Snuff - превод (до където е стигнал) / Фен клубове / Тери Пратчет

„Виждането на гоблините за света сес съсредоточава в култа или, може да се каже, религията Унгю. Накратко това е забележително сложна религия на възкресението, основаваща се върху светостта на телесните секрети. Основното и положение гласи: всичко отделило се от тялото на гоблин някога очевидно е било част от него, и следователно трябва да бъде надлежно и почтително съхранявано, така че да може да бъде в пълнотата на времето погребано заедно със собственика си. Междувременно материалът се събира в съдове унгю - забележителни творения, за които ще говоря по-късно.
Моментна гнуслива мисъл ще ни е достатъчна да видим, че това не може да бъде постигнато от никое създание, освен ако то не притежава голямо богатство, значителна складова площ и много търпими съседи.
Поради това на практика повечето гоблини спазват Унгю Хад (което би могло да се определи като лека и масова форма на Унгю), в което се включват ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата, ако се изразим така, не се счита за унгю, а за нещо преминаващо през тялото без да става част от него: те се обосновават, че няма видима разлика между водата, тъй да се каже, до и после (което за съжаление ни хвърля светлина върху свежестта на водата, която те срещат в своите подземни убежища). По подобен начин и фекалиите се считат за храна просто променила състоянието си. Изненадващо, зъбите не са от значение да гоблините, които ги разглеждат като вид гъби, и те не се интересуват от косата, каквато, следва да се спомене, те рядко имат в изобилие.”
На това място лорд Ветинари, Патрицият на Анх-Морпорк спря да чете и се взря в празното пространство. След няколко секунди празното пространство беше засенчено от образа на Дръмнот, неговия секретар (който, следва да се спомене, беше прекарал цяла кариера превръщайки се в нещо възможно най-близко до празното пространство).
- Изглеждате замислен, милорд, - Дръмнот добави към това наблюдение възможно най-деликатния, постепенно чезнещ въпросителен знак.
- Разчувстван до сълзи, Дръмнот, до сълзи.
Дръмнот престана да бърше безупречно бляскавото черно лакирано бюро.
- Пастор Овес е извънредно убедителен автор, нали сър...?
- Действително, Дръмнот, но това не отменя основния проблем, а именно: човечеството може някак да се спогоди с джуджето, трола и дори с орка, колкото и ужасно да са се проявявали всички те на времето си, и знаете ли защо, Дръмнот?
Секретарят грижливо сгъна кърпата и се загледа в тавана.
- Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхното насилие ние разпознаваме себе си?
- О, браво, Дръмнот, ще направим от вас циник някой ден! Хищниците уважават други хищници, нали? Биха могли дори да уважават жертвата: лъвът може и да лежи до агнето, нищо, че най-вероятно след това ще стане само лъвът, но лъвът няма да лежи до плъха. Вредители, Дръмнот, цяла една раса превърната във вредители!
Лорд Ветинари поклати тъжно глава, а постоянно внимателният Дръмнот забеляза как пръстите на негова светлост за трети път този ден разгръщат страницата озаглавена „Съдове за Унгю”, и при това той като че ли, нещо доста необичайно за него си, си говореше сам...
„Те биват традиционно изготвяни от самите гоблини, от всякакви материали - от скъпоценни минерали до кожа, дърво или кост. Сред първите са някои от най фините, тънки като яйчена черупка съдове известни в света. Ограбването на гоблински селища от търсачи на съкровища търсещи последните, както и възмездието на гоблините срещу тях са оформяли човешко-гоблинските взаимоотношения чак до днешни дни.”
Лорд Ветинари прочисти гърлото си и продължи:
- Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: „Трябва да подчертая, че гоблините живеят на ръба на изчезването, често защото са били усилено докарвани до този ръб. Те оцеляват, когато нищо друго не може. Основното приветствие сред тях е очевидно „Дръж”, в смисъл „Дръж се”. Вярно, че ги ги обвиняват в ужасяващи престъпления, обаче и светът от своя страна никога не е бил добър към тях. Да си го кажем: тези, чийто живот виси на по-малко и от косъм разбират кошмарната алгебра на нуждата, където няма милост, а когато нуждата притиска до крайна степен, е, тогава идва време жените да изготвят съдовете унгю наречени „душа на сълзите” – най-красивите от всички съдове, с издялани цветенца и омити със сълзи”.
Дръмнот с безупречен усет за времето остави чаша кафе пред господаря си точно когато той завърши изречението и вдигна очи:
- „Кошмарната алгебра на нуждата”, Дръмнот. Е, това го знаем, нали, Дръмнот?
- Точно така, сър. Между другото, сър, получихме послание от Диамантния крал на троловете с благодарности за твърдата ни позиция по въпроса за наркотиците. Отлично, сър.
- Не е да сме отстъпили нещо, - отбеляза Ветинари и махна с ръка – Знаете моята позиция, Дръмнот. Нямам никакви особени възражения хората да приемат вещества, от които да се чувстват по-добре или по-доволни, или пък, като стана дума, да виждат танцуващи лилави феи, или дори, ако се стигне до там, да говорят със своя бог. Мозъкът им в крайна сметка си е техен и обществото няма право да им се меси, стига при това да не кормуват надрусани. Обаче да се продават на тролове вещества от които главите им действително да експлодират, е чисто и просто убийство, най-тежко престъпление. С радост мога да кажа, че и командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.
- Точно така, сър, и бих ли могъл да ви напомня, че той скоро ще заминава. Възнамерявате ли, собствено, да го изпратите?
Патрицият поклати глава:
- Не мисля. На него и така много му се насъбра, така че се опасявам, че моето присъствие само ще влоши нещата.
При следващите думи на Дръмнот в гласа му прозвуча намек на състрадание:
- Не се самообвинявайте, милорд. В крайна сметка и вие и командирът сте в ръцете на по-висша сила?

Негова светлост Анхският херцог командор сър Самюъл Ваймс от Анх-Морпоркската Градска Стража трескаво ръчкаше с молив в ботуша си за да спре сърбежа. Сърбежът не спираше. До сега не беше спирал. От всичките му чорапи краката го сърбяха. За стотен път той си помисли да каже на жена си, че сред прекрасните и качества, каквито тя имаше много, плетенето просто не се числеше. Но той по скоро сам би си отсякъл крака отколкото да стори така. Това би разбило сърцето и.
Чорапите обаче си бяха ужасни, толкова корави, възлести и дебели, че му се налагаше да си купува ботуши един и половина пъти по-големи от номера му. И той го правеше, защото Самюъл Ваймс, който никога не е влизал в божие място с религиозна цел, обожаваше лейди Сибил, а не минаваше и ден без с изумление да види, че и тя май му отвръщаше със същото. Той я беше направил своя жена, а пък тя го беше направила милионер. С нея зад гърба му унилото, бедно и цинично ченге стана богат и могъщ херцог. Е, той все пак беше успял да задържи онази част за циничността, а и впряг волове на стероиди нямаше да може да изтръгне ченгето от Сам Ваймс: отровата беше стигнала твърде надълбоко, до мозъка на костите му. Така че Сам Ваймс си се чешеше и си преговаряше списъка от блага за благодарене, докато не му свършиха числата за броене.
Е, имаше и черен списък, в който видно място заемаше бумащината.
Бумащина имаше винаги. Всеобщо известно е, че всеки напън да се намали бумащината довежда до допълнителна бумащина.
Разбира се той си имаше хора, които да се занимават с нея вместо него, но рано или късно и на него му се налагаше, ако не друго, да я подпише, а ако не се намереше никакъв начин да се избегне, дори и да я прочете. От това нямаше измъкване: нали във всяка полицейска дейност съществува определена вероятност торта да попадне във вятърната мелница. И тогава инициалите на Сам Ваймс трябваше да ги има черно на бяло, та светът да знае, че това е неговата вятърна мелница и, следователно, неговата тор.
Но засега той се поспря колкото да извика със слаба надежда през отворената врата към сержант Малкодупе, която временно заемаше длъжността на негов вестовой:
- Нещо ново, Веселка?
- Не и каквото мисля, че имате предвид, сър, но струва ми се че ще ви зарадва да чуете, че имаме щракс от временно заемащ званието капитан Хадок от Куирм, сър. Казва, че всичко му било наред и че наистина му се услаждал авекът , сър.
Ваймс въздъхна.
- Нещо друго?
- Пълно мъртвило, сър, - джуджето надникна през вратата – Заради жегата е, сър, твърде е горещо за кютеци и твърде лепкаво за кражби. Не е ли чудесно, сър?
Ваймс изръмжа:
- Където има полицаи, има и престъпления, сержант, да не забравяш.
- Не забравям, сър, макар че мисля, че това ще звучи малко по-добре, ако думите лекичко се поразместят.
- Май няма начин да ми се размине, а?
Сержант Малкодупе го изгледа загрижено:
- Съжалявам, сър, май тук няма обжалване. Официално капитан Керът ще вземе значката ви по пладне.
Ваймс тресна с юмрук по бюрото си и избухна:
- Не заслужавам това след цял живот посветен на града!
- Командире, ако позволите да кажа, вие заслужавате много повече.
Ваймс се отпусна на облегалката на стола си и изстена:
- И ти ли, Веселке?
- Наистина съжалявам, сър. Знам, че не ви е леко.
- Да ме изхвърлят след всичките тия години! Аз направо се молех, разбираш ли, молех се, а това хич не е лесно за човек като мене, да знаеш.
По стълбите се дочу шум от стъпки. Пред очите на Веселка Ваймс извади кафяв плик от чекмеджето на бюрото, пъхна нещо вътре, яростно го облиза, залепи го с плясък и го хвърли на бюрото, където той издрънча.
- Ето, - процеди той през зъби – Моята значка, както ми заповяда Ветинари. Сам я оставих. Да не каже някой, че са ми я взели!
Капитан Керът пристъпи в кабинета, привеждайки се леко докато минаваше през вратата. В ръката му имаше пакет, а неколцина ухилени ченгета се бяха скупчили зад гърба му.
- Съжалявам за това, сър, по-висша инстанция и прочее. Ако от това ще се почувствате по-добре, леко сте се отървали само с две седмици. Отначало тя си беше отворила устата за цял месец, - той протегна на Ваймс пакета, прокашля се и каза с принудена усмивка – Ние тук с момчетата посъбрахме туй-онуй, господин командор.
- Предпочитам нещо по-смислено като Главен полицай, - каза Ваймс грабвайки подаръка – Знаеш ли, като се замислих, ако ги оставя да ми накачулят достатъчно титли, все ще изникне някоя, от която да не ми се гади.
Той разкъса обвивката на пакета и извади много малка шарена кофичка с лопатка, за всеобщо забавление на предпазливо зяпащите.
- Знаем, че не отивате на море, сър, - започна Керът, - обаче...
- Ех да беше на море, - оплака се Ваймс – На морето има корабокрушения, на морето има контрабандисти, на проклетото му море има удавници и престъпления! Поне нещо интересно!
- Лейди Сибил казва, че ще се намерят купища забавни за вас неща, сър, - каза Керът.
Ваймс изръмжа:
- Провинция! Какво забавно може да има в провинцията? Знаеш ли, защо я наричат провинция, Керът? Защото в пустата му гадория няма нищо освен проклетите дървета, по които ще се налага да се прехласваме, ама които са си просто корави буренаци! И там е скучно! Една безкрайна неделя! И ще трябва да се срещам с разни от голямото добрутро!
- Сър, ще ви хареса. Не си спомням да сте си взел и един свободен ден, освен по ранение, - отбеляза Керът.
- И дори и тогава не престава да се тревожи и да мрънка, - включи се един глас откъм вратата.
Гласът беше на лейди Сибил, а Ваймс се усети че го е яд за това как неговите хора и се подчиняваха. Той обичаше лейди Сибил до полуда, разбира се, но не можеше да не забележи, че в последно време неговият сандвич с бекон, маруля и домат, престана да е, както му се полагаше, от бекон, домат и маруля, а стана сандвич от домат, маруля и бекон. И всичко това заради здравословността, естествено. Истинска конспирация. Защо ли не са намерили поне един зеленчук, който да е вреден, а? И между другото какво и е лошото на пърлената сланинка с лук? Има си лук, нали? И от нея се пърди, нали? Което нали е полезно за здравето? Той беше сигурен че това го беше прочел някъде.
Та значи две седмици почивни дни, с всяко ядене под надзора на жена му. Непоносимо беше и да си го помислиш, но той все пак си го мислеше. И да не забравяме за Малкия Сам, който растеше буйно. А на него, беше казала майка му, една ваканция на чист въздух щяла да се отрази добре. Ваймс не спореше. Нямаше смисъл да се спори със Сибил, защото дори и да си мислиш, че си победил, после, поради някаква недостъпна за съпрузите магия, все се оказваше, че всъщност си бил тотално заблуден.

Е, поне му беше разрешено да излезе от града с броня. Тя беше станала част от него и също толкова очукана, с изключение че в случая с бронята щърбините можеше и да се изчукат.
Докато каретата го отнасяше към половин месец идилична дрямка, Ваймс, със сина си в скута, обърна сетен взор към чезнещия в далечината град. Чувстваше се като изгнаник. Е, ако се погледне от добрата страна, в града не можеше да не изникне някое ужасяващо убийство или потресаваща кражба, които, поради извънредно важни, ако не други то поне морални причини, ще изисква личното присъствие на главата на Стражата. Ех, надежди.
Още от времето на сватбата им Сам Ваймс беше знаел, че жена му си има имотец в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му беше дала тази земя. Фактически тя му беше прехвърлила всичката недвижимост на семейството си, което семейство към тогавашния момент се състоеше само от нея. Поради старомодното си, но мило убеждение, че съпругът е този, който трябва да се занимава с притежаването. Тя беше настояла.
Периодично, съобразно със сезона, от провинциалния имот чак до дома им на Скун Авеню, Анх-Морпорк пристигаше каруца натоварена с плодове и зеленчуци, сирена и месо – всякаква продукция на имението, което той никога не беше виждал. И хич не му и трябваше да го вижда. Едно от нещата, които той знаеше за провинцията беше, че там не можеш да стъпиш от кал. Добре де, и по улиците на Анх-Морпорк не можеш да стъпиш от кал, но това беше правилният вид кал, в която той се беше калял още откакто беше проходил (и по неизбежност проподхлъзвал).
Официално имотът се казваше Крънделс, макар че винаги го наричаха Имението Рамкин. Там май имаше цяла миля поток за лов на пъстърва и, доколкото си спомняше от нотариалния акт, кръчма. Ваймс знаеше какво е да си собственик на кръчма, но се чудеше, какво ли можеше да значи да имаш поток, защото ако речем че собствеността ти е ей това, то тя направо пред очите ти изтича по течението, нали така? Което значеше, че някой друг лови риба в твоята вода, копелето му мръсно! А пък течението нагоре очевидно беше собственост на съседа от другата страна. Мазният му надут плутократ сигурно те смята за един вид бракониер, и той копеле мръсно! А пък рибата си плува където си ще, нали? Откъде да зная коя риба е моя? Може пък да ги дамгосват – това на Ваймс му се стори много провинциално. Изобщо в провинцията, за разлика от града, трябваше да си постоянно нащрек.

Нехарактерно за него лорд Ветинари се изсмя гръмко. Още малко и да започне да злорадства над поражението на врага си когато хвърли на бюрото си един брой „Анх-Морпоркски вестник” отворен на страницата с кръстословиците:
- „Кукумиформен”, тоест с формата на краставица, или разновидност скуош! Изяжте си ушите, мадам!
Дръмнот, грижливо подреждащ разни бумаги, се усмихна и рече:
- Поредният триумф, милорд?
Битката на Ветинари с главната съставителка на кръстословици на „Анх-Морпоркски Вестник” беше общоизвестна.
- Тя изглежда вече си губи хватката, - отбеляза Ветинари облягайки се на стола си, след което посочи обемен кафяв плик в ръцете на секретаря си – Това какво е, Дръмнот?
- Значката на командир Ваймс, сър, във вида, както ми бе доставена от капитан Керът.
- Запечатан ли е?
- Да, сър.
- Значи не съдържа значката на Ветинари.
- Не я съдържа, сър. Внимателно обследване на плика с върха на пръстите води до заключението, че съдържанието е празна кутия от енфие „Двоен Гръм”. Което напълно се потвърждава и с помощта на обикновено подушване, сър.
Все още въодушевен от победата си, Ветинари отбеляза:
- Но капитанът трябва да е осъзнал това, Дръмнот.
- Да, сър.
- Разбира се, това би било напълно в природата на командора, - продължи Ветинари - А и на нас не би изнасяло да е по който и да е друг начин, нали? Той е спечелил една малка битка, а човек, печелещ малки битки, ще е подходящо настроен да печели и големи.
Необичайно за него, Дръмнот малко се поколеба преди да каже:
- Да сър. Апропо, не беше ли лейди Сибил тази, която предложи пътуването до провинцията?
- Ами че да, разбира се, Дръмнот, - повдигна вежда Ветинари - Не бих могъл да си представя, кой би могъл да предположи нещо различно. Добре е известно, колко е посветен на работата си доблестният командор. Кой друг освен любящата му съпруга би могла да го убеди, че може и да си струва да си помисли за някоя друга седмица безоблачна отпуска в провинцията?
- Наистина, кой друг, сър, - завърши Дръмнот и какво повече можеше да се каже.
Господарят му явно имаше източници на информация недостъпни дори за Дръмнот, колкото и да се стараеше той. А само небесата знаеха за всички онези които се промъкваха нагоре в мрака по дългото стълбище. Така че животът в Продълговатия кабинет беше един свят на тайни, догадки и инсинуации, в който природата на истината се изменяше като цветовете на дъгата. Той знаеше това, понеже играеше немаловажна роля в спектъра. Но да знаеш, какво знае лорд Ветинари и точно какво си мисли, виж това би било психологически невъзможно, така че мъдрият човек ще приеме нещата както са и ще си гледа деловодството.
Ветинари стана и се загледа през прозореца.
- Това е град на просяци и крадци, нали Дръмнот? Гордея се, че някои от най-умелите са наши. Фактически, ако имаше такова нещо като международно състезание по кражби, Анх-Морпорк би взел купата, а вероятно и портмонетата на всички останали. Кражбата не е без своето предназначение, Дръмнот, обаче ако по инстинкт усещаме, че някои неща са по естеството си недостъпни за обикновения човек, то също така е необходимо да има и неща непозволени за богатите и могъщите.
За външен наблюдател способността на Дръмнот да разбира мисловните процеси на работодателя си би могла да изглежда чудодейна, но е изумително до колко и какви умозаключения може да доведе наблюдението върху това, какво чете лорд Ветинари, вслушването в неговите привидно случайни забележки и съотнасянето им, както само Дръмнот може да съотнася, с текущите проблеми и конюнктури. Той подпита:
- Това сега за контрабандата ли се отнасяше, сър?
- Именно, именно. Собствено в контрабандата не виждам проблем. Тя предполага достойнствата на предприемчивостта, дискретността и оригиналното мислене. Все качества, които следва да се поощряват у обикновения човек. Фактически тя не причинява толкова щети и позволява на човека от улицата известна пикантно наслада. Всеки би трябвало от време на време по малко и с удоволствие да нарушава закона, Дръмнот. Полезно е за хигиената на мозъка.
Дръмнот, чиято ментална чистота никога не е била под въпрос, почти възрази:
- Въпреки това, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът расте. И за всичко това трябва да се плаща.
- Именно, - съгласи се Ветинари - бих могъл да обложа какво ли не, но реших да обложа нещо, без което човек очевидно би могъл да мине. Не води до пристрастяване, нали?
- Някои не биха се съгласили. Наблюдава се известен ропот, сър.
Ветинари изобщо не вдигна поглед от бумагите си.
- Дръмнот, животът води до пристрастяване. Ако хората прекалят с оплакванията си, смятам, че трябва да им се изтъкне този факт, - Патрицият пак се усмихна и събра пръстите си пред себе си - Накратко, Дръмнот, известна мяра безобиден бандитизъм сред нисшите класи следва да се приеме с ведра усмивка, ако не и активно да се окуражава като здравословно за града. Но какво да правим, ако високородните и богатите тръгнат по пътя на престъплението? Собствено, ако беднякът прекарва година в затвора за кражба от глад, то колко ли високо бесило трябва да се издигне за богаташа, нарушаващ закона от алчност?
- Бих искал отново да повторя, сър, че сам купувам всичките си кламери, - намеси се припряно Дръмнот.
- Разбира се, но във вашия случай имам удоволствието да отбележа, че умът ви сияе от непорочност.
- Пазя всички квитанции, сър, - не мирясваше Дръмнот, - специално в случай че пожелаете да ги видите. - за някое време той помълча, след което рече - Командор Ваймс вече ще да е на път за Имението, милорд. Това би могло да се окаже благоприятно съвпадение.
- Именно, Дръмнот, именно, - съгласи се Ветинари с непроницаемо лице.

Имението беше на цял ден път, което за карети всъщност значеше два дни, с преспиване в хан. Ваймс прекара това време във вслушване за препускащи откъм града конници, носещи тъй желаната новина за някоя неотложна катастрофа. Обикновено Анх-Морпорк можеше да произвежда такива почти всеки час, сега обаче кой знае защо не рачи да избави несретния си син в часа на нуждата му.
Поредното слънце вече залязваше над горепосочения син, когато каретата спря пред двойна порта. След някоя друга секунда възрастен, или да го кажем направо - престарял човек изникна като че отникъде и много показно отвори споменатата порта, след което, докато каретата минаваше, застана мирно сияейки от съзнанието за добре свършена работа. Като мина портата, каретата отново спря. Сибил, която си четеше нещо, сръга съпруга си без да вдига поглед от книгата:
- Обичаят е да се даде на г-н Кофин едно пени. Едно време дядо ми държеше в каретата един мангал, уж да топли, но преди всичко да нажежава пенита до червено, след което да ги взема с щипци и да ги хвърля на вратаря. Очевидно това било забавно за всички, поне според дядо ми, но ние вече не правим така.
Ваймс се порови в кесията си за дребни, отвори вратата на каляската и излезе, за пълен шок на гореспоменатия г-н Кофин, който се притисна в живия плет, гледайки Ваймс като сгащено животинче.
- Браво, г-н Кофин, отлично представяне с резетата, добра работа, - Ваймс му подаде монетата и г-н Кофин се присви още повече, очевидно готов да хукне презглава. Ваймс подхвърли монетата във въздуха и плашливият човечец я хвана, ловко плю върху нея и се изгуби в пейзажа. Ваймс остана с впечатлението че оня бе разочарован от липсата на изцвърчаване.
- Откога семейството ви е престанало да мята монети по слугите? – попита Ваймс, като се върна на мястото си и пътуването продължи.
Сибил остави книгата си настрана:
- Баща ми го прекрати. Майка ми се оплака. Вратарите също.
- Има си хас да не се оплачат!
- Не, Сам, те се оплакаха за спирането на обичая.
- Но това е унизително.
Сибил въздъхна:
- Да, знам, Сам, но също така е и пари на аванта, виждаш ли. По времето на прадядо ми, в по-спорни дни, човек можеше да си изкара по шест пенса на ден. А понеже старецът почти постоянно беше накиснат в ром и бренди, той често подхвърляше и по някой долар. Ама имам предвид от старите истински долари от чисто злато. С един такъв човек можеше да си живее доста добре цяла година, особено по тези места.
- Да, но… - започна Ваймс, но жена му го прекъсна с усмивка. Тя си имаше специална усмивка за такива случаи – топла и дружелюбна и изваяна от гранит. Така че или спираш да говориш за политика или се набиваш право в нея, без да пострада никой освен теб. Той мъдро (а ох колко добре беше научил тази мъдрост) се ограничи да се загледа през прозореца.
Когато портата остана зад тях, той продължи да се вглежда в сгъстяващия се здрач за голямата къща, която трябваше да е центърът на всичко това. Да, но тъй и не я видя, докато те пътуваха по алея с дървета, после през нещо, което някой нещастен поет сигурно щеше да нарече „китни пасбища”, изпъстрени с нещо, което според Ваймс почти със сигурност ще да са били овце, през някакви маникюрирани гори, докато не стигнаха мост, който щеше да си е на мястото дори и в Анх-Морпорк . Мостът пресичаше нещо, което на Ваймс отначало му се стори че е декоративно езеро, но се оказа че било много широка река. Още докато трополяха царствено по него, Ваймс забеляза голяма лодка движеща се срещу течението посредством неясно какво (но ако се съди по миризмата, имащо нещо общо с говеда). И в този момент Младия Ваймс рече:
- Я, тези каки нямат никакви дрехи! Те ще се чипкат ли?
Ваймс кимна разсеяно, понеже тази тема с голите каки не беше нещо което да обсъждаш с шестгодишно момче. Във всеки случай вниманието му беше все още в лодката – водата се пенеше от всичките и страни, а моряците на палубата направиха нещо, което може и да е било моряшки жест, към лейди Сибил (или пък, като нищо може да е било и към някоя от голите девойки).
- Ама това е река, нали? – поиска да се увери Ваймс.
- Река Куир, - отговори лейди Сибил – Водосборният и басейн обхваща повечето от Октариновите степи, а устието и е в Куирм. Ако си спомням правилно, обаче, повечето хора я наричат „Коварната ни”. Има си характер, но като дете много харесвах тези речни корабчета. Бяха наистина чудесни.
Каляската се сурна надолу по моста, после се заизкачва по дългия път до, ами че да, до величествената резиденция, която (мислеше си Ваймс) сигурно ще да се казва така, защото според размера на имота, трябваше да е поне на някое величество. На моравата отпреде имаше стадо елени, а още по-голямо стадо хора се беше струпало около каквото очевидно беше парадната врата. Разделяха се на две редици сякаш се канеха да посрещат младоженци. Ама бяха всъщност нещо като почетна стража, и трябваше са повече от триста души, като се почне от градинари и се стигне до лакеи, всичките опитващи се да се усмихват, и не успяващи кой знае колко. На Ваймс това му напомни парадите на Стражата.
Двама лакеи се сблъскаха в старанието си да поставят стъпенка пред вратата на каретата, а Ваймс тотално развали хаира на всички като излезе от другата врата, а после измъкна от там на ръце и лейди Сибил.
Посред гмежта от изнервен народ се мярна приятелско лице – на Уиликинс, иконома и изобщо личния прислужник на Ваймс от града. Поне за това Ваймс беше непреклонен. Ако ходи в провинцията, значи ще си води Уиликинс, и толкоз. Той изтъкна на жена си, че Уиликинс несъмнено не е полицай, така че това не е като да си взема и работа за вкъщи. И вярно си беше.Уиликинс несъмнено не беше полицай, защото повечето полицаи не знаят как да разкрасят някого със счупена бутилка без да си изпопорежат ръцете, нито как от обикновени кухненски принадлежности да си направят оръжия с ограничено, но много точно поражение. Уиликинс си имаше минало, което проличаваше когато му се случеше да разреже печена пуйка. И сега, като зърна нашарената му с белези, но позната усмивка, Младият Сам притича през редиците объркан персонал и прегърна иконома през коленете. Уиликинс от своя страна хвана Младия Сам, обърна го с главата надолу, завъртя го вихрено и внимателно го върна обратно на чакъла, което си беше страхотно забавление за едно шестгодишно момче. Ваймс се доверяваше на Уиликинс. А той се доверяваше на малцина. Твърде много години като ченге те правят особено придирчив в това отношение.
- А сега какво правим? - прошепна той навеждайки се към жена си, защото тези редици тревожни полу-усмивки го изнервяха.
- Каквото си поискаш, скъпи, - отвърна тя – Ти си шефът. Да не би досега да не си командвал парада на Стражата?
- Да де, ама там знам кой е всеки, и какъв чин има и, ами, всичко! И в града никога не е било така!
- Да, скъпи, това е защото в Анх-Морпорк всеки знае командир Ваймс.
Е, мечка страх, мен не страх, нали? Ваймс се приближи до един човек с пооръфана сламена шапка, лопата и, когато Ваймс наближи, състояние на тих ужас по-тежко дори от това на самия Сам Ваймс. Ваймс протегна ръка. Човечецът я зяпна, сякаш досега никога не е бил виждал ръка. Ваймс намери сили да каже:
- Здрасти, аз съм Сам Ваймс. А ти?
Човекът се озърна в търсене на помощ, поддръжка, инструкции или път за бягство, но не намери нищо. Тълпата беше потънала в мъртва тишина.
- Уилям Лакеев, ваша светлост, ако така благоволите де.
- Драго ми беше да се запозная, Уилям, - Ваймс отново си протегна ръката, пред която Уилям насмалко не се огъна с цялото си тяло, преди да я поеме в длан на усет като вехта кожена ръкавица.
Така значи, помисли си Ваймс, не било чак толкова страшно. И той продължи нататък из непознатата му територия с:
- И какво работиш тук, Уилям?
- Градинар, - измънка Уилям и вдигна лопатата си между себе си и Ваймс, едновременно за защита и като веществено доказателство №1 в подкрепа на неговата редовност. Понеже самият Ваймс беше не по-малко сконфузен, той се измъкна с опитване остротата на сечивото с пръст и измърморване:
- Добре поддържана, както виждам. Отлично, г-н Лакеев.
Той подскочи, когато някой го потупа по рамото и жена му каза:
- И ти отлично, скъпи, но всъщност беше нужно само да се изкачиш по стъпалата и да поздравиш иконома и домакинката за прекрасното представяне на персонала. А ако искаш да си побъбриш с всички наред, целият ден е пред нас.
И с тези думи лейди Сибил хвана здраво съпруга си под ръка и го поведе нагоре по стъпалата през строя шашардисани погледи.
- Добре де, - прошепна той – ясно за лакеите, готвачите и градинарите, ама кои са тези типове с дебелите куртки и бомбетата? Бирниците ли са ни погнали?
- Това би било крайно маловероятно, скъпи. В действителност това са част от горските.
- Шапките им нещо не ми пасват с тях.
- Нима? Фактически те са разработени от лорд Бомбе с цел защита на лесничеите от злонамерени нападения на бракониери. Твърди се, че били изненадващо здрави, и много по-добре от стоманени шлемове, защото го нямало неприятното дрънчене в ушите.
Явно неспособни да прикрият недоволството си, че на новия им господар му е скимнало да се ръкува с някакъв си градинар преди да се обърне към тях, икономът и домакинката, споделящи си традиционните талия и руменина, които Ваймс беше свикнал да очаква в подобни случаи, осъзнаха, че господарят не е дошъл при тях, така че сами се насочиха към него с цялата бързина, която им позволяваха закръглените им крака.
Ваймс знаеше за живота под голямото стълбище, о да, да пукнат дано, знаеше! До не отдавна полицай изпратен до господарска къща ще бъде отпратен да заобиколи през задния вход за да опандизи някое разревано слугинче или някое не особено умно момче за лъскане на обувките, обвинени без никакво доказателство в кражбата на някой пръстен или четка за коса със сребърна дръжка, която господарката сигурно ще намери по-късно, може би след като си допие джина. Не беше това работата на ченгетата, въпреки че в действителност баш това си беше. Въпрос на привилегии, а младият Ваймс едва си беше заслужил първия чифт полицейски ботуши, когато неговият сержант му бе обяснил, какво значи това. Частен закон - ей това значеше. По онова време на влиятелния човек можеше да му се размине какво ли не, стига да има правилния акцент, правилата емблема на вратовръзката си и правилните приятелски кръгове, а някой млад полицай на който му скимнеше да протестира, можеше да изхвърчи от работата си без препоръки.
Е, сега вече не беше така, ама хич.
Но в онези дни младият Ваймс смяташе икономите за двойни предатели, така че намръщеният му поглед направо изкорми едрия мъж в черния фрак. Фактът, че онзи леко кимна на Ваймс, не подобри положението. Ваймс живееше в свят, където се козируваше.
- Аз съм Силвър, икономът, ваша светлост, - произнесе с предпазлив укор човекът.
Ваймс тутакси го сграбчи за ръката и я стисна с плам:
- Драго ми е, г-н Силвър!
- Силвър, сър, без „господин”, - премигна икономът.
- Много съжалявам, господин Силвър. Та как ви беше малкото име?
Лицето на иконома беше истинска картинка:
- Силвър, сър! Само Силвър!
- Е, господин Силвър, - продължи Ваймс, - аз винаги твърдо съм вярвал, че като се мине оттатък панталоните, всички мъже са еднакви.
- Може и да е така, сър, - произнесе вдървено икономът - аз обаче съм, и винаги, господин командор, ще си бъда Силвър. Добър вечер, ваша светлост, - той се обърна - и добър вечер, лейди Сибил. Минаха поне седем или осем години откакто тук се е отбивал някой от семейството. Бихме ли могли да се надяваме на нови посещения в бъдеще? И ще благоволите ли да ви представя на жена ми, мисис Силвър, домакинката, с която предполагам досега не сте се срещали?
Ваймс не можа да се спре да не преведе наум тази малка реч: „Яд ме е, че ме пренебрегна, за да се ръкуваш с някакъв си градинар…”, което за да сме честни, не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чисто и неудържимо притеснение. Та значи, преводът продължаваше: „… и сега се боя, че няма да се погаждаме добре в обозримо бъдеще”.
- Ей, чакай малко, - каза Ваймс - ами че жена ми също, знаете ли, е Светлост, което си е повече от просто лейди. Сиб… нейна светлост ме накара да разуча диаграмата.
Лейди Сибил познаваше съпруга си също както на хората живеещи до вулкан им се налага да разпознават настроенията на съседа си. Важното е да се избегне голямото бум.
- Сам, аз бях „лейди Сибил” за цялата прислуга и в двете къщи още от малко момиченце, така че разглеждам „лейди Сибил” като мое име, поне сред хора, които съм свикнала да считам за приятели. И ти знаеш това! - а наум добави, че всички си имаме прищевките, дори и ти, Сам.
И като остави да витае във въздуха това парфюмирано мъмрене, лейди Сибил се ръкува с иконома и се обърна към сина си:
- А за теб, Млади Сам, е време за лягане, веднага след вечеря. И без никакви спорове.
Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във входната зала, която във всякакво отношение си беше оръжейна. Или поне винаги ще бъде оръжейна в очите на един полицай, макар че без съмнение за Рамкиновци, които бяха окачили тук мечове, алебарди, саби, боздугани, копия и щитове по всички стени, сбирката не ще да е била нищо повече от малко историческа мебелировка. Посред всичко това се мъдреше огромният герб на рода Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи девизът: „Каквото е наше, пазим го”. Така да се каже нещо като… намек.
Скоро след това лейди Сибил се оказа заета в обширното перално и гладилно помещение заедно със слугинята Чиста, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Младия Сам и която и той и жена му смятаха, че се разбира с Уиликинс, макар че какво точно разбираха, си оставаше в сферата на догадките. Двете жени бяха затънали в любимото женско занимание да вадят дрехи от едни неща и да ги пренареждат в други. Което можеше да продължи дълго, особено ако, както сега, включваше церемонията с вдигането на някои неща на светло и тъжното въздишане.
Като нямаше какво друго да прави Ваймс се върна на великолепното стълбище, където запали пура. Сибил беше непреклонна по въпроса за непушенето вкъщи. Глас из-зад гърба му каза:
- Няма нужда от това, сър. В имението има доста добра пушалня, с механично устройство за проветряване, което е много шик, сър, повярвайте ми на думата, не се виждат всеки ден тези неща.
Ваймс остави Уиликинс да го води. А пушалнята вярно излезе доста добра, помисли си Ваймс, не че той досега имаше много опит с тях. В нея имаше голяма маса за билярд и, по стълбите надолу, изба с повече алкохол, отколкото можеше да си позволи да зърне един отказал се алкохолик.
- Нали им казахме, че аз не пия, Уиликинс?
- О да, сър. Силвър твърди, че в Имението намират за подобаващо, доколкото си спомням точните му думи: да поддържа избата пълна в готовност за посещения.
- Е, според мен тогава тея благинки не бива да стават зян, Уиликинс, така че що не идеш да си сипеш, аз черпя.
Уиликинс видимо потръпна:
- О не, сър, в никой случай не бих сторил това, сър.
- Защо не, бе човече?
- Ами просто не се прави така, сър. Бих станал за посмешище пред Лигата на Джентълмените на Служба при Джентълмени, ако бях толкова разпасан, че да пия заедно с работодателя си. Това би значило да се простирам оттатък чергата си, сър.
Ваймс се почувства оскърбен до дъното на горе-долу егалитарната си душа.
- Знам къде се простираш, Уиликинс, - рече строго той - и то е където се простирам и аз, като опре ножа до кокала. Който от нас и да държи ножа.
- Вижте, сър, - почти се примоли Уиликинс – Нали все пак от време на време трябва да се спазват поне някои правила. Значи, точно сега аз няма да пия с вас, понеже щото не е Прасоколеда, нито раждане на наследник, които се считат като изключения. Но пък ще мина на приемливата алтернатива, която е да изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.
Добре де, помисли си Ваймс, всички си имаме невинните чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс хич няма да са невинни, ако сте в тъмна уличка и той ти е ядосан. Но погледът му просветля, когато се съсредоточи върху свещенодействията на Уиликинс в отлично заредения коктейл-бар, грижовно пускащ съставки в стъкления шейкър .
Трябваше да е невъзможно да се постигне усещането за алкохолно питие без в питието да го има самия алкохол, но сред уменията, които Уиликинс беше придобил (или може би откраднал) в течение на годините, беше способността да замеси съвършено безалкохолна смеска, в която обаче да има почти всичко, което може да искаш от алкохола. Люти чушки, краставички, джинджифил и чили присъстваха някъде там в бъркоча, но да се простираш оттатък това с излишни въпроси беше… ами оттатък чергата.
Веднъж хванал тържествено чашата в ръка, Ваймс се облегна и попита:
- Персоналът как е, Уиликинс?
- О, - понижи глас Уиликинс – те покрадват по мъничко, сър, но нищо повече от обичайното. Всеки свива по нещо, то си е удобство на службата и навсякъде си е така.
Ваймс се усмихна от вида на почти театрално вдървената физиономия на Уиликинс и произнесе гръмко за скрития слушател:
- Съвестен служител значи е тоя Силвър, а? Радвам се да го чуя.
- На мен поне ми се струва свестен, сър, - слугата изви очи накъм небесата и посочи с пръст една решетчица на стената: отвора на прословутото устройство за проветряване, което несъмнено се нуждаеше от човек зад кулисите, който да му пренавива пружините, а да не би някой иконом достоен за внушителното си шкембе би пропуснал възможността да види какви ги мисли новият господар? Ще пропусне, дръжки.
Удобство на службата значи? Разбира се, че народът ще тафи. Няма нужда от доказателство. То си е в човешката природа. Той постоянно беше предлагал на Сибил (не би посмял да настоява) да затворят кепенците на имението и да го продадат на някой, който наистина би искал да живее в тази, както той беше чувал, прогнила и мразовита пущина можеща да подслони цял полк. Сибил обаче не щеше и да чуе. Тя била имала топли детски спомени от тук, как се катерела по дървета, как се къпала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и прочие идилични селски забавления, които за Ваймс бяха далечни като до луната, предвид че заниманията на неговото детство се свеждаха най-вече до оцеляването. В река Анх човек също можеше да лови риба, стига много да внимаваш да не хванеш нещо. Защото да се чуди човек какво можеше да хванеш ако позволиш и на една капчица от Анх да влезе в устата ти.

Беше тежък ден, а последното нощуване в хана не беше нито здравословно нито отморяващо, но преди да се отпусне в огромното легло Ваймс отвори прозореца и се загледа в нощта. Вятърът шепнеше сред дърветата… Ваймс не одобряваше особено дърветата, Сибил обаче ги харесваше, значи от него да мине. Неща, за които не му се и помисляше, шумоляха, бухаха, бръщолевеха и внезапно пощуряваха в мрака отвън. Той не знаеше, какво са те и се надяваше никога да не узнае. Може ли човек да заспи на такъв шум?
Той се присъедини към жена си в леглото, макар и докато я намери трябваше някое време да се помята. Тя му беше заръчала да остави прозореца отворен за да бил пуснел някакъв си предположително свеж въздух, така че Ваймс лежеше немил-недраг, напъвайки слуха си за успокоителния шум от някой пияница прибиращ се вкъщи, или от кавга с файтонджията заради повръщаното на седалката, или за някой уличен кютек, семейна свада или дори пронизителен писък, всичко това периодично съпровождано от боя на градските часовници, прочути с това, че нито един от тях не съвпадаше с никой друг. Или за по тихи звуци, като грохота на шоколадените коли на събирачите на нощни гърнета на Хари Краля. А най-хубавото бяха виковете на нощните стражари: „Дванадесет часа и всичко е наред!”. До не много отдавна на всеки който би опитал да вика така, още преди да отзвучи ехото, вече ще са му откраднали звънеца, шлема, а най-вероятно и ботушите. Да, но не и в днешни дни! Вникойслучайно! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс и всеки който рече да се изрепчи с престъпни мотиви на патрулиращ стражар, ще чуе свиркането на свирката и много скоро ще научи, че ако някого ще го наритат отзад, това няма да бъде стражарят. Дежурният стражар винаги си даваше труда да провъзгласи часа с театрална яснота и изумителна точност в района на Скун Авеню №1, така че командирът със сигурност да чуе. А сега Ваймс наврял глава под издутата възглавница напразно се мъчеше да не чува ужасната и непрестанна липса на онези шумове, чието пропускане винаги събуждаше човек свикнал години наред всяка нощ да игнорира идващия точно с времето си звук.
В пет часа призори обаче Майката Природа натисна бутона и целият свят полудя: всяка проклета птица или добитък, а ако се вярва на звуците, и някой друг алигатор се занадпреварваха да бъдат чути. Какафонията не стигна веднага до Ваймс. Гигантското легло ако не друго поне имаше неизчерпаем запас от възглавници. Ваймс беше голям фен на възглавниците ако се случеше да спи на чуждо място. Такива неща като една две жалки торбички с перушина като случайна добавка към леглото на него не му минаваха, о не! Той обичаше възглавници, в които да може да се зарови и да превърне в нещо като пухкава крепост, само с тясна дупка да кислород.
Противният калабалък вече заглъхваше, когато той изплува на одеялната повърхност. О да, сега си спомни още една проклета подробност за селото. То ставаше твърде рано. А командирът беше по навик, необходимост и наклонности нощна душа, понякога дори целонощна; крайно неприсъща му беше идеята за два пъти седем часа през един ден. От друга страна надушваше бекон и след миг в стаята влязоха две притеснени млади жени носещи подноси върху сложни метални неща, които като се разгънат правиха почти, но не и съвсем невъзможно да седнеш и да изядеш съдържащата се там закуска.
Ваймс премигна. Закуската весело му се блещеше насреща! А обикновено Сибил считаше за свой съпружески дълг да се погрижи съпругът и да живее вечно, и вярваше, че тази похвална цел можеше да се постигне като го храни с прочистващи стомаха ядки, зърнища и йогурт, който според Ваймс не беше нищо повече от сирене каращо го лабаво. Да не говорим за прискърбното осквернение на неговия сандвич с бекон, салата и домат за обяд. Невероятно но факт: по този повод стражарите се подчиняваха на жената на шефа им до последната буква, а ако шефът крещеше и тропаше с крака, (което си беше съвършено разбираемо, че дори простително, след като един мъж биваше лишен от законния си къс прегоряло свинско) те му се позоваваха на инструкциите дадени им от жена му, сигурни че всички заплахи с уволнение са празни и дори да бъдат изпълнени, ще бъдат незабавно отменени.
Сега обаче Сибил се появи измежду възглавниците и му напомни:
- Взел си си почивни дни, скъпи.
През почивните дни беше позволено да се ядат също и пържени яйца, както той си ги обичаше, и наденички. Но за съжаление не и пръжки, които дори и за празник очевидно си оставаха грях. Кафето обаче беше гъсто, черно и сладко.
- Ти спа много добре, - отбеляза Сибил, докато Ваймс се блещеше на неочакваната щедрост.
- Съвсем не, скъпа, даже не мигнах, повярвай ми, - възрази той.
- Сам, ти цяла нощ не спря да хъркаш. Чух те!
Опитът на Ваймс в съпружеските умения го спря от всякакви по-нататъшни коментари освен:
- Наистина ли? О, съжалявам.
Сибил прегледа купчинката писма в пастелни цветове, добавени към подноса със закуската й и рече:
- Е, новините са се разпространили. Херцогиня Сувеньор ни кани на бал, сър Хенри и лейди Брулейни ни канят на бал, а пък лорд и лейди Трипръст ни канят, представи си само, на бал!
- Е, всичките тези покани съм…
- Да не си посмял, Сам! - предупреди го жена му и Ваймс завърши неловко:
- … са ми май малко в повече. Нали знаеш, че не танцувам, скъпа, само ще се кламбуцам и ще те настъпвам по краката.
- О, танците, разбираш ли, са предимно за младежта. Хората идват на лековити бани в Бекон-насред-Ръжта, малко надолу по пътя. Но истинската причина е се намерят подходящи джентълмени за дъщерите им, заради което са баловете, почти непрекъснати балове.
- Валса още криво-ляво ще го изкарам, - склони Ваймс - понеже той е само до бройка, но нали знаеш, че няма да понеса онези скокливите като „Обери върбата” или „Гей Гордън” .
- Не се притеснявай, Сам. Повечето възрастни мъже сядат някъде да си пушат или да смъркат енфие. Тези които търсят подходящите годеници за дъщерите, са майките. Как се надявам приятелката ми Ариадна да намери приемливи съпрузи за нейните момичета. Тя има шестозначки, нали разбираш, много рядко нещо. Разбира се Мейвис е много набожна, а винаги се намира по някой млад викарий търсещ си жена и, преди всичко, зестра. А Емили е русо миньонче, отлична готвачка, само че твърде се притеснява заради прекомерния си бюст.
- Тогава подозирам, - предрече Ваймс зареял поглед в тавана. - че тя не само че ще си намери съпруг, а съпругът сам ще намери нея. Кажи го: мъжка интуиция.
- Следващата е Фльор, - не клъвна на стръвта Сибил. - Тя, доколкото разбрах, прави чудесни боненца. И, ами, Аманда, струва ми се. Която май много се интересува от жаби, макар че се боя, че изглежда не съм чула добре майка й, - тя се замисли за момент и добави - А, и освен това Джейн. Доста чудато момиче, според майка и поне, която изглежда не знае, какво да прави с нея.
Липсата на интерес у Ваймс към чедата на други хора нямаше граници, но той все пак можеше да брои:
- А последната?
- О да, Хърмаяни, с нея може и да е по-сложно, тъй като тя доста скандализира семейството си, поне според самите тях.
- С какво.
- Станала е дърварка.
Ваймс се замисли за малко и отсъди:
- Ами скъпа, всеобщо призната истина е, че мъж с много дървен материал не може да не мечтае за жена която да знае как да оправи голям корав…
- Сам Ваймс, - прекъсна го рязко Сибил - изглежда възнамеряваш да направиш неделикатна забележка?
- Май я отгатна преди мен, - ухили се Ваймс - Обикновено успяваш преди мен, признай си.
- Може и да си прав, скъпи, - отвърна тя - но то е само за да спра теб да го кажеш на глас. В крайна сметка ти си Анхският Херцог и, съгласно мнозина, дясната ръка на Ветинари, което означава, че би била препоръчителна известна доза благоприличие, не мислиш ли?
На някой ерген това можеше и да му се стори ненатрапчив съвет. За един опитен съпруг обаче си беше заповед, при това още по-строга, понеже беше дадена деликатно.
Така че когато сър Самюъл Ваймс, Командорът Ваймс и Негова Светлост Анхският Херцог излязоха за закуска, всички те се държаха най-примерно. Не и някои други хора, както се оказа.
В коридора до вратата на спалнята една слугиня с метла хвърли един трескав поглед към появилия се Ваймс и внезапно му обърна гръб. И така си и остана втренчена в стената. Изглежда трепереше от страх, а според опита на Ваймс, последното нещо, което можеше да опита един мъж в такива обстоятелства, беше да я попита нещо, или, още по-лошо, да предложи ръка на помощ. Това можеше да предизвика писък. Тя сигурно е просто срамежлива, - каза си той наум.
Да, но срамежливостта май излезе заразна: по пътя му надолу по сградата разни слугини разнасяха подноси, метяха и бършеха прах, но всеки път когато той се доближеше до някоя, тя пъргаво му обръщаше гръб и се втренчваше в стената като че ли животът и зависеше от това.
Когато стигна до дългата галерия обрамчена с портретите на предците на жена му, на Ваймс му писна, и когато поредната девойка носеща поднос с чай се завъртя около оста си като балеринка от музикална кутия, той каза:
- Прощавайте, госпожице, ама толкова ли съм грозен?
Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита, защо е толкова груба, нали? Тогава защо в името на произволни три бога тя хукна да бяга посред дрънчене на тресящ се порцелан? От всички многочислени Ваймсовци, този който пое нещата в свои ръце, беше командор Ваймс (Херцогът щеше да е твърде заплашителен, а Дежурният по Черна дъска просто нямаше да се оправи):
- Спри на място! Остави подноса си и бавно се обърни насам!
Тя спря с поднасяне, ама наистина поднесе, обръщайки се грациозно все така стискайки подноса, докато плъзгането и не спря, и остана на място треперейки от притеснение, докато Ваймс не я настигна и не попита:
- Как се казвате, госпожице?
- Ходжис, ваша милост, - отговори тя гледайки настрани - Много съжалявам, ваша милост.
Съдините не преставаха да тракат.
- Виж сега, - продължи Ваймс, - с цялото това дрънчене не мога да си чуя мислите! Що просто не го оставиш на пода, внимателно, а? Нищо лошо няма да ти се случи, но аз бих искал да знам, с кого говоря, ако обичаш.
Лицето и неохотно се обърна към него.
- А така, - окуражи я Ваймс - Госпожице, ъ… Ходжис, какъв е проблемът? И няма нужда да бягате от мен, нали?
- Моля ви, сър, - изхленчи момичето, шмугна се към най близката тапицирана в зелено врата и изчезна.
Едва в този момент Ваймс забеляза, че малко зад него има още една слугиня, практически маскирана заради тъмната си униформена престилка, обърната към стената и, точно така, трепереща. Тя със сигурност бе свидетелка на всичко случило се, така че той предпазливо се приближи до нея и каза:
- Няма нужда да ми казвате нищо. Просто кимайте или клатете глава за да или не, като ви задам въпрос. Разбрахме ли се? - последва едва-едва доловимо кимване - Отлично, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш каквото и да е?
Още едно микроскопично кимване.
- А има ли вероятност да загазиш, понеже аз ти говорих?
Слугинята, проявявайки изобретателност, сви рамене.
- Ами другото момиче?
Все още с гръб към него, скришното момиче изпъна ръка с многозначително сочещ надолу палец.
- Благодаря, - освободи информаторката си под прикритие Ваймс - Помощта ви беше много ценна.
Той се върна замислен нагоре по стъпалата, посред шпалир от обърнати гърбове, и за голяма своя радост срещна Уиликинс в пералнята наблизо. Камериерът не обърна гръб на Ваймс , което си беше облекчение.
Той сгъваше ризи с грижливостта, с която в друг случай би се погрижил за спретнатия разрез на трофейно ухо от победен враг. Когато маншетите на собственото му безупречно чисто сако леко се дигнеха можеше да се зърне част от татуировката на китката му, но за щастие не и да се разчете.
- Уиликинс, - попита Ваймс - каква е тази работа с въртеливите слугини?
- Стар обичай, сър, - подсмихна се Уиликинс - Има си причина, разбира се… както обикновено винаги има, макар и да звучи безбожно тъпа. Да прощавате, господин командор, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите въртеливите слугини да си се въртят, докато не посвикнете с нещата тук на село. Освен това нейна светлост с Младия Сам са в детската.
Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко плесенясал рай.
От гледна точка на роднини Ваймс винаги бе живял в оскъдица. Малцина са петимни да се разчуе, че техният далечен прародител е бил кралеубиец. Всичко това, разбира се, беше древна история, и новият Анхски херцог намираше за смайващо, как в днешни дни историческите книги възхваляват Каменоликия - стражаря който екзекутира злия коронован копелдак и (вече официално) направи първата крачка към отвоюването на свободата и законността. Историята е това, което я направят хората, както беше научил Ваймс, а лорд Ветинари имаше достъпа и ключовете за богат асортимент механизми за убеждаване, останали по щастлива случайност от времето на кралеубийството и понастоящем поддържани все така добре смазани в мазето. Никакъв спор, че историята е това, което я направиш, а лорд Ветинари можеше да я направи… каквото си поиска. Така че скверният кралеубиец чудодейно изчезна (даже никога не е бил съществувал, имате грешка, господине, никога не съм го чувал, няма такъв филм) и заменен от героичния макар и трагически не разбран от съвременниците си тираноубиец Ваймс Каменоликия, славният прародител на високоуважавания Негова светлост херцога на Анх, командор сър Самюъл Ваймс. Чудно нещо е това - историята, променлива като морето, и сега Ваймс бе понесен от прилива.
Семейството на Ваймс обаче бе живяло поколение за поколение. Нямаше наследствени реликви, фамилни скъпоценности, гоблени бродирани от отдавна умрели лели, нито интересни стари вази на тавана на баба ти, които да се надяваш, че въодушевеният младеж знаещ всичко за антиките ще ти каже че стрували хиляда долара, така че да можеш да се пръскаш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само някои неплатени дългове. Тук обаче в игралната стая бяха грижливо подредени поколения и поколения играчки, някои леко позахабени от дълга употреба, особенно люлеещото се конче, което практически си беше в реален размер и имаше истинско кожено седло с инкрустации от истинско (както за своя почуда установи Ваймс като ги потърка с пръст) сребро. Още имаше крепост, достатъчно голяма за едно дете да я отбранява застанало отвътре, както и разнообразни обсадни оръжия в детски размер за да я щурмува, може би с помощта на безчет кутии оловни войничета, всичките най-подробно и фино боядисани в правилните униформи и снаряжение на различни полкове. За насмалко и Ваймс щеше да клекне да си поиграе с тях. Имаше модели на кораби и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасяващ миг Ваймс се беше зачудил, дали то не е истинска мечка, в препариран вид. Имаше катапулти, бумеранги и планери… и посред всичко това Младият Сам бе застинал, почти разреван от усещането, че колкото и да се мъчи, няма да успее да си играе с всичко наведнъж. Доста голяма разлика от детството на Ваймс с игрите на говненица с истински говна.
Докато зеницата на очите им неуверено възсядаше люлеещото се конче, което имаше плашещо големи зъби, Ваймс каза на жена си за възмутителното въртене на слугините. А тя просто сви рамене и рече:
- Това им е работата, скъпи. Така е отдавна.
- Как може да говориш така? Толкова е принизяващо!
Лейди Сибил си беше изработила съвършено спокоен и изпълнен с разбиране тон за случаите, когато трябваше да се оправя с мъжа си:
- Това е, защото строго погледнато, те са принизени. Работата им е да обслужват хора, които са много по значими от тях. А на челно място в списъка на значимите хора си ти, скъпи.
- Но аз не се мисля за по-значим от тях! - ядоса се Ваймс.
- Мисля, че знам, какво имаш предвид, и то ти прави чест, и то каква чест, - отвърна Сибил - но по същината си това което каза, е пълна дивотия. Ти си херцог, командирът на Стражата и… - тя се замисли.
- Дежурен по Черна дъска, - завърши на автоматик Ваймс.
- Да, Сам, най-високата почест, която би могъл да окаже кралят на Джуджетата, - очите на Сибил проблеснаха - Дежурният по Черна дъска Ваймс: този който може да изличи каквото е писано, който може да изчисти това което е отколе. Това си ти, Сам, и ако бъдеш убит, световните канцеларии ще пощръклеят, обаче, Сам, за съжаление смъртта на една слугиня няма да ги смути, - тя вдигна ръка усещайки, че той понечи да се намеси и уточни: - Знам, че теб ще те е грижа, Сам, но колкото и чудесни момичета несъмнено да са те, боя се че ако умрат, семействата им и, възможно, някой младеж, ще бъдат безутешни, но целият останал свят изобщо няма да забележи. И ти, Сам, знаеш, че това е вярно Ако обаче ти бъдеш убит, колкото и да е ужасна самата мисъл, а мен тя наистина ме ужасява всеки път когато излизаш по служба, то не само Анх-Морпорк, а целият свят ще научи мигновено. Може да започнат войни, а подозирам че положението на Ветинари ще стане леко несигурно. Ти си по-значим от момичетата от персонала. По-значим си от всекиго в Стражата. Мисля че бъркаш значимостта с достойнството, - тя бързо целуна угриженото му лице - Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, ти си се издигнал, и заслужаваш издигането си. Нали знаеш че каймакът излиза винаги най-отгоре!
- Изметта също, - вметна без да помисли Ваймс и веднага съжали за казаното.
- Как смееш да говориш така, Сам Ваймс! Ти може и да си бил диамант в калта, но отдавна си се шлифовал! А вари го, печи го, съпруже мой, обаче въпреки че вече не си човек от народа, но е ясно, че си човек за народа, и мисля че на народа така му е много по-добре, чуваш ли какво ти говоря?
Младият Сам вдигна обожаващ поглед към баща си, разлюлявайки люлеещото се конче до галоп. И притиснат между сина си и съпругата си Ваймс нямаше къде да ходи. Той изглеждаше толкова омърлушен, че лейди Сибил, както е обичаят на съпругите, реши да отпусне малко утешение:
- В крайна сметка, Сам, ти нали очакваш от твоите хора да си изпълняват задълженията? Също така и домакинката очаква момичетата и да изпълняват техните.
- Но това е съвсем различно, ама нищо общо няма. Ченгетата следят населението и аз никога не съм им казвал, че не могат да прекарват времето си с когото и да е. В крайна сметка нали този някой може и да предостави полезна информация.
Ваймс знаеше, че технически погледнато, това не беше вярно, защото по повечето улици в града всеки видян да дава на ченге повече полезна информация от това, колко е часа, скоро ще има нужда от сламка за да се храни. Но аналогията си я биваше поне, помисли си той, или по-точно щеше да си помисли, ако беше човек който използва без причина думата „аналогия”. И само защото си част от нечий персонал не значи че трябва да се държиш като някаква навивна играчка…
- Да ти кажа ли, каква е причината за въртящите се слугини, Сам? - поде Сибил, когато Младият Сам гушна мечето, което го стресна като изръмжа - Учредено е по времето на дядо ми по настояване на баба ми. По онова време постоянно канехме тълпи от гости. Естествено някои от тези гости се оказваха млади мъже от най-добрите семейства в града, доста добре образовани и изпълнени с, да го кажем така, жизненост, - Сибил погледна към Младия Сам, който за нейно облекчение беше погълнат от подреждане на войничета. - Слугините от друга страна, по естествения ред на нещата, не са особено образовани, и със срам трябва да призная, че може и да са били мъничко по-сговорчиви от нужното към хора, които са смятали за висшестоящи, - тя се изчерви и посочи с ръка Младия Сам, който за нейна радост все още не обръщаше внимание, - Сигурна съм че ти се проясни картинката, Сам? Абсолютно съм сигурна, а пък баба ми, която ти почти със сигурност щеше да намразиш, имаше чувство за приличие, поради което нареди всички слугини не само да се въздържат от разговори с гости от мъжки пол, но и да не ги гледат в очите, под страх от уволнение. Може и да кажеш, че от добри намерения я е избило на жестокост, но не е било кой знае каква жестокост, като се замислиш. И в пълнотата на времето слугините излизали от Имението с отлични препоръки и не са се срамували да носят бели рокли на сватбите си.
- Аз обаче съм щастливо женен, - оплака се Ваймс. - А не мога да си представя и Уиликинс да рискува гнева на Чиста.
- Да, скъпи, и аз ще си поговоря с г-жа Силвър. Но тук е провинцията, Сам. Тук всичко го вършим малко по-бавно. А сега защо не изведеш Младия Сам да види реката? Вземи и Уиликинс - той знае пътя.

Може би нито един херцог, дори нито един командир на Градската стража досега не е намирал в гардеробната си такова нещо, каквото сега беше оставено на леглото на Сам Ваймс. На почетното място беше един косер – полезен селскостопански инструмент. Предния ден той беше видял един-два такива понесени от селяните. Той си напомни, че „селскостопански инструмент” не значи че не е оръжие. Понякога те попадаха в ръцете на уличните банди, където бяха почти толкова страшни като трол с главоболие.
Следваше палката. Собствената палка на Ваймс, която камериерът му предвидливо беше взел със себе си. Разбира се по нея имаше сребърни инкрустации, понеже това беше церемониалната палка на Командира на Стражата, тъй че изобщо не беше оръжие, ама моля ви се, няма такова нещо. От друга страна Ваймс знаеше, че не е мандраджия, следователно щеше да му е малко трудничко да обясни, защо е помъкнал една стъпка дълга тел за рязане на сирене. Така че то щеше да си остане тук, но пък ще вземе косера. Че иначе бива ли човек като си минава през собствените си лозя или градини да не може да си подкастри някое-друго клонче? Ами тази купчина бамбук, която при разглеждане се оказа броня от отделни секции, както и тази крайно непригледна бамбукова каска? На леглото имаше бележка с почерка на Уиликинс: „Другарят на лесничея, командире. И ваш също!!!”
Ваймс изръмжа и прасна бронята с палката си. Нагръдникът се сви сякаш беше жив и палката отхвърча през стаята.
Е добре, учим се докато сме живи, помисли си Ваймс. Или по-скоро живи сме докато се учим. Той се промъкна надолу по стълбите и се разтвори в нощта… която беше като шахматна дъска от бели и черни петна. Беше забравил как е извън града, където пушеците, парите и мъглите обагряха света в хиляди оттенъци на сивото. В места като това пък нещата бяха черно-бели и, ако търсиш метафора, ето ти я направо пред очите ти.
Той знаеше пътя до хълма, нямаше как да го обърка човек. Луната го огряваше като че искаше да му облекчи задачата. Собствено земеделието тук свършваше. Нивята отстъпваха мястото си на прещипови храсталаци и на трева опасана от зайци до степен, че приличаше на сукно за билярдна маса… макар че предвид, че зайците правят и други неща освен да пасат, този билярд щеше да се играе с доста малки топчета. Зайци се пръснаха когато той се заизкачва, така че той се обезпокои, дали не вдига твърде много шум. Но пък това си беше неговата земя, така че това беше не друго, а тъкмо разходка в парка. И тъй, той продължи да върви малко по-наперено следвайки единствената пътека, докато не видя на лунната светлина бесилото.
Добре де, помисли си той, нали на картата си пише „Бесилния хълм”. Какво ли не са правили навремето, нали? А ето я и металната клетка, която да държи трупа изправен, така че на гарваните да не им се налага да се навеждат. Можеш да наречеш това добро старомодно правосъдие, ако искаш да посмразиш някое друго сърце. Купчина изгнили древни кости под бесилото свидетелстваше за ефикасността на старомодното правосъдие.
Ваймс долови с космите на врата си скришно движещ се нож.
Следващия момент Уиликинс се изправи и изискано изчетка калта от дрехите си.
- О, добра работа, сър! – каза той малко хрипливо поради недостига на въздух, - Виждам, че не мога да изляза на глава с вас, командире, - той замря, вдигна ръка към носа си и подуши, - Да му се натресе, сър! Дрехите ми са целите в кръв! Ама вие не ме намушкахте, сър, нали така? Вие само ме преметнахте и ме сритахте в топките, което, ако мога да спомена, сър, бе изпълнено най-майсторски.
Ваймс също подуши. Има си начин да се надуши кръв. Тя мирише на метал. Е, някои хора казват, че металът не миришел. Да ама мирише – на кръв.
- Навреме ли дойде тук? – попита той.
- Да, сър. И жива душа не видях, - Уиликинс клекна, - Нищичко не видях. И кръвта нямаше да я видя, ако вие не ме бяхте метнали право в нея. Всичко е плувнало в нея.
Ех да имах някой Игор подръка, помечта си Ваймс. Напоследък той оставяше криминологичните експертизи на експерти. От друга страна с времето човек си развива своя си криминология, така че покрай миризмата на кръв можеше да надуши още касапница и невероятни съвпадения. На село всеки вижда всичко. Джеферсън трябваше да се срещне с Ваймс, но се наблюдаваше видим недостиг на Джеферсън и страхотен достиг на кръв при забележимо отсъствие на труп. Умът на Ваймс методично обработи това. Разбира се, ако се приеме, че даден гражданин смята потайно да съобщи на полицай някаква тайна, то е напълно възможно някой друг да не иска въпросния гражданин да каже каквото и да е. И ако въпросният гражданин бъде намерен мъртъв, то въпросният полицай, за когото е известно, че по-рано се е поспречкал с него, може да бъде разглеждан като малко нещо заподозрян, предвид обстоятелствата. И като се вземат предвид обстоятелствата, ако някой наистина искаше да достави на Ваймс неприятности, този някой щеше да остави тук и трупа на ковача, нали така?
- Намерих, сър, - докладва Уиликинс и се изправи.
- Ти какво?
- Намерих нещо, сър, напипах го на земята, тъй да се каже.
- Но тук нали всичко е плувнало в кръв, бе човек!
Това май не смути Уиликинс.
- Не ми пука за кръвта, командире, особено ако не е моята, - след малко чегъртане се появи светлина: Уиликинс беше отворил вратичката на скришния фенер, който той връчи на Ваймс и в светлината му показа нещо малко, - Пръстен, сър. Като че направен от камък.
- Какво? Имаш предвид камък с дупка ли?
- Не, сър, - въздъхна Уиликинс, - полиран е перфектно. И в него има пръст. На мен ми прилича на гоблински.
Всичката тази кръв, мислеше си Ваймс. Отрязан пръст. Гоблините не са чак толкова големи. Някой си е сторил труда да се качи тук за да убие гоблин. Ами къде е останалото от него?
Теоретично лунната светлина може да помогне за огледа на местопрестъплението. Но лунната светлина е коварно нещо, хвърля сенки, където на сенките не им е мястото, а пък се вдига и вятър. С фенер или не, тук сега не можеше да се стори много.

Щорите бяха затворени и много малко светлина гореше още в „Гоблиновата глава”. Очевидно тук действаха лицензионни закони.1 Едно добро ченге винаги трябва да е готово да провери доколко те действат. Той заобиколи кръчмата и почука на дървения плъзгащ се капак на задната врата. След малко Джимини отвори капака и Ваймс пъхна ръка в прозорчето преди кръчмарят да може пак да затвори.
- Недейте, моля ви, ваша милост, че магистратите ще ми вземат червата за жартиери!
- Които не ще и дума, ще са много шик, - каза Ваймс, - но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от постоянните ви клиенти все още се наливат с опияняващи течности тук, а вероятно поне един от магистратите ще е сред тях… Не, взимам си последните думи назад. Магистратите си се наливат вкъщи, където няма лицензионни закони. Нищо няма да кажа, но ще е лош ден за занаята, ако жаден полицай не може да изкрънка нещо за пийване нощем от бивш колега, - той хвърли няколко монети на малката полица от вътрешната страна на прозорчето и добави, - Това трябва да стигне за двойно бренди на моя човек, а пък за мен за адреса на господин Джеферсън.
- Знаете ли, не можете да се държите така с мен.
Ваймс се обърна към Уиликинс:
- Не мога ли?
- Понастоящем сме в земята на феодалните закони, командире, - отговори след като прочисти гърлото си джентълменът на служба при джентълмен, - Вие притежавате земята, върху която е това заведение, обаче той има права не по-слаби от вашите. Ако си е платил рентата, вие няма да можете дори да влезете в собствеността му без неговото разрешение.
- Откъде знаеш всичко това?
- Ами, командире, както знаете, навремето изкарах две ваканции в Тръшкалника, а каквото и да казват за пандиза, там е пълно с книги за законите, понеже престъпниците много си падат по внимателното четене на дребния шрифт в законодателството, просто в случай, че се окаже, че даряването на някой от конкурентната банда с бетонни ботуши и хвърлянето му в реката вземе че се окаже някак си законно. И това знание някак си ти остава в ума.
- Но аз сега разследвам тайнствено изчезване. Ковачът гореше от желание да ме види на хълма, но когато се занесох там, нямаше нищо освен купища кръв. Джеферсън искаше да ми каже нещо, а знаеш каква воня се носи от това за едно ченге, - „Макар че аз самият да не съм толкова сигурен”, добави си наум Ваймс, - Определено е гадна.
- Това не е моя работа, шефе, - сви рамене кръчмарят.
Ваймс хвана ръката му, преди онзи да може да я издърпа и го дръпна така, че лицето му заби в дървенията.
- Не ми шефкай. Нещо се случва тук, нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а повярвай ми, по-чувствителни ботуши досега не си виждал. Който върти селската кръчма, той знае всичко. Аз го знам и ти също. Ако не си на моя страна, значи ми пречиш, а ти знаеш нещо, виждам го в очите ти. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, направо си плачеш да си съобщник след инцидента, с бонус опция, ако се захвана здраво с този твой инцидент, и преди инцидента, което те оставя дълбоко затънал.
Джимини се заизмъква, но хватката на Ваймс беше стоманена.
- Твойта значка тук не важи, господин Ваймс, и ти го знаеш!
Ваймс долови леката интонация на страх в гласа на човека, но старите ченгета са корави. Ако не бяха корави нямаше да доживеят до старост.
- Този път ще ви пусна, господине, - Ваймс употреби полицейския код за „скапан задник”, - Мислите си, че на законно основание нямам на какво да стъпя. Дали е така или не, но моят човек тук не е полицай и не е свикнал да си върши работата чистичко като у нас в занаята, така че можете и вие да свършите без да имате на какво да стъпите, като примерно крака. Казвам ви го това като приятел. И двамата я знаем тази игра, нали? Изглежда сте работили в бара, когато е бил убит гоблинът, а?
- Не съм знаел, че е бил убит някакъв проклет гоблин, откъде накъде? Как мога да знам, когато това не се знае дали се е случило? Моят съвет, господине, - Джимини употреби същия код като одеве Ваймс, - е сутринта да се обърнете по случая към властите. Което ще рече към младия Ъпшот, който се мисли за ченге. Вижте, аз дойдох тук да си живея след пенсията, Ваймс, което включва да продължавам да живея. Не си пъхам носа в каквото не ме засяга. Знам, че има куп неща, които можете да сторите, но знам също, че няма да ги сторите, но просто за да не си тръгнете с празни ръце, Джетро живее, като всеки ковач, в центъра на селото точно срещу моравата. Живее там със старото си мамче, така че аз не бих я безпокоил по това време на нощта. А сега, господа, най-добре да си затварям кръчмата. Че не ща да нарушавам закона.
Плъзгащият се капак се затръшна и се чу резе плъзнало се на мястото му. След малко под осветения от времето възглас „Абе вие нямате ли си къщи където да си ходите?” се чу как входната врата се отвори и уличката се изпълни с мъже мъчещи се да накарат главите си да вървят в посоката, която са хванали краката им, или обратното.
В сенките в задния двор на кръчмата, където миришеше на прогнили бъчви, Уиликинс подметна:
- Бихте ли се обзаложили, дали вашият ковач си спинка в леглото тази нощ, сър?
- Не, - отговори Ваймс, - но тази работа вони. Мисля си, че имаме убийство, но нямам тяло, или във всеки случай не и цялото тяло., - продължи той, когато Уиликинс си отвори устата, след което той се ухили, - За да бъде един случай несъмнено убийство, Уиликинс, необходимо е да липсва нещо, без което наистина не може да се живее, като например глава. Добре де, кръвта също, но тя е трудно да се събере в тъмното, нали?
Те потеглиха за вкъщи и Ваймс добави:
- Но ако може да се каже нещо добро за мъртвите е, че те си остават мъртви, добре де, в повечето случаи, така че… е, това беше дълъг ден, и дълга разходка, а и старостта напредва, ясно ли е?
- Не е ясно като за външен наблюдател, сър, - отвърна лоялно Уиликинс.
Вратата им беше отворена от прозяващ се лакей и веднага след като той си тръгна, Уиликинс извади от джоба си вмирисания отрязан гоблински пръст и го остави на масата в салона.
- Няма много нещо в един гоблин, веднъж като се свърши с главата, както се казва. Вижте, ето го пръстена. Определено изглежда каменен. Виждате ли малкото синьо мънисто? Много добра изработка, като за гоблини.
- Животните не носят бижутерия, - отбеляза Ваймс, - Знаеш ли, Уиликинс, както съм казвал и преди, от теб ще излезе адски добро ченге, ако не беше фактът, че ще излезе и адски добър убиец.
- Като бях хлапе си мислих и за Убийците, сър, - ухили се Уиликинс, - но за нещастие не бях от правилната социална класа, а освен това те си имат правила., - той помогна на Ваймс да си свали сакото и продължи, - Улицата обаче няма правила, командире, освен едно единствено, а именно да оцелееш. А скъпия ми стар татко сигурно ще се обърне в гроба, ако изобщо си помисля да ставам ченге.
- Но аз си мислех, че не знаеш, кой е баща ти?
- Точно така, сър, но следва да се вземе предвид и факторът наследственост, - Уиликинс извади малка четчица и изчетка кално петънце от палтото преди да го окачи на закачалката и продължи, - От време на време усещам, че ми липсва родител и понякога се чудя, дали да не взема да ида до гробището на Малките Богове и да се провикна: „Тате, ще ставам ченге”, за да видя кой паметник ще се размърда, сър.
Човекът все така се хилеше. Ваймс се замисли, и то не за пръв път, че той е доста необичаен джентълмен като за служба на джентълмен, особено като се има предвид, че никой от тях двамата собствено не беше джентълмен.
- Уиликинс, честна дума, на твое място вместо това бих се разходил до Тръшкалника и бих го извикал в глинения ров до бесилото.
Уиликинс се ухили още по-широко:
- Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам, че това за мен значи много. Ако ме извините, сър, ще ида да оставя сакото си в пещта за отпадъци преди да си легна.

Сибил се обърна и измърмори нещо топло, когато Ваймс се мушна в леглото до нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен ступор, който е по-добър дори от съня, почти будейки се на всеки час, когато никой не биеше звънеца на улицата отвън да обяви, че всичко е наред.
Събуди се веднъж и от звука на тежка каруца трополяща по камъни. Както беше полу-заспал, подозрението го добуди и до останалата половина. Камъни ли? Та нали навсякъде около Имението всичко беше в проклетия му чакъл. Той отвори прозорец и се вгледа в каквото се виждаше на лунна светлина. Откъм хълмовете отекваше ехо. Няколкото мозъчни клетки на нощна смяна се зачудиха какви ли селскостопански дейности ще да се вършат нощем. Гъби ли отглеждат? Дали ряпата трябва да се внася на топло да не замръзне? Дали това е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтапяха в сънения му мозък като зрънца захар в чаша чай, прокапвайки и проплъзвайки се от клетка на синапс та на невротрансмитер, докато не пристигнеха на рецептора, обозначен като „подозрителност”, който, ако видите медицинска диаграма на полицейски мозък, сигурно ще е доста голяма буца, малко по-обширна от тази обозначена като „способност да се разбират сложни думи”. И той си помисли: „А да, контрабанда!” и успокоен и изпълнен с надежди за бъдещето тихичко затвори прозореца и пак си легна.

Храната в Имението беше разкошна и изобилна и прочее (по много от всичко). Ваймс беше достатъчно голям да знае, че старшият персонал има право да яде остатъците и следователно се грижи винаги да има остатъци. Предвид това той си сипа на корем кеджери с пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил зацъка с език по този повод, но Ваймс изтъкна, че той нали в крайна сметка е на почивка, а като си на почивка не вършиш нещата както ги вършиш в другите дни. В отговор на което Сибил с криминологична прецизност отбеляза, че това би трябвало да се отнася и за полицейската работа, нали така, но Ваймс беше подготвен и каза, че ама разбира се, поради което той ще вземе Младия Сам на разходка до центъра на селото, където ще предаде подозренията си в ръцете на местния полицай.
- Ами добре тогава, - рече Сибил с подчертана интонация на неверие и добави, че той трябвало да вземе и Уиликинс със себе си.
Ето още една черта в жена му, която озадачаваше Ваймс до дън душа. Също както Сибил смяташе че Ноби Нобс, макар и да бил необработен диамант, бил добър стражар, тя си мислеше, че Ваймс ще е в по-голяма безопасност в компанията на мъж, който никога не излиза на улицата без оръжията си, и който веднъж е отворил шише бира със зъбите на един друг човек. И вярно си беше, но в същото време доста разстройващо.
Той чу звънеца на входната врата, чу как портиерът отвори, полугласния разговор последван от стъпки заобикалящи по чакълената пътека накъм задния вход на Имението. Това не беше важно, то беше само фонов шум, също както и когато лакеят дойде да прошепне нещо в ухото на Сибил. Чу я как казва:
- Какво? О, тогава мисля че е най-добре да го проводите тук, - след което вниманието му внезапно се възбуди, когато тя се обърна към него: - Това е местният полицай. Може ли да го посрещнеш в кабинета? Полицаите никога не си изтриват краката както трябва, особено ти, Сам.
Ваймс досега не беше виждал кабинета. Стаите в Имението комай нямаха свършване. Посредством указания от една от въртящите се слугини той пристигна в кабинета няколко секунди преди местният полицай да бъде въведен от лакей, който се мръщеше сякаш имаше работа с умрял плъх. Или поне това предположително беше местният полицай; приличаше по-скоро на сина на местния полицай. На седемнадесет години, прецени Ваймс, и вони на свине. Той си стоеше зяпнал, където го беше оставил лакеят.
- Мога ли да ви помогна с нещо, полицай? – попита той след някое време.
Младежът премигна:
- Ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?
- А вие кой сте? – това питане изглежда хвана младежа неподготвен, така че след някое време Ваймс се смили и му каза, - Виж, мойто момче, по устав първо ми казваш кой си ти, а след това ме питаш, дали аз съм аз, тъй да се каже. В крайна сметка, аз не знам кой си ти. Не носиш униформа, която да разпознавам, не си ми показал нито служебна карта нито значка, а и си нямаш шлем. Въпреки всичко аз ще приема, с цел да приключим този разговор преди време за обяд, че вие сте старшият полицай в тази околност, нали? Та как се казваш?
- Ъ… Ъпшот, сър, Фийни Ъпшот… ъ, старши полицай Ъпшот?
Ваймс се засрами от себе си, но това хлапе се представяше за полицейски служител, така че дори Ноби Нобс щеше да се засмее.
- Е добре, старши полицай Ъпшот, - каза той на глас, - аз съм сър Самюъл Ваймс, освен куп други неща, и тъкмо сега си мислех че трябва да си поговоря с вас.
- Ъ, това е добре, сър, защото аз тъкмо сега си мислих, че е време да ви арестувам по подозрение в причиняването на смъртта на Джетро Джеферсън, ковача.
Изражението на Ваймс не се промени. Е, и какво правим сега? Нищо – ето какво. Имаш право да мълчиш, както съм го казвал на стотици хора, знаейки каква тъпотия е това. А пък съм абсолютно сигурен в едно друго нещо – че определено не съм причинил нищо освен малко възпитателно въздействие върху проклетия му ковач, а следователно ще е много интересно да разбера, защо този пикльо си въобразява, че може да ме сгащи за тази работа.
Едно ченге винаги трябва да е готово да се учи, а Ваймс бе научил от лорд Ветинари, че никога не бива да реагираш на някоя забележка или ситуация без предварително да си решил точно какво възнамеряваш. Това имаше двойното предимство, хем да не кажеш или сториш нещо погрешно, хем значително да притесниш хората.
- Прощавайте за това, сър, но ми отне един час да изпъдя свинете и да направя ареста уютен, сър, там още мирише на дезинфектант, сър, и на свине, щом стана дума, но аз варосах стените и има стол и легло на което да можете да се свиете. О, и за да не ви доскучае, намерих списанието.
Той изгледа с надежда Ваймс, чието изражение не се промени, а само се калцира, но след надлежно дълго втренчване, Ваймс се поинтересува:
- Кое списание?
- А, сър? Не знаех, че има повече от едно. Винаги сме го имали. За свине е. Е, вече е малко поизтъркано, но свинете са си винаги свине.
Ваймс стана.
- Ще изляза да се поразходя, старши полицай. Ако желаете може да ме съпроводите.
- Съжалявам, сър, но аз ви арестувах!
- Не, мойто момче, не си, - отвърна Ваймс на път към входната врата.
- Но аз ясно ви казах, че съм ви арестувал, сър! - това беше почти хленч.
Ваймс отвори входната врата и заслиза по стълбището, а Фийни подтичваше след него. Двама-трима градинари, които иначе щяха да им обърнат гръб, при тази гледка се облегнаха на метлите си, очаквайки цирково представление.
- Какво да му се не види има на тебе, от което да видя, че си официално полицай? – запита през рамо Ваймс.
- Имам официалната палка, сър. Семейна реликва!
Сам Ваймс спря и се обърна.
- Е добре, момчето ми, щом като е официална, тогава най-добре дай да я видя, а? Хайде де, подай ми я.
Фийни стори както му беше казано. Това беше просто дребна тояга с думата „закон“ жигосана отгоре й, сигурно с ръжен. Добра тежест обаче. Ваймс я потупа по дланта си и каза:
- Ти ми даде да разбера, че си убеден, че съм вероятен убиец, и все пак ми връчи оръжието си! Не ти ли се струва неблагоразумно?
Ваймс видя как пейзажът профучава покрай него, докато самият той прелетя през терасата и се приземи по гръб в една цветна леха, където погледът му остана в небето. След малко в полезрението му изникна и загриженото лице на Фийни, малко възголемко.
- Прощавайте за това, господин командир. Лично аз в никой случай не бих ви навредил, обаче не исках да ви оставям с погрешно впечатление. Това движение в превод се казва „Един Мъж Горе После Долу Ужасно Съжалява“
Ваймс се загледа в отрязъка небе над очите му с необяснимо умиротворение.
- Виждате ли, - продължаваше момчето, - дядо ми работеше на големите кораби като млад, плавал е до Бханбхангдук и всичките останали земи, където народът е особен, а като се върнал, довел със себе си баба ми – Минг Чанг – а тя научи на това баща ми и мен, - той подсмъркна, - Тя почина преди няколко месеца, но поне научи майка ми също така и на готварство. Ку Че Ям все още е любимо лакомство тъдява, а разбира се, не е твърде трудно да се намерят съставките, както е близо до морето. Дрън Та Хън Мън не вирее много добре по тези места, но пък пакетираното Шас Трас Ням Хуа си расте отлично. А, цветът на лицето ви се възвръща, сър, както много се радвам да видя.
С болка във всичките си стави Ваймс се издърпа до що годе изправено положение.
- Друг път не прави т'ва, ясно?
- Ще се постарая да не го правя, сър, но вие сте арестуван, сър.
- Казах ти, млади момко, че не си ме арестувал правилно, - Ваймс се изправи на крака лекичко хъхрейки, - За да осъществи законен арест, арестуващият орган е длъжен физически да докосва заподозрения същевременно ясно произнасяйки думите „Вие сте арестуван“, ето така, макар че в този момент няма нужда да уточнявате причината, поради която заподозреният е заподозрян. Докато извършваш това… - тук Ваймс заби юмрук в слънчевия сплит на момчето толкова силно, че онзи се сви на две, - … си струва да внимаваш, което ще ти трябва, момчето ми, ако смяташ да арестуваш мен, което, трябва да отбележа, все още не си сторил, което е жалко, защото ако беше, сега щеше да имаш чистичко обвинение срещу мен за съпротива при арест, както и за нападение над служител на реда при изпълнение на служебния му дълг. При уговорката, че нищо в теб досега не ме води до заключението, че си наистина полицай.
Ваймс поседна на един подръчен (уви, близко под ръката) камък и загледа как Фийни започва да се разгъва.
- Аз съм Сам Ваймс, млади момко, така че не ми излизай на мен с тези самоделни шас-тряс гадости, разбрахме ли се?
Сега гласът на Фийни прозвуча като затихващо хъхрене:
- И един ден някой ще ви каже: „Знаете ли кой съм аз, бе полицай?“, на което вие ще отговорите: „Да, господине, или ако е такъв случаят, госпожо или госпожице, вие сте лицето, което в момента разпитвам във връзка със споменатото престъпление“, или подобна фраза, която не бива да включва изрази като „Ей сега ти таковах таковата“ или „Като ти фрасна една, само на важни клечици ще ми станеш“. Игнорирайте, но без да ги забравяте всички отправени към вас заплахи. Законът е един и неизменен. Него не го интересува кой е еди-кой-си, а понеже в момента вие в много съществен смисъл сте Закона, значи и вас не ви интересува.
Ваймс го зяпна с отворена уста, а Фийни продължи:
- Рядко получаваме тук „Вестника“, обаче преди година купих едни лекарства за свине, а те бяха завити във „Вестника“, та видях там вашето име, като говорихте какво е да бъдеш полицай. Накара ме да се почувствам много горд, сър.
Ваймс си спомняше онази реч. Трябваше да я напише за церемонията по завършването на някакви новообучени полицаи от Стражарското Училище. Беше загубил часове докато я докара, допълнително затруднен от факта, че за него всеки вид литература беше във всеки един смисъл затворена книга. Беше я показал на Сибил и я бе попитал, дали според нея да не намери някой, който да я поошлайфа, а тя го беше потупала по главата и казала:
- Не, скъпи, защото тогава ще изглежда като написана от някого за някого другиго, докато сега чистият Ваймс прозира оттук като сияен светлик.
Това доста го беше ободрило, понеже дотогава не му се беше случвало да е сияен светлик.
След малко обаче сърцето му посърна, когато потокът на мислите му беше прекъснат от много учтиво покашляне и гласа на Уиликинс:
- Извинете ме, командире, сметнах, че сега е тъкмо подходящото време да представя на младия джентълмен моите приятели господата Бърли и Силен-в-ръката. Лейди Сибил няма да е доволна да научи, че сте арестуван, сър. Опасявам се, че би могла да стане малко… язвителна, сър.
- Ти си един проклет глупак, бе човече! – възвърна гласа си Ваймс, - Остави тази проклетия! Как може да я държиш на толкова лек спусък? Остави я веднага!
Уиликинс мълчаливо остави бляскавия арбалет на парапета на стълбището като майка слагаща бебето си да спи. Чу се едно джънг и на петнадесетина метра нататък едно мушкато бе обезглавено. Това остана незабелязано от никого освен от мушкатото и от една дрипава фигура криеща се в рододендроните, която си каза „Закуска!“ но решително продължи да зяпа Ваймс.
Застиналата сцена на потрес бе прекъсната от лейди Сибил, която умееше да ходи много тихо като за толкова едра жена:
- Господа, какво става тук?
- Този младеж, твърдящ, че бил местният полицай, иска да ме задържи под стража по обвинение в убийство, миличка.
Между съпруг и съпруга бе разменен поглед, заслужаващ статуса на телепатия. Сибил изгледа строго Фийни:
- А, значи вие, предполагам, трябва да сте младият Ъпшот. С голяма мъка чух за смъртта на баща ви, а се надявам, че майка ви се оправя добре. Като момиче и ходих на гости. А път вие искате да арестувате мъжа ми, така ли?
Фийни облещил очи успя да продума само едно непрофесионално:
- Ами да, госпожо.
Сибил въздъхна и строго нареди:
- Е добре тогава, мога ли да се надявам, че това може да бъде направено без по-нататъшни поражения сред зеленчуците? – тя се обърна към Ваймс: - Той в затвора ли ще те води? – и после пак обърна вниманието си към Фийни: завалията сега гледаше в дулото на топ зареден с хилядагодишната самоувереност на висшата класа, - Той ще има нужда от чисти дрехи, полицай. Ако ми кажете, къде ще го отведете, а вие ще ми го кажете, аз лично ще занеса там подходяща премяна. Ще трябва ли да им пришия черните райета, или това се получава автоматично? И ще ви бъда много благодарна, ако той се върне по времето за чай, защото ние очакваме гости.
Лейди Сибил пристъпи крачка напред, а Фийни отстъпи крачка назад за да избегне яростта на надвисващия й бюст.
- Ще ми позволите ли, - продума тя, - да ви пожелая най-добър късмет във вашето начинание, млади момко. Защото ще ви трябва. А сега моля да ме извините. Ще трябва да вървя да говоря с готвачката.
Тя величествено се оттегли оставяйки не можещия да повярва Фийни зяпнал след нея. Тогава вратата, която тъкмо се беше затворила зад нея се отвори пак и тя рече:
- Вие все оче ли сте ерген, млади момко?
- Да, - измънка Фийни.
- В такъв случай сте поканен на чай, - каза ведро тя, - Ще дойдат някои млади дами, които са извънредно добра партия и съм сигурна, че ще бъдат много въодушевени да се срещнат с млад мъж, готов да танцува на самия ръб на пъкъла. Носи си шлема, Сам, в случай че има полицейска бруталност. Уиликинс, елате с мен. Искам да си поговоря с вас!
Ваймс остави тишината да смразява каквото има да се смразява. След твърде много такова смразяване, Фийни се обади:
- Съпругата ви е много забележителна жена, сър.
- Идея си нямаш, - кимна Ваймс, - А сега какво смятате да правите, господин старши полицай?
Хлапето се заколеба. Това е то Сибил. Само като ти говори спокойно и уверено, може да те накара да повярваш, че светът се е обърнал наопаки и се е стоварил на главата ти.
- Ами, сър, смятам, че трябва да ви отведа пред магистратите, нали?
Ваймс си отбеляза въпросителното знакче.
- Кой ти е началникът, Фийни?
- Гореспоменатите магистрати, сър.
Ваймс тръгна надолу по стълбището, а Фийни заподтичва подире му. Ваймс изчака докато момчето тръгна в пълен бегом и внезапно застина на място, така че Фийни се блъсна в него.
- Твоето началство е законът, старши полицай, и недей забравя това. Всъщност една от работите на съдебните власти е да не ти дават да го забравяш! Дал ли си клетва? Какво гласеше тя? На кого се закле?
- О, това си го спомням добре, сър. Тя беше към магистратите, сър.
- Тя… беше… към… кого? Заклел си се да се подчиняваш на магистратите? Те не могат да те накарат това!
Той се спря. Спомни си, че в провинцията винаги все някой те наблюдава, помисли си той, а сигурно и те подслушва. Фийни го гледаше шокиран, така че Ваймс каза:
- Отведи ме до ареста си, хлапе, и ме заключи там. А като си почнал, заключи и тебе с мен. Не припирай, не задавай въпроси и си затваряй устата, освен ако не искаш да си кажеш реплики от рода на „А сега ти се такова таковата, негодник мръсен.“ и прочий боклук от сорта. Защото, млади момко, сигурен съм, че някой здравата е загазил и съм сигурен, че този някой си ти. Ако имаш ей толкова акъл, ще си траеш и ще ме заведеш в ареста ти, нали така?
Ококорил очи, Фийни кимна.

Изкараха си една приятна разходка до ареста, който се оказа на едно кейче до реката. Наоколо се въргаляше всякакъв полу-мореплавателен боклук, какъвто може да очаква човек, а имаше и вдигащ се мост, изглежда за да позволява преминаването на по-големите гемии. Слънчице грееше и нищо не се случваше, по един такъв мързелив начин. А ето го и прословутия арест. Приличаше на гигантска каменна пиперница. По нея растеше някакво цъфнало увивно растение, а до вратата вързана с верига имаше огромна свиня. Като ги видя да идват, прасето се изправи на задни лапи и малко олюлявайки се запроси.
- Това е Тъпкачко, - представи го Фийни, - Баща му е глиган, а майката я хванала изненада. Виждате ли тези глиги? Никой не ми създава ядове щом заплаша, че ще отвържа Тъпкачко, нали така Тъпкачко?
Той се шмугна зад ареста и веднага се върна с кофа помия, в която Тъпкачко се опита да се зарови издавайки мощни удовлетворени звуци – също толкова мощни, като стана дума, колкото и глигите му. Ваймс тъкмо зяпаше последните, когато любезно изглеждаща жена с престилка излезе суетливо от покрита със слама къща, спря щом зърна Ваймс и приклекна в реверанс. След което погледна с надежда Фийни:
- Кой ще да е този фин джентълмен, сине?
- Това е командир Ваймс, мамо… Нали знаеш, херцогът.
Последва пауза в която жената очевидно гореше от желание да беше с по-добра рокля, прическа и обувки и да беше измила клозета, кухнята, килера, да беше прекопала градината, да беше боядисала предната врата и изчистила вътрешната страна на покрива. Ваймс предотврати изкопаването на дупка в земята от притесненото и връткане като протегна ръка с думите:
- Сам Ваймс, госпожо, много ми е драго да се запозная с вас, - но това само я накара да хукне в паника към къщата.
- Мама много си пада по аристокрацията, - сподели Фийни докато отключваше вратата на ареста с неправдоподобно голям ключ.
- Че защо? – искрено се шашна Ваймс.
В ареста беше относително уютно. Вярно, свинете бяха оставили след себе си уханна памет, но за едно момче от Анх-Морпорк това си се броеше за чист въздух. Фийни седна до него на прясноизстърганата пейка:
- Ами, сър, когато дядо ми е бил млад, лорд Рамкин му дал цял половин долар задето му е отворил портата, само за да мине на път за лов. Според татко дядо казвал: „Нито един от лицемерните тарикати дето не спират да дрънкат за правата на човека не ми е дал и четвърт фартинг, така че аз съм твърдо за лорд Рамкин, който ми даде цял половин долар докато беше киркан като фирка, а после като изтрезня изобщо не си го поиска обратно. Ей на това му викам аз джентълмен!“
Ваймс се сгърчи наум, знаейки че предполагаемо щедрият дърт пияница ще да е имал повече пари, отколкото може да си представи човек, а ето че един трудов човек най-мизерно е благодарен на стария майстор-пикльо за дребно подаяние. В душата си той се озъби на покойника. Но частицата от него, която от години бе женена за Сибил, му подшушна: „Но той не е бил длъжен да дава на човека каквото и да е, а в онези дни половин долар сигурно са били повече, отколкото онзи човечец е могъл да си представи!“. Веднъж Сибил при една от много редките им разправии, го бе изненадала като изтърси: „Добре, Сам, но семейството ми е пробило в живота, намерило е тъй да се каже първоначалния си капитал, чрез пиратство. Това трябва да ти хареса, Сам! Добър честен физически труд! И виж до къде доведе това! Твоят проблем, Сам Ваймс, е че си решен да водиш класова борба със самия себе си.“
- Нещо не е наред ли, командире? – обезпокои се Фийни.
- Нищо не е наред, - отсече Ваймс, - Първо на първо, никой полицай не се кълне във вярност на цивилните власти, а се кълне във вярност на закона. Е, политиците могат да променят закона и ако на ченгето не му изнася, може да напусне, но докато е на длъжност, неговата работа е да действа съобразно със закона, както е писано черно на бяло, - той се облегна на каменната стена, - Не може да се кълнеш да слушаш разни магистрати! Ще ми се да видя, под какво точно си се подписал…
Ваймс млъкна, защото малкият метален капак на вратата на ареста се плъзна настрани и разкри майката на Фийни, от притеснена по-притеснена.
- Аз направих Пат Ка Лап с червено цвекло и картофки, Фийни, ще има също и за херцога, ако той снизходително благоволи да се почерпи?
Ваймс се доближи до момчето и прошепна:
- Тя знае ли, че си ме арестувал?
Фийни потръпна.
- Не, и моля ви се сър, моля ви, недейте да и казвате, защото иначе повече никога няма да ме пусне вкъщи.
Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:
- Вашето гостоприемство ще бъде чест за мен, госпожо Ъпшот.
От другата страна се чу притеснен кикот, след което майката на Фийни се окопити достатъчно да каже:
- Много съжалявам, че нямаме сребърни чинии, ваша светлост!
Вкъщи Ваймс и Сибил ядяха в прилични глинени съдини – евтини, практични и много лесни зза миене. На глас той рече:
- И аз също съжалявам, че нямате сребърни чинии, госпожо Ъпшот. Що не ви пратя един сервиз.
От другата страна на прозорчето се чу някаква топурдия, а по същото време Фийни възкликна:
- Моля? Да не сте полудели, сър?
Е, тови би помогнало, помисли си Ваймс.
- Проклетите му сребърни чинии в Имението ги имаме със стотици, момчето ми. Никаква файда от тях, храната в тях изстива и почерняват само да им обърнеш гръб. Май сме претрупани и със сребърни лъжици. Ще видя какво мога да направя.
- Не може ни сторите това, сър! Мама се страхува да държи ценни неща вкъщи!
- Имате ли много кражби в района, старши полицай? – Ваймс подчерта последните две думи.
Фийни отвори вратата, взе под ръка майка си, която изглежда беше зашеметена от изгледа да притежава сребърни прибори, и я подбутна накъм къщата, отвръщайки на Ваймс през рамото й:
- Не, сър, поради защото никой си няма нищо за крадене. Мама винаги ми е казвала, че с пари не можеш да си купиш щастие, сър.
Да, помисли си Ваймс, мойта майка също казваше така, но беше достатъчно доволна, когато и дадох първата си заплата, защото така можехме да ядем манджи с месо в тях, нищо че не знаехме от какво е месото. Това е то щастието, нали? Ум да ти зайде от лъжите, които сами си казваме…
Когато изчервената г-жа Ъпшот се оттегли да донесе манджата, Ваймс подметна:
- Между нас да си остане, старши полицай, но вярваш ли, че съм виновен в убийство?
- Не, сър! – незабавно ревна Фийни.
- Каза това твърде бързо, момко. Само да не ми кажеш, че това било инстинктът ти на ченге? Защото аз останах с впечатлението, че не си бил ченге задълго, а и докато си бил, не ти се е струпвала много работа. Не че съм специалист, но ми се струма, че свинете рядко се опитват да те лъжат.
Фийни си пое дълбоко дъх.
- Ами, сър, - разказа той спокойно, - дядо ми беше стар печен хитряга и можеше да чете хората като по книга. Та той ме вземаше на обиколка из околността, сър, да ме запознае с разни хора, а докато те минаваха покрай нас, ми разказваше разни неща за тях, като например за онзи мъж, който бил хванат in flagrante delicto с обикновена домашна птица…
Ваймс слушаше с отворена уста, как това розоволико гладкобузесто момче му говори за този мил благоуханен пейзаж сякаш го обитаваха дяволи от най-противния кръг на пъклото. Пред него се разкри криминална сводка като куп мръсно-премръсно бельо: никакви сериозни убийства, само гаднярщина, простотия и всичките престъпления на човешката немарливост и глупост. Естествено където има хора, има и престъпления. Просто това изглеждаше толкова не на място в този муден свят на широкине простори и пеещите птички. Но все пак той нали го беше подушил веднага щом стъпи тук, а сега направо затъна в него.
- Идва ти усещането, - продължаваше Фийни, - Така ми каза дядо ми де. Каза ми да си отварям очите и ушите и да държа под око всеки човек. Един полицай не може да е добър, ако някъде в него няма гаднярска жилка, която да ти каже да речем „Този човек крие нещо“ или „Този човек е много по-изплашен отколкото би трябвало“, или „Този пък се претрепва да се прави на непукист, защото отдолу е едно кълбо нерви“. Все ще ти се обади усещането.
Ваймс предпочете да прояви възхищение вместо потрес, но не и твърде силно възхищение:
- Хубаво, господин Фийни, като гледам, дядо ти и баща ти са го рекли съвсем правилно. Та значи предавам правилните сигнали, нали така?
- Съвсем не сър, нищо подобно, сър. Дядо ми и баща ми понякога ставаха такива. Напълно безизразни. Това притеснява хората., - изведнъж Фийни се вслуша в нещо и каза, - Един момент само, сър, мисля че си имаме малък проблем...
Вратата на ареста зейна с дрънчене когато старши полицай Ъпшот заобиколи ниската постройка. Нещо изквича и после изведнъж Ваймс, както си седеше кротичко вътре, се оказа затрупан с гоблини. Всъщност гоблинът беше само един, но като те спипат натясно и един гоблин е повече от достатъчен. Като начало страшно вонеше, и не беше само начало, защото не свършваше и като че пронизваше целия свят. И все пак не беше заради вонята, макар че небесата знаеха че те вонят с цялата смрад, която можеше да излъчи едно органично същество, но пък всеки вървял по улиците на Анх-Морпорк е повече или по-малко имунизиран към миризми, а в последно време се появи даже процъвтяващо тъй да се каже хоби – колекциониране на вони,2 а Дейв от „Карфичния и марков магазин на Дейв“ пак разшири афиша над дюкяна си. Не може да вкараш тази воня в бутилка (или в каквото там го вкарват колекционерите), защото своеобразният мирис на гоблин не е толкова миризма, колкото усещане, а именно усещането, че зъбният ти емайл се изпарява, а каквато и броня да носиш – скоростно ръждясва. Ваймс цапардоса нещото, но то се задържа с ръце и крака врещейки с нещо, което теоретично бе гласът му, но звучеше като чувал ореки по който подскачат с два крака. И все пак то не го нападаше – освен ако не го разглеждаш като биологично оръжие. То се беше вкопчило в него с краката си и размахваше ръце и Ваймс едва-едва спря Фийни да не го халоса с официалната си палка, защото, веднъж като се съсредоточиш, се забелязваше че гоблинът използва думи, които бяха: „Дивост! Дивост! Искаме само с правил дивост! Молим! Молим за с правил дивост! Да? С правил дивост!“
Фийни от своя страна крещеше:
- Смрадльо, келешче мръсно, казах ли ти аз, какво ще ти направя, ако пак те видя да крадеш от помията на прасетата? - той погледна към Ваймс като че за подкрепа, - От тях се хващат ужасни зарази, сър!
- Престани да подрипваш с това проклето оръжие, бе момче! – после Ваймс обърна поглед надолу към гоблина извиващ се в хватката му и му каза, - А пък ти, пикльо, спри тази патардия!
Стаичката се смълча, ако не се броят заглъхващите напъни „Ама те ядат собствените си бебета!“ от страна на Фийни и „С правил дивост!“ от гоблина простичко и точно наречен Смрадльо. Вече без паника гоблинът посочи с нокът лявата китка на Ваймс, погледна го в лицето и се примоли:
- С правил дивост?
Лапата го подръпна за крака.
- С правил дивост?
Съществото докуцука до вратата, погледна намръщения старши полицай и пак се обърна към Ваймс с изражение пронизващо лицето ти и произнесе много натъртено:
- С правил дивост? Господин Поо-лиц-аай?
Ваймс извади кутията си за енфие. Едно може да се каже за тази кафява работа: цялата церемония, през която трябва да минеш за да вземеш една щипка, ти дава повече време за мислене отколкото запалването на пура. Освен това привлича хорското внимание.
- Е значи, старши полицай, - рече той, - ето ви лице, искащо справедливост. Какво ще сторите по въпроса?
Фийни изглеждаше несигурен и потърси убежище в сигурните неща:
- Това е един мръсен гоблин!
- Често ли ги виждаш покрай ареста? – запази тона си мек Ваймс.
- Само Смрадльо, - Фийни изгледа накриво гоблина, който му изплези червейоподобния си език, - Винаги се мотае наоколо. Останалите знаят какво се случва, щом ги хванем да крадат по тези места!
Ваймс погледна гоблина и от пръв поглед разпозна зле зарастнал счупен крак. Той заобръща в пръстите си кутията от енфие без да поглежда младежа.
- Но сигурно един полицай би се зачудил, какво ще да се е случило, че окаяна твар като тази тук да иде право при закона и да рискува да бъде осакатена… отново?
Това беше скок в тъмното, но, пусто да опустее, той толкова често беше скачал така, че тъмното му беше като трамплин.
Под китката го засърбя. Той се опита да го пренебрегне, но само за миг пред него се яви прокапваща пещера и никаква друга мисъл освен ужасяваща безкрайна мъст. Той примигна, гоблинът пак го подръпна за ръкава, а Фийни започна да се ядосва.
- Не аз го направих! Нито съм го видял как се случи!
- Но знаеш, че се случва, нали?
И Ваймс пак си спомни мрака и жаждата за мъст, фактически самата мъст добила съзнателност и глад. А малкото келешче го докосна по тази ръка. Всичко се върна, а му се искаше да не беше, защото макар че всички ченгета трябва да имат в себе си по малко от злодея, никое ченге не бива да се разхожда с частица от демон във вид на татуировка.
Фийни поизгуби гнева си, защото сега го хвана страх.
- Епископ Жупел казва, че те са бесовски и безочливи твари, създадени като подигравка към човешкия род, - заяви той.
- Не знам за разните му там епископи, - каза Ваймс, - но тук става нещо, и ми се обажда усещането, заобажда ми се още откакто стъпих тук, и ми се обажда на моята земя. Чуй ме сега, старши полицай. Когато задържаш заподозрян, трябва да си сториш труда да го попиташ, дали го е направил, а ако той каже че не, да го питаш, дали може да докаже невинността си. Схващаш ли? Длъжен си да питаш. Ясно? А моите отговори са, в съответния ред, не по дяволите и да по дяволите!
Малката ръка с големите нокти пак задраска по ризата на Ваймс:
- С правил дивост?
Добре де, помисли си Ваймс, а пък си мислех, че бях мек с хлапето досега.
- Старши полицай, нещо не е наред и ти знаеш, че не е наред, а си сам-самичък, така че най-добре си привлечи на помощ някой, за който знаеш, че може да му се вярва. Накой като мен, примерно, в който случай аз ще съм заподозреният, който след като излезе под гаранция в размер едно пени, - тук Ваймс връчи на изумения Фийни наполовина корозирал меден диск, - е бил помолен да съдейства на вашето разследване и прочее. Което ще си е съвсем пригледно, направо кукличка и в съответствие със стандартната полицейска процедура, която, момчето ми, аз съм я писал, така че най-добре ми повярвай. Не че аз съм законът, никой полицай не е законът. Поличаят е само човек, но когато се събужда сутрин, законът му е будилникът. Досега бях мил и любезен с теб, но да не мислиш, че наистина ще взема да прекарам нощта в кочина? Време е да станеш истинско ченге, момко. Направи каквото трябва, пък бумащината я нагласи после, както правя аз, - Ваймс погледна надолу към настойчивия малък гоблин, - Добре де, Смрадльо, води.
- Но старата ми майчица тъкмо идва с обяда ви, господин командир! - изхленчи Фийни и Ваймс се поколеба. Не е работа да бъде разстройвана една стара майчица.
Време беше да се извади от нафталина херцогът. Обикновено Ваймс не прекланяше глава пред никого, но сега се поклони на госпожа Ъпшот, която насмалко не изпусна подноса си от екстатично смущение.
- Умирам от срам, скъпа ми госпожо Ъпшот, че се налага да ви моля да притоплите за мен за малко по-късно вашия Ку Че Ям, защото вашият син, гордост за униформата си и за отгледалите го родители, ме помоли да му съдействам в дело от значителна важност, което дело може да бъде поверено само на безукорно честен младеж, като това ваше момче.
Докато жената замалко не се разтопи от гордост и блаженство, Ваймс издърпа младежа навън.
- Сър, ястието се казва Пат Ка Лап. Само в неделя имаме Ку Че Ям. С пюре от моркови.
Ваймс се обърна и топло стисна ръката на г-жа Ъпшот с думите:
- Нямам търпение да го опитам малко по-късно, мила ми госпожо Ъпшот, но ако ме извините, синът ви е много стриктен в полицейските си задължения, както съм сигурен че добре знаете.

Полковник Чарлз Огъстъс Даймир още преди много време, с опита си на дългогодишен стратег, бе решил да остави Летиция да си я кара както тя си знае. Това му спестяваше куп неприятности и му позволяваше да си се ровичка в градината, да се грижи за драконите си и от време на време да ходи за пъстърва – занимание което той обичаше. Той вземаше под аренда половин миля от потока, но за нещастие в последно време му беше трудно да бяга достатъчно бързо. В днешни дни прекарваше много време в библиотеката работейки над втория том от мемоарите си, гледайки да не се пречка на жена си и да не се въвлича в нищо.
До този момент беше напълно доволен, че тя е поела поста председател на магистратите, защото така цели часове наред я нямаше вкъщи. Той никога не е бил от онези, дето мислят в категориите добро и зло или виновен и невинен. Той се беше научил да мисли в категориите нас и тях и убит и още не убит.
И следователно той не слушаше групата седнала край дългата маса от другата страна на библиотеката, разговайки тревожно, но не можеше да не дочуе по нещичко.
Тя беше подписала онзи проклет документ! Той трябваше да се опита да я разубеди, но нали знаеше как щеше да свърши това. Командир Ваймс! Добре де, според всички сведения човекът си е от припряните и може и да се е посбил с как-му-беше-името, ковача де, който по свой си начин беше свестен тип, малко гореща глава разбира се, но нали завчера беше направил адски добър драконски остен за напълно приемлива цена. А пък Ваймс? Не е убиец, това е сигурно. Тези неща се научаваш да ги разбираш в армията. Убийците не изкарват дълго. Виж, да убиваш по задължение беше съвсем друга работа. Летиция обаче беше послушала онзи непоносим адвокат и те всичките се бяха съгласили да подпишат просто защото оня мръсник Ръждю го беше поискал.
Той отвори броя на „Зъб и пламък“ за този месец. От време на време някой понижаваше глас, а той не можеше да не си помисли, че това е доста оскърбително, предвид че седиш в библиотеката на свой човек, особено пък без да си попитал за мнението на своя човек. Но той не протестираше. Отдавна се беше научил да не протестира, така че държеше погледа си фокусиран все така в притурката за пламеспирачните инкубатори, държейки я пред себе си като талисман срещу злото. Обаче сред думите, които не чу бяха:
- Той, разбира се, се ожени за нея само заради парите и, знаете ли, - това беше гласът на жена му.
- Аз пък чух, - последва друг глас, - че тя тогава била отчаяно зажадняла да се омъжиза когото и да е.
Чудновато острият тон на този глас разкриваше, че той беше на госпожица Пикингс, за която полковникът не можа да не отбележи докато се взираше навъсено в една реклама на цяла страница на асбестови драконарници, че самата тя изобщо не е бързала да си намери съпруг. Полковникът се придържаше към убеждението „живей и остави другите да живеят“, освен това, честно казано, ако на една мадама и се иска да ходи с друга мадама, която носи риза и врътовръзка, обяздва коне и има лице като булдог лочещ оцет от тръни, това си е напълно нейна си работа. В крайна сметка, каза си той, ами стария „Бифи“ Джексън“, а? Който всяка вечер в офицерската столова обличаше рокля и ползваше твърде цветист афтършейв като за свое момче, но призовеше ли го тръбата на бой, се сражаваше като същински демон. Чудно нещо е този свят.
Той пак се опита да намери докъде беше стигнал, но беше прекъснат от много преподобния Мишокър. Никога не се беше разбирал с падретата. Че за какво ли?
- Намирам за много подозрително, че семейство Рамкин са цъфнали тук след толкова години в града, а вие? Четох за Ваймс във вестниците. Той не е от хората за които да си помислиш, че просто така ще си вземе почивка.
- Според Гравидни го наричат „териерът на Ветинари“, - обади се Летиция.
От другата страна на масата съпругът й заби нос още по-дълбоко в списанието за да не се разкиска. Гравидни! Кой би нарекъл синчето си Гравидни? Не и който изобщо някога е развъждал дракони или риби, сто на сто. Естествено, съществува и такова нещо като речник, но старият лорд Ръждю не беше от хората, които биха отворили книга, ако може да не я отваря. Полковникът се помъчи да се потопи в една статия за лекуването на зигзагообразно гърло при по-стари самци, а жената на неговото сърце продължи:
- Е, на нас тук не ни трябват глупостите на Ветинари. Очевидно на негова милост му доставя немалко удоволствие да позволява на Ваймс да се изцепва посред дворците на могъщите. Очевидно Ваймс не почита висшестоящите. Всъщност тъкмо напротив. И по всичко изглежда, той е готов да нападне от засада един приличен трудов човек.
Чудна работа, помисли си полковникът, за пръв път да я чуя да нарече ковача иначе освен „проклетият досадник“. Струваше му се че разговорът около масата е натегнат като между новобранци в навечерието на първата им битка. Той си каза наум: „Значи вече има заповед за арест на командир Ваймс, героя от Кумската долина (ама адски добро изпълнение! Картинка! Мир в наше време между братята троли и братята джуджета и прочее. Крайно време беше! Че се нагледах на касапници.), а сега ще му съсипете професията и репутацията само защото онзи мазник с име като бременна жаба ви е подмамил да го сторите.“
- Доколкото разбирам насилието му е в природата, - каза, абе, как му беше името?
Във всеки случай калпав човек, поне според полковника. Купил си бе голяма вила до Нагорнище, от блюдолизците на Ръждю. Май никога не е работил нищо. Как му беше името, а да, Еджхил, хич не е човек на когото да вярваш колкото да му обърнеш гръб, нито колкото да стоиш с лице към него, те обаче и него го приеха в съзаклятието.
- И той е просто едно улично гаменче, а също и пияница! - възкликна Летиция, - Какво ще кажете за това?
Полковникът старателно си гледаше списанието, премълчавайки отговора си „На мен ми звучи направо прекрасно, скъпа моя. Когато аз се жених за теб, всичко което получих беше обещанието за половин дял в павильончето за риба с картофки на баща ти, и то когато изляза в отставка, а и това не получих.“
- Всеки знае, че родоначалникът на семейството му е убил крал, така че не виждам, как Ваймс би се притеслил от убийството на един ковач, - отбеляза достопочтеният Амброуз.
С този работата беше мътна. Имаше нещо общо с превози по море. Изпратен тук от града да се покрие заради нещо си свързано с някакво момиче. А полковникът, който имаше много време за мислене,3 преди време се зачуди, как в наше време с цялата му модерност някой може да бъде изгонен от града заради момиче. И инстинктът му подсказа, че сигурно става дума по-скоро за възрастта на момичето. След като известно време мътеше тази мисъл, полковникът писа на старата си дружка „През-ден-наряд“ Робинсън, който поназнайваше туй онуй за това онова, та малко по малко беше станал някаква политическа клечка в двореца. Та значи той отправи запитване, тъй да се каже, до другаря си, когото веднъж бе извлякъл в безопасност преметнат през седлото му преди клачските ятагани да го докопат, и получи в отговор кратка бележка с нищо повече от „Да, наистина, малолетна, потулено с големи разходи на средства.“ След което полковникът много се постара повече никога да не стиска ръката на копелето.
Щастливо не знаещ за мислите на полковника, достопочтеният Амброуз, който винаги изглеждаше възголям за дрехите си (дрехи по мода по-подхождаща за някой двадесетина години по-млад от него) се подсмихна злорадно:
- Откровено казано мисля, че правим само добро на света. Казват, че той покровителствал джуджета и всякакви други нисши форми на живот. От такъв като него човек може да очаква всичко!
Да, човек като теб може, добави наум полковникът.
- Но ние не сме сторили нищо лошо... Нали? - не се удържа госпожица Пикингс.
Полковникът обърна поредната страница и я изглади с армейска прецизност. Като си мислеше: „Ами да, всички вие прикривате контрабанда, стига само да я вършат правилните хора, тоест от своя приятелски кръг, а пък ако не са такива, ги глобявате яко. Прилагате един закон за бедните, а съвсем никакъв за богатите, миличка, защото бедните са толкова досадни.
Не щеш ли изведнъж усети, че го гледат. Ужасно нещо е това – брачната телепатия.
- Нищо лошо не се е случило, нали всички го правят, - каза жена му.
Главата и пак се обърна, когато съпругът и обърна още една страница вперил поглед в текста, а наум колкото се може по тихо мислейки си: „А да не говорим за онзи... инцидент преди няколко години. Лоша работа. Много лоша. Не е добре бебета от който и да е вид да бъдат отнемани от майките им. Лоша, ама лоша работа. И всичките го знаете и то ви тормози, и правилно че ви тормози.
Стаята пак се смълча за миг, след което госпожа полковничката продължи:
- Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждю ми обеща, че няма. В крайна сметка ние сме в правото си.
- Според мен виновен е онзи жалък ковач, - обади се г-ца Пикингс, - Той не престава на напомня всичко онова на хората, той и онази проклета драскачка.
- Нямам представа за какво говорите, г-це Пикингс, - засуети се г-жа полковничката, - Нищо незаконно не се е случвало тук, - главата й пак се извъртя към мъжа й и тя попита остро, - Ти добре ли си, скъпи?
За миг той изглеждаше, като че отговорът е „не“, но после полковникът се окопити и отвърна:
- А, да, мила. Всичко си ми е наред. Всичко.
Но мислите му продължиха: „Ти си съучастничка в, няма как да го кажа по-меко, циничен опит да се съсипе кариерата на един много добър човек.“
- Чух те да кашляш, - това прозвуча като обвинение.
- А, просто е малко прашно или нещо такова, скъпа, иначе съм си наред. Съвсем наред, - и тогава той стовари списанието върху масата, изправи се и заговори, - Още когато бях само курсант, скъпа, едно от първите неща които научих, мила моя, беше никога да не си издавам позицията с безразборна стрелба. Мисля, че знам що за човек е този ваш командир Ваймс. Младият лорд Ръждю може и да е в безопасност, с всичките му пари и връзки, но много се съмнявам, че това важи и за вас. Кой знае, какво щеше да стане, ако не бяхте припирали толкова. Че какво толкова, някаква си контрабанда? А вие взехте и дръпнахте дракона за опашката и страшно го ядосахте!
Когато жена му възстанови дар-слово, тя възкликна:
- Как смееш, Чарлз!
- О, колко му е да смея, скъпа, - усмихна се радостно полковникът, - Мъничко контрабанда може и да е дребна работа, но не и когато се предполага, че отговаряш за спазването на закона. Изумително, как никой от вас не го е схванал това. Ако ви е останал някакъв ум, дами и господа, без никакво отлагане ще обясните на негова светлост цялата злощастна афера с гоблините. В крайна сметка нали вашето приятелче Гравидни я извъртя. Единственият ви дребен проблем е, че вие му позволихте да стори това, доколкото си спомням, без нито думичка против.
- Но то не беше незаконно, - отвърна хладно жена му.
Мъжът и не помръдна, но в някакъв неизразим смисъл изведнъж като че се извиси.
- Мисля, че нещата малко се пообъркаха. Вие, виждате ли, мислехте за нещата като законни или незаконни. Е, аз съм само един военен, и то не особено добър, но според мен вие толкова се грижехте за законното и незаконното, че изобщо не помислихте дали то е редно или не. А сега, ако ме извините, ще ида до кръчмата.
- Но, съкпи, - каза на автомат жена му, - нали знаеш, че с пиенето не се понасяте.
Полковникът целият разцъфна в усмивка.
- Тази вечер възнамерявам да си оправя отношенията с пиенето и да стигнем до пълно разбирателство.
Останалите магистрати обърнаха погледи към г-жа полковничката, която гледаше мъжа си на кръв.
- По-късно ще си поговоря с теб още за това, Чарлз, - изръмжа тя.
За нейна изненада усмивката му не помръкна.
- Да, мила, подозирам, че ще е така, но май ще излезе, че няма да те слушам. Приятна вечер на всички ви.
Със щракане вратата се затвори след него. Трябваше да е трясък, но някои врати изобщо не разбират какво изисква моментът.