Прав си - написах го доста едностранчиво - и на моите деца да посегнат, и аз ще стана звяр. Както казах, това е човешката природа - може да ми се иска от раз да изчезне насилието и агресията, но трябва да бъдем реалисти.
Цялата тази дискусия тук показа сложността на проблема. Ние не бихме могли да го решим, но темата поне ни накара да си поразмърдаме мозъците.

http://t1000.cjb.net/all/kastro.mpeg
за или против?

Who-Cares-About-MaMind!?

Знаеш ли, всеки ден, като изляза от вкъщи, по пътя за работа, и на връщане, си мисля ТОчНО какво ще напиша като се прибера по темата.
И всяка вечер дори ме е страх да я отворя.

Не, не съм пъзлива, напротив: безумно смела съм.

Едно нещо ме шокира, обаче: и аз имам лоши призраци, които бях заровила надълбооко, надълбоко. И за които никой никога не е чувал, и които вече не надигаха глави да напомнят за себе си. Но, на следващия ден, след като прочетох темата ти, се опитах да ги изкопая от гробовете им, за да видя какво е останало от тях. Тръгнах да търся два гроба, НО, в момента, в който ги копаех, се сетих, че СЪщЕСТВУВА и трети гроб, най-черния от тях.


Бях забравила. Да, наистина, бях забравила!

Сега реших, че няма смисъл да ровя. Само ще се изцапам с кал, пък със сигурност няма да мога да покажа много по-различен скелет от твоя.

Два-три изгнили, смърдящи скелета, за които никой нищо не помни вече, така или иначе.

Прегръщам те силно и млъквам. Сгушвам главата си на рамото ти и така мълчим.

Да, и това ми костваше много. Друго не знам какво да кажа...

Don't mess with the messer!

Да, вярно е, че скелетите трябва да си останат заровени... То май много от нас си имат своите скелети, които ако нахлуят в живота ни отново ще ни превърнат в зомбита Но щом и аз започнах да си търся лопатата, значи все още не ми е безразлично и нещо започва да се размърдва под сянката на щурата ми несериозност Честно казано предпочитам да съм груба, агресивна и несериозна, отколкото да се замислям за неща, които трябва да са на дъното на морето (надявам се под тонове пясък) Уф, айде дотука, че...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вече доста време събирам сили да ти пиша... не съм сигурна, че и сега имам достатъчно Направо ме разтърси с тази тема... вчера абсолютно не бях на себе си И след като се замислих защо... стигнах до извода, че моите собствени призраци (доста подобни на твоите, макар и с една идея по-малко страшни) все още живеят някъде в главата ми... макар че и аз като теб смятах, че съм ги преодоляла и забравила. Всъщност, до голяма степен е така... но те все още ми влияят - или, по-точно казано, повлияли са сериозно върху начина, по който съм живяла и съм се развивала през последните 15 години
Та всъщност точно това осъзнаване ме потресе... Не че не съм се сетила досега, но някак си нещата придобиват друг оттенък
Всичко това май звучи доста отрицателно... но като краен ефект изобщо не е така Другото, което разбрах, е колко сме силни всъщност... открих още една причина да ти се възхищавам

Луд умора няма

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Разтърсена съм от мъдростта, чувствителността и дълбочината ти!
Подписвам се под всяка твоя дума…
И ти благодаря…

Бих допълнила само, че според мен желанието за отмъщение трудно изчезва, колкото и духовно извисен и силен да е даден човек. И колкото и пълноценно да е извървял пътя до Прошката и Пречистването.

Ти си прав - това е инстинкт, който трудно се надвива.
И мисля, че нуждата от отмъщение не може никога да се надмогне изцяло - но за сметка на това може да се опитоми и цивилизова. Да разкажа всичко това в този форум - освен всичко останало - е също вид отмъщение. Аз не мога да накажа директно тези хора - не мога вече нито да ги намеря, нито да ги убия, нито да ги вкарам в затвора. Но мога да разкажа за тях, да ги разоблича и да предупредя другите за тях. Да предам личния си опит така, че евентуално да помогна на техните бивши или бъдещи жертви.

Не знам всъщност дали отмъщение е точната дума в случая - може би е противодействие. Но във всички случаи е някаква ответна реакция, която има за крайна цел да обезсили и обезвреди насилието. И да излекува раните от него. Със сигурност това е вече друга енергия - трансформирана и позитивна в същността си. Но тъй като е родена от болка, тя винаги носи в себе си "мирис" и на възмездие.

Тъй като получих бележки от момичета, търсещи помощ, мисля, че е редно да оставя координати на места, където могат да получат такава.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

... или придобиваш мания за контрол... Контролът, който трябва да ти гарантира сигурност, че никога вече няма да си ”слабата”. Слабостта те ужасява. Започваш да вярваш, че сама си най-силна. А всичко е толкова лесно, когато си толкова сама. Понякога трябва да отстъпваш крачка назад пред минаващото метро, защото крачката напред е толкова лесна.
Рано или късно разбираш, че животът се състои от милион и триста неща, които не можеш да контролираш. Завърта се порочен кръг, в който истеричната необходимост да си силна контролира теб - възприятията ти, отношенията ти с хората, това, което очакваш от себе си... и в който всяка ситуация, пред която се почувстваш безпомощна, те хвърля в паника и ступор... блокира ти мислите и реакциите... кара те да се мразиш... и да си отмъщаваш... да си причиняваш болка, защото болката ти връща усещането за живот... вкарва въздух в дробовете ти... Понякога се опитваш да се умориш от глад, това те кара да се чувстваш силна, да имаш контрол над това тяло, което ти е чуждо... което има спомени, впечатани в клетките... дисоциация на тяло и дух... После пропадаш в другата крайност, тъпчеш се с храна, но чувството за вина е силно... повръщаш... не го искаш това тяло, което те е предало... което е допуснало да бъде из-насилено... слабо, женско, по дяволите, за какво ти е... заслужава си болките...
Започваш да привличаш хора, които имат нужда от опора. Излъчваш сила. Скоро ти омръзват. Нощем си мислиш колко много искаш да можеш да се облегнеш, да се отпуснеш... а сутрин се сепваш ”Боже, луда ли съм”... и пак играеш непоклатимата, непревземаемата, недокоснатата, недосегаемата... Самотата е висока и просторна. Противоречието е втората ти природа. Не можеш да се помириш със себе си. Още по-малко да си простиш.
Нараняваш тези, които се опитват да се грижат за теб, защото не умееш да получаваш. Означава да се отвориш. Да допуснеш. Ужасява те. Въздухът никога не стига.

Неотдавна блъснах един господин със сако и вратовръзка насред Графа, защото ме докосна, за да ми каже, че ми е развързана обувката. Рефлекторно удрям всеки, който се доближи отзад. Не понасям отворени врати.

По-точно не бих могла да го опиша... От всичко най-важното е да контролираш нещата (даже да нямат нужда от контрол). Не можеш да се отпуснеш, да се покажеш слаба - винаги трябва да си "отгоре" и изпадаш в ужас от неизвестното... а в същото време непрекъснато си в него - в неизвестното...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Даваш ли си сметка колко трудно поносимо е това за човек, ”дръзнал” да те/ме обича? Не самото контролиране, да кажем, че това е нещо, с което може да се свикне... но неспособността да се кротнеш, без да размахваш жило... и без да съжаляваш, че си допуснала да ти сварят чай, когато си болна... и без думите ”помогни ми” да ти костват сенки под очите от нощите, в които агонизираш пред страховете си...
А човекът до теб никога да не знае какво ще му сервираш в следващия момент, какъв маниакален пристъп... и ти самата никога да не знаеш кога най-после ще се събереш в едно и няма да приличаш на казус от учебник по психиатрия... Мамка му.