш с всички наред, целият ден е пред нас.
И с тези думи лейди Сибил хвана здраво съпруга си под ръка и го поведе нагоре по стъпалата през строя шашардисани погледи.
- Добре де, - прошепна той – ясно за лакеите, готвачите и градинарите, ама кои са тези типове с дебелите куртки и бомбетата? Бирниците ли са ни погнали?
- Това би било крайно маловероятно, скъпи. В действителност това са част от горските.
- Шапките им нещо не ми пасват с тях.
- Нима? Фактически те са разработени от лорд Бомбе с цел защита на лесничеите от злонамерени нападения на бракониери. Твърди се, че били изненадващо здрави, и много по-добре от стоманени шлемове, защото го нямало неприятното дрънчене в ушите.
Явно неспособни да прикрият недоволството си, че на новия им господар му е скимнало да се ръкува с някакъв си градинар преди да се обърне към тях, икономът и домакинката, споделящи си традиционните талия и руменина, които Ваймс беше свикнал да очаква в подобни случаи, осъзнаха, че господарят не е дошъл при тях, така че сами се насочиха към него с цялата бързина, която им позволяваха закръглените им крака.
Ваймс знаеше за живота под голямото стълбище, о да, да пукнат дано, знаеше! До не отдавна полицай изпратен до господарска къща ще бъде отпратен да заобиколи през задния вход за да опандизи някое разревано слугинче или някое не особено умно момче за лъскане на обувките, обвинени без никакво доказателство в кражбата на някой пръстен или четка за коса със сребърна дръжка, която господарката сигурно ще намери по-късно, може би след като си допие джина. Не беше това работата на ченгетата, въпреки че в действителност баш това си беше. Въпрос на привилегии, а младият Ваймс едва си беше заслужил първия чифт полицейски ботуши, когато неговият сержант му бе обяснил, какво значи това. Частен закон - ей това значеше. По онова време на влиятелния човек можеше да му се размине какво ли не, стига да има правилния акцент, правилата емблема на вратовръзката си и правилните приятелски кръгове, а някой млад полицай на който му скимнеше да протестира, можеше да изхвърчи от работата си без препоръки.
Е, сега вече не беше така, ама хич.
Но в онези дни младият Ваймс смяташе икономите за двойни предатели, така че намръщеният му поглед направо изкорми едрия мъж в черния фрак. Фактът, че онзи леко кимна на Ваймс, не подобри положението. Ваймс живееше в свят, където се козируваше.
- Аз съм Силвър, икономът, ваша светлост, - произнесе с предпазлив укор човекът.
Ваймс тутакси го сграбчи за ръката и я стисна с плам:
- Драго ми е, г-н Силвър!
- Силвър, сър, без „господин”, - премигна икономът.
- Много съжалявам, господин Силвър. Та как ви беше малкото име?
Лицето на иконома беше истинска картинка:
- Силвър, сър! Само Силвър!
- Е, господин Силвър, - продължи Ваймс, - аз винаги твърдо съм вярвал, че като се мине оттатък панталоните, всички мъже са еднакви.
- Може и да е така, сър, - произнесе вдървено икономът - аз обаче съм, и винаги, господин командор, ще си бъда Силвър. Добър вечер, ваша светлост, - той се обърна - и добър вечер, лейди Сибил. Минаха поне седем или осем години откакто тук се е отбивал някой от семейството. Бихме ли могли да се надяваме на нови посещения в бъдеще? И ще благоволите ли да ви представя на жена ми, мисис Силвър, домакинката, с която предполагам досега не сте се срещали?
Ваймс не можа да се спре да не преведе наум тази малка реч: „Яд ме е, че ме пренебрегна, за да се ръкуваш с някакъв си градинар…”, което за да сме честни, не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чисто и неудържимо притеснение. Та значи, преводът продължаваше: „… и сега се боя, че няма да се погаждаме добре в обозримо бъдеще”.
- Ей, чакай малко, - каза Ваймс - ами че жена ми също, знаете ли, е Светлост, което си е повече от просто лейди. Сиб… нейна светлост ме накара да разуча диаграмата.
Лейди Сибил познаваше съпруга си също както на хората живеещи до вулкан им се налага да разпознават настроенията на съседа си. Важното е да се избегне голямото бум.
- Сам, аз бях „лейди Сибил” за цялата прислуга и в двете къщи още от малко момиченце, така че разглеждам „лейди Сибил” като мое име, поне сред хора, които съм свикнала да считам за приятели. И ти знаеш това! - а наум добави, че всички си имаме прищевките, дори и ти, Сам.
И като остави да витае във въздуха това парфюмирано мъмрене, лейди Сибил се ръкува с иконома и се обърна към сина си:
- А за теб, Млади Сам, е време за лягане, веднага след вечеря. И без никакви спорове.
Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във входната зала, която във всякакво отношение си беше оръжейна. Или поне винаги ще бъде оръжейна в очите на един полицай, макар че без съмнение за Рамкиновци, които бяха окачили тук мечове, алебарди, саби, боздугани, копия и щитове по всички стени, сбирката не ще да е била нищо повече от малко историческа мебелировка. Посред всичко това се мъдреше огромният герб на рода Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи девизът: „Каквото е наше, пазим го”. Така да се каже нещо като… намек.
Скоро след това лейди Сибил се оказа заета в обширното перално и гладилно помещение заедно със слугинята Чиста, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Младия Сам и която и той и жена му смятаха, че се разбира с Уиликинс, макар че какво точно разбираха, си оставаше в сферата на догадките. Двете жени бяха затънали в любимото женско занимание да вадят дрехи от едни неща и да ги пренареждат в други. Което можеше да продължи дълго, особено ако, както сега, включваше церемонията с вдигането на някои неща на светло и тъжното въздишане.
Като нямаше какво друго да прави Ваймс се върна на великолепното стълбище, където запали пура. Сибил беше непреклонна по въпроса за непушенето вкъщи. Глас из-зад гърба му каза:
- Няма нужда от това, сър. В имението има доста добра пушалня, с механично устройство за проветряване, което е много шик, сър, повярвайте ми на думата, не се виждат всеки ден тези неща.
Ваймс остави Уиликинс да го води. А пушалнята вярно излезе доста добра, помисли си Ваймс, не че той досега имаше много опит с тях. В нея имаше голяма маса за билярд и, по стълбите надолу, изба с повече алкохол, отколкото можеше да си позволи да зърне един отказал се алкохолик.
- Нали им казахме, че аз не пия, Уиликинс?
- О да, сър. Силвър твърди, че в Имението намират за подобаващо, доколкото си спомням точните му думи: да поддържа избата пълна в готовност за посещения.
- Е, според мен тогава тея благинки не бива да стават зян, Уиликинс, така че що не идеш да си сипеш, аз черпя.
Уиликинс видимо потръпна:
- О не, сър, в никой случай не бих сторил това, сър.
- Защо не, бе човече?
- Ами просто не се прави така, сър. Бих станал за посмешище пред Лигата на Джентълмените на Служба при Джентълмени, ако бях толкова разпасан, че да пия заедно с работодателя си. Това би значило да се простирам оттатък чергата си, сър.
Ваймс се почувства оскърбен до дъното на горе-долу егалитарната си душа.
- Знам къде се простираш, Уиликинс, - рече строго той - и то е където се простирам и аз, като опре ножа до кокала. Който от нас и да държи ножа.
- Вижте, сър, - почти се примоли Уиликинс – Нали все пак от време на време трябва да се спазват поне някои правила. Значи, точно сега аз няма да пия с вас, понеже щото не е Прасоколеда, нито раждане на наследник, които се считат като изключения. Но пък ще мина на приемливата алтернатива, която е да изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.
Добре де, помисли си Ваймс, всички си имаме невинните чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс хич няма да са невинни, ако сте в тъмна уличка и той ти е ядосан. Но погледът му просветля, когато се съсредоточи върху свещенодействията на Уиликинс в отлично заредения коктейл-бар, грижовно пускащ съставки в стъкления шейкър .
Трябваше да е невъзможно да се постигне усещането за алкохолно питие без в питието да го има самия алкохол, но сред уменията, които Уиликинс беше придобил (или може би откраднал) в течение на годините, беше способността да замеси съвършено безалкохолна смеска, в която обаче да има почти всичко, което може да искаш от алкохола. Люти чушки, краставички, джинджифил и чили присъстваха някъде там в бъркоча, но да се простираш оттатък това с излишни въпроси беше… ами оттатък чергата.
Веднъж хванал тържествено чашата в ръка, Ваймс се облегна и попита:
- Персоналът как е, Уиликинс?
- О, - понижи глас Уиликинс – те покрадват по мъничко, сър, но нищо повече от обичайното. Всеки свива по нещо, то си е удобство на службата и навсякъде си е така.
Ваймс се усмихна от вида на почти театрално вдървената физиономия на Уиликинс и произнесе гръмко за скрития слушател:
- Съвестен служител значи е тоя Силвър, а? Радвам се да го чуя.
- На мен поне ми се струва свестен, сър, - слугата изви очи накъм небесата и посочи с пръст една решетчица на стената: отвора на прословутото устройство за проветряване, което несъмнено се нуждаеше от човек зад кулисите, който да му пренавива пружините, а да не би някой иконом достоен за внушителното си шкембе би пропуснал възможността да види какви ги мисли новият господар? Ще пропусне, дръжки.
Удобство на службата значи? Разбира се, че народът ще тафи. Няма нужда от доказателство. То си е в човешката природа. Той постоянно беше предлагал на Сибил (не би посмял да настоява) да затворят кепенците на имението и да го продадат на някой, който наистина би искал да живее в тази, както той беше чувал, прогнила и мразовита пущина можеща да подслони цял полк. Сибил обаче не щеше и да чуе. Тя била имала топли детски спомени от тук, как се катерела по дървета, как се къпала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и прочие идилични селски забавления, които за Ваймс бяха далечни като до луната, предвид че заниманията на неговото детство се свеждаха най-вече до оцеляването. В река Анх човек също можеше да лови риба, стига много да внимаваш да не хванеш нещо. Защото да се чуди човек какво можеше да хванеш ако позволиш и на една капчица от Анх да влезе в устата ти.

Беше тежък ден, а последното нощуване в хана не беше нито здравословно нито отморяващо, но преди да се отпусне в огромното легло Ваймс отвори прозореца и се загледа в нощта. Вятърът шепнеше сред дърветата… Ваймс не одобряваше особено дърветата, Сибил обаче ги харесваше, значи от него да мине. Неща, за които не му се и помисляше, шумоляха, бухаха, бръщолевеха и внезапно пощуряваха в мрака отвън. Той не знаеше, какво са те и се надяваше никога да не узнае. Може ли човек да заспи на такъв шум?
Той се присъедини към жена си в леглото, макар и докато я намери трябваше някое време да се помята. Тя му беше заръчала да остави прозореца отворен за да бил пуснел някакъв си предположително свеж въздух, така че Ваймс лежеше немил-недраг, напъвайки слуха си за успокоителния шум от някой пияница прибиращ се вкъщи, или от кавга с файтонджията заради повръщаното на седалката, или за някой уличен кютек, семейна свада или дори пронизителен писък, всичко това периодично съпровождано от боя на градските часовници, прочути с това, че нито един от тях не съвпадаше с никой друг. Или за по тихи звуци, като грохота на шоколадените коли на събирачите на нощни гърнета на Хари Краля. А най-хубавото бяха виковете на нощните стражари: „Дванадесет часа и всичко е наред!”. До не много отдавна на всеки който би опитал да вика така, още преди да отзвучи ехото, вече ще са му откраднали звънеца, шлема, а най-вероятно и ботушите. Да, но не и в днешни дни! Вникойслучайно! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс и всеки който рече да се изрепчи с престъпни мотиви на патрулиращ стражар, ще чуе свиркането на свирката и много скоро ще научи, че ако някого ще го наритат отзад, това няма да бъде стражарят. Дежурният стражар винаги си даваше труда да провъзгласи часа с театрална яснота и изумителна точност в района на Скун Авеню №1, така че командирът със сигурност да чуе. А сега Ваймс наврял глава под издутата възглавница напразно се мъчеше да не чува ужасната и непрестанна липса на онези шумове, чието пропускане винаги събуждаше човек свикнал години наред всяка нощ да игнорира идващия точно с времето си звук.
В пет часа призори обаче Майката Природа натисна бутона и целият свят полудя: всяка проклета птица или добитък, а ако се вярва на звуците, и някой друг алигатор се занадпреварваха да бъдат чути. Какафонията не стигна веднага до Ваймс. Гигантското легло ако не друго поне имаше неизчерпаем запас от възглавници. Ваймс беше голям фен на възглавниците ако се случеше да спи на чуждо място. Такива неща като една две жалки торбички с перушина като случайна добавка към леглото на него не му минаваха, о не! Той обичаше възглавници, в които да може да се зарови и да превърне в нещо като пухкава крепост, само с тясна дупка да кислород.
Противният калабалък вече заглъхваше, когато той изплува на одеялната повърхност. О да, сега си спомни още една проклета подробност за селото. То ставаше твърде рано. А командирът беше по навик, необходимост и наклонности нощна душа, понякога дори целонощна; крайно неприсъща му беше идеята за два пъти седем часа през един ден. От друга страна надушваше бекон и след миг в стаята влязоха две притеснени млади жени носещи подноси върху сложни метални неща, които като се разгънат правиха почти, но не и съвсем невъзможно да седнеш и да изядеш съдържащата се там закуска.
Ваймс премигна. Закуската весело му се блещеше насреща! А обикновено Сибил считаше за свой съпружески дълг да се погрижи съпругът и да живее вечно, и вярваше, че тази похвална цел можеше да се постигне като го храни с прочистващи стомаха ядки, зърнища и йогурт, който според Ваймс не беше нищо повече от сирене каращо го лабаво. Да не говорим за прискърбното осквернение на неговия сандвич с бекон, салата и домат за обяд. Невероятно но факт: по този повод стражарите се подчиняваха на жената на шефа им до последната буква, а ако шефът крещеше и тропаше с крака, (което си беше съвършено разбираемо, че дори простително, след като един мъж биваше лишен от законния си къс прегоряло свинско) те му се позоваваха на инструкциите дадени им от жена му, сигурни че всички заплахи с уволнение са празни и дори да бъдат изпълнени, ще бъдат незабавно отменени.
Сега обаче Сибил се появи измежду възглавниците и му напомни:
- Взел си си почивни дни, скъпи.
През почивните дни беше позволено да се ядат също и пържени яйца, както той си ги обичаше, и наденички. Но за съжаление не и пръжки, които дори и за празник очевидно си оставаха грях. Кафето обаче беше гъсто, черно и сладко.
- Ти спа много добре, - отбеляза Сибил, докато Ваймс се блещеше на неочакваната щедрост.
- Съвсем не, скъпа, даже не мигнах, повярвай ми, - възрази той.
- Сам, ти цяла нощ не спря да хъркаш. Чух те!
Опитът на Ваймс в съпружеските умения го спря от всякакви по-нататъшни коментари освен:
- Наистина ли? О, съжалявам.
Сибил прегледа купчинката писма в пастелни цветове, добавени към подноса със закуската й и рече:
- Е, новините са се разпространили. Херцогиня Сувеньор ни кани на бал, сър Хенри и лейди Брулейни ни канят на бал, а пък лорд и лейди Трипръст ни канят, представи си само, на бал!
- Е, всичките тези покани съм…
- Да не си посмял, Сам! - предупреди го жена му и Ваймс завърши неловко:
- … са ми май малко в повече. Нали знаеш, че не танцувам, скъпа, само ще се кламбуцам и ще те настъпвам по краката.
- О, танците, разбираш ли, са предимно за младежта. Хората идват на лековити бани в Бекон-насред-Ръжта, малко надолу по пътя. Но истинската причина е се намерят подходящи джентълмени за дъщерите им, заради което са баловете, почти непрекъснати балове.
- Валса още криво-ляво ще го изкарам, - склони Ваймс - понеже той е само до бройка, но нали знаеш, че няма да понеса онези скокливите като „Обери върбата” или „Гей Гордън” .
- Не се притеснявай, Сам. Повечето възрастни мъже сядат някъде да си пушат или да смъркат енфие. Тези които търсят подходящите годеници за дъщерите, са майките. Как се надявам приятелката ми Ариадна да намери приемливи съпрузи за нейните момичета. Тя има шестозначки, нали разбираш, много рядко нещо. Разбира се Мейвис е много набожна, а винаги се намира по някой млад викарий търсещ си жена и, преди всичко, зестра. А Емили е русо миньонче, отлична готвачка, само че твърде се притеснява заради прекомерния си бюст.
- Тогава подозирам, - предрече Ваймс зареял поглед в тавана. - че тя не само че ще си намери съпруг, а съпругът сам ще намери нея. Кажи го: мъжка интуиция.
- Следващата е Фльор, - не клъвна на стръвта Сибил. - Тя, доколкото разбрах, прави чудесни боненца. И, ами, Аманда, струва ми се. Която май много се интересува от жаби, макар че се боя, че изглежда не съм чула добре майка й, - тя се замисли за момент и добави - А, и освен това Джейн. Доста чудато момиче, според майка и поне, която изглежда не знае, какво да прави с нея.
Липсата на интерес у Ваймс към чедата на други хора нямаше граници, но той все пак можеше да брои:
- А последната?
- О да, Хърмаяни, с нея може и да е по-сложно, тъй като тя доста скандализира семейството си, поне според самите тях.
- С какво.
- Станала е дърварка.
Ваймс се замисли за малко и отсъди:
- Ами скъпа, всеобщо призната истина е, че мъж с много дървен материал не може да не мечтае за жена която да знае как да оправи голям корав…
- Сам Ваймс, - прекъсна го рязко Сибил - изглежда възнамеряваш да направиш неделикатна забележка?
- Май я отгатна преди мен, - ухили се Ваймс - Обикновено успяваш преди мен, признай си.
- Може и да си прав, скъпи, - отвърна тя - но то е само за да спра теб да го кажеш на глас. В крайна сметка ти си Анхският Херцог и, съгласно мнозина, дясната ръка на Ветинари, което означава, че би била препоръчителна известна доза благоприличие, не мислиш ли?
На някой ерген това можеше и да му се стори ненатрапчив съвет. За един опитен съпруг обаче си беше заповед, при това още по-строга, понеже беше дадена деликатно.
Така че когато сър Самюъл Ваймс, Командорът Ваймс и Негова Светлост Анхският Херцог излязоха за закуска, всички те се държаха най-примерно. Не и някои други хора, както се оказа.
В коридора до вратата на спалнята една слугиня с метла хвърли един трескав поглед към появилия се Ваймс и внезапно му обърна гръб. И така си и остана втренчена в стената. Изглежда трепереше от страх, а според опита на Ваймс, последното нещо, което можеше да опита един мъж в такива обстоятелства, беше да я попита нещо, или, още по-лошо, да предложи ръка на помощ. Това можеше да предизвика писък. Тя сигурно е просто срамежлива, - каза си той наум.
Да, но срамежливостта май излезе заразна: по пътя му надолу по сградата разни слугини разнасяха подноси, метяха и бършеха прах, но всеки път когато той се доближеше до някоя, тя пъргаво му обръщаше гръб и се втренчваше в стената като че ли животът и зависеше от това.
Когато стигна до дългата галерия обрамчена с портретите на предците на жена му, на Ваймс му писна, и когато поредната девойка носеща поднос с чай се завъртя около оста си като балеринка от музикална кутия, той каза:
- Прощавайте, госпожице, ама толкова ли съм грозен?
Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита, защо е толкова груба, нали? Тогава защо в името на произволни три бога тя хукна да бяга посред дрънчене на тресящ се порцелан? От всички многочислени Ваймсовци, този който пое нещата в свои ръце, беше командор Ваймс (Херцогът щеше да е твърде заплашителен, а Дежурният по Черна дъска просто нямаше да се оправи):
- Спри на място! Остави подноса си и бавно се обърни насам!
Тя спря с поднасяне, ама наистина поднесе, обръщайки се грациозно все така стискайки подноса, докато плъзгането и не спря, и остана на място треперейки от притеснение, докато Ваймс не я настигна и не попита:
- Как се казвате, госпожице?
- Ходжис, ваша милост, - отговори тя гледайки настрани - Много съжалявам, ваша милост.
Съдините не преставаха да тракат.
- Виж сега, - продължи Ваймс, - с цялото това дрънчене не мога да си чуя мислите! Що просто не го оставиш на пода, внимателно, а? Нищо лошо няма да ти се случи, но аз бих искал да знам, с кого говоря, ако обичаш.
Лицето и неохотно се обърна към него.
- А така, - окуражи я Ваймс - Госпожице, ъ… Ходжис, какъв е проблемът? И няма нужда да бягате от мен, нали?
- Моля ви, сър, - изхленчи момичето, шмугна се към най близката тапицирана в зелено врата и изчезна.
Едва в този момент Ваймс забеляза, че малко зад него има още една слугиня, практически маскирана заради тъмната си униформена престилка, обърната към стената и, точно така, трепереща. Тя със сигурност бе свидетелка на всичко случило се, така че той предпазливо се приближи до нея и каза:
- Няма нужда да ми казвате нищо. Просто кимайте или клатете глава за да или не, като ви задам въпрос. Разбрахме ли се? - последва едва-едва доловимо кимване - Отлично, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш каквото и да е?
Още едно микроскопично кимване.
- А има ли вероятност да загазиш, понеже аз ти говорих?
Слугинята, проявявайки изобретателност, сви рамене.
- Ами другото момиче?
Все още с гръб към него, скришното момиче изпъна ръка с многозначително сочещ надолу палец.
- Благодаря, - освободи информаторката си под прикритие Ваймс - Помощта ви беше много ценна.
Той се върна замислен нагоре по стъпалата, посред шпалир от обърнати гърбове, и за голяма своя радост срещна Уиликинс в пералнята наблизо. Камериерът не обърна гръб на Ваймс , което си беше облекчение.
Той сгъваше ризи с грижливостта, с която в друг случай би се погрижил за спретнатия разрез на трофейно ухо от победен враг. Когато маншетите на собственото му безупречно чисто сако леко се дигнеха можеше да се зърне част от татуировката на китката му, но за щастие не и да се разчете.
- Уиликинс, - попита Ваймс - каква е тази работа с въртеливите слугини?
- Стар обичай, сър, - подсмихна се Уиликинс - Има си причина, разбира се… както обикновено винаги има, макар и да звучи безбожно тъпа. Да прощавате, господин командор, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите въртеливите слугини да си се въртят, докато не посвикнете с нещата тук на село. Освен това нейна светлост с Младия Сам са в детската.
Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко плесенясал рай.
От гледна точка на роднини Ваймс винаги бе живял в оскъдица. Малцина са петимни да се разчуе, че техният далечен прародител е бил кралеубиец. Всичко това, разбира се, беше древна история, и новият Анхски херцог намираше за смайващо, как в днешни дни историческите книги възхваляват Каменоликия - стражаря който екзекутира злия коронован копелдак и (вече официално) направи първата крачка към отвоюването на свободата и законността. Историята е това, което я направят хората, както беше научил Ваймс, а лорд Ветинари имаше достъпа и ключовете за богат асортимент механизми за убеждаване, останали по щастлива случайност от времето на кралеубийството и понастоящем поддържани все така добре смазани в мазето. Никакъв спор, че историята е това, което я направиш, а лорд Ветинари можеше да я направи… каквото си поиска. Така че скверният кралеубиец чудодейно изчезна (даже никога не е бил съществувал, имате грешка, господине, никога не съм го чувал, няма такъв филм) и заменен от героичния макар и трагически не разбран от съвременниците си тираноубиец Ваймс Каменоликия, славният прародител на високоуважавания Негова светлост херцога на Анх, командор сър Самюъл Ваймс. Чудно нещо е това - историята, променлива като морето, и сега Ваймс бе понесен от прилива.
Семейството на Ваймс обаче бе живяло поколение за поколение. Нямаше наследствени реликви, фамилни скъпоценности, гоблени бродирани от отдавна умрели лели, нито интересни стари вази на тавана на баба ти, които да се надяваш, че въодушевеният младеж знаещ всичко за антиките ще ти каже че стрували хиляда долара, така че да можеш да се пръскаш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само някои неплатени дългове. Тук обаче в игралната стая бяха грижливо подредени поколения и поколения играчки, някои леко позахабени от дълга употреба, особенно люлеещото се конче, което практически си беше в реален размер и имаше истинско кожено седло с инкрустации от истинско (както за своя почуда установи Ваймс като ги потърка с пръст) сребро. Още имаше крепост, достатъчно голяма за едно дете да я отбранява застанало отвътре, както и разнообразни обсадни оръжия в детски размер за да я щурмува, може би с помощта на безчет кутии оловни войничета, всичките най-подробно и фино боядисани в правилните униформи и снаряжение на различни полкове. За насмалко и Ваймс щеше да клекне да си поиграе с тях. Имаше модели на кораби и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасяващ миг Ваймс се беше зачудил, дали то не е истинска мечка, в препариран вид. Имаше катапулти, бумеранги и планери… и посред всичко това Младият Сам бе застинал, почти разреван от усещането, че колкото и да се мъчи, няма да успее да си играе с всичко наведнъж. Доста голяма разлика от детството на Ваймс с игрите на говненица с истински говна.
Докато зеницата на очите им неуверено възсядаше люлеещото се конче, което имаше плашещо големи зъби, Ваймс каза на жена си за възмутителното въртене на слугините. А тя просто сви рамене и рече:
- Това им е работата, скъпи. Така е отдавна.
- Как може да говориш така? Толкова е принизяващо!
Лейди Сибил си беше изработила съвършено спокоен и изпълнен с разбиране тон за случаите, когато трябваше да се оправя с мъжа си:
- Това е, защото строго погледнато, те са принизени. Работата им е да обслужват хора, които са много по значими от тях. А на челно място в списъка на значимите хора си ти, скъпи.
- Но аз не се мисля за по-значим от тях! - ядоса се Ваймс.
- Мисля, че знам, какво имаш предвид, и то ти прави чест, и то каква чест, - отвърна Сибил - но по същината си това което каза, е пълна дивотия. Ти си херцог, командирът на Стражата и… - тя се замисли.
- Дежурен по Черна дъска, - завърши на автоматик Ваймс.
- Да, Сам, най-високата почест, която би могъл да окаже кралят на Джуджетата, - очите на Сибил проблеснаха - Дежурният по Черна дъска Ваймс: този който може да изличи каквото е писано, който може да изчисти това което е отколе. Това си ти, Сам, и ако бъдеш убит, световните канцеларии ще пощръклеят, обаче, Сам, за съжаление смъртта на една слугиня няма да ги смути, - тя вдигна ръка усещайки, че той понечи да се намеси и уточни: - Знам, че теб ще те е грижа, Сам, но колкото и чудесни момичета несъмнено да са те, боя се че ако умрат, семействата им и, възможно, някой младеж, ще бъдат безутешни, но целият останал свят изобщо няма да забележи. И ти, Сам, знаеш, че това е вярно Ако обаче ти бъдеш убит, колкото и да е ужасна самата мисъл, а мен тя наистина ме ужасява всеки път когато излизаш по служба, то не само Анх-Морпорк, а целият свят ще научи мигновено. Може да започнат войни, а подозирам че положението на Ветинари ще стане леко несигурно. Ти си по-значим от момичетата от персонала. По-значим си от всекиго в Стражата. Мисля че бъркаш значимостта с достойнството, - тя бързо целуна угриженото му лице - Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, ти си се издигнал, и заслужаваш издигането си. Нали знаеш че каймакът излиза винаги най-отгоре!
- Изметта също, - вметна без да помисли Ваймс и веднага съжали за казаното.
- Как смееш да говориш така, Сам Ваймс! Ти може и да си бил диамант в калта, но отдавна си се шлифовал! А вари го, печи го, съпруже мой, обаче въпреки че вече не си човек от народа, но е ясно, че си човек за народа, и мисля че на народа така му е много по-добре, чуваш ли какво ти говоря?
Младият Сам вдигна обожаващ поглед към баща си, разлюлявайки люлеещото се конче до галоп. И притиснат между сина си и съпругата си Ваймс нямаше къде да ходи. Той изглеждаше толкова омърлушен, че лейди Сибил, както е обичаят на съпругите, реши да отпусне малко утешение:
- В крайна сметка, Сам, ти нали очакваш от твоите хора да си изпълняват задълженията? Също така и домакинката очаква момичетата и да изпълняват техните.
- Но това е съвсем различно, ама нищо общо няма. Ченгетата следят населението и аз никога не съм им казвал, че не могат да прекарват времето си с когото и да е. В крайна сметка нали този някой може и да предостави полезна информация.
Ваймс знаеше, че технически погледнато, това не беше вярно, защото по повечето улици в града всеки видян да дава на ченге повече полезна информация от това, колко е часа, скоро ще има нужда от сламка за да се храни. Но аналогията си я биваше поне, помисли си той, или по-точно щеше да си помисли, ако беше човек който използва без причина думата „аналогия”. И само защото си част от нечий персонал не значи че трябва да се държиш като някаква навивна играчка…
- Да ти кажа ли, каква е причината за въртящите се слугини, Сам? - поде Сибил, когато Младият Сам гушна мечето, което го стресна като изръмжа - Учредено е по времето на дядо ми по настояване на баба ми. По онова време постоянно канехме тълпи от гости. Естествено някои от тези гости се оказваха млади мъже от най-добрите семейства в града, доста добре образовани и изпълнени с, да го кажем така, жизненост, - Сибил погледна към Младия Сам, който за нейно облекчение беше погълнат от подреждане на войничета. - Слугините от друга страна, по естествения ред на нещата, не са особено образовани, и със срам трябва да призная, че може и да са били мъничко по-сговорчиви от нужното към хора, които са смятали за висшестоящи, - тя се изчерви и посочи с ръка Младия Сам, който за нейна радост все още не обръщаше внимание, - Сигурна съм че ти се проясни картинката, Сам? Абсолютно съм сигурна, а пък баба ми, която ти почти със сигурност щеше да намразиш, имаше чувство за приличие, поради което нареди всички слугини не само да се въздържат от разговори с гости от мъжки пол, но и да не ги гледат в очите, под страх от уволнение. Може и да кажеш, че от добри намерения я е избило на жестокост, но не е било кой знае каква жестокост, като се замислиш. И в пълнотата на времето слугините излизали от Имението с отлични препоръки и не са се срамували да носят бели рокли на сватбите си.
- Аз обаче съм щастливо женен, - оплака се Ваймс. - А не мога да си представя и Уиликинс да рискува гнева на Чиста.
- Да, скъпи, и аз ще си поговоря с г-жа Силвър. Но тук е провинцията, Сам. Тук всичко го вършим малко по-бавно. А сега защо не изведеш Младия Сам да види реката? Вземи и Уиликинс - той знае пътя.



Тема бележки към откъс първинови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано25.12.13 22:18



1 бел. авт.: Програмата за разменни начала с Куирмската жандармерия даде блестящи резултати: те се обучаваха на полицейски методи à la Vimes, а столовата в Псевдополис Ярд бе подобрена до неузнаваемост от капитан Емил, нищо че той може и да попрекаляваше с авека.
2 бел. авт.: А по почти всички други домашни въпроси трябваше да се задоволи най-много с второто място, и то по снисхождение. Лейди Сибил беше приела възгледа, че думата на скъпия и съпруг е закон за Градската Стража, докато по отношение на самата нея е учтиво предложение.
3 бел. авт.: Е, без да се брои редицата художествено голи девойки покрай парапетите. Те държаха каменни вази, а вазите са Изкуство.
4 бел.прев.: И на кръглия свят бомбетата са били създадени по поръчка на един лорд за неговите лесничеи. По изискванията на поръчителя шапката трябвало да издържа да скачат върху нея, който тест бомбето успешно издържало.
5 бел. авт.: Горе-долу, защото за Ваймс всички хора бяха равни, обаче, ами, очевидно сержантът не е толкова равен колкото капитанът, капитанът не е равен като командира, а колкото до ефрейтор Ноби Нобс… ами, никой не би могъл да е равен с ефрейтор Ноби Нобс.
6 бел. авт.: Метален в дадените обстоятелства нямаше да подхожда … и нямаше да е безопасен.
7 бел.прев.: Действително съществуват шотландски танци „Гей Гордънс” и „Обели върбата” (Strip the Willow). Гордънс е в чест на високопланинския Гордънски полк, от времето когато думата „gay” е значело просто “весел”, „ведър”.
8 бел. авт.: Да не говорим за Дежурния по Черна дъска Ваймс - доста видна фигура за джуджешката общност.
9 бел. авт.: Уиликинс беше превъзходен лакей или джентълмен на служба при джентълмен, когато ситуацията го изискваше, но в дългата си кариера той е бил също и страховит уличен боец, така че добре знаеше, че не бива да се обръща с гръб към възможно въоръжени лица.



Тема Re: бележки към откъс първинови [re: de Cyrvool]  
Автор ylkom (уча цял живот !)
Публикувано26.12.13 09:50



Здравей!
Благодарностти за началото! Успех за по-нататък! И Весели Празници!



Тема Re: Snuff - превод (до където е стигнал)нови [re: de Cyrvool]  
Автор hannibal (Jedi)
Публикувано30.12.13 10:37



Приятелю,
Господ здраве и ракия да ти дава за добрината! Жив и здрав и много щастлив!

Try not. Do or do not. There is no try.


Тема Re: Snuff - превод (до където е стигнал)нови [re: de Cyrvool]  
Автор naiv (тя)
Публикувано30.12.13 18:41



За заглавието - както казва Тери Пратчет, snuff има поне две значения. Второто е малко зловещо. Ако има как да се докара на български с два смисъла, няма да е зле. Иначе трябва да се избере единият и кой ли да бъде...



Тема Re: Snuff - превод (до където е стигнал) [re: naiv]  
Автор petia8 (...)
Публикувано08.01.14 14:48



Страхотно - благодаря много за превода!





Тема Re: Snuff - превод (до където е стигнал)нови [re: de Cyrvool]  
Автор natispain (непознат )
Публикувано11.01.14 17:18



Браво. Как се радвам, че пак се появи. Направо се притеснявах за теб.



Тема Re: откъс първинови [re: de Cyrvool]  
Автор sis82 (непознат )
Публикувано13.02.14 13:16



Хиляди благодарности !!! Ще чета с удоволствие!





Тема откъс вторинови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано01.03.14 20:10



Младият Сам нямаше нужда чак толкова да го занимават. Той сам си намираше занимавките, събирайки ги в огромни количества от гледките, които виждаше, от приказките с които са го били приспали снощи, или от някоя прехвръкнала като пеперуда през ума му мисъл, а още, все по-често, той приказваше за господин Свирчо, който живеел в къщичка върху едно дърво, но понякога бил дракон. Освен това той си имаше голям обутуш, не харесваше средите, понеже миришели смахнато, и си имаше дъждоприбран.
Така че младият Сам ни най-малко не беше смутен от провинцията, а припкаше пред Ваймс и Уиликинс, сочейки им дървета, овце, цветя, птици, водни кончета, облаци с чудата форма и един човешки череп. Изглеждаше много въодушевен от находката си и се втурна да я покаже на татко си, който я зяпна сякаш виждаше, ами така де, човешки череп. Но от друга страна той очевидно е бил човешки череп вече от доста време, и за него явно са били полагани грижи, до степен че беше лакиран.
Докато Ваймс го въртеше в ръцете си, напрягайки криминологичните си познания за някакви следи от мръсни тайни, откъм храсталака се дочу шляпане, с вокален съпровод на тема, какво някакво неизвестно лице би сторило на тези, които му крадат черепите. Когато храстите се разделиха, въпросното неизвестно лице се оказа мъж на неопределена възраст и с неопределен брой зъби, с мърлява кафява роба и брада по-дълга от всяка друга, която Ваймс беше виждал досега, при условие че Ваймс нерядко беше ходил в Невиждания Университет, където магьосниците смятаха че мъдростта се въплъщава в брада, която зиме може да ти топли коленете. Тази брада се развяваше зад собственика си като комета. Тя го настигна, когато обутите му в груби сандали нозе спряха с хлъзгане, но от инерцията се занатрупва върху главата му. Вероятно тя все пак носеше мъдрост, защото собственикът и беше достатъчно разбран, че да замръзне на място, когато видя как го гледа Ваймс. Последва тишина, ако не се брои хихикането на младия Сам заради това как безкрайната брада все едно със собствен живот окичваше човека както натрупал се върху дърво сняг.
- Мисля че това е отшелникът, г-н командор, - поясни Уиликинс след като си прочисти гърлото.
- Каква работа може да има отшелник тук? Аз мислех, че те живеят по стълпове в пустинята! - изказа се Ваймс с кръвнишки поглед към дрипавия мъж, който явно почувства, че има нужда от разяснение, а той и без друго смяташе да даде такова, независимо дали някой го искаше или не:
- Да, сър, знам, сър, това е обичайно заблуждение, на което аз лично никога не съм вярвал, поради трудността с отправянето на, да го кажем, нуждата от баня и прочее. Искам да кажа, то може и да си е наред в чужбинско, дето си има ярко слънце и купища пясък, да но за мен не става, сър, ама никак.
Привидението протегна мърлява ръка, състояща се предимно от нокти и продължи гордо:
- Пън, ваша светлост, сиреч и да съм бил дърво, отървал съм се от тоя недостатък, ха-ха, шегичка, сър.
- Такава си е, - отвърна Ваймс без никакво изражение.
- Такава и още как, сър, - въодушеви се Пън. - Нямам си друга, сър. Упражнявам я благородната професия на отшелничеството тук вече от повече от петдесет и седем години, подвизавайки се в благочестие, въздържание, безбрачие и търсене на истинната мъдрост, както ми е предадено от баща ми, дядо ми и прадядо ми. Това, дето сте го хванали, сър, е прадядо ми, - добави бодряшки той. - Хубава лакировка, нали? - Ваймс успя някак-си да не изпусне черепа, а Пън продължи. - Сигурно вашето момченце е влязло в пещерата ми, сър, с цялото ми почитание, сър, но селските хлапетии наоколо са понякога едни пакостници, а няма и три седмици, откакто трябваше да свалям дядо от едно дърво.
Този който съумя да намери умствени сили да проговори, беше Уиликинс:
- Държите черепа на прадядо си в пещера?
- О да, господа, а и на баща ми също. Семейна традиция, разбирате ли? А и на дядо ми. Непрекъсната традиция на отшелничество за близо триста години, учим населението на благочестивото мислене, на знанието, че всички пътища водят до гроба и прочие меланхолични размисли, учейки това всички, които ни потърсят. Каквито в днешни дни са доста малко, бих добавил. Надявам се синът ми да може да тръгне по моята свята пътечка, когато достигне подобаваща възраст. Майка му казва, че станал много сериозен младеж, така че тая надежда, че някой ден ще ме лъсне както си трябва. Място на рафта за черепи колкото щеш, за щастие.
- Синът ви? - сепна се Ваймс. - Споменахте безбрачие…
- Колко внимателно слушате, ваша светлост! Полага ни се едноседмична отпуска веднъж годишно. Че човек не може да живее само на плужеци и бурени от речния бряг…
Ваймс деликатно намекна, че ги чакал още път и се раздели с отшелника грижливо понесъл семейната реликва обратно в пещерата си, където и да се намираше тя. Когато реши че няма да го чуят, той попита вдигайки ръце:
- Ама защо? В смисъл… защо?
- О, доста от наистина древните семейства си имат по щатен отшелник, сър. Някога се е смятало за романтично да си имаш пещера с отшелник.
- Малко понамирисва, - отбеляза Ваймс.
- Не им е позволено да се къпят, доколкото знам де, сър. И трябва да знаете, сър, че той получава доволствие кило картофи, литър и половина лека бира или сайдър, три самуна хляб и четвъртинка свинска карантия седмично. И предположително всичките плужеци и буренаци от речния бряг, които успее да преглътне. Прегледах сметките, сър. Не е лошо като за диета на декоративна градинска фигура.
- Сигурно няма да е зле, ако добавиш и по някой плод и от време на време слабително, - измърмори Ваймс. - Значи предците на Сибил са идвали да побеседват с отшелника щом им се е изпречвала някоя философска дилема, що ли?
- Откъде накъде, сър, - видимо се изненада Уиликинс. - Не мога да си въобразя, как някой от тях би могъл дори да си го помисли. Никога не са се заглавичквали с философски дилеми. Та те са аристократи, разбирате ли? Аристократите не забелязват философските дилеми. Те просто ги игнорират. Философията включва това, да се замисляш над възможността, че не си прав, сър, а истинският аристократ знае, че е винаги прав. И то не е самомнение, сър, а вродена абсолютна сигурност. Може понякога да са луди за връзване, но са винаги несъмнено и със стопроцентова сигурност луди.
- Откъде по дяволите научи това, Уиликинс? - зяпна го във възхита Ваймс.
- От наблюдения, сър. В доброто старо време, когато дядото на милейди беше още жив, той се грижеше целият персонал от Скун Авеню да идва тук за лятото със семейството. Както знаете, аз не съм баш учен човек, а правичката да си кажем, и вие не сте, сър, но като израстваш на улицата, учиш се бързо, защото ако не учиш бързо, си мъртъв.
Сега вървяха по един орнаментален мост през нещо, което може и да беше потокът за пъстърви, а сигурно беше и приток на Старата Коварна - име чието скрито значение още му предстоеше да разгадае. Двама мъже и едно малко момченце посред мост, който можеше да побере цели тълпи ведно с конете и каруците. Светът съвсем се беше изкилиферчил.
- Видите ли, сър, - продължаваше Уиликинс, - това да са толкова сигурни е, което им е докарало всичките им пари и земи. Пак заради това понякога са ги губили, разбира се. Един от пра-пра-чичовците на лейди Сибил веднъж загуби едно лятно имение и две хиляди хектара първокласна орна земя защото бил абсолютно убеден, че номерчето му от гардеробната може да бие три аса. И бе убит в последвалия дуел, но поне стана несъмнено мъртъв.
- Пълно снобарство и ми се гади от него, - измърмори Ваймс.
- Е, не, господин командир, не е снобарство. При баш истинските такова нещо аз поне не съм забелязвал. Тия уверените типове, нали… тях не ги е грижа какво ще си помислят съседите, нито се разкарват по старомодни дрехи. Те си вярват в себе си, разбирате ли. По време на младостта на лейди Сибил, семейството ще дойде тук по стрижене и баща ѝ ще запретне ръкави и ще бъхти наравно с всички, а после ще черпи момците бира на корем, и ще ги надпие на равна нога. То разбира се, той беше любител на концентрата, така че малко бира не можеше да го катурне. Та него значи никога не го безпокоеше това, кой е той. Свестен чешит си беше баща й… че и дядо и също. Уверени, схващате ли, няма хън-мън.
Някое време още повървяха през алея обградена с кестенови дървета и накрая Ваймс промърмори унило:
- Да не казваш, че аз не знам кой съм?
Уиликинс зарея поглед посред дърветата и отговори замислено:
- Като гледам, май доста кестени ще се родят тая година, господин командир, та ако ми позволите да предложа да вземете да доведете тук младия Сам като почнат да падат. Аз като бях дете станах шампион на кестенов бой с умрели плъхове. И така докато не научих, че истинските кестени расли по дърветата и не се разкапвали толкова бързо. Колкото до вашия въпрос, - продължи той - аз мисля, че Сам Ваймс е най-добър, когато си е уверен, че е Сам Ваймс. Ама че работа, ама те пък как са подранили тая година!
Тогава алеята с кестените свърши и пред тях се простря ябълкова градина.
- Не че са от най-добрите, като за ябълки де, - отбеляза Уиликинс, когато навлязоха посред нея заедно с Ваймс и младия Сам вдигайки прахоляк по варовития път. На Ваймс му се видя, че Уиликинс като че почна да бръщолеви без никаква връзка, но явно слугата смяташе градината за много важна.
- Малкият ще иска да види това, - въодушеви се Уиликинс. - Аз самият го видях още като бях момче за всичко. И оттогава светът за мен вече не беше същият. Та третият граф, Джак Рамкин „Лудия”, имаше брат на име Уулсторп, кой знае за какво му се е паднало да се мъчи с такова име. Той беше нещо като учен и е щял да бъде пратен в университета да става магьосник, ако брат му не беше тропнал с крак и не беше дал да се разбере, че хване ли се някой от роднините му с работа, която да включва носене на рокля, той ще бъде лишен от наследство с помощта на сатър. Въпреки това обаче младият Уулсторп продължил да изучава естествознанието така както се полагало на джентълмен, сиреч като се ровел в подозрителните на вид погребални могили околовръст, като пълнел пресата си за гущери с колкото редки видове могъл да добара, като сушал образци от всяко цвете което могъл да намери преди видът му да изчезне. Та значи, продължава историята, дремвал си той един горещ летен ден под едно ябълково дърво и не щеш ли, една ябълка му паднала върху главата. По-незначителен човек, както се изразил биографът му, нямало да види нищо особено в тази работа, Уулторп обаче разсъдил, че щом като ябълките, както и всичко останало винаги пада само надолу, то светът рано или късно щял да изпадне в опасен дисбаланс… освен ако нямало още някаква сила, все още не открита от естествознанието. И без да се помайва завлякъл един от лакеите в градината и му заповядал, под страх от уволнение, да не мърда изпод дървото, докато не го удари ябълка по главата! Вероятността за което била подсилена от друг лакей, на който му било наредено усърдно да тръска дървото, докато не падне ябълка. Уулсторп бил в готовност да наблюдава това внимателно от разстояние. Представете си само радостта му, когато една ябълка неизбежно паднала и втора ябълка била видяна да се издига нагоре и устремно да изчезва в небесните сводове, доказвайки хипотезата, че което се издига ще падне, а което пада, ще се издигне, в името на съхранението на вселенското равновесие. За съжаление това явление става само с ябълки, при това, учудващо, само с ябълките от точно това дърво и никое друго: Malus equilibria! Чух, че някой установил, че ябълките от горните клони се пълнели с газ и излитали, когато дървото се разклати, така че да може да си разсее семената доста надалеч. Чудно нещо е това природата, жалко само че плодът на вкус е като конски фъшкии, - добави Уиликинс, когато малкият Сам изплю парче ябълка - Правичката да си кажем, господин командор, и пукнат грош няма да дам за повечето хайлайфни, дето съм срещал, особено за ония в града, но някои от тези в старите домове из страната са променили света за по добро, като Рамкин Ряпата например, който направи цяла революция в селското стопанство…
- Май съм подочул нещо за този, - обади се Ваймс, - Не беше ли нещо за саденето на кореноплодни таквоз-де? От това май си бил получил прякора?
- Почти улучихте, сър, - възкликна Уиликинс - Всъщност той изобрети редосеялката, която води до по надеждни посеви и спестява посевно семе. Само главата му е изглеждала като ряпа. Хората понякога си падат малко жестоки, сър. По-нататък брат му, Рамкин Гумата, който разработи не само гумените ботуши, но и гумирания плат за дъждобрани, още преди да го подхванат джуджетата. Бил наистина много запален по гумата, както чух, но светът има нужда от всякакви, и колко ли щеше да е откачен, ако всички бяхме еднакви, особено пък ако всички бяха като него. Сухи крака и рамене, сър, всеки селянин се моли все за това! И аз като рязах зелки една зима, сър, ама зима студена като благотворителност и с такъв пороен дъжд, че капките трябваше да се редят на опашка за да паднат на земята. Благославях името му тогава аз, от все сърце го благославях, дори и да е било истина онова дето разправят за онези момичета, на които, както чух всъщност им било харесвало…
- Всичко това много хубаво, - намеси се Ваймс - но това не оправдава всичките онези тъпи, нагли…
Този път беше ред на Уиликинс да прекъсне господаря си:
- И освен това летателната машина, разбира се. Покойният брат на милейди хвърли много труд по проекта, но така и не я отлепи от земята. Да лети без метла или друга магия, това бе стремежът му, но за съжаление падна жертва на кризмена епидемия, горкият младеж. Като стана дума, в детската има модел на машината. Задвижван от ластици.
- Сигурно са останали много след Рамкин Гумата, освен ако не е бил прекалено чистник,- изкоментира Ваймс.

Екскурзията продължи покрай нещо което някой поет сигурно щеше да нарече изкласили жита и през ливади пълни с нещо, което Ваймс реши да нарече говеда. Заобиколиха едно ха-ха , гледаха да не се приближават до едно хо-хо и напълно пренебрегнаха едно хе-хе. После изкачиха полегатата пътека до един хълм с букова горичка, от който можеше да се види практически всичко, включая несъмнено края на света, само че за това вероятно трябваше да не ти се пречкат пред очите разни букови дървета. Беше възможно дори да се зърне пушилката вдигаща се нависоко и нашироко от град Анх-Морпорк.
- Това е Бесилния Хълм, - обясни Уиликинс докато Ваймс си поемаше дъх, - И най-добре да спрем дотук, - добави той като доближиха върха - освен, разбира се, ако не искате да обясните на младежа, какво е бесило.
- Ама наистина? - изгледа въпросително слугата си Ваймс.
- Е, както казах, това е Бесилния Хълм. Как мислите, защо ли са го нарекли така, сър? „Черния Джак” Рамкин веднъж като се напил като мотика, за съжаление се оказал в грешка като се е хванал на бас с едно от също толкова натрясканите си приятелчета по чашка, че могъл да види пушека от града от своето имение. Земемерът, който трябвало да изпробва хипотезата, казал, че на хълма не му стигали десет метра височина. Като се спрял само колкото да се опита да подкупи земемера и впоследствие като не успял да го нашиба с камшик, той мобилизирал всички годни за работа мъже от своето имение, а и от околните също, и ги пратил да издигнат хълма по-висок на споменатите десет метра, - едно наистина амбициозно начинание. Излязло му цяло състояние, разбира се, но сигурно всички семейства в окръга се сдобиха с топли зимни дрехи и нови обувки от заплатите. Което го направи много популярен и, разбира се, той спечелил баса.
- Някак все си мисля, че се сещам за отговора, - въздъхна Ваймс, - но все пак ще попитам: за колко беше басът?
- Два галона бренди, - обяви тържествуващо Уиликинс - Които той изпи наведнъж както си беше застанал точно на ей това място, под ликуващите викове на насъбралите се трудови маси, след което, съгласно легендата, се катурнал и търколил чак до подножието на хълма, под още по-ликуващи викове.
- Дори докато бях още пиянде, не мисля че щях да се оправя с два галона бренди, - замисли се Ваймс - Та това са дванадесет шишета!
- Е, накрая, предполагам повечето му е отишло в гащите, по един или друг начин. Имало е и много други като него, дори и да…
- Отишло в гащите! – изкрещя младия Сам и се разтресе от любопитния дрезгав смях на шест-годишно дете, което си мисли, че е чуло нещо непозволено.
А комай и работниците викали ободрително на дъртото пиянде са си мислили същото. Да викаш за някой, който изпива на раз годишна надница? За кой им е било?
- В страната хората не са толкова префинени като в града, г-н командир, - като че прочете мислите му Уиликинс. - Тук те обичат всичко да е право и здраво, а пък Черния Джак си беше прав и здрав колкото ти душа иска. Ето защо го харесваха: защото с прости очи се виждаше кое как е, нищо че неговите очи се позамъгляваха. Обзалагам се, че те се фукаха с него по всичките Графства. Направо си ги чувам: „Нашето пиянде лорд може да надпие вашите пияндета лордове от раз когато си ще”, и ще се пукат от гордост. Не ще и дума, вие сте си мислели че правите каквото трябва, като се ръкувахте с градинаря, но само объркахте народа. Те не знаят какво да си мислят за вас. Обикновен човек ли сте или господар? Голяма клечка ли сте или един от тях? Защото, г-н командир, за тях не може да си и двете наведнъж. Против природния ред ще е. А провинцията хич не обича и загадките.
- Загадка в гащите! – провикна се младия Сам и се запревива на тревата от преизобилен хумор.
- То и аз не знам, какво да мисля за мене си, - оплака се Ваймс, вдигайки сина си и следвайки Уиликинс надолу по склона – Сибил обаче знае. Тя ми насрочи всякакви балове, танци, обеди, и, о да, соарета и матинета, - завърши той с тона на човек генетично програмиран да не вярва на никоя дума с ударение на последното „е”, - Сиреч тая работа в града някак си се ядваше. Ако преценях, че ще е скучно до побъркване, си уреждам да ме повикат за нещо спешно и готово. Е, поне така беше, докато Сибил не разкри схемата. Ужасно нещо е това, когато подчинените ти приемат заповеди от жена ти, от мен да знаеш.
-Да, г-н командир. Тя инструктира кухненския персонал да не приготвя сандвичи с бекон без нейно пряко и изрично потвърждение.
Ваймс примигна като от удар.
- Ти нали носиш готварското комплектче, а?
- За съжаление милейди е наясно за готварското комплектче, г-н командир. Тя забрани на кухнята да ми отпуска бекон освен ако заповедта не изхожда директно от нея.
- Честна дума, тя е лоша досущ като Ветинари! Откъде успява да научи всичко това?
- Всъщност, г-н командир, не мисля че научава нещо, не и в смисъл на истинско разузнаване. Тя просто ви познава. Да го кажем може би – доброжелателна подозрителност. Да вървим, г-н командир. Подочух, че за обяд ще има пилешка салата.
- Аз ям ли пилешка салата?
- Да, г-н командир, милейди казва, че ядете.
- Тогава значи ям, - предаде се Ваймс.

Вкъщи на Скун Авеню Ваймс и Сибил обикновено ядяха заедно по веднъж на ден, в кухнята, където винаги ставаше приятно задушевно. Сядаха насреща на достатъчно дълга маса, че да събере огромната колекция на Ваймс от шишенца и гърненца със сосове, горчици, мезета и, разбира се, люти чушлета (понеже Ваймс се придържаше към принципа, че никое бурканче с лютивина не е истински празно, докато не го поостържеш достатъчно основателно с лъжица.)
В Имението не беше така. Първо на първо тук храната беше твърде много. Ваймс не беше вчерашен, нито пък оняденшен, така че се въздържа от коментари.
Уиликинс сервира на Ваймс и Лейди Сибил. Строго погледнато това не влизаше в задълженията му, когато не бяха вкъщи в града, но пак строго погледнато повечето джентълмени на служба при джентълмени не държаха боксове в перфектно скроените си фракове.
- И какво си правихте тази сутрин, момчета? – попита бодро Сибил, когато чиниите се изпразниха.
- Видяхме миризливия човек с костите! – съобщи младия Сам – И той беше целия в брада, но вонеше! И още намерихме миризливата ябълка, която е като ако!
Умиротворението на лейди Сибил никак не се измени:
- И после слязохте по гърбавото хълмче, нали мами? А видяхте ли ха-ха, хо-хо и хе-хе?
- Да, но там е пълно с кравешко ако! Аз стъпих в него!
Младият Сам зачака възрастен отговор, и майка му отговори:
- Е хубаво, нали си имаш новите ботуши за на село? Те са точно за стъпване в кравешко ако. – личицето на младия Сам грейна в невъобразима радост, когато майка му продължи – Дядо ти винаги ми казваше, че ако видя голяма купчина тор в полето, да я поразритам, че да се пръсне поравно, така че всичката трева да расте хубаво, - тя се усмихна виждайки изражението на Ваймс и поясни, - Вярно е, скъпи. Торенето е важна част от земеделието.
- Стига той да разбира, че не бива да подритва калта като се върнем в града, - изръмжа Ваймс – Някои от онези боклуци сами могат да ритат.
- Той трябва да познава земята. Да научи, откъде идва храната и как се добива. Това е важно, Сам!
- Разбира се, скъпа.
- Това беше твоят натегнато служебен глас, Сам, - лейди Сибил му хвърли поглед, какъвто може да хвърля само съпруга.
- Да, но не виждам защо…
Сибил го прекъсна:
- Един ден младия Сам ще притежава всичко тук и бих искала да има някаква представа за имота си, също както бих искала ти да се поотпуснеш и да се наслаждаваш на почивката си. А аз след малко ще заведа младия Сам в стопанството към Имението, да види как се доят кравите и да съберем малко яйца, - тя стана – Но първо ще го взема до криптата да види предците си, - тя забеляза паникьосаното лице на мъжа си и бързо поясни, - Всичко е наред, Сам, те не бродят неприкаяно; всъщност си седят кротко в доста скъпи саркофази. Защо и ти не дойдеш с нас?
Смъртта не беше непозната на Ваймс, нито пък той на нея. Това което не понасяше, бяха самоубийствата. Най-вече обесвания, защото трябваше да си твърде самоубийствен за да скочиш в река Анх, не на последно място защото ще отскочиш няколко пъти преди да пробиеш кората. И всички те трябваше да бъдат разследвани, просто в случай, че се окажат предрешени убийства , а докато г-н Трупър, настоящият градски палач, можеше да пусне на някого една дължина до безкрайността толкова бързо и гладко, че някои може би дори не се усещаха какво става, Ваймс твърде често беше виждал какво правеха разни аматьори.
Фамилната крипта на Рамкинови му напомни за градската морга след работно време. Беше претъпкана; някои гробове бяха подредени начорчек, като рафтовете на моргата, но имаше надежда че нямаше да се вадят с плъзгане. Ваймс наблюдаваше с безпокойство как жена му внимателно развежда сина им от табела до табела, четейки имената и обяснявайки по нещичко за всеки покойник и усещаше студената бездънна дълбина на времето около него, като че ли лъхащо от стените. Какво ли ще е за младия Сам да знае имената на всички тези дядовци и баби векове наред? Ваймс не знаеше дори баща си. Мамчето му беше казало, че той бил прегазен от каруца, но Ваймс подозираше, че това ще да е било сигурно каруцата на някой пивовар и го е „прегазвала” по малко всяка година. О, да не забравяме Каменоликия, кралеубиеца, който сега беше реабилитиран и имаше статуя, по която никога не никнеха графити, защото Ваймс беше дал да се разбере, какво ще се случи на нарушителя.
Да, но Каменоликия беше точка във времето, нещо като истински мит. Нямаше линия от него до Сам Ваймс, а само болезнена празнота.
И все младият Сам някой ден ще бъде херцог, а това беше мисъл, за която си струваше да се държиш. Той ще порасне без да се тревожи, кой е и какъв е, защото ще знае, а влиянието на майка му може би просто ще надделее над страхотната спирачка от това Сам Ваймс да ти е баща. Младия Сам ще може да хване света за където си трябва. А за тази работа ти трябва увереност в себе си, докато куп (явно) смахнати, но интересни предци може само да впечатли човека от улицата, а Ваймс познаваше доста улици, а и доста хора.
Уиликинс не беше казал цялата истина до край. Дори и градските хора обичаха да има някой с характер, особено ако е по-гаден и достатъчно интересен да добави малко материал към безкрайния шантав цирк, каквото си представляваше животът по улиците на Анх-Морпорк. И докато да имаш пияница за баща беше социален недостатък, то да имаш пра-пра-прадядо, който да може да изпие толкова бренди, че пикнята да му стане огнеопасна, а после, съгласно Уиликинс, да си иде вкъщи за обяд от есетра, последвана от печени диви гъски (с подходящите вина), а после да играе на оседлана шунка с приятелчетата си до зори, като си спечели обратно загубените по-рано залози… Е, обичат си хората такива неща и такива хора, които сритват света отзад и го псуват като за световно, обичат си ги хората и това е. Всеки можеше да се гордее с такъв прадед, нали?
- Мисля че… ще ми се да се поразходя малко, - каза Ваймс, - Нали знаеш, да се огледам, да поръчкам тук-там, да и хвана цаката на тая ми ти провинция както аз си знам.
- Добре ще е Уиликинс да те съпровожда, скъпи, - не закъсня с напътствието си Сибил – Просто за всеки случай.
- За какъв случай, скъпа! Да не би да не обхождам градските улици всяка нощ? Не мисля, че ми трябва бавачка за малко поразтъпкване в градината, или как? Нали се опитвам да уловя духа на нещата. Ще огледам маргаритките да установя, дали ме изпълват с радост, или каквото там им се полага да вършат, ще си отварям очите да не изпусна много редкия чинков гмурец и ще наблюдавам полета на къртиците. Аз нали четох природолюбителските бележки във вестника вече от няколко седмици. Мисля че ще се оправя сам, скъпа. Командирът на Стражата не го е страх да се опетни от петнистия мухолов!
Лейди Сибил беше научила от опит, кога е мъдро да не спори, така че се задоволи с прощалното:
- Ще се постараеш ли поне да не обидиш някого, скъпи?

След десет минути ходене Ваймс вече се беше загубил. Не физически, а метафорически, духовно и перипатетически. Това което лъхаше от живите плетове беше някак си без плът в сравнение с яката градска воня и той нямаше ни най-бледа представа, какво ли шумоли в храсталака. Разпозна юници и бичета, понеже често беше минавал през квартала с кланиците, но тези тук не бяха пощурели от страх и го зяпаха внимателно докато минаваше, като че ли си водеха подробни бележки. Аха – ето какво било! Светът тук бил наопаки! Той беше ченге, винаги е бил ченге и ще си умре като ченге. Човек никога не спира да е ченге, а в града ченгето ходи повече или по-малко невидимо, освен за онези хора, чиято работа е да забелязват ченгета и чийто поминък зависи от това да засекат ченгето преди ченгето да ги засече тях. В града си в една или друга степен част от пейзажа докато писъкът или звънтежът на счупеното стъкло или шумът от престъпни стъпки не те изкара на преден план.
Тук обаче всичко наблюдаваше него. Някакви неща сновяха зад плетищата, хукваха да бягат или просто шумоляха подозрително в шумата. А той беше чужденецът, досадникът, не беше добре дошъл тук.
Той зави още веднъж и се озова в селото. Още преди някое време беше зърнал комините, но сокаците и пътеките се оплитаха както им дойде, губеха се в храсталаците и горичките, които правеха сенчести тунели (което беше добре дошло) и пращаха по дяволите чувството му за посока (което не беше добре дошло).
Вече беше загубил всякаква ориентация и го измъчваше жега и скука, когато излезе на дълга прашна уличка с колиби със сламени покриви от двете и страни, която водеше до голяма сграда, която очевадно си личеше че е кръчма, особено по тримата старци седнали на пейката отвън и втренчени в идещия Ваймс с надеждата той да е от онзи вид мъже, който би черпил други мъже по бира. Дрехите им изглеждаха като че бяха ковани. После, когато той наближи, единият каза нещо на другите двама и всички скокнаха допрели пръсти до полетата на шапките си. Единият рече: „Брутраша тлост”, което Ваймс разшифрова след известен размисъл. Имаше още и леко но многозначително потупване на празните халби, с намека че това са именно празни халби и следователно аномалия изискваща спешно поправяне.
Ваймс знаеше, какво се очаква от него. В Анх-Морпорк всяка кръчма си имаше някакъв еквивалент на трима дядовци седнали на припек пред входа и винаги готови за раздумка с непознати за доброто старо време, т.е. за когато в халбите, които те гушкаха, все още е имало бира. А традицията бе да ги напълниш с най-евтиното пиво, да си получиш „Ами, благодарство, добри ми сър” и добра вероятност за мехурчета информация кой къде е бил забелязан да върши какво именно, все мливо за полицейската мелница.
Но израженията на тези тримата се промениха, когато единият припряно зашепна нещо на приятелите си. Те се свиха на пейката си като че мъчейки се да останат незабелязани, но все така стискайки празните си халби, защото, ами, знае ли човек. Табела над вратата провъзгласяваше, че това е „Гоблинската глава”.
Срещу кръчмата имаше широка, както му казват, тревна площ. Пасяха я няколко овце, а в далечния край бяха струпани някакви дървени неща като ракитови плетове, за чието предназначение Ваймс не можеше да се сети. Но с понятието „селска морава” той все пак беше запознат, макар досега да не беше виждал такава. Анх-Морпорк не си падаше много по треви.
Кръчмата вонеше на вкиснала бира. Което можеше да послужи като стена срещу изкушението, въпреки че Ваймс вече беше чист от години и от време на време можеше да издържи срещата с някое шери на някой прием, защото той и без друго не ги харесваше тези бълвочи. Е, миризмата на престоялата бира имаше същият ефект. На мизерната светлина процеждаща се през прозорчетата Ваймс успя да различи възрастен мъж зад бара усърдно търкащ една халба. Човекът вдигна поглед към Ваймс и му кимна – онова основополагащо кимане, което навсякъде значи: „Видях те, и ти ме виждаш, а какво ще стане нататък, зависи от теб”, макар че някои кръчмари умеят да добавят към кимването и нюанса, че някъде под тезгяха би трябвало да има две стъпки дълга оловна тръба, в случай че на другата страна и хрумне да започне нещо шантаво, тъй да се каже.
- Имате ли нещо, което да е без алкохол? – попита Ваймс.
Барманът много внимателно окачи халбата на една кука над бара, след което се вгледа право във Ваймс и рече без капка омерзение:
- Ами, виждате ли, господине, на това нещо тук му се вика кръчма. И на хората им става бая криво, ако липсва алкохолът, - той побарабани малко с пръсти по бара и продължи неуверено, - Иначе жена ми прави чукундур-бира, ако това ви е по нрава?
- За чукундури?
- Не. От чукундури, ще рече от червено цвекло. Един такъв зеленчук. Полезен е против разстройство.
- Е, аз май съм от тея, които не е добре да се разстройват, - каза Ваймс, - Дай ми една… не, хайде да е половинка, моля.
Последва още едно кимване и човекът излезе за малко за да се върне с голяма чаша препълнена с червена пяна.
- Ето, - той я остави предпазливо на бара, - В калай не го сипваме, щото прави нещо на метала. Тази е от заведението, сър. Аз съм Джимини, собственикът на „Гоблинската глава”. С ваше позволение, знам кой сте. Щерка ми е слугиня в голямата къща, а пък аз се отнасям с всекиго еднакво, понеже щото един кръчмар е приятел на всеки мъж с парички в джоба си, а ако се случи на кеф, може би дори и на тези, които временно се окажат без пукнат грош, което обаче за момента изобщо не важи за онези тримата байовци отвън. Кръчмарят, значи, вижда всеки човек след по няколко чашки и не вижда що да прави разлика.
Тук Джимини подмигна на Ваймс, който протегна ръката си с думите:
- Значи ще ми е много драго да се ръкувам с републиканец!
Ваймс беше запознат тая ритуална реч. Всеки мъж свещенодействал зад бара се мисли за един от най-великите мислители на света. И беше благоразумно да се отнасяш с него като с такъв. След ръкостискането той добави:
- А това сокче си го бива. Доста остро.
- Да, сър, жена ми слага в него люти чушлета и семе от целина, за да си мисли човек че пие нещо с яки кости в него.
Ваймс се облегна на бара, необяснимо защо умиротворен. По стената зад бара бяха накачени глави на мъртви животни, най-вече от ония с разни разклонени рога или бивни. Но за негов шок в мъждивата светлина той зърна и глава на гоблин. Аз съм в отпуска, помисли си той, а и това сигурно е станало преди много време, древна история някаква. И той заряза тая работа.
Джимини се зае с десетките дребни задачки, които един барман винаги ще си намери, като от време на време хвърляше по някой поглед на единствения си клиент. Ваймс помисли малко и рече:
- Що не черпите по една онези тримата отвън, господин Джимини, и им капнете по малко бренди, та да усеща човек, че пие нещо?
- А, говорите за Дългия Том, Късия Том, и Том Том, - Джимини взе няколко чаши,- Свестни момчета, тризнаци между другото. Не е да няма полза от тях, но, да го кажем, в главите им има само по третинка мозък, а и тоя един мозък поначало не е бил от най-добрите. Но пък са много добри, като се стигне до плашене на гарги.
- И всичките се казват все Том?
- Точно така. То това си им е нещо като семейно име, видите ли, както и татко им също беше Том. Може би това е да им спести объркване, щото те иначе лесно се объркват. Е, сега точно са малко на сухо, вярно си е, но ако им възложите някаква работа, дето им е по силите, ще си я направят най-съвестно и няма да спрат докато не им кажете. Просяци у нас на село, имайте предвид, няма. Все ще се намерят задачки за вършене. С ваше позволение, сър, от брендито ще им капна съвсем по мъничко. Че на тях не им трябва твърде много объркване, ако ми схващате намека.
Кръчмарят постави халбите на поднос и изчезна в ярката дневна светлина навън. Ваймс бързо се шмугна зад бара и пак излезе без да се задържа. Няколко секунди по-късно той вече се облягаше безгрижно на бара, когато три лица надзърнаха през отворената врата, примигвайки напрегнато. Три палеца се вдигнаха в чест на Ваймс и лицата пак се изгубиха, сигурно за в случай, че той вземе да гръмне или да му пораснат рога.
Джимини се върна с празен поднос и се усмихна бодро на Ваймс:
- Е, спечелихте си приятели тук, сър, няма защо заради мен само да висите тук. Със сигурност имате куп работа за вършене.
Ченге, помисли си Ваймс. Видя ли полицейска палка, няма как да я сбъркам. То нали това си е мечтата на ченгето - да зареже улиците и да върти някъде кръчмичка. А понеже като си бил ченге си оставаш ченге, знаеш какво става наоколо. Е, аз те знам какъв си, а ти не знаеш, че знам. А от моя гледна точка това си е резултат. Внимавай в картинката, г-н Джимини. Знам, къде живееш.
Ето че в далечината се чуха тежки бавни стъпки приближаващи се насам. И Ваймс видя местните да идват с работните си дрехи и понесли нещо, на което повечето хора ще му викат „селскостопански инвентар”, но Ваймс ги определи наум като опасно оръжие. Групата спря оттатък вратата и се дочу шепнене. Тримата Томовци очевидно предаваха последните новини, които изглежда бяха посрещнати или с неверие или с насмешка. Накрая, уви, се стигна до някакво решение.
Селските маси влязоха и умът на Ваймс им даде номера за по-добра отчетност. Образец номер едно беше възрастен мъж с дълга бяла брада и, майко мила, с дочена рубашка. Тея неща наистина ли се носят бре? Както и да се е казвал, сигурно му викат „Дядо”. Той свенливо докосна с показалец челото си и отметнал с това козируването се отправи към бара. Носеше голяма кука - гадно оръжие. Образец номер две беше с лопата, която ставаше за брадва или тояга, ако човек си знае работата. И той беше по нещо си дочено, не погледна Ваймс в очите, а поздравът му беше по-скоро като неохотен мах с ръка. Образец номер три, с кутия за инструменти в ръка (страховито оръжие при правилен замах), се шмугна набързо покрай Ваймс и почти не го погледна. На вид беше младок и леко хърбав, но все пак с тея кутии може да се постигне мощен удар. Следващият беше пак възрастен човек, този път с престилка на ковач, но без съответното телосложение, така че Ваймс го определи като налбант от конюшня. Да, точно така, както е къс и жилав, така че да му е лесно да се навре под кон. Човекът излезе с що годе приличен опит за козируване, и Ваймс не може да забележи никакви опасни издатини под престилката. Той просто не можеше да се въздържи от такива сметки – нали това правиш, когато си вършиш работата. Дори когато не очакваш проблеми, ти, ами, очакваш проблеми.
И тогава кръчмата замлъкна.
Имаше някакви несвързани разговори в близост до Джимини, но те спряха, когато влезе истинският ковач. Мамицата му. Всички аларми в ума на Ваймс звъннаха накуп, и те хич не звънтяха като звънчета. Не, те виеха. След като огледа набързо кръвнишки кръчмата, човекът се запъти към бара по маршрут, който да го доведе точно до Ваймс, или може би върху него, че дори и през него. Както и да е, Ваймс грижливо издърпа чашата си по надалеч от белята, така че неприкритият опит на мъжа „случайно” да я разлее, се провали.
- Господин Джимини, - надигна глас Ваймс, - по едно от мен за всички тези господа, моля.
Това предизвика известна доза удоволствие сред новодошлите, обаче ковачът стовари на плота ръчище като лопата, така че чашите подскочиха и рече:
- Хич не ща да пия с тези които потискат сиромасите!
Ваймс срещна погледа му и отвърна:
- Съжалявам, ама днес не си нося пресата за потискане.
Което беше тъпо, защото подхилкването от надяващите се да намажат още някое питие само доразпали каквито огньове ковачът беше пропуснал да остави на работата си:
- Кой си ти, за да се мислиш за по-добър мъж от мен?
- Не знам дали съм по-добър от теб, - каза Ваймс свивайки рамене.
Но си мислеше: изглеждаш ми като едър момък в малка общност, и си мислиш че си много як, защото си силен и металът не се промъква изотзад да те срита в ташунките. Майко мила, че ти дори не знаеш как да стоиш! Дори ефрейтор Нобс може да те просне и да те рита усърдно в чатала преди още да си усетил какво става.
Като човек боящ се, че нещо скъпо може да се счупи Джимини пъргаво довтаса и хвана ковача за ръка говорейки му:
- Хайде сега, Джетро, да не правим мазало. Негова светлост само си взема питието, право за каквото си има всеки мъж…
Това изглежда свърши работа, макар че агресията още тлееше по лицето на Джетро, както и във въздуха наоколо. Ако се съди по лицата на останалите, това представление им беше добре познато. Лошо ченге е който не може да разчете настроението в кръчма, а Ваймс сигурно можеше да напише многотомна история с приложения. Навсякъде има по някоя луда глава или побърканяк или самоук политик. Обикновено ги търпят, защото те допринасят за всенародния майтап, тъй да се каже, и хората казват за такива „Ами той си е такъв, нашичкия” и пушилката се разнася и животът си продължава нататък. Да, обаче Джетро, седнал сега на далечния край на бара и сгушил бирата си като лъв надвесен над газелата си, та значи Джетро, според скалата на рисковете на Ваймс, беше готов да експлодира. Е, разбира се светът понякога има нужда от малко взривове, стига това да не става там, където пие Ваймс.
Той усещаше, че междувременно кръчмата се пълни, предимно с други синове на земята, но също и с типове, които независимо дали са джентълмени или не, ще очакват да ги наричаш джентълмени. Носеха цветни шапки и бели панталони и не преставаха да дърдорят.
И отвън се развиваше още някаква дейност – коне и каляски изпълваха улицата. Отнякъде се чуваше чук, а жената на Джимини беше поела бара, докато съпругът и търчеше натам-насам с подноса. Джетро си седеше в ъгъла като човек очакващ своя час и ако Ваймс обърнеше очи към него, го поглеждаше на кръв, а може би и на гной и прочее мазало.
Ваймс реши да погледне през мърлявия прозорец. За съжаление обаче кръчмата беше от оня най-противен вид, сиреч живописна, което ще рече че прозорецът се състоеше от малки кръгли стъкла в оловна решетка. Те бяха да пускат светлина вътре, а не да гледаш през тях, понеже пречупваха светлината толкова хаотично, че тя направо се разбрицваше. През някое от стъкло се виждаше може би овца, която обаче приличаше на бял кит, но само докато не помръднеше, когато ставаше на гъба. Или пък минаваше човек без глава, докато не преминеше до друго стъкло, където се сдобиваше с огромно око. Младият Сам щеше да се прехласне, баща му обаче реши да си спести това зрелище и да излезе под открито небе.
Аха, помисли си той, някаква чекиджийски спорт.
Така значи.
Ваймс недолюбваше спортовете, защото те водят до тълпи, които пък водят до повече работа за ченгетата. Тук обаче той всъщност не беше ченге, нали така? Усещането беше странно, така че той излезе от кръчмата и стана невинен минувач. Не можеше да си спомни, някога да е бил такъв досега. Усещаше се… уязвим. Приближи се до най-близкия човек, забиващ някакви колове в земята и попита:
- Ей, какво става тук? – но осъзнава, че го каза като ченге, а не като обикновен гражданин, така че добави, - Ако нямате нищо против да ви попитам?
Човекът направо скокна. Беше един от ония с цветните капи.
- Виждали ли сте досега игра на каръкет, господине? Това е играта на всички игри!
Цивилният гражданин Ваймс се постара колкото можа да се покаже петимен за повече безценна информация. Съдейки по ентусиазираната усмивка на информатора си, той щеше да научи всичко за правилата на каръкета, независимо дали го иска или не. А пък не е да не беше попитал първи все пак…
- На пръв поглед, господине, каръкетът може и да изглежда като поредната игра с топка, където две страни си съперничат в задачата да вкарат топката във вратата или друг вид позиция на противника посредством ръка, бухалка или друг уред. Каръкетът обаче е изобретен по време на мач по крокет в Богословския Колеж Свети Онан в Бут-насред-Ръжта, когато новопосветеният жрец Джаксън Филдфеър, понастоящем Куирмският епископ, хванал бухалката си в две ръце и вместо да чукне лекичко топката…
Оттам нататък Ваймс се предаде. Не само защото правилата на каръкета бяха и сами по себе си неразбираеми, но и защото извънредно ентусиазираният младеж позволи на ентусиазма си да отнесе всякаква мисъл за нуждата да се обясняват нещата в разумен ред, поради което потопът информация беше постоянно изпъстрян с извинителни вмятания от рода на „Извинявайте, трябваше по-рано да обясня, че втори конус не е разрешен повече от веднъж за рунд, а в редовен мач може да има само едно катурване, освен ако, разбира се, не става дума за кралски каръкет…”
Ваймс умря… Слънцето падна от небето, гигантски гущери превзеха света, звездите гръмнаха и изгаснаха и всяка надежда изтече с гъргорене в канализацията на забравата. И газ изпълни твърдта небесна и се самозапали и ето че се яви ново небе, този път със стопанин мераклия, и нов диск и, о чудо, а кой знае, може пък и наистина, животът изпълзя от морето на сушата, или може би не, защото е бил сътворен от боговете (това всъщност зависи от наблюдателя), и гущерите се превърнаха в не толкова люспести гущери, или може би не, а после гущерите станаха на птици, гъсениците станаха на пеперуди, а един вид ябълки стана на банани, и вероятно един вид маймуна падна от клона и осъзна, че животът е по-готин, когато не ти се налага все да висиш на нещо и след само няколко си милиона години еволюира до панталони и гиздави шапки на райета, а най-накрая изобрети и играта каръкет и ето го пак, по вълшебен начин прероден, леко замаяния Ваймс застанал на селската морава и зяпнал ухилената физиономия на един фен.
- Е, това е страхотно, много ви благодаря, - съумя да проговори накрая той, - А сега се надявам да се насладя на играта.
В който момент тъкмо аха да дойде времето за една кратка разходка до вкъщи, и го изненада един неприятно познат му глас из-зад гърба му:
- Ей ти, на теб ти говоря бе, ти! Ти да не си Ваймс?
Това беше лорд Ръст, стар познайник от Анх-Морпорк и неукротим стар войн, без чиято уникална представа за стратегия и тактика няколко войни нямаше да бъдат толкова кърваво спечелени. Сега той беше в инвалиден стол, от новомодния вид, бутан от мъж, чийто живот беше, съдейки по характера на милорд, най-вероятно непоносим.
Омразата обаче обикновено не живее дълго без подхранване и в последно време според Ваймс този образ вече не беше нищо повече от титулуван идиот, докаран до безпомощност от дъртозата, макар и все още обладаващ дразнещ цвилещ глас, който ако се впрегне както трябва можеше да се използва да реже дърва. Лорд Ръждю вече не беше проблем. Оставаха му още само няколко години и той щеше да ръждяса навеки. И някъде вдън закоравялото си сърце Ваймс все още беше запазил леко полу-възхищение към сприхавия стар касапин с неговото незалязващо самомнение и абсолютна готовност да не си променя мнението за нищо на света. На факта че омразният полицай Ваймс вече е станал херцог и следователно по-аристократичен от самия Ръждю, дъртакът беше реагирал просто приемайки, че ей такова животно просто нема. Според Ваймс пък лорд Ръждю беше опасен палячо, но пък, и тук идваше мъчната част, невероятно макар и самоубийствено смел такъв. Това щеше да го направи абсолютен пич, ако не бяха самоубийствата на нещастните глупаци, които го следваха в боя.
Очевидците казваха, че това било нещо невъобразимо – Ръждю ще препусне в галоп направо в устата на смъртта начело на войската си, без никой да го види да потрепне, и все пак стрелите и боздуганите никога не го улучваха, докато неизменно уцелваха мъжете точно зад него. Присъстващите (или по-точно тези, които предпазливо надничаха из-зад подходящо грамадни скали) единодушно свидетелстваха за това. Може пък той да беше способен да пренебрегва и насочените към него стрели. Да но възрастта не може да бъде толкова лесно отсвирена, така че старецът, макар и все тъй нагъл, сега изглеждаше спаружен.
Крайно необичайно за него Ръждю се усмихна на Ваймс и рече:
- За пръв път да те видя насам, Ваймс. Сибил да не е рекла да се върне към корените си, а?
- Тя иска Младия Сам да си поизкаля малко ботушите, Ръждю.
- А браво на нея, а! На малкия ще му е само от полза и ще стане той мъж, а!
Ваймс не разбираше откъде са дошли тези гръмки „а!”-та. В крайна сметка, размисляше той, каква полза от туй да крещиш „А!” без никакъв забележим повод? Що точно „а”? А-тата бяха като колци забучени в разговора, но за кой дявол, а?
- Та значи не си дошъл насам по служба, а?
Умът на Ваймс подкара толкова бързо, че Ръждю би трябвало да чуе как колелата превъртат. Проучи тона на гласа му, изражението му, този лекичък, почти неусетен, но все пак доловим намек за надежда, че отговорът ще е “не”, и му представи за одобрение заключението, че може и да не е зле да пусне в кокошарника едно такова мъничко порче.
- Ами, Ръждю, - засмя се той, - Сибил ми натякваше да дойдем тук още откакто се роди Младия Сам. А тази година тя тропна с крак, а заповед от съпругата май си се брои служба. Бъ!
Мъжът бутащ огромната инвалидна количка се помъчи да прикрие усмивката си, особено когато Ръждю реагира с объркано: - А?
Ваймс реши да не продължава с „Въ!”, а вместо това подметна небрежно:
- Е, нали знаеш, лорд Ръждю. Полицаят ще намери престъпление навсякъде, където реши да потърси достатъчно упорито.
Усмивката на Ръждю не увехна, но леко се пресече, когато той рече:
- Аз на ваше място бих послушал съвета на добрата ви госпожа, Ваймс. Не мисля, че ще намерите нещо достойно за хъса ви тук!
Нямаше никакво „а” и липсата му някак-си подчерта посланието.

Ваймс винаги си беше знаел, че е добре да дадеш на по-тъпите части на ума нещо за вършене, та да не се месят в истинската работа на по-важните. Така че той погледа първия си каръкетен мач за почти цял половин час, докато вътрешната аларма не го подсети, че скоро трябва да се върне в Имението за да чете на Младия Сам (може би книга, която а дано такъв късмет, да не споменава ако на всяка страница) и да го сложи да спи преди вечеря. Навременното му завръщане му спечели одобрително кимване от Сибил, която колебливо му връчи нова книга за четене на Младия Сам.
Ваймс погледна корицата. Заглавието беше „Светът на Акото”. Когато излезе от полезрението на жена си, той предпазливо я прелисти. Добре де, може и да трябва да приемеш, че светът се е придвижил напред и че в днешно време вълшебните приказки сигурно не са за блещукащи същества с крилца. Докато отваряше страница след страница, му просветна, че който и да е написал тази книга, определено е знаел, какво ще накара хлапета като Младия Сам да се превиват от смях до поболяване. Онази част за плаването по реката насмалко не накара и него да се разсмее. Но пък разпръснати между приказките за лайна имаше и наистина интересни неща за септичните ями, за извозвачите и кенефочистачите и как кучешкото цвъкано се използва за щавенето на най-добрите кожи, и други неща, които на човек никога няма да му хрумне, че ще поиска да узнае, но научи ли ги веднъж, някак-си запецваха в паметта. Очевидно книгата беше от авторката на „Пиш”, а ако дадяха на Младия Сам да гласува за най-добрата книга на всички времена, щеше да спечели точно „Пиш”. Въодушевлението му може би беше даже допълнително разпалено, защото кой знае откъде взела се палава мисъл беше накарала Ваймс да озвучава съответното напъване.
По-късно, след вечеря Сибил го разпита, как му е минал денят. Особено я заинтересува, когато той спомена, че е поспрял да погледа каръкет.
- О, но те още ли го играят? Това е чудесно! Как мина?
Ваймс остави ножа и вилицата си и някое време се загледа замислено в тавана, след което докладва:
- Е, някое време разговарях с лорд Ръждю, а после, разбира се, дойде време да си тръгвам за Младия Сам, но съдбата облагодетелства жреците, когато техният нападател успя да обърне няколко от селяните възползвайки се хитроумно от препятствието. Имаше няколко оплаквания до съдията защото при това той си строши бухалката, но според мене отсъждането на съдията беше съвършено коректно, особено след като селяните прилагаха преса, - той си пое дълбоко дъх, - Когато играта бе подновена, селяните не успяха влязат във форма, но за известно време надеждите им се възвърнаха, когато една овца влезе на полето и жреците предполагайки, че ще има прекъсване, се отпуснаха, така че Дж. Хигинс вкара великолепна балтия между краката на нарушилото правилата тревопасно…
Най-накрая Сибил го спря, когато осъзна, че храната съвсем ще изстине и възкликна:
- Сам! Как успя да станеш такъв експерт по благородния спорт каръкет?
- Моля те, не питай, - въздъхна той вземайки отново приборите. А по това време едно тихичко гласче в главата му казваше: „Лорд Ръждю ми казва, че тук нямало нищо като за мене, а? Майко мила, значи най-добре да проуча, какво е това нищо, а!”
Той си прочисти гърлото и попита:
- Сибил, ти наистина ли я погледна тази книга, която чета на Младия Сам?
- Да, скъпи. Фелисити Бидъл е най-прочутата детска писателка на света. И е отдавна на върха. Тя написа „Мелвин и Грамаданския Цирей”, „Джефри и Случаят с Чудните Възглавнички”, „Малкото Патенце, Което си Мислеше че е Слон”…
- А писала ли е за слон, който си е мислел, че е патенце?
- Не, Сам, защото това щеше да е глупаво. Ах да, тя написа още „Дафни и Нособъркачите”, а нейната „Огромният Проблем на Гастон” ѝ спечели наградата Гладис Х.Дж. Фергюсън, петата поредна в списъка и. Тя, разбираш ли, запалва децата да четат.
- Да, - възрази Ваймс, - но да четат за ако и малоумни патета!
- Сам, това е част от общата ни човешка природа, така че не бъди толкова тесногръд. Сам сега е момче от страната и аз съм много горда с него, а той обича книги. Това е най-важното! Освен това г-ца Бидъл спонсорира стипендии за Куирмския Колеж за Млади Дами. Тя вече ще да е доста заможна, но чух, че е взела фермата „Ябълкова градина”, която почти се вижда от тук, на склона на хълма, и аз смятам че е редно, разбира се ако ти не възразяваш, да я поканим тук в Имението.
- Разбира се, - не възрази Ваймс, макар че невъзразяването му беше изцяло поради начина, по който жена му беше формулирала въпроса си и поради финия подтекст, че поканата за г-ца Бидъл вече е решен въпрос.




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | (покажи всички)
Всички темиСледваща тема*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.