52-та боили / Наука / Хуманитарни науки / История

След като укрепил властта си в продължение на 10 години и разчитайки на подкрепата на темната аристокрация, на занаятчийско-търговските среди в градовете, на селските маси и на част от висшето духовенство, император Лъв III Сириец започнал своята иконоборческа политика. В първата си фаза иконоборството се очертало като широко обществено движение, което включвало представители и на господствуваща, и на експлоатираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите било земетресението в Средиземно море, станало през лятото на 726 година. В политическите среди се заговорило, че византийците разгневили Бога със своето иконопочитание. Наскоро бил издаден императорски едикт, с който се сложило началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. За съжаление текстът на този едикт не е запазен.

Действията на императора срещнали одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в столицата и в европейските владения на Византия. В Константинопол отявлен противник на иконоборската политика бил патриарх Герман (715-730). На негова страна били мнозина аристократи, които имали връзки с монашеските среди. Последвали наказания и конфискация на имущества. Отношенията се изострили до такава степен, че се стигнало дори до открит бунт в Елада и егейските острови. Бунтът бил потушен, а метежниците строго наказани. Кървави сблъсквания станали и в столицата.

Императорът следвал неотклонно иконоборскии си курс. По негово нареждане патриарх Герман бил свален от патриаршеския престол (730 г.) след като отказал да попише издадения едикт против иконите. За патриарх бил поставен неговият синкел Анастасий (730-754) - привърженик на политиката на императора. Наскоро след това бил издаден втори едикт от Лъв III, подписан и от новия Константинополски патриарх. С този едикт се забранявало категорично почитането на иконите. Нарушаването на тази забрана било съпроведено с нови наказания и конфискации на църковни имоти. С това се ослабила икономическата мощ на Църквата и на монашеството, а държавата увеличила значително материалните си средства. През следващите години конфронтацията между защитниците и противниците на иконите се засилила.

Освен във Византия иконоборската политика на император Лъв III срещнала остра съпротива и на Запад главно в лицето на римските папи Григорий II (715-731) и Григорий III (731-741). Последният свикал събор, който заклеймил действията на императора. За да си отмъсти на папата, Лъв III отнел от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия и Калабрия, както и Източния Илирик, и ги подчинил на Константинополския патриарх. Този акт на императора усложнил църковните отношения между Константинопол и Рим и задълбочил отчуждението между Изтока и Запада.

Друг смел изобличител на иконоборците бил св. Йоан Дамаскин (650-749), който живеел извън пределите на Византия - в столицата на арабския халифат Дамаск. Той написал три слова в защита на иконопочитанието, в които разкривал богословски същността на иконите и на свързаната с тях почит. Той, както и източните патриарси по това време, предал иконоборците на анатема.

Борбата срещу иконите била продължена и водена системно и упорито от сина на Лъв III - император Константин V Копроним (741 -775). Той дори и написал против тях няколко съчинения, в които прозирали монофизитски елементи. В754 г. Константин V свикал църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) против икононочитанието. Присъствали 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Римският папа Стефан II (752-757) също отказал да изпрати свои представители. Заседанията на събора продължили от 10 февруари до 8 ноември, като последните се състояли в Константинопол. Съборът отхвърлял иконопочитанието като ерес и анатемосал главните му защитници: бившия патриарх Герман, Георги Кипърски и Йоан Дамаскин. Той изработил богословската основа на иконоборството, което по това време достигнало връхната си точка на развитие. Императорът пък бил възвеличен като равноапостол.

Константин V си поставил за цел да приведе в изпълнение решенията на събора. Последвало масово унищожаване на икони, фрески и книги в защита на иконите. На тяхно място се появили украшения с животински и растителни мотиви. Преобладавали обаче портретите на императора и картини, възхваляващи неговите военни и ловни подвизи.

Иконоборската политика на император Констанин V предизвикала остра реакция сред значителна част от столичната аристокрация и главно в монашеските среди. Последвала жестока разправа: 19 висши държавни служители и офицери били обвинени във враждебни действия срещу режима. Едни от тях били екзекутирани, а други ослепени.

През месец ноември 767 г. в Констатинопол бил убит главният тогавашен защитник на иконопочитанието - игуменът Стефан Нови. Гоненията срещу иконопочитателите придобили характер на истински поход срещу монашеството. Монасите били преследвани не само като защитници на иконопочитанието, но дори и поради това, че са монаси. Редица манастири в Константинопол били разрушени, а други превърнати в бани и казарми. Манастирските имоти били продавани на богати светски земевладелци от темната аристокрация и на някои от по-дребните собственици, а парите постъпвали в императорската хазна. Особено ревностен в провеждане политиката на императора бил Михаил Лаханодракон - стратег на тема Тракезион. Той принуждавал монасите или да свалят расата и да се женят, или пък нареждал да ги ослепяват и да ги изпращат на заточение. Мнозина монаси били избити, а голяма част избягали в Сирия, Палестина и главно в Южна Италия, гдето основали нови манастири и школи и насаждали гръцката култура.

При сравнително краткото по време управление на сина на Константин V - император Лъв IV Хазар (775-780) иконоборството не било отменено, но силата му била значително притъпена. Под влияние на съпругата си Ирина той смекчил острия курс на баща си. С това косвено съдействал да се усили влиянието на монашеството, а това значи и на иконопочитанието. Със смъртта на Лъв IV завършила първата фаза на спора относно иконите.

При малолетния император Константин VI (780-797) управленето било всъщност в ръцете на майка му Ирина. С одобрението на Римския папа Адриан I (772-795) и на източните патриарси и със съдействието на Константинополския патриарх Тарасий (784- 806) тя свикала събор (Седми вселенски събор) в Никея (787 г.). Присъствали представители и на Римската, и на Източните църкви. Съборът възстановил иконопочитанието и му дал догматическа формулировка.

Втора фаза на спора за иконите

Втората фаза на спора за иконите започнала при император Лъв V Арменец (813-820), при когото иконоборството отново възтържествувало. В 815 той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. При все това преследването на иконопочитателите нямало предишната острота и бруталност, макар че и сега били дадени жертви предимно измежду моинашеските среди. През този период спорът относно иконите имал подчертан богословски характер. В търсенето на богословски аргументи против иконопочитанието Лъв V се осланял главно на младия учен Йоан Граматик - по-сетнешен Константинополски патриарх (837-844). Горещ защитник на иконопочитание бил монахът Теодор Студит.

Император Михаил II (820-829), макар и да принадлежал към партията на иконоборците, бил индеферентен към религиозните въпроси. Той забранил всякакви дискусии относно иконите и върнал от заточение мнозина иконопочитатели, между които и Константинския патриарх Никифор и Теодор Студит. Въпреки това до възстановяване на иконопочитанието не се стигнало.

Синът на Михаил II – император Теофил (829-842) направил енергичен опит да наложи иконоборството, което било вече в своя залез. Иконопочитателите били подложени на жестоки преследвания и някои завършили живота си мъченически. При все това императорът чувствал, че делото му е обречено на неуспех, че броят на иконопочитателите бързо се увеличавал. Между тях била съпругата му Теодора, както и други лица в императорския двор.

Със смъртта на император Теофил завършила втората фаза на спора за иконите. В 843 г. при управлението на императрица Теодора иконопочитанието възтържествувало напълно. На 11 март, неделя, в Константинол, на празнична служба в храма "Св.София" била официално обявена и тържествено отпразнувана победата на иконопочитанието над иконоборството. Тази неделя била първата от Великия пост и влязла в историята на Църквата като Неделя православна, в смисъл, че на този ден възтържествувало православието.

По време на римокатолическата служба Кредото се произнася в паузата преди осветяването на Св. Дарове (Евхаристията), когато и в раните времена некръстените са били задължавани да напуснат литургията. Римокатолическата църква нарича Веруюто на латински Credo, което означава същото, но едностранно добавя към текста на Никейско-Цариградското Верую, където се говори за произхода на Св. Дух и Св. Троица латинската дума filioque, в превод от латински това означава: “и от Сина”, според което Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина.

Оригиналният текст гласи на съвременен български : “Вярвам... и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда”. Тази добавка (...Et in Spiritum Sanctum, Dominum et vivificantem qui ex Patre Filioque procedit…/ Вярвам... и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда…) за пръв път е употребена на местния т. нар. Трети синод в Толедо (Испания) в 589 г. Според някои историци Филиоквето е въведено официално в Римокатолическата църква от папа Адриан I (772-795). Известно е, че през 8 в. добавката навлиза в литургията на франките. През 808 г. в Йерусалим избухва спор между гръцки и франкски монаси за Филоквето. Франките се обръщат с молба за разрешаване на спора. В 809 или 810 г. Карл Велики, който е далече от тънкостите на византийската теология и по други въпроси, свиква събор в Аахен, който решава в полза на Филиоквето и решенията на Втория събор в Толедо, непризнат от православните. Карл Велики настоява пред папа Лъв III да въведе Филоквето официално. Папата отказва и заповядва латинския и гръцкия текстове да се гравират в катедралата Св. Петър в Рим на каменна плоча без добавката.

Мисията на Кирил и Методий води до спор между Рим (папа Николай) и Цариград (патриарх Фотий), особено след като папа Николай изпраща мисионари в България, които проповядват Филоквето. В спора за отлъчването на Фотий от Църквата от страна на Рим, папа Николай за пръв път се нарича сам единствен пастир на Църквата. След това патр. Фотий свиква в 867 г. събор, който отлъчва папа Николай от Църквата като еретик и предизвиква с това първата схизма. Решенията на този събор, непризнат от никоя църква, стигат до Рим едва след смъртта на папата.

Цариградски събор
След смъртта на Цариградския патриарх Игнатий в 877 г. за патриарх е избран отново Фотий, който през 879 г. свиква Четвъртия събор в Цариград (879-880), на който присъстват пратеници на папа Йоан VIII. Съборът се занимава специално с въпроса за Филиоквето и решава да се приеме Веруюто на Първия събор в Цариград от 381 г. като се отстранят всички добавки. Това решение е санкционирано от папа Йоан VIII и патриарсите на Цариград (Фотий), Антиохия, Йерусалим и Александрия, както и от византийския император Василий I. И така съборът забранява Филоквето, но провъзгласява патриархите на Рим (папата) и Цариград, за равноправни и независими. (Останалите патриарси са монофизити.) Освен това съборът решава, Българската църква да е под ведомството на Цариград. Според други историци папата не признава събора и решенията му, макар че решенията са приети със съгласието на папските пратеници. Съществува версия, според която патриарх Фотий изпраща синодалните решения за потвърждение в Рим, но Йоан VIII отговаря с отлъчването на Фотий от Църквата. Йоан VIII, който някои смятат за «папеса Йоана», е убит през 882 г. и от тогава започва столетието на «тъмните времена» в историята на папите.

В Римската литургия (Тридентинска служба) Филиоквето е официално въведено едва от папа Бенедикт VIII през 1014 г., според някои историци по искане на император Хайнрих II, който при коронясването му се учудил, че тази добавка липсва. От богословна гледна точка православието защитава догмата за св. Троица като тълкува по думите на Исус Христос: “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене” (Йоан 15, 26). Римокатолическата църква издига Филиоквето в догма на Четвъртия събор в Латерана в 1215 г. На събора във Ферара и Флоренция през 1439 г. не се стига до желания компромисс между римокатолици и православни. Спорът за Филиоквето стои на второ място, след разногласията по въпроса за папството, които водят до Голямата схизма – разделението на старата Църква на Православна църква и Римокатолическа църква в 1054 г., което трае до днес.

Една част от католиците, т. нар. Църква от Утрехт (старокатолици) не признават Филиоквето и употребяват православното Никейско-Цариградско Верую.