Продължават стълкновенията ми с редактори, като последните настояват в един сбит, "мъжки" преведен текст да сменя формата "тоя" и сходни с "този" и сходни. Желаният от мен вариант бил простонароден и не пасвал на перото на виден британски историк. Аналози от калибъра на деда Вазова и др. п. не вършат работа (остарели били). Видял съм се в чудо. За мен настояването им е педантично и неуместно. А според вас?

Аз често си казвам 'тоя', ама ако бях редактор сигурно щях да пиша 'този'.

... No words ...

тесногърдието и късогледството, включително и езиковото е характерна българска черта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мда... именно!

Ъъ-ъ... демек, да разбирам, че нямат друг коз, освен тесгогръдие и късогледство :)

Понеже споменаваш английски историк - ей сега погледнах една "История на Ангрия" от преди правописната реформа: тоя и тая, както и тъй се употребяват по-често и наред с този, тази, така.
Все пак зависи какъв текст превеждаш. Ако е много строго и сухо академичен, мисля че редакторът ти има право. Ако е по-популярен и особено ако не е съвременен, а е писан преди войната - тоя и тая ще предадат адекватно времето на оригинала.

Донякъде съм съгласна с редакторите - тая и тоя наистина звучат архаично и твърде разговорно. Има обаче и друго мнение - че посочените форми трябва да се предпочитат, когато дадено словосъчетание става неблагозвучно, напр. тази теза, тази зима ...
Според мен е глупаво поначало да се отричат дадени езикови явления. Защото не нечия представа за правилно/неправилно е определяща за подбора им, а само и единствено характерът и изискванията на Негово величество контекста ...

За Лил и Юнона -- благодаря! Попрегледах контекста и излезе, че в повечето случаи историкът (AJP Taylor) ползва this, that и т. н. пежоративно -- "тая догма", "тоя хубавец" (за човек, когото изкарва душевен грозник), "тая пародия със справедливостта" -- още един довод в полза на краткото "тоя" за сметка на пълното "този" (с което, обаче, съвсем не твърдя, че кратката форма става само за пежоративна употреба). Текстът е за Втората световна война и е писан през 1960-те, когато едва ли не за пръв (ахъм... "първи", както се и досещате!) път преосмислят много "приети" положения и изкарват наяве яда си спрямо много "приети" герои. Именно тая язвителна, леко старешка (Тейлър е встъпил в 60-те си години) ядовитост страда, като ми сменят "мъжките" (с реверанс към феминизма!) кратки форми с "изискани", по-"дамски" такива.

Разбира се, горното е йезуитски аргумент, с който прикривам висцереалната си омраза към стандартизирането на българския език и настанявето в него на не особено логични, но затова пък неумолими правила, които в крайна сметка водят до обедняване на езика и обособяване на квази езици-копелета, чиито адвокати с право вземат за свои козове педантично-несъществени разлики, узаконени именно от дребнави, но пък непоклатими правила. В крайна сметка, някой трябва да разклати лодката, инак други- по-други ден коминтернската мечта за добруджански, тракийски и мизийски езици (наред с македонския) като нищо ще се (до)сбъдне!

Амин! Пълниш ми душата

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите