Глухи и слепи

Достигаме ли морето с часовници
в джобовете, с шума на морето
в морето, или сме носителите
на по-чиста и по-тиха вода?

Водата, отриваща се в ръцете ни, остри ножове.
Воините са открили своите оръжия във вълните,
а звукът от техните удари е като
скалите, разбиващи кораби нощем.

Бурята е това и гърмът. Защо не тишината
на потопа, тъй като в себе си сме мечтали
за простор за най-голямата тишина и дишаме
както вятърът над ужасни морета, както вятърът,

който над всеки хоризонт бавно пълзи.

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...

Понеделник в Челси




Принцеса по каталог, начинаеща изкусителка
живееща в своя целофанен свят сред светлините на града.
Очакваща своя принц в неговия бял кабриолет –
динамичен млад тарзан посещаващ всекиспалната кралица.


Актриса в тази будоарна сцена,
заучаваща репликите си от лъскави списания,
ниже перлите на детските си мечти,
следейки за роля на синия екран.


Търпение, мое сърмено ангелче,
Спокойствие, мое парфюмирано дете,
един ден те вероятно ще те обикнат,
ще ги омаеш със своята усмивка,
но за днес това е само още един понеделник в Челси.


Носейки своя мирис из Лондонския лабиринт
кълчейки се из неоновия свят на чудесата
на фона на пръснатите сенки из скърпени кортежи -
дали ще се осмели да изрецитира своя собствен монолог
с риска за бурни аплодисменти.


Тя ще се моли за безспирни недели,
плувайки в шафранени залези
ще призовава призрачни любовници
из парцаливите изрезки на зората,
миражът на Сен Тропе – изпълнен и вече забравен
благоухан афродизиак – червено-бяла роза.


Търпение, мое сърмено ангелче,
Спокойствие, мое парфюмирано дете,
един ден те вероятно ще те обикнат,
ще ги омаеш със своята усмивка,
но за днес това е само още един понеделник в Челси.

Принцеса по каталог, начинаеща изкусителка,
погребана в своя целофанен свят сред светлините на града.




***




Картинен ребус





Ние сме късчета картинен ребус, подредени на ръба,
свързани чрез липсваща част.
Ние сме деца на Ренесанса,
приютени под моста на въздишките,
хвърлящи факли по каменния зид...


Ние сме сиамски близнаци свързани в сърцето,
кървящо,
от хирургията на едно изначално противопоставяне,
придържайки думите - скалпели върху треперещите си устни.


Изправи се, погледни ме в очите
и кажи сбогом
изправи се, защото ние сме отнесени далеч отвъд точката на основанията.
Вчера започва от утре, а утре започва от днес.
И проблемът винаги изглежда да е този,
че събираме впоследствие парчетата от взрива.


Удавени в текила залези,
примъкване в среднощни кораби,
романтични бегълци, търсещи приют от реалността.
Изпращаме френетични сигнали по случайни честоти,
репатрирани на натоварени с вина самолети.
Ние сме пилоти на страстта, поддържайки курса
към нова случайна среща, към нова краткотрайна раздяла.
Крещейки през примирията, заслепени в лавинна зона..


Дали сме спусъчно щастливи?...
Руска рулетка в чакалнята,
празни помещения обгръщат края.
Неясни видения пълзят по вълничките на луната в Треви
Дали да пусна монета с надежда или да покрия очите ти?
Достигнахме взривна точка чрез искрите от шегите,
и чувстваме как димът напредва откъм хоризонта.
Ти трябва да си знаела, че аз обмислях бягство...


Това е взривът.
Ще се видим отново на взрива.
Ще ми покажеш ли отново парчетата от взрива?
Да се видим отново там.

Когато вятърът нахлуе в моя череп

Когато вятърът нахлуе в моя череп
Когато всяка моя кост позеленее
Навярно ще помислят че се хиля
Но това ще е лъжливо впечатление
Понеже неизбежно ще отсъства
Елементът ми пластичен
Пласти-пласти-пласти-тичен
Който плъховете ще откъснат
с чарка мой и весилата
И прасците и бедрата
Задника и колената
Чрез които днес се движа
Космите ми мойте пори
Мойте синкави очи без порив
Мойте зейнали ченета голи
Със които ви облизвах
И носа ми грандиозен
Моят дроб сърце и мозък
Тези ценни дреболии
Всички търсеха приживе;
Разни дукове, дукеси
Папи разни и папеси
И абати абатеси
И хората от занаята
Няма аз да притежавам вечно
Този фосфор вече поразмекнат
Дето ми помага да предвиждам
И в смъртта си себе си да виждам
Как със вятър в черепа позеленявам …
Ах ужасно ме боли че остарявам.

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...

***

Багри нахлуват в точката - тъмночервени.
Навсякъде другаде тялото
е избеляло до бисерен цвят.

Морето настойчиво смуче
вдлъбнатината в една скала.
Една кухина фокусира в себе си цяло море.

Дребен като муха,
съдбовният знак
пълзи по стената надолу.

Сърцето затваря врати.
Морето се плъзва назад.
Огледалата са покрити.



Предел
--------------

Жената сега е съвършена.
Мъртвото й

тяло се усмихва утолено.
Древногръцка уж неотменност

прелива в диплите на тогата й.
Босите й

нозе сякаш шепнат:
"Вървяхме дълго, свърши се."

Две мъртви деца като бели змии -
по едно на всяка

кана мляко, вече празна.
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи,
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й
пращят и се влекат.



Лейди Лазар
-----------------

Направих го отново.
Щом минат десет години и готово -
успявам.

Едно ходещо чудо, кожата ми -
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак -

преспапие,
лицето ми - безличен, фин
еврейски лен.

Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам, нали?

Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.

Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,

а аз - една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.

Този е Номер Три.
Колко боклук
за унищожаване всяко десетилетие.

Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види

как ме оголват от глава до пети -
големият стриптийз.
Господа, дами,

това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,

но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.

Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена

като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.

Умирането
е изкуство като всичко друго.
Аз го владея изключително добре.

Владея го така, че да изпитате блаженство.
Владея го така, че то да е реално.
Предполагам, бихте казали - това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното

завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:

"Чудо!"
Това ме разкъсва.
има цена,

за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми -
то наистина бие.

И има цена, огромна цена,
за онези думи, или докосване,
или някоя капка кръв,

или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,

аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,

което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам благородната ви грижа.

Пепел, пепел -
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече -

парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, Хер Луцифер,
пазете се,
пазете се.

От пепелта
възкръсвам .......

Анхел Гонсалес



Антракт

Не свършва тук историята.
То е само
малка пауза, за да отдъхнем.
Напрежението е така голямо,
излъчваното от интригата вълнение е толкова
наситено,
че всичките,
танцьори и актьори, акробати
и бележита публика,
сме благодарни
на уговореното предварително примирие на антракта
и се уверяваме
развеселени, че всичко е било лъжа,
докато музикантите настройват своите цигулки.
Досега видяхме
различни бързи сцени, водещи към смърт,
познаваме лицата на определени действащи лица
и знаем
нещо, за което даже много между тях не знаят:
причината, подбудила
предателството, а и името
на този, който го извърши.
Нищо окончателно не се е случило все още,
но
отчайването е отчетливо
изписано и изпълнителите
се опитват да избягнат строгостта на съдбата,
влагайки
премного топлота в своите пищни
жестове, премного червила в престорените си
усмивки,
чрез което – очевидно е – прикриват
малодушието си и ужаса,
насочващ
действията им в сценария.
Онези
извъртяни и безсилни диалози
върху вчера, за отишлото си
време,
въпреки това, допълват
съсипаната панорама, очертала се
пред нас, и може би
ще обяснят по-късно повече неща, ще бъдат
ключът, който накрая всичко
ще оправдае.
Нека също не забравяме
любовните слова край езерцето,
промененото лице, насилието,
с което някой каза:
"не",
поглеждайки небето,
и изненадата, която предизвиква
мрачният градинар, докато известява:
"Вали, господа,
вали
все още".
Но може да е рано за предположения:
нека оставим
да се подготви механизмът таен,
да си възстановят дъха онези, които се налага да умрат,
и да помислим,
когато продължи да се развива драмата и болката
престорена
си стане истинска в сърцата ни,
че няма как да се направи нищо, че е близък
краят, който предварително ни плашеше,
че авантюрата ще свърши, несъмнено,
както следва, както е написано,
както е неизбежно да се случи.

"Най-добра е любовта, която не може да се класифицира"
Витгенщайн

Извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на друга

бях спасен от умиране на кръста
от една дама,която пуши трева
пише песни и разкази
и е по-мила от предишната
много много по-мила
и сексът е пак толкова добър,може би по-добър.

приятно е да бъдеш разпнат на кръста и оставен там,
много по-приятно е да забравиш една любов,която не е
успяла
както всяка любов
накрая
не успява...

много по-приятно е да правиш любов
покрай брега в Дел Мар
в стая 42 и после
седейки в леглото
да пиеш добро вино,да говориш,да докосваш
да пушиш

да слушаш вълните...

умирал съм твърде много пъти
мислейки и чакайки,чакайки
в една стая
загледан в един напукан таван
в очакване на телефона,писмо,почукване,звън
подивявайки отвътре
докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове...

извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на друга

не е приятно да умреш на кръста
много по-приятно е да чуеш името си прошепнато в
тъмното.









Хубаво го е казал

Чарлз Буковски

А ВЫ МОГЛИ БЫ?


Я сразу смазал карту будня,

плеснувши краску из стакана;

я показал на блюде студня

косые скулы океана.

На чешуе жестяной рыбы

прочел я зовы новых губ.

А вы

ноктюрн сыграть

могли бы

на флейте водосточных труб?



1913

Dеr Tod ist gross
Wir sind die Seinen
lachenden Munds,
Wеnn wir uns mitten im Leben meinen,
wagt er zu weinen
mitten in uns.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Страхотно е

I dont see any reason to do this anymore....