The Drawer / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Излечим ли е екзистенциализмът?

Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И естествено за Сартър. Жан Пол Сартър. Знаете вече. Аз изразих почитта си към неговия талант, но явна сбърках адреса.
-Та той не е искрен: - извика ядосано френската госпожица. – Не е последователен! Иначе отдавна да се беше обесил!
О, добре го познавала тя, продължи госпожицата. Колко пъти само се е опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета и? Дори и през ум не му минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето и.
Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартър, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философствуването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха на тялото и душата.
Както виждате моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна с ръце върху фризурата си и извика:
-Та Сартър не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!
Ето че отново изскочи тази ужасна дума! Аз се стъписах! Години наред вече чета и чувам тази дума и всеки път се стъписвам. Просто нещо ме присвива. Дали не се касае за някаква “идиосинкразия”? Наистина с течение на врвмвто човек привиква с някои по-смели словосъчетания, като “архетип”, “сюрреализъм”, “фенолфтален”, “дерматопластика”, “индертерминизъм”, “инфлация”, “културоморфолигия “ и дори “идиосинкразия”! Отначало се стряскаш малко. После свикваш. Човек е търпелив. В края на краищата. след като употребява по-продължително време тия думи, започва даже да ги свързва в известен смисъл! Но при думата “екзистенциализъм” аз капитулирам. А всеки по-образован човек я употребява. Всеки ден във вестниците пишат за нея. Като мастило се лее от устните, като мед се стича по перодръжките... А какво правя аз? Стъписвам се. А такова нещо вреди на самочувствието. Кой е този, който на драго сърце ще се признае за най-глупавия? И то в присъствието на една френска журналистка...
След една безсънна нощ, разяждана от самообвинения, аз стегнах куфара си и се измъкнах от къщи. На бележката, която оставих, написах само : “Кратко пътуване в тиха планинска местност. Цел: трудно четиво. Поливайте цветята редовно!”
В книжарницата, където се отбих на път за гарата, щом произнесох само сричката “ек...”, разбраха от какво се нуждая. Най-напред ми да дадоха някакъв специален философски труд. Прелиствайки книгата, открих в нея груби печатни грешки и с понижено настроение я върнах обратно. Обаче продавачът ми обясни, че това не били печатни грешки. За автора на книгата глаголът “бивам” имал коренно различно значение от глагола “съм”, освен това “бъда” означавало нещо по-различно от “ ще съм”, а също и... Извиних се и запрелиствах наново. Прочетох, че става дума за някакво “биващо битие” и дори за “битиествуване”. Върнах книгата повторно. В края на краищата нямах намерение да се оттеглям в планината завинаги. а най-много за две седмици! Желаех да се запозная с едно философско схващане, а не да уча нов език. Напълно е възможно езикът на Кант и Шопенхауер да е вече недостатъчен. Съвременните физици и астрономи също не могат да се оправят само със старите традиционни формули. Но докъде ще доведе това, ако новите философски учения биват разбирани само от няколко професори и техните асистенти? Обаче не и от останалите “приятели на мъдростта”?
И така помолих за по-леко четиво. Въпреки това, когато вечерта пристигнах в Х.., моят пакет с книги тежеше цели пет кила. Екзистенциалистки драми, екзистенциалистки брошури, екзистенциалистка поезия, а също и една дебела “тухла” върху “същността на страха”, проследена от първото послание на Йоан чак до Зигмунд Фройд. Когато сложих книгите на масата, тя се поклати. Навярно страх. (“Клаустрофобия” или “агорафобия”.) Леглото не се клатеше. Въпреки това спах отвратително. Изпитах по-голям страх отколкото масата. (“Прогресивно обезценяване на “аз-а”, а също и “осъзнато безсилие”, както и “антропокенозис”.) Може би това се дължеше просто на дебелата завивка. но кой може да разбере съвременния човек?
През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да разбере какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: “Порция безнадеждност!” Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца...
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо – тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
- Още н е щ о? – попита тя.
- Н и щ о – отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водехме. Тя ми се усмихна, сякаш не и се искаше да си тръгне. Лесно и беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така, че когато се наложеше, можеше да се ползува от услугите на “борбата със страха сред общноста”.
Валеше безмилостно. Мъглата пред прозореца превръщаше гористите хълмове и долината в едно истинско Нищо. И докато в пълна Самота преглъщах яйцата и преценявах екзистенциалистическото понятие за свобода, в тая двоина взаимовръзка ми дойде наум притчата за Буридановото магаре, това схоластично животно, което, вързано между две еднакви купи сено, не могло да се реши коя от двете да начене и така умряло от глад. “Да не вземеш решение – прочетох в книгата – това също е решение.” А да вземеш едно от възможните решения означавало, че в един свят, лишен от общовалидни ценности, отделният индивид бил свободен, че бил осъден на свобода. О с ъ д е н? Да! Липсвало всякакво предназначение, липсвали обективни ценности, нямало автентична съвест. Човек не можел да се опре на нищо и въпреки това трябвало да действува. Човекът не представлявал нищо друго освен сбор от собствените си действия. Човек бил това, което сам направи от себе си! Подведен от тая основна мъдрост, аз взех решение – действувайки напълно свободно – да не изяждам четвъртото яйце. Стопанката беше опържила яйцата в лой. А освн това си спомних, че преди години бях писал в една моя статия: “Не бива да си създаваме илюзии, нито да се примиряваме, а трябва неотстъпно да гледаме ха “пропастта като на база”. За бога! Та нима е възможно, без да съм имал дори понятие за екзистенциализма, да съм бил вече екзистенциалист? Само това ми липсваше още! Дъжд. Овча лой. А сега и това ужасно опасение! Стана ми едновременно и горещо, и студено. По най-бързия начин отидох в трапезарията и помолих за малко сода бикарбонат. И за чашка вишновка.
Стана ми по-добре. Содата помага. Понякога. Вишновката – винаги.
Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистическата теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаваме и “само дотолкова”. Не било вярно, че в нашата действителност се “въплъщавали” сенките на вечни идеи и нищо повече. Не било вярно, че не можело да се опознае светът “в себе си”, а само можело да схванем дадената ни за него схема и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действуваме и нареждаме живота си така, “сякаш” нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант – какво щастие – не можех да бъда екзистенциалист! Но – ето че пак се появи едно “Но” – нима това беше достатъчно, за да послужи като извинение на факта, че въпреки няколкодневните ми усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение : “Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!”
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана. Мъглата изчезна като кърпичка в ръката на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: “Хайде, стари баламо, идвай вече при нас!”
П.П. И старият балама отиде.

Ерих Кестнер

Татуирах си часовник и за всичко закъснях...

Това е мой прах

В някои септемврийски дни небето над Ню Йорк е толкова синьо, колкото викторианската престилка на Алиса в страната на чудесата. Онзи вторник беше такъв ден. Нюйоркчани се събудиха с всичките си обичайни любовни, парични, имотни грижи и тогава ни бе напомнено - с едно внезапно просветнало оранжево кълбо - това, за което истински си струва да мислим.

Малко преди девет и малко след девет в една делнична утрин два отвлечени самолета се врязаха в двойния фалос - символ на Световния търговски център, отнеха девствеността ни и ни дадоха да разберем колко уязвими сме в действителност. Оттогава целият Ню Йорк, който оцеля след катастрофата, е замаян, вцепенен, призрачно тих. От прозореца ми на 27 етаж на 69-а улица все още виждам жълти димни изпарения, там където беше Световният търговски център.

По улиците на север и в средната част на града нюйоркчани са мълчаливи, учтиви, готови да помогнат. Не се дават сигнали с клаксони, не се ругае на висок глас. Виждат се малко таксита, малко частни коли. Много училища и офиси са затворени, а времето си остава все така прекрасно - така че Централ парк е пълен с хора и кучета, малки деца и родители.

Прогонени от южен Манхатън, следяхме последните новини за тази част на града по телевизията. В деня на удара телефонните линии в Манхатън бяха много несигурни. Мобилните телефони изобщо не функционираха и често дори в радиомрежата не се улавяше нищо.

Останахме по къщите си и се залепихме за телевизорите; но после въпреки всичко не ни свърташе на едно място и намерихме причина да излезем навън. Между призрачните улици на север и яркоконтрастните телевизори, които постоянно повтаряха момента на удара, имаше толкова дълбока разлика.

Първия ден всеки познаваше някого, който едва бе успял да се спаси. При мен беше една млада приятелка, която се спуснала 51 етажа надолу от офиса си в северната кула и така се спасила. Когато говорих с нея, тя все още гледаше на събитията спокойно. Още не беше осъзнала, че можеше да е мъртва, ако се беше забавила само пет минути. Решителността й я беше спасила. Не беше чакала да я евакуират. Просто тръгнала. Жалко само, че повече хора са били по-малко решителни. Или са останали между по-високите етажи. Или, в някои ужасни случаи, са им били дадени инструкции да се върнат в офисите си.

На втория ден повечето нюйоркчани познаваха някого, който не се беше върнал вкъщи. Телевизионните новини бяха пълни с истории за роднини, които кръстосваха града от една болница до друга да търсят близките си. Тези от нас, на които засега им бе спестено такова пълно сразяване на живота, също скитахме някак безцелно. Опитвахме се да бъдем полезни, като се нареждахме на безкрайните опашки за кръводаряване, записвахме се доброволно, ако притежавахме медицински познания или просто се лутахме, за да убием времето.

И на третия ден стреснато множество излезли извън себе си нюйоркчани все още кръстосваше града. Всеки от нас имаше физиономия като от музея на восъчните фигури. Истинският шок е този, че войната бе връхлетяла нашия бряг. Не можехме да го проумеем. Като че ли Бог ни беше гарантирал имунитет. Всички тези кули, извисяващи се в небето - щяхме ли да ги построим, ако мислехме, че сме уязвими?

Нюйоркчани смятат, че са абонирани за небесния шанс, доколкото могат да си го позволят. Небесният шанс изключва възможността за тероризъм. Миналата пролет под Ийст ривър имаше земетресение, което разтърси и небостъргача, в който живея. Погледнато назад ми изглежда като предзнаменование. Нюйоркчани притежават известно безгрижие, от което предпазливите европейци са възхитени. Безгрижието идва оттам, че живеем в страна, която никога не е била опустошавана от война и не вярва, че войната може да прекоси Атлантика.

На 11 септември загубихме това безгрижие. Присъединихме се към уязвимата човешка раса. Тази промяна започна да прониква в съзнанието ни, когато пелената на жълтия пушек започна да прониква в костите ни. Можехме да помиришем димящия град.

До сряда вечерта на всички в Манхатън им горяха очите. Жълтият пушек бе отвян на север, за да напомня на жителите на Ъпър ийст сайд, че войната е дошла в къщите им. Танкове и военни камиони буботеха нагоре по Пето авеню.

Небето бе призрачно тихо, освен няколко бойни самолета, които кръжаха над нас, когато вече нямаше какво да се изпълнява. Кметът поръча на правителството сакове за труповете, макар да знаеше, че труповете, с които искаше да ги напълни, може би никога нямаше да бъдат намерени.

Никой, който е пътувал из Америка със самолет, няма да се учуди, че са отвлечени едновременно четири самолета. Нашите мерки за сигурност на полетите са смехотворни. Най-зле платените работници, често без знания на чужди езици и с минимално образование, поставяха на гостите по няколко въпроса, сравняваха снимката и възможно най-бързо ги препращаха с комплименти по-нататък.

Ако EIAL контролираше чековете ни за сигурност на полета, сигурно нямаше да има отвличания. Пасажерите биха били разпитвани от образовани специалисти по сигурността. Между пилотската кабина и местата на пасажерите би имало бронирана врата и на пилотите щеше да бъде най-строго забранено да я отварят дори при извънредни обстоятелства. Нямаше сигурността на пасажерите да е оставена единствено в техни ръце. В самолетите щеше да има дежурство. Всичко това щеше да бъде свързано с разходи, но също така щеше да означава промяна в нагласата.

Не съм сигурна, че американците са в състояние да променят нагласата си. Между нашия култ към равносметката и нарцистичната религия ала Франк Синатра "Аз-да-съм-си-аз" ние очакваме, че ще победим, защото винаги сме побеждавали. Съпротивляваме се на перспективата да станем параноици. Но може би параноята е необходима в един свят с тероризъм.

Междувременно в Ню Йорк човек има чувството, че американският алтруизъм и невинност по-скоро са се увеличили, отколкото са намалели. Кафенета и деликатесни магазини изпращат безплатна храна до кръвните банки за сътрудниците и кръводарителите. Един магазин, който продава маратонки, раздаде безплатно обувки на жените. Хората се боричкат да се запишат като доброволци в спасителните групи. Изглежда, никой не заключва жилището си и не отпрашва с куфарите за Канада. Реагираме на бедственото положение като ставаме повече самите себе си. Може би това ще ни погуби.

Междувременно чакаме думите на нашия президент, Джордж Буш, по маймунски стиснал челюсти с надеждата да изглежда по-президентски. Както винаги той се препъва в собствените си думи и завършва с машиналното: God Bless America".

В сравнение с него нюйоркските ни политици са направо речовити. Сенаторката Хилари Клинтън, губернаторът Джордж Патаки и кметът Рудолф Джулиани си свършиха добре и завладяващо работата.

И нещо повече: нюйоркчани се отнасяха изключително добродушно едни към други. Обичайната ни любов-омраза към града се превърна в цялостна и трайна любов. Градът притисна раната на гърдите си. Взаимно ближем раните си, вместо да ги посипваме със сол, както би се очаквало от нюйоркчани. Това е най-странното в Ню Йорк: нюйоркчани наистина обичат ужасния си и непоносим град. Ние така реагирахме на това нападение на острова ни, като че са ни улучили в сърцето.

Даже когато южен Манхатън бе затворен, забранен, обявен за опасен, много от нас не устояха на изкушението да се промъкнат във военното поле, за да видят със собствените си парещи очи огромните кратери, планината от развалини. Като че имахме нужда от доказателство, че не става дума за още един филм за катастрофи.

Беше много по-лошо отколкото го показаха по телевизията. Прахът още се носеше във въздуха, мирисът на пожара беше адски, небето - тъмно. Работниците-спасители все още изглеждаха призрачно зад маските си. Ръцете и лицата им бяха напудрени в сиво - с гипс и азбест. Вдишваха отровата, докато си подаваха напълнени с отломъци кофи, в които имаше прашни строителни материали, огънати метални части и понякога обувка с висок ток.

Мислех за виещите се фигури, обхванати от течната лава в Помпей, мислех за запалителните бомби над Дрезден, за Хирошима и Нагазаки.

И тук изчезнаха хора и никога няма да бъдат намерени. Роднините им ще обикалят от една болница до друга, от една морга до друга и накрая ще се върнат вкъщи, без да знаят как да тъжат. Пожарникарите и полицаите ще престанат да търсят човешки следи, докато не паднат на земята от изтощение. Изведнъж ми се стори цинично да принадлежа към щастливците, които бяха пощадени.

Исках да се промъкна сред развалините и да започна да разчиствам, за да докажа, че съм истинска нюйоркчанка. Исках да се озова в развалините и да намеря някой оцелял или да се разтворя във въздуха. Исках с моите крака да стъпя в тези осиротели обувки.

От години наблюдавам по телевизията катастрофи, без истински да мога да схвана какво е една катастрофа. Сега Виетнам, Руанда и Босна ми влязоха под кожата. Ужасните развалини на Ню Йорк са част от мен. Това е мой прах. Докато го държа в шепите си, знам, че съм смъртна.

Татуирах си часовник и за всичко закъснях...