„Виждането на гоблините за света сес съсредоточава в култа или, може да се каже, религията Унгю. Накратко това е забележително сложна религия на възкресението, основаваща се върху светостта на телесните секрети. Основното и положение гласи: всичко отделило се от тялото на гоблин някога очевидно е било част от него, и следователно трябва да бъде надлежно и почтително съхранявано, така че да може да бъде в пълнотата на времето погребано заедно със собственика си. Междувременно материалът се събира в съдове унгю - забележителни творения, за които ще говоря по-късно.
Моментна гнуслива мисъл ще ни е достатъчна да видим, че това не може да бъде постигнато от никое създание, освен ако то не притежава голямо богатство, значителна складова площ и много търпими съседи.
Поради това на практика повечето гоблини спазват Унгю Хад (което би могло да се определи като лека и масова форма на Унгю), в което се включват ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата, ако се изразим така, не се счита за унгю, а за нещо преминаващо през тялото без да става част от него: те се обосновават, че няма видима разлика между водата, тъй да се каже, до и после (което за съжаление ни хвърля светлина върху свежестта на водата, която те срещат в своите подземни убежища). По подобен начин и фекалиите се считат за храна просто променила състоянието си. Изненадващо, зъбите не са от значение да гоблините, които ги разглеждат като вид гъби, и те не се интересуват от косата, каквато, следва да се спомене, те рядко имат в изобилие.”
На това място лорд Ветинари, Патрицият на Анх-Морпорк спря да чете и се взря в празното пространство. След няколко секунди празното пространство беше засенчено от образа на Дръмнот, неговия секретар (който, следва да се спомене, беше прекарал цяла кариера превръщайки се в нещо възможно най-близко до празното пространство).
- Изглеждате замислен, милорд, - Дръмнот добави към това наблюдение възможно най-деликатния, постепенно чезнещ въпросителен знак.
- Разчувстван до сълзи, Дръмнот, до сълзи.
Дръмнот престана да бърше безупречно бляскавото черно лакирано бюро.
- Пастор Овес е извънредно убедителен автор, нали сър...?
- Действително, Дръмнот, но това не отменя основния проблем, а именно: човечеството може някак да се спогоди с джуджето, трола и дори с орка, колкото и ужасно да са се проявявали всички те на времето си, и знаете ли защо, Дръмнот?
Секретарят грижливо сгъна кърпата и се загледа в тавана.
- Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхното насилие ние разпознаваме себе си?
- О, браво, Дръмнот, ще направим от вас циник някой ден! Хищниците уважават други хищници, нали? Биха могли дори да уважават жертвата: лъвът може и да лежи до агнето, нищо, че най-вероятно след това ще стане само лъвът, но лъвът няма да лежи до плъха. Вредители, Дръмнот, цяла една раса превърната във вредители!
Лорд Ветинари поклати тъжно глава, а постоянно внимателният Дръмнот забеляза как пръстите на негова светлост за трети път този ден разгръщат страницата озаглавена „Съдове за Унгю”, и при това той като че ли, нещо доста необичайно за него си, си говореше сам...
„Те биват традиционно изготвяни от самите гоблини, от всякакви материали - от скъпоценни минерали до кожа, дърво или кост. Сред първите са някои от най фините, тънки като яйчена черупка съдове известни в света. Ограбването на гоблински селища от търсачи на съкровища търсещи последните, както и възмездието на гоблините срещу тях са оформяли човешко-гоблинските взаимоотношения чак до днешни дни.”
Лорд Ветинари прочисти гърлото си и продължи:
- Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: „Трябва да подчертая, че гоблините живеят на ръба на изчезването, често защото са били усилено докарвани до този ръб. Те оцеляват, когато нищо друго не може. Основното приветствие сред тях е очевидно „Дръж”, в смисъл „Дръж се”. Вярно, че ги ги обвиняват в ужасяващи престъпления, обаче и светът от своя страна никога не е бил добър към тях. Да си го кажем: тези, чийто живот виси на по-малко и от косъм разбират кошмарната алгебра на нуждата, където няма милост, а когато нуждата притиска до крайна степен, е, тогава идва време жените да изготвят съдовете унгю наречени „душа на сълзите” – най-красивите от всички съдове, с издялани цветенца и омити със сълзи”.
Дръмнот с безупречен усет за времето остави чаша кафе пред господаря си точно когато той завърши изречението и вдигна очи:
- „Кошмарната алгебра на нуждата”, Дръмнот. Е, това го знаем, нали, Дръмнот?
- Точно така, сър. Между другото, сър, получихме послание от Диамантния крал на троловете с благодарности за твърдата ни позиция по въпроса за наркотиците. Отлично, сър.
- Не е да сме отстъпили нещо, - отбеляза Ветинари и махна с ръка – Знаете моята позиция, Дръмнот. Нямам никакви особени възражения хората да приемат вещества, от които да се чувстват по-добре или по-доволни, или пък, като стана дума, да виждат танцуващи лилави феи, или дори, ако се стигне до там, да говорят със своя бог. Мозъкът им в крайна сметка си е техен и обществото няма право да им се меси, стига при това да не кормуват надрусани. Обаче да се продават на тролове вещества от които главите им действително да експлодират, е чисто и просто убийство, най-тежко престъпление. С радост мога да кажа, че и командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.
- Точно така, сър, и бих ли могъл да ви напомня, че той скоро ще заминава. Възнамерявате ли, собствено, да го изпратите?
Патрицият поклати глава:
- Не мисля. На него и така много му се насъбра, така че се опасявам, че моето присъствие само ще влоши нещата.
При следващите думи на Дръмнот в гласа му прозвуча намек на състрадание:
- Не се самообвинявайте, милорд. В крайна сметка и вие и командирът сте в ръцете на по-висша сила?

Негова светлост Анхският херцог командор сър Самюъл Ваймс от Анх-Морпоркската Градска Стража трескаво ръчкаше с молив в ботуша си за да спре сърбежа. Сърбежът не спираше. До сега не беше спирал. От всичките му чорапи краката го сърбяха. За стотен път той си помисли да каже на жена си, че сред прекрасните и качества, каквито тя имаше много, плетенето просто не се числеше. Но той по скоро сам би си отсякъл крака отколкото да стори така. Това би разбило сърцето и.
Чорапите обаче си бяха ужасни, толкова корави, възлести и дебели, че му се налагаше да си купува ботуши един и половина пъти по-големи от номера му. И той го правеше, защото Самюъл Ваймс, който никога не е влизал в божие място с религиозна цел, обожаваше лейди Сибил, а не минаваше и ден без с изумление да види, че и тя май му отвръщаше със същото. Той я беше направил своя жена, а пък тя го беше направила милионер. С нея зад гърба му унилото, бедно и цинично ченге стана богат и могъщ херцог. Е, той все пак беше успял да задържи онази част за циничността, а и впряг волове на стероиди нямаше да може да изтръгне ченгето от Сам Ваймс: отровата беше стигнала твърде надълбоко, до мозъка на костите му. Така че Сам Ваймс си се чешеше и си преговаряше списъка от блага за благодарене, докато не му свършиха числата за броене.
Е, имаше и черен списък, в който видно място заемаше бумащината.
Бумащина имаше винаги. Всеобщо известно е, че всеки напън да се намали бумащината довежда до допълнителна бумащина.
Разбира се той си имаше хора, които да се занимават с нея вместо него, но рано или късно и на него му се налагаше, ако не друго, да я подпише, а ако не се намереше никакъв начин да се избегне, дори и да я прочете. От това нямаше измъкване: нали във всяка полицейска дейност съществува определена вероятност торта да попадне във вятърната мелница. И тогава инициалите на Сам Ваймс трябваше да ги има черно на бяло, та светът да знае, че това е неговата вятърна мелница и, следователно, неговата тор.
Но засега той се поспря колкото да извика със слаба надежда през отворената врата към сержант Малкодупе, която временно заемаше длъжността на негов вестовой:
- Нещо ново, Веселка?
- Не и каквото мисля, че имате предвид, сър, но струва ми се че ще ви зарадва да чуете, че имаме щракс от временно заемащ званието капитан Хадок от Куирм, сър. Казва, че всичко му било наред и че наистина му се услаждал авекът , сър.
Ваймс въздъхна.
- Нещо друго?
- Пълно мъртвило, сър, - джуджето надникна през вратата – Заради жегата е, сър, твърде е горещо за кютеци и твърде лепкаво за кражби. Не е ли чудесно, сър?
Ваймс изръмжа:
- Където има полицаи, има и престъпления, сержант, да не забравяш.
- Не забравям, сър, макар че мисля, че това ще звучи малко по-добре, ако думите лекичко се поразместят.
- Май няма начин да ми се размине, а?
Сержант Малкодупе го изгледа загрижено:
- Съжалявам, сър, май тук няма обжалване. Официално капитан Керът ще вземе значката ви по пладне.
Ваймс тресна с юмрук по бюрото си и избухна:
- Не заслужавам това след цял живот посветен на града!
- Командире, ако позволите да кажа, вие заслужавате много повече.
Ваймс се отпусна на облегалката на стола си и изстена:
- И ти ли, Веселке?
- Наистина съжалявам, сър. Знам, че не ви е леко.
- Да ме изхвърлят след всичките тия години! Аз направо се молех, разбираш ли, молех се, а това хич не е лесно за човек като мене, да знаеш.
По стълбите се дочу шум от стъпки. Пред очите на Веселка Ваймс извади кафяв плик от чекмеджето на бюрото, пъхна нещо вътре, яростно го облиза, залепи го с плясък и го хвърли на бюрото, където той издрънча.
- Ето, - процеди той през зъби – Моята значка, както ми заповяда Ветинари. Сам я оставих. Да не каже някой, че са ми я взели!
Капитан Керът пристъпи в кабинета, привеждайки се леко докато минаваше през вратата. В ръката му имаше пакет, а неколцина ухилени ченгета се бяха скупчили зад гърба му.
- Съжалявам за това, сър, по-висша инстанция и прочее. Ако от това ще се почувствате по-добре, леко сте се отървали само с две седмици. Отначало тя си беше отворила устата за цял месец, - той протегна на Ваймс пакета, прокашля се и каза с принудена усмивка – Ние тук с момчетата посъбрахме туй-онуй, господин командор.
- Предпочитам нещо по-смислено като Главен полицай, - каза Ваймс грабвайки подаръка – Знаеш ли, като се замислих, ако ги оставя да ми накачулят достатъчно титли, все ще изникне някоя, от която да не ми се гади.
Той разкъса обвивката на пакета и извади много малка шарена кофичка с лопатка, за всеобщо забавление на предпазливо зяпащите.
- Знаем, че не отивате на море, сър, - започна Керът, - обаче...
- Ех да беше на море, - оплака се Ваймс – На морето има корабокрушения, на морето има контрабандисти, на проклетото му море има удавници и престъпления! Поне нещо интересно!
- Лейди Сибил казва, че ще се намерят купища забавни за вас неща, сър, - каза Керът.
Ваймс изръмжа:
- Провинция! Какво забавно може да има в провинцията? Знаеш ли, защо я наричат провинция, Керът? Защото в пустата му гадория няма нищо освен проклетите дървета, по които ще се налага да се прехласваме, ама които са си просто корави буренаци! И там е скучно! Една безкрайна неделя! И ще трябва да се срещам с разни от голямото добрутро!
- Сър, ще ви хареса. Не си спомням да сте си взел и един свободен ден, освен по ранение, - отбеляза Керът.
- И дори и тогава не престава да се тревожи и да мрънка, - включи се един глас откъм вратата.
Гласът беше на лейди Сибил, а Ваймс се усети че го е яд за това как неговите хора и се подчиняваха. Той обичаше лейди Сибил до полуда, разбира се, но не можеше да не забележи, че в последно време неговият сандвич с бекон, маруля и домат, престана да е, както му се полагаше, от бекон, домат и маруля, а стана сандвич от домат, маруля и бекон. И всичко това заради здравословността, естествено. Истинска конспирация. Защо ли не са намерили поне един зеленчук, който да е вреден, а? И между другото какво и е лошото на пърлената сланинка с лук? Има си лук, нали? И от нея се пърди, нали? Което нали е полезно за здравето? Той беше сигурен че това го беше прочел някъде.
Та значи две седмици почивни дни, с всяко ядене под надзора на жена му. Непоносимо беше и да си го помислиш, но той все пак си го мислеше. И да не забравяме за Малкия Сам, който растеше буйно. А на него, беше казала майка му, една ваканция на чист въздух щяла да се отрази добре. Ваймс не спореше. Нямаше смисъл да се спори със Сибил, защото дори и да си мислиш, че си победил, после, поради някаква недостъпна за съпрузите магия, все се оказваше, че всъщност си бил тотално заблуден.

Е, поне му беше разрешено да излезе от града с броня. Тя беше станала част от него и също толкова очукана, с изключение че в случая с бронята щърбините можеше и да се изчукат.
Докато каретата го отнасяше към половин месец идилична дрямка, Ваймс, със сина си в скута, обърна сетен взор към чезнещия в далечината град. Чувстваше се като изгнаник. Е, ако се погледне от добрата страна, в града не можеше да не изникне някое ужасяващо убийство или потресаваща кражба, които, поради извънредно важни, ако не други то поне морални причини, ще изисква личното присъствие на главата на Стражата. Ех, надежди.
Още от времето на сватбата им Сам Ваймс беше знаел, че жена му си има имотец в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му беше дала тази земя. Фактически тя му беше прехвърлила всичката недвижимост на семейството си, което семейство към тогавашния момент се състоеше само от нея. Поради старомодното си, но мило убеждение, че съпругът е този, който трябва да се занимава с притежаването. Тя беше настояла.
Периодично, съобразно със сезона, от провинциалния имот чак до дома им на Скун Авеню, Анх-Морпорк пристигаше каруца натоварена с плодове и зеленчуци, сирена и месо – всякаква продукция на имението, което той никога не беше виждал. И хич не му и трябваше да го вижда. Едно от нещата, които той знаеше за провинцията беше, че там не можеш да стъпиш от кал. Добре де, и по улиците на Анх-Морпорк не можеш да стъпиш от кал, но това беше правилният вид кал, в която той се беше калял още откакто беше проходил (и по неизбежност проподхлъзвал).
Официално имотът се казваше Крънделс, макар че винаги го наричаха Имението Рамкин. Там май имаше цяла миля поток за лов на пъстърва и, доколкото си спомняше от нотариалния акт, кръчма. Ваймс знаеше какво е да си собственик на кръчма, но се чудеше, какво ли можеше да значи да имаш поток, защото ако речем че собствеността ти е ей това, то тя направо пред очите ти изтича по течението, нали така? Което значеше, че някой друг лови риба в твоята вода, копелето му мръсно! А пък течението нагоре очевидно беше собственост на съседа от другата страна. Мазният му надут плутократ сигурно те смята за един вид бракониер, и той копеле мръсно! А пък рибата си плува където си ще, нали? Откъде да зная коя риба е моя? Може пък да ги дамгосват – това на Ваймс му се стори много провинциално. Изобщо в провинцията, за разлика от града, трябваше да си постоянно нащрек.

Нехарактерно за него лорд Ветинари се изсмя гръмко. Още малко и да започне да злорадства над поражението на врага си когато хвърли на бюрото си един брой „Анх-Морпоркски вестник” отворен на страницата с кръстословиците:
- „Кукумиформен”, тоест с формата на краставица, или разновидност скуош! Изяжте си ушите, мадам!
Дръмнот, грижливо подреждащ разни бумаги, се усмихна и рече:
- Поредният триумф, милорд?
Битката на Ветинари с главната съставителка на кръстословици на „Анх-Морпоркски Вестник” беше общоизвестна.
- Тя изглежда вече си губи хватката, - отбеляза Ветинари облягайки се на стола си, след което посочи обемен кафяв плик в ръцете на секретаря си – Това какво е, Дръмнот?
- Значката на командир Ваймс, сър, във вида, както ми бе доставена от капитан Керът.
- Запечатан ли е?
- Да, сър.
- Значи не съдържа значката на Ветинари.
- Не я съдържа, сър. Внимателно обследване на плика с върха на пръстите води до заключението, че съдържанието е празна кутия от енфие „Двоен Гръм”. Което напълно се потвърждава и с помощта на обикновено подушване, сър.
Все още въодушевен от победата си, Ветинари отбеляза:
- Но капитанът трябва да е осъзнал това, Дръмнот.
- Да, сър.
- Разбира се, това би било напълно в природата на командора, - продължи Ветинари - А и на нас не би изнасяло да е по който и да е друг начин, нали? Той е спечелил една малка битка, а човек, печелещ малки битки, ще е подходящо настроен да печели и големи.
Необичайно за него, Дръмнот малко се поколеба преди да каже:
- Да сър. Апропо, не беше ли лейди Сибил тази, която предложи пътуването до провинцията?
- Ами че да, разбира се, Дръмнот, - повдигна вежда Ветинари - Не бих могъл да си представя, кой би могъл да предположи нещо различно. Добре е известно, колко е посветен на работата си доблестният командор. Кой друг освен любящата му съпруга би могла да го убеди, че може и да си струва да си помисли за някоя друга седмица безоблачна отпуска в провинцията?
- Наистина, кой друг, сър, - завърши Дръмнот и какво повече можеше да се каже.
Господарят му явно имаше източници на информация недостъпни дори за Дръмнот, колкото и да се стараеше той. А само небесата знаеха за всички онези които се промъкваха нагоре в мрака по дългото стълбище. Така че животът в Продълговатия кабинет беше един свят на тайни, догадки и инсинуации, в който природата на истината се изменяше като цветовете на дъгата. Той знаеше това, понеже играеше немаловажна роля в спектъра. Но да знаеш, какво знае лорд Ветинари и точно какво си мисли, виж това би било психологически невъзможно, така че мъдрият човек ще приеме нещата както са и ще си гледа деловодството.
Ветинари стана и се загледа през прозореца.
- Това е град на просяци и крадци, нали Дръмнот? Гордея се, че някои от най-умелите са наши. Фактически, ако имаше такова нещо като международно състезание по кражби, Анх-Морпорк би взел купата, а вероятно и портмонетата на всички останали. Кражбата не е без своето предназначение, Дръмнот, обаче ако по инстинкт усещаме, че някои неща са по естеството си недостъпни за обикновения човек, то също така е необходимо да има и неща непозволени за богатите и могъщите.
За външен наблюдател способността на Дръмнот да разбира мисловните процеси на работодателя си би могла да изглежда чудодейна, но е изумително до колко и какви умозаключения може да доведе наблюдението върху това, какво чете лорд Ветинари, вслушването в неговите привидно случайни забележки и съотнасянето им, както само Дръмнот може да съотнася, с текущите проблеми и конюнктури. Той подпита:
- Това сега за контрабандата ли се отнасяше, сър?
- Именно, именно. Собствено в контрабандата не виждам проблем. Тя предполага достойнствата на предприемчивостта, дискретността и оригиналното мислене. Все качества, които следва да се поощряват у обикновения човек. Фактически тя не причинява толкова щети и позволява на човека от улицата известна пикантно наслада. Всеки би трябвало от време на време по малко и с удоволствие да нарушава закона, Дръмнот. Полезно е за хигиената на мозъка.
Дръмнот, чиято ментална чистота никога не е била под въпрос, почти възрази:
- Въпреки това, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът расте. И за всичко това трябва да се плаща.
- Именно, - съгласи се Ветинари - бих могъл да обложа какво ли не, но реших да обложа нещо, без което човек очевидно би могъл да мине. Не води до пристрастяване, нали?
- Някои не биха се съгласили. Наблюдава се известен ропот, сър.
Ветинари изобщо не вдигна поглед от бумагите си.
- Дръмнот, животът води до пристрастяване. Ако хората прекалят с оплакванията си, смятам, че трябва да им се изтъкне този факт, - Патрицият пак се усмихна и събра пръстите си пред себе си - Накратко, Дръмнот, известна мяра безобиден бандитизъм сред нисшите класи следва да се приеме с ведра усмивка, ако не и активно да се окуражава като здравословно за града. Но какво да правим, ако високородните и богатите тръгнат по пътя на престъплението? Собствено, ако беднякът прекарва година в затвора за кражба от глад, то колко ли високо бесило трябва да се издигне за богаташа, нарушаващ закона от алчност?
- Бих искал отново да повторя, сър, че сам купувам всичките си кламери, - намеси се припряно Дръмнот.
- Разбира се, но във вашия случай имам удоволствието да отбележа, че умът ви сияе от непорочност.
- Пазя всички квитанции, сър, - не мирясваше Дръмнот, - специално в случай че пожелаете да ги видите. - за някое време той помълча, след което рече - Командор Ваймс вече ще да е на път за Имението, милорд. Това би могло да се окаже благоприятно съвпадение.
- Именно, Дръмнот, именно, - съгласи се Ветинари с непроницаемо лице.

Имението беше на цял ден път, което за карети всъщност значеше два дни, с преспиване в хан. Ваймс прекара това време във вслушване за препускащи откъм града конници, носещи тъй желаната новина за някоя неотложна катастрофа. Обикновено Анх-Морпорк можеше да произвежда такива почти всеки час, сега обаче кой знае защо не рачи да избави несретния си син в часа на нуждата му.
Поредното слънце вече залязваше над горепосочения син, когато каретата спря пред двойна порта. След някоя друга секунда възрастен, или да го кажем направо - престарял човек изникна като че отникъде и много показно отвори споменатата порта, след което, докато каретата минаваше, застана мирно сияейки от съзнанието за добре свършена работа. Като мина портата, каретата отново спря. Сибил, която си четеше нещо, сръга съпруга си без да вдига поглед от книгата:
- Обичаят е да се даде на г-н Кофин едно пени. Едно време дядо ми държеше в каретата един мангал, уж да топли, но преди всичко да нажежава пенита до червено, след което да ги взема с щипци и да ги хвърля на вратаря. Очевидно това било забавно за всички, поне според дядо ми, но ние вече не правим така.
Ваймс се порови в кесията си за дребни, отвори вратата на каляската и излезе, за пълен шок на гореспоменатия г-н Кофин, който се притисна в живия плет, гледайки Ваймс като сгащено животинче.
- Браво, г-н Кофин, отлично представяне с резетата, добра работа, - Ваймс му подаде монетата и г-н Кофин се присви още повече, очевидно готов да хукне презглава. Ваймс подхвърли монетата във въздуха и плашливият човечец я хвана, ловко плю върху нея и се изгуби в пейзажа. Ваймс остана с впечатлението че оня бе разочарован от липсата на изцвърчаване.
- Откога семейството ви е престанало да мята монети по слугите? – попита Ваймс, като се върна на мястото си и пътуването продължи.
Сибил остави книгата си настрана:
- Баща ми го прекрати. Майка ми се оплака. Вратарите също.
- Има си хас да не се оплачат!
- Не, Сам, те се оплакаха за спирането на обичая.
- Но това е унизително.
Сибил въздъхна:
- Да, знам, Сам, но също така е и пари на аванта, виждаш ли. По времето на прадядо ми, в по-спорни дни, човек можеше да си изкара по шест пенса на ден. А понеже старецът почти постоянно беше накиснат в ром и бренди, той често подхвърляше и по някой долар. Ама имам предвид от старите истински долари от чисто злато. С един такъв човек можеше да си живее доста добре цяла година, особено по тези места.
- Да, но… - започна Ваймс, но жена му го прекъсна с усмивка. Тя си имаше специална усмивка за такива случаи – топла и дружелюбна и изваяна от гранит. Така че или спираш да говориш за политика или се набиваш право в нея, без да пострада никой освен теб. Той мъдро (а ох колко добре беше научил тази мъдрост) се ограничи да се загледа през прозореца.
Когато портата остана зад тях, той продължи да се вглежда в сгъстяващия се здрач за голямата къща, която трябваше да е центърът на всичко това. Да, но тъй и не я видя, докато те пътуваха по алея с дървета, после през нещо, което някой нещастен поет сигурно щеше да нарече „китни пасбища”, изпъстрени с нещо, което според Ваймс почти със сигурност ще да са били овце, през някакви маникюрирани гори, докато не стигнаха мост, който щеше да си е на мястото дори и в Анх-Морпорк . Мостът пресичаше нещо, което на Ваймс отначало му се стори че е декоративно езеро, но се оказа че било много широка река. Още докато трополяха царствено по него, Ваймс забеляза голяма лодка движеща се срещу течението посредством неясно какво (но ако се съди по миризмата, имащо нещо общо с говеда). И в този момент Младия Ваймс рече:
- Я, тези каки нямат никакви дрехи! Те ще се чипкат ли?
Ваймс кимна разсеяно, понеже тази тема с голите каки не беше нещо което да обсъждаш с шестгодишно момче. Във всеки случай вниманието му беше все още в лодката – водата се пенеше от всичките и страни, а моряците на палубата направиха нещо, което може и да е било моряшки жест, към лейди Сибил (или пък, като нищо може да е било и към някоя от голите девойки).
- Ама това е река, нали? – поиска да се увери Ваймс.
- Река Куир, - отговори лейди Сибил – Водосборният и басейн обхваща повечето от Октариновите степи, а устието и е в Куирм. Ако си спомням правилно, обаче, повечето хора я наричат „Коварната ни”. Има си характер, но като дете много харесвах тези речни корабчета. Бяха наистина чудесни.
Каляската се сурна надолу по моста, после се заизкачва по дългия път до, ами че да, до величествената резиденция, която (мислеше си Ваймс) сигурно ще да се казва така, защото според размера на имота, трябваше да е поне на някое величество. На моравата отпреде имаше стадо елени, а още по-голямо стадо хора се беше струпало около каквото очевидно беше парадната врата. Разделяха се на две редици сякаш се канеха да посрещат младоженци. Ама бяха всъщност нещо като почетна стража, и трябваше са повече от триста души, като се почне от градинари и се стигне до лакеи, всичките опитващи се да се усмихват, и не успяващи кой знае колко. На Ваймс това му напомни парадите на Стражата.
Двама лакеи се сблъскаха в старанието си да поставят стъпенка пред вратата на каретата, а Ваймс тотално развали хаира на всички като излезе от другата врата, а после измъкна от там на ръце и лейди Сибил.
Посред гмежта от изнервен народ се мярна приятелско лице – на Уиликинс, иконома и изобщо личния прислужник на Ваймс от града. Поне за това Ваймс беше непреклонен. Ако ходи в провинцията, значи ще си води Уиликинс, и толкоз. Той изтъкна на жена си, че Уиликинс несъмнено не е полицай, така че това не е като да си взема и работа за вкъщи. И вярно си беше.Уиликинс несъмнено не беше полицай, защото повечето полицаи не знаят как да разкрасят някого със счупена бутилка без да си изпопорежат ръцете, нито как от обикновени кухненски принадлежности да си направят оръжия с ограничено, но много точно поражение. Уиликинс си имаше минало, което проличаваше когато му се случеше да разреже печена пуйка. И сега, като зърна нашарената му с белези, но позната усмивка, Младият Сам притича през редиците объркан персонал и прегърна иконома през коленете. Уиликинс от своя страна хвана Младия Сам, обърна го с главата надолу, завъртя го вихрено и внимателно го върна обратно на чакъла, което си беше страхотно забавление за едно шестгодишно момче. Ваймс се доверяваше на Уиликинс. А той се доверяваше на малцина. Твърде много години като ченге те правят особено придирчив в това отношение.
- А сега какво правим? - прошепна той навеждайки се към жена си, защото тези редици тревожни полу-усмивки го изнервяха.
- Каквото си поискаш, скъпи, - отвърна тя – Ти си шефът. Да не би досега да не си командвал парада на Стражата?
- Да де, ама там знам кой е всеки, и какъв чин има и, ами, всичко! И в града никога не е било така!
- Да, скъпи, това е защото в Анх-Морпорк всеки знае командир Ваймс.
Е, мечка страх, мен не страх, нали? Ваймс се приближи до един човек с пооръфана сламена шапка, лопата и, когато Ваймс наближи, състояние на тих ужас по-тежко дори от това на самия Сам Ваймс. Ваймс протегна ръка. Човечецът я зяпна, сякаш досега никога не е бил виждал ръка. Ваймс намери сили да каже:
- Здрасти, аз съм Сам Ваймс. А ти?
Човекът се озърна в търсене на помощ, поддръжка, инструкции или път за бягство, но не намери нищо. Тълпата беше потънала в мъртва тишина.
- Уилям Лакеев, ваша светлост, ако така благоволите де.
- Драго ми беше да се запозная, Уилям, - Ваймс отново си протегна ръката, пред която Уилям насмалко не се огъна с цялото си тяло, преди да я поеме в длан на усет като вехта кожена ръкавица.
Така значи, помисли си Ваймс, не било чак толкова страшно. И той продължи нататък из непознатата му територия с:
- И какво работиш тук, Уилям?
- Градинар, - измънка Уилям и вдигна лопатата си между себе си и Ваймс, едновременно за защита и като веществено доказателство №1 в подкрепа на неговата редовност. Понеже самият Ваймс беше не по-малко сконфузен, той се измъкна с опитване остротата на сечивото с пръст и измърморване:
- Добре поддържана, както виждам. Отлично, г-н Лакеев.
Той подскочи, когато някой го потупа по рамото и жена му каза:
- И ти отлично, скъпи, но всъщност беше нужно само да се изкачиш по стъпалата и да поздравиш иконома и домакинката за прекрасното представяне на персонала. А ако искаш да си побъбриш с всички наред, целият ден е пред нас.
И с тези думи лейди Сибил хвана здраво съпруга си под ръка и го поведе нагоре по стъпалата през строя шашардисани погледи.
- Добре де, - прошепна той – ясно за лакеите, готвачите и градинарите, ама кои са тези типове с дебелите куртки и бомбетата? Бирниците ли са ни погнали?
- Това би било крайно маловероятно, скъпи. В действителност това са част от горските.
- Шапките им нещо не ми пасват с тях.
- Нима? Фактически те са разработени от лорд Бомбе с цел защита на лесничеите от злонамерени нападения на бракониери. Твърди се, че били изненадващо здрави, и много по-добре от стоманени шлемове, защото го нямало неприятното дрънчене в ушите.
Явно неспособни да прикрият недоволството си, че на новия им господар му е скимнало да се ръкува с някакъв си градинар преди да се обърне към тях, икономът и домакинката, споделящи си традиционните талия и руменина, които Ваймс беше свикнал да очаква в подобни случаи, осъзнаха, че господарят не е дошъл при тях, така че сами се насочиха към него с цялата бързина, която им позволяваха закръглените им крака.
Ваймс знаеше за живота под голямото стълбище, о да, да пукнат дано, знаеше! До не отдавна полицай изпратен до господарска къща ще бъде отпратен да заобиколи през задния вход за да опандизи някое разревано слугинче или някое не особено умно момче за лъскане на обувките, обвинени без никакво доказателство в кражбата на някой пръстен или четка за коса със сребърна дръжка, която господарката сигурно ще намери по-късно, може би след като си допие джина. Не беше това работата на ченгетата, въпреки че в действителност баш това си беше. Въпрос на привилегии, а младият Ваймс едва си беше заслужил първия чифт полицейски ботуши, когато неговият сержант му бе обяснил, какво значи това. Частен закон - ей това значеше. По онова време на влиятелния човек можеше да му се размине какво ли не, стига да има правилния акцент, правилата емблема на вратовръзката си и правилните приятелски кръгове, а някой млад полицай на който му скимнеше да протестира, можеше да изхвърчи от работата си без препоръки.
Е, сега вече не беше така, ама хич.
Но в онези дни младият Ваймс смяташе икономите за двойни предатели, така че намръщеният му поглед направо изкорми едрия мъж в черния фрак. Фактът, че онзи леко кимна на Ваймс, не подобри положението. Ваймс живееше в свят, където се козируваше.
- Аз съм Силвър, икономът, ваша светлост, - произнесе с предпазлив укор човекът.
Ваймс тутакси го сграбчи за ръката и я стисна с плам:
- Драго ми е, г-н Силвър!
- Силвър, сър, без „господин”, - премигна икономът.
- Много съжалявам, господин Силвър. Та как ви беше малкото име?
Лицето на иконома беше истинска картинка:
- Силвър, сър! Само Силвър!
- Е, господин Силвър, - продължи Ваймс, - аз винаги твърдо съм вярвал, че като се мине оттатък панталоните, всички мъже са еднакви.
- Може и да е така, сър, - произнесе вдървено икономът - аз обаче съм, и винаги, господин командор, ще си бъда Силвър. Добър вечер, ваша светлост, - той се обърна - и добър вечер, лейди Сибил. Минаха поне седем или осем години откакто тук се е отбивал някой от семейството. Бихме ли могли да се надяваме на нови посещения в бъдеще? И ще благоволите ли да ви представя на жена ми, мисис Силвър, домакинката, с която предполагам досега не сте се срещали?
Ваймс не можа да се спре да не преведе наум тази малка реч: „Яд ме е, че ме пренебрегна, за да се ръкуваш с някакъв си градинар…”, което за да сме честни, не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чисто и неудържимо притеснение. Та значи, преводът продължаваше: „… и сега се боя, че няма да се погаждаме добре в обозримо бъдеще”.
- Ей, чакай малко, - каза Ваймс - ами че жена ми също, знаете ли, е Светлост, което си е повече от просто лейди. Сиб… нейна светлост ме накара да разуча диаграмата.
Лейди Сибил познаваше съпруга си също както на хората живеещи до вулкан им се налага да разпознават настроенията на съседа си. Важното е да се избегне голямото бум.
- Сам, аз бях „лейди Сибил” за цялата прислуга и в двете къщи още от малко момиченце, така че разглеждам „лейди Сибил” като мое име, поне сред хора, които съм свикнала да считам за приятели. И ти знаеш това! - а наум добави, че всички си имаме прищевките, дори и ти, Сам.
И като остави да витае във въздуха това парфюмирано мъмрене, лейди Сибил се ръкува с иконома и се обърна към сина си:
- А за теб, Млади Сам, е време за лягане, веднага след вечеря. И без никакви спорове.
Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във входната зала, която във всякакво отношение си беше оръжейна. Или поне винаги ще бъде оръжейна в очите на един полицай, макар че без съмнение за Рамкиновци, които бяха окачили тук мечове, алебарди, саби, боздугани, копия и щитове по всички стени, сбирката не ще да е била нищо повече от малко историческа мебелировка. Посред всичко това се мъдреше огромният герб на рода Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи девизът: „Каквото е наше, пазим го”. Така да се каже нещо като… намек.
Скоро след това лейди Сибил се оказа заета в обширното перално и гладилно помещение заедно със слугинята Чиста, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Младия Сам и която и той и жена му смятаха, че се разбира с Уиликинс, макар че какво точно разбираха, си оставаше в сферата на догадките. Двете жени бяха затънали в любимото женско занимание да вадят дрехи от едни неща и да ги пренареждат в други. Което можеше да продължи дълго, особено ако, както сега, включваше церемонията с вдигането на някои неща на светло и тъжното въздишане.
Като нямаше какво друго да прави Ваймс се върна на великолепното стълбище, където запали пура. Сибил беше непреклонна по въпроса за непушенето вкъщи. Глас из-зад гърба му каза:
- Няма нужда от това, сър. В имението има доста добра пушалня, с механично устройство за проветряване, което е много шик, сър, повярвайте ми на думата, не се виждат всеки ден тези неща.
Ваймс остави Уиликинс да го води. А пушалнята вярно излезе доста добра, помисли си Ваймс, не че той досега имаше много опит с тях. В нея имаше голяма маса за билярд и, по стълбите надолу, изба с повече алкохол, отколкото можеше да си позволи да зърне един отказал се алкохолик.
- Нали им казахме, че аз не пия, Уиликинс?
- О да, сър. Силвър твърди, че в Имението намират за подобаващо, доколкото си спомням точните му думи: да поддържа избата пълна в готовност за посещения.
- Е, според мен тогава тея благинки не бива да стават зян, Уиликинс, така че що не идеш да си сипеш, аз черпя.
Уиликинс видимо потръпна:
- О не, сър, в никой случай не бих сторил това, сър.
- Защо не, бе човече?
- Ами просто не се прави така, сър. Бих станал за посмешище пред Лигата на Джентълмените на Служба при Джентълмени, ако бях толкова разпасан, че да пия заедно с работодателя си. Това би значило да се простирам оттатък чергата си, сър.
Ваймс се почувства оскърбен до дъното на горе-долу егалитарната си душа.
- Знам къде се простираш, Уиликинс, - рече строго той - и то е където се простирам и аз, като опре ножа до кокала. Който от нас и да държи ножа.
- Вижте, сър, - почти се примоли Уиликинс – Нали все пак от време на време трябва да се спазват поне някои правила. Значи, точно сега аз няма да пия с вас, понеже щото не е Прасоколеда, нито раждане на наследник, които се считат като изключения. Но пък ще мина на приемливата алтернатива, която е да изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.
Добре де, помисли си Ваймс, всички си имаме невинните чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс хич няма да са невинни, ако сте в тъмна уличка и той ти е ядосан. Но погледът му просветля, когато се съсредоточи върху свещенодействията на Уиликинс в отлично заредения коктейл-бар, грижовно пускащ съставки в стъкления шейкър .
Трябваше да е невъзможно да се постигне усещането за алкохолно питие без в питието да го има самия алкохол, но сред уменията, които Уиликинс беше придобил (или може би откраднал) в течение на годините, беше способността да замеси съвършено безалкохолна смеска, в която обаче да има почти всичко, което може да искаш от алкохола. Люти чушки, краставички, джинджифил и чили присъстваха някъде там в бъркоча, но да се простираш оттатък това с излишни въпроси беше… ами оттатък чергата.
Веднъж хванал тържествено чашата в ръка, Ваймс се облегна и попита:
- Персоналът как е, Уиликинс?
- О, - понижи глас Уиликинс – те покрадват по мъничко, сър, но нищо повече от обичайното. Всеки свива по нещо, то си е удобство на службата и навсякъде си е така.
Ваймс се усмихна от вида на почти театрално вдървената физиономия на Уиликинс и произнесе гръмко за скрития слушател:
- Съвестен служител значи е тоя Силвър, а? Радвам се да го чуя.
- На мен поне ми се струва свестен, сър, - слугата изви очи накъм небесата и посочи с пръст една решетчица на стената: отвора на прословутото устройство за проветряване, което несъмнено се нуждаеше от човек зад кулисите, който да му пренавива пружините, а да не би някой иконом достоен за внушителното си шкембе би пропуснал възможността да види какви ги мисли новият господар? Ще пропусне, дръжки.
Удобство на службата значи? Разбира се, че народът ще тафи. Няма нужда от доказателство. То си е в човешката природа. Той постоянно беше предлагал на Сибил (не би посмял да настоява) да затворят кепенците на имението и да го продадат на някой, който наистина би искал да живее в тази, както той беше чувал, прогнила и мразовита пущина можеща да подслони цял полк. Сибил обаче не щеше и да чуе. Тя била имала топли детски спомени от тук, как се катерела по дървета, как се къпала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и прочие идилични селски забавления, които за Ваймс бяха далечни като до луната, предвид че заниманията на неговото детство се свеждаха най-вече до оцеляването. В река Анх човек също можеше да лови риба, стига много да внимаваш да не хванеш нещо. Защото да се чуди човек какво можеше да хванеш ако позволиш и на една капчица от Анх да влезе в устата ти.

Беше тежък ден, а последното нощуване в хана не беше нито здравословно нито отморяващо, но преди да се отпусне в огромното легло Ваймс отвори прозореца и се загледа в нощта. Вятърът шепнеше сред дърветата… Ваймс не одобряваше особено дърветата, Сибил обаче ги харесваше, значи от него да мине. Неща, за които не му се и помисляше, шумоляха, бухаха, бръщолевеха и внезапно пощуряваха в мрака отвън. Той не знаеше, какво са те и се надяваше никога да не узнае. Може ли човек да заспи на такъв шум?
Той се присъедини към жена си в леглото, макар и докато я намери трябваше някое време да се помята. Тя му беше заръчала да остави прозореца отворен за да бил пуснел някакъв си предположително свеж въздух, така че Ваймс лежеше немил-недраг, напъвайки слуха си за успокоителния шум от някой пияница прибиращ се вкъщи, или от кавга с файтонджията заради повръщаното на седалката, или за някой уличен кютек, семейна свада или дори пронизителен писък, всичко това периодично съпровождано от боя на градските часовници, прочути с това, че нито един от тях не съвпадаше с никой друг. Или за по тихи звуци, като грохота на шоколадените коли на събирачите на нощни гърнета на Хари Краля. А най-хубавото бяха виковете на нощните стражари: „Дванадесет часа и всичко е наред!”. До не много отдавна на всеки който би опитал да вика така, още преди да отзвучи ехото, вече ще са му откраднали звънеца, шлема, а най-вероятно и ботушите. Да, но не и в днешни дни! Вникойслучайно! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс и всеки който рече да се изрепчи с престъпни мотиви на патрулиращ стражар, ще чуе свиркането на свирката и много скоро ще научи, че ако някого ще го наритат отзад, това няма да бъде стражарят. Дежурният стражар винаги си даваше труда да провъзгласи часа с театрална яснота и изумителна точност в района на Скун Авеню №1, така че командирът със сигурност да чуе. А сега Ваймс наврял глава под издутата възглавница напразно се мъчеше да не чува ужасната и непрестанна липса на онези шумове, чието пропускане винаги събуждаше човек свикнал години наред всяка нощ да игнорира идващия точно с времето си звук.
В пет часа призори обаче Майката Природа натисна бутона и целият свят полудя: всяка проклета птица или добитък, а ако се вярва на звуците, и някой друг алигатор се занадпреварваха да бъдат чути. Какафонията не стигна веднага до Ваймс. Гигантското легло ако не друго поне имаше неизчерпаем запас от възглавници. Ваймс беше голям фен на възглавниците ако се случеше да спи на чуждо място. Такива неща като една две жалки торбички с перушина като случайна добавка към леглото на него не му минаваха, о не! Той обичаше възглавници, в които да може да се зарови и да превърне в нещо като пухкава крепост, само с тясна дупка да кислород.
Противният калабалък вече заглъхваше, когато той изплува на одеялната повърхност. О да, сега си спомни още една проклета подробност за селото. То ставаше твърде рано. А командирът беше по навик, необходимост и наклонности нощна душа, понякога дори целонощна; крайно неприсъща му беше идеята за два пъти седем часа през един ден. От друга страна надушваше бекон и след миг в стаята влязоха две притеснени млади жени носещи подноси върху сложни метални неща, които като се разгънат правиха почти, но не и съвсем невъзможно да седнеш и да изядеш съдържащата се там закуска.
Ваймс премигна. Закуската весело му се блещеше насреща! А обикновено Сибил считаше за свой съпружески дълг да се погрижи съпругът и да живее вечно, и вярваше, че тази похвална цел можеше да се постигне като го храни с прочистващи стомаха ядки, зърнища и йогурт, който според Ваймс не беше нищо повече от сирене каращо го лабаво. Да не говорим за прискърбното осквернение на неговия сандвич с бекон, салата и домат за обяд. Невероятно но факт: по този повод стражарите се подчиняваха на жената на шефа им до последната буква, а ако шефът крещеше и тропаше с крака, (което си беше съвършено разбираемо, че дори простително, след като един мъж биваше лишен от законния си къс прегоряло свинско) те му се позоваваха на инструкциите дадени им от жена му, сигурни че всички заплахи с уволнение са празни и дори да бъдат изпълнени, ще бъдат незабавно отменени.
Сега обаче Сибил се появи измежду възглавниците и му напомни:
- Взел си си почивни дни, скъпи.
През почивните дни беше позволено да се ядат също и пържени яйца, както той си ги обичаше, и наденички. Но за съжаление не и пръжки, които дори и за празник очевидно си оставаха грях. Кафето обаче беше гъсто, черно и сладко.
- Ти спа много добре, - отбеляза Сибил, докато Ваймс се блещеше на неочакваната щедрост.
- Съвсем не, скъпа, даже не мигнах, повярвай ми, - възрази той.
- Сам, ти цяла нощ не спря да хъркаш. Чух те!
Опитът на Ваймс в съпружеските умения го спря от всякакви по-нататъшни коментари освен:
- Наистина ли? О, съжалявам.
Сибил прегледа купчинката писма в пастелни цветове, добавени към подноса със закуската й и рече:
- Е, новините са се разпространили. Херцогиня Сувеньор ни кани на бал, сър Хенри и лейди Брулейни ни канят на бал, а пък лорд и лейди Трипръст ни канят, представи си само, на бал!
- Е, всичките тези покани съм…
- Да не си посмял, Сам! - предупреди го жена му и Ваймс завърши неловко:
- … са ми май малко в повече. Нали знаеш, че не танцувам, скъпа, само ще се кламбуцам и ще те настъпвам по краката.
- О, танците, разбираш ли, са предимно за младежта. Хората идват на лековити бани в Бекон-насред-Ръжта, малко надолу по пътя. Но истинската причина е се намерят подходящи джентълмени за дъщерите им, заради което са баловете, почти непрекъснати балове.
- Валса още криво-ляво ще го изкарам, - склони Ваймс - понеже той е само до бройка, но нали знаеш, че няма да понеса онези скокливите като „Обери върбата” или „Гей Гордън” .
- Не се притеснявай, Сам. Повечето възрастни мъже сядат някъде да си пушат или да смъркат енфие. Тези които търсят подходящите годеници за дъщерите, са майките. Как се надявам приятелката ми Ариадна да намери приемливи съпрузи за нейните момичета. Тя има шестозначки, нали разбираш, много рядко нещо. Разбира се Мейвис е много набожна, а винаги се намира по някой млад викарий търсещ си жена и, преди всичко, зестра. А Емили е русо миньонче, отлична готвачка, само че твърде се притеснява заради прекомерния си бюст.
- Тогава подозирам, - предрече Ваймс зареял поглед в тавана. - че тя не само че ще си намери съпруг, а съпругът сам ще намери нея. Кажи го: мъжка интуиция.
- Следващата е Фльор, - не клъвна на стръвта Сибил. - Тя, доколкото разбрах, прави чудесни боненца. И, ами, Аманда, струва ми се. Която май много се интересува от жаби, макар че се боя, че изглежда не съм чула добре майка й, - тя се замисли за момент и добави - А, и освен това Джейн. Доста чудато момиче, според майка и поне, която изглежда не знае, какво да прави с нея.
Липсата на интерес у Ваймс към чедата на други хора нямаше граници, но той все пак можеше да брои:
- А последната?
- О да, Хърмаяни, с нея може и да е по-сложно, тъй като тя доста скандализира семейството си, поне според самите тях.
- С какво.
- Станала е дърварка.
Ваймс се замисли за малко и отсъди:
- Ами скъпа, всеобщо призната истина е, че мъж с много дървен материал не може да не мечтае за жена която да знае как да оправи голям корав…
- Сам Ваймс, - прекъсна го рязко Сибил - изглежда възнамеряваш да направиш неделикатна забележка?
- Май я отгатна преди мен, - ухили се Ваймс - Обикновено успяваш преди мен, признай си.
- Може и да си прав, скъпи, - отвърна тя - но то е само за да спра теб да го кажеш на глас. В крайна сметка ти си Анхският Херцог и, съгласно мнозина, дясната ръка на Ветинари, което означава, че би била препоръчителна известна доза благоприличие, не мислиш ли?
На някой ерген това можеше и да му се стори ненатрапчив съвет. За един опитен съпруг обаче си беше заповед, при това още по-строга, понеже беше дадена деликатно.
Така че когато сър Самюъл Ваймс, Командорът Ваймс и Негова Светлост Анхският Херцог излязоха за закуска, всички те се държаха най-примерно. Не и някои други хора, както се оказа.
В коридора до вратата на спалнята една слугиня с метла хвърли един трескав поглед към появилия се Ваймс и внезапно му обърна гръб. И така си и остана втренчена в стената. Изглежда трепереше от страх, а според опита на Ваймс, последното нещо, което можеше да опита един мъж в такива обстоятелства, беше да я попита нещо, или, още по-лошо, да предложи ръка на помощ. Това можеше да предизвика писък. Тя сигурно е просто срамежлива, - каза си той наум.
Да, но срамежливостта май излезе заразна: по пътя му надолу по сградата разни слугини разнасяха подноси, метяха и бършеха прах, но всеки път когато той се доближеше до някоя, тя пъргаво му обръщаше гръб и се втренчваше в стената като че ли животът и зависеше от това.
Когато стигна до дългата галерия обрамчена с портретите на предците на жена му, на Ваймс му писна, и когато поредната девойка носеща поднос с чай се завъртя около оста си като балеринка от музикална кутия, той каза:
- Прощавайте, госпожице, ама толкова ли съм грозен?
Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита, защо е толкова груба, нали? Тогава защо в името на произволни три бога тя хукна да бяга посред дрънчене на тресящ се порцелан? От всички многочислени Ваймсовци, този който пое нещата в свои ръце, беше командор Ваймс (Херцогът щеше да е твърде заплашителен, а Дежурният по Черна дъска просто нямаше да се оправи):
- Спри на място! Остави подноса си и бавно се обърни насам!
Тя спря с поднасяне, ама наистина поднесе, обръщайки се грациозно все така стискайки подноса, докато плъзгането и не спря, и остана на място треперейки от притеснение, докато Ваймс не я настигна и не попита:
- Как се казвате, госпожице?
- Ходжис, ваша милост, - отговори тя гледайки настрани - Много съжалявам, ваша милост.
Съдините не преставаха да тракат.
- Виж сега, - продължи Ваймс, - с цялото това дрънчене не мога да си чуя мислите! Що просто не го оставиш на пода, внимателно, а? Нищо лошо няма да ти се случи, но аз бих искал да знам, с кого говоря, ако обичаш.
Лицето и неохотно се обърна към него.
- А така, - окуражи я Ваймс - Госпожице, ъ… Ходжис, какъв е проблемът? И няма нужда да бягате от мен, нали?
- Моля ви, сър, - изхленчи момичето, шмугна се към най близката тапицирана в зелено врата и изчезна.
Едва в този момент Ваймс забеляза, че малко зад него има още една слугиня, практически маскирана заради тъмната си униформена престилка, обърната към стената и, точно така, трепереща. Тя със сигурност бе свидетелка на всичко случило се, така че той предпазливо се приближи до нея и каза:
- Няма нужда да ми казвате нищо. Просто кимайте или клатете глава за да или не, като ви задам въпрос. Разбрахме ли се? - последва едва-едва доловимо кимване - Отлично, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш каквото и да е?
Още едно микроскопично кимване.
- А има ли вероятност да загазиш, понеже аз ти говорих?
Слугинята, проявявайки изобретателност, сви рамене.
- Ами другото момиче?
Все още с гръб към него, скришното момиче изпъна ръка с многозначително сочещ надолу палец.
- Благодаря, - освободи информаторката си под прикритие Ваймс - Помощта ви беше много ценна.
Той се върна замислен нагоре по стъпалата, посред шпалир от обърнати гърбове, и за голяма своя радост срещна Уиликинс в пералнята наблизо. Камериерът не обърна гръб на Ваймс , което си беше облекчение.
Той сгъваше ризи с грижливостта, с която в друг случай би се погрижил за спретнатия разрез на трофейно ухо от победен враг. Когато маншетите на собственото му безупречно чисто сако леко се дигнеха можеше да се зърне част от татуировката на китката му, но за щастие не и да се разчете.
- Уиликинс, - попита Ваймс - каква е тази работа с въртеливите слугини?
- Стар обичай, сър, - подсмихна се Уиликинс - Има си причина, разбира се… както обикновено винаги има, макар и да звучи безбожно тъпа. Да прощавате, господин командор, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите въртеливите слугини да си се въртят, докато не посвикнете с нещата тук на село. Освен това нейна светлост с Младия Сам са в детската.
Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко плесенясал рай.
От гледна точка на роднини Ваймс винаги бе живял в оскъдица. Малцина са петимни да се разчуе, че техният далечен прародител е бил кралеубиец. Всичко това, разбира се, беше древна история, и новият Анхски херцог намираше за смайващо, как в днешни дни историческите книги възхваляват Каменоликия - стражаря който екзекутира злия коронован копелдак и (вече официално) направи първата крачка към отвоюването на свободата и законността. Историята е това, което я направят хората, както беше научил Ваймс, а лорд Ветинари имаше достъпа и ключовете за богат асортимент механизми за убеждаване, останали по щастлива случайност от времето на кралеубийството и понастоящем поддържани все така добре смазани в мазето. Никакъв спор, че историята е това, което я направиш, а лорд Ветинари можеше да я направи… каквото си поиска. Така че скверният кралеубиец чудодейно изчезна (даже никога не е бил съществувал, имате грешка, господине, никога не съм го чувал, няма такъв филм) и заменен от героичния макар и трагически не разбран от съвременниците си тираноубиец Ваймс Каменоликия, славният прародител на високоуважавания Негова светлост херцога на Анх, командор сър Самюъл Ваймс. Чудно нещо е това - историята, променлива като морето, и сега Ваймс бе понесен от прилива.
Семейството на Ваймс обаче бе живяло поколение за поколение. Нямаше наследствени реликви, фамилни скъпоценности, гоблени бродирани от отдавна умрели лели, нито интересни стари вази на тавана на баба ти, които да се надяваш, че въодушевеният младеж знаещ всичко за антиките ще ти каже че стрували хиляда долара, така че да можеш да се пръскаш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само някои неплатени дългове. Тук обаче в игралната стая бяха грижливо подредени поколения и поколения играчки, някои леко позахабени от дълга употреба, особенно люлеещото се конче, което практически си беше в реален размер и имаше истинско кожено седло с инкрустации от истинско (както за своя почуда установи Ваймс като ги потърка с пръст) сребро. Още имаше крепост, достатъчно голяма за едно дете да я отбранява застанало отвътре, както и разнообразни обсадни оръжия в детски размер за да я щурмува, може би с помощта на безчет кутии оловни войничета, всичките най-подробно и фино боядисани в правилните униформи и снаряжение на различни полкове. За насмалко и Ваймс щеше да клекне да си поиграе с тях. Имаше модели на кораби и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасяващ миг Ваймс се беше зачудил, дали то не е истинска мечка, в препариран вид. Имаше катапулти, бумеранги и планери… и посред всичко това Младият Сам бе застинал, почти разреван от усещането, че колкото и да се мъчи, няма да успее да си играе с всичко наведнъж. Доста голяма разлика от детството на Ваймс с игрите на говненица с истински говна.
Докато зеницата на очите им неуверено възсядаше люлеещото се конче, което имаше плашещо големи зъби, Ваймс каза на жена си за възмутителното въртене на слугините. А тя просто сви рамене и рече:
- Това им е работата, скъпи. Така е отдавна.
- Как може да говориш така? Толкова е принизяващо!
Лейди Сибил си беше изработила съвършено спокоен и изпълнен с разбиране тон за случаите, когато трябваше да се оправя с мъжа си:
- Това е, защото строго погледнато, те са принизени. Работата им е да обслужват хора, които са много по значими от тях. А на челно място в списъка на значимите хора си ти, скъпи.
- Но аз не се мисля за по-значим от тях! - ядоса се Ваймс.
- Мисля, че знам, какво имаш предвид, и то ти прави чест, и то каква чест, - отвърна Сибил - но по същината си това което каза, е пълна дивотия. Ти си херцог, командирът на Стражата и… - тя се замисли.
- Дежурен по Черна дъска, - завърши на автоматик Ваймс.
- Да, Сам, най-високата почест, която би могъл да окаже кралят на Джуджетата, - очите на Сибил проблеснаха - Дежурният по Черна дъска Ваймс: този който може да изличи каквото е писано, който може да изчисти това което е отколе. Това си ти, Сам, и ако бъдеш убит, световните канцеларии ще пощръклеят, обаче, Сам, за съжаление смъртта на една слугиня няма да ги смути, - тя вдигна ръка усещайки, че той понечи да се намеси и уточни: - Знам, че теб ще те е грижа, Сам, но колкото и чудесни момичета несъмнено да са те, боя се че ако умрат, семействата им и, възможно, някой младеж, ще бъдат безутешни, но целият останал свят изобщо няма да забележи. И ти, Сам, знаеш, че това е вярно Ако обаче ти бъдеш убит, колкото и да е ужасна самата мисъл, а мен тя наистина ме ужасява всеки път когато излизаш по служба, то не само Анх-Морпорк, а целият свят ще научи мигновено. Може да започнат войни, а подозирам че положението на Ветинари ще стане леко несигурно. Ти си по-значим от момичетата от персонала. По-значим си от всекиго в Стражата. Мисля че бъркаш значимостта с достойнството, - тя бързо целуна угриженото му лице - Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, ти си се издигнал, и заслужаваш издигането си. Нали знаеш че каймакът излиза винаги най-отгоре!
- Изметта също, - вметна без да помисли Ваймс и веднага съжали за казаното.
- Как смееш да говориш така, Сам Ваймс! Ти може и да си бил диамант в калта, но отдавна си се шлифовал! А вари го, печи го, съпруже мой, обаче въпреки че вече не си човек от народа, но е ясно, че си човек за народа, и мисля че на народа така му е много по-добре, чуваш ли какво ти говоря?
Младият Сам вдигна обожаващ поглед към баща си, разлюлявайки люлеещото се конче до галоп. И притиснат между сина си и съпругата си Ваймс нямаше къде да ходи. Той изглеждаше толкова омърлушен, че лейди Сибил, както е обичаят на съпругите, реши да отпусне малко утешение:
- В крайна сметка, Сам, ти нали очакваш от твоите хора да си изпълняват задълженията? Също така и домакинката очаква момичетата и да изпълняват техните.
- Но това е съвсем различно, ама нищо общо няма. Ченгетата следят населението и аз никога не съм им казвал, че не могат да прекарват времето си с когото и да е. В крайна сметка нали този някой може и да предостави полезна информация.
Ваймс знаеше, че технически погледнато, това не беше вярно, защото по повечето улици в града всеки видян да дава на ченге повече полезна информация от това, колко е часа, скоро ще има нужда от сламка за да се храни. Но аналогията си я биваше поне, помисли си той, или по-точно щеше да си помисли, ако беше човек който използва без причина думата „аналогия”. И само защото си част от нечий персонал не значи че трябва да се държиш като някаква навивна играчка…
- Да ти кажа ли, каква е причината за въртящите се слугини, Сам? - поде Сибил, когато Младият Сам гушна мечето, което го стресна като изръмжа - Учредено е по времето на дядо ми по настояване на баба ми. По онова време постоянно канехме тълпи от гости. Естествено някои от тези гости се оказваха млади мъже от най-добрите семейства в града, доста добре образовани и изпълнени с, да го кажем така, жизненост, - Сибил погледна към Младия Сам, който за нейно облекчение беше погълнат от подреждане на войничета. - Слугините от друга страна, по естествения ред на нещата, не са особено образовани, и със срам трябва да призная, че може и да са били мъничко по-сговорчиви от нужното към хора, които са смятали за висшестоящи, - тя се изчерви и посочи с ръка Младия Сам, който за нейна радост все още не обръщаше внимание, - Сигурна съм че ти се проясни картинката, Сам? Абсолютно съм сигурна, а пък баба ми, която ти почти със сигурност щеше да намразиш, имаше чувство за приличие, поради което нареди всички слугини не само да се въздържат от разговори с гости от мъжки пол, но и да не ги гледат в очите, под страх от уволнение. Може и да кажеш, че от добри намерения я е избило на жестокост, но не е било кой знае каква жестокост, като се замислиш. И в пълнотата на времето слугините излизали от Имението с отлични препоръки и не са се срамували да носят бели рокли на сватбите си.
- Аз обаче съм щастливо женен, - оплака се Ваймс. - А не мога да си представя и Уиликинс да рискува гнева на Чиста.
- Да, скъпи, и аз ще си поговоря с г-жа Силвър. Но тук е провинцията, Сам. Тук всичко го вършим малко по-бавно. А сега защо не изведеш Младия Сам да види реката? Вземи и Уиликинс - той знае пътя.