Сами

с цялата му саможивост и се опитай да не влизаш непрекъснато в пространството му или... бягай надалеч. Не гледай повелителното наклонение. Мисля си за нещо свое.

.....................................

Ако отдаването на "нещо друго"не е самоцелно и доведе до това,че оставиш нещо след себе си,би могло да се каже,че животът ти не изцяло пропилян.Само,че това прилича на саможертва,а аз лично не харесвам силните приказки,неподплатени с действия

и другият начин на живот може да се възприеме като саможертва. в самец-кия случай след теб остава професионални постижения, а в отдаващия се на някого случай остава поколение, най-общо казано. така ли е?

Не бих се съгласил напълно,защото за да остане поколение от двама души,нормално е между тях да има чувства,а чувствата са нещо което се нуждае от взаймност.Решението за поколението,както и по какъв път да мине съвместния живот, също се взима и от двамата свързани с чувства.А когато чувствата са взаимни,отпада и прекалено претенциозното понятие саможертва,а знаем колко много им се иска на някои хора да се покажат като самопожертвователни личности

Защо ми се струва, че това просто не е възможно? Имам предвид някой да избере такава форма на съществуване. Това може да стане за известен период от време, като следствие на някакво разочарование например, или на желание да останеш сам със себе си, за да преосмислиш нещата. Но една нормална човешка психика не би приела самотното съществуване за цял един живот. Даже и да декларираш пред света, че нямаш нужда от околните, това ще е наистина само декларация или самозаблуда - с разрушаващи последици.

Мислите трябва да се споделят, но първо трябва да имаш какво да споделиш, нали? Затова са нужни моментите на "сам със себе си". Да се опиташ да се самоосъзнаеш. Но не като самоцел, а за да можеш да продължиш заедно с другите, да има какво да споделиш, какво да им дадеш и може би да получиш.

Чувствам се много добре сама. Даже, мога смело да кажа, че предпочитам самотата. Не е форма на нарцисизъм, просто ми е по - спокойно, мислите са си мои.
Някога това ме притесняваше, но разбрах и приех, че това е по - скоро нормално. Няма човек на света, който да бъде познаван п - добре от самия себе си. Ако има какво да си кажеш, да измислиш, да решиш, това изобщо не е отегчително, нито е налудничаво...

Да кажем, че има разочарование в такава степен и такова количество, че повече никога да не пожелаеш някого да бъде с теб в живота ти. Кое ще те накара да си промени желанието, защото наистина, както и ти го писа, това е етап в живота, който е наложен от стеклите се до този момент събития в живота ти? Самонавиване и деклариране, но в един момент започваш да си вярваш, че така се живее наистина по-пълноценно. Нямаш какво повече да дадеш на околните, защото се чувстваш разграбен отвътре. Ще търсиш ли някой да ти даде душевна топлинка на теб? Но не го показваш и страниш от това си желание някой да ти даде на теб, за да не го нараниш, за да го предпазиш от себе си, защото това търсене е временно, докато те залее новата вълна демонстрация. Сигурно така се самозареждаш... господи, колко съм объркана, ти разбра ли ме? Страх и разочарование това ли са причините за едно такова демонстративно решение за живот? Какво ще ги махне от мислите ти, за да допуснеш поне още един човек в живота си?

да дадеш сама на себе си всичко, от което се нуждаеш?

и ти казваш, че това е крайна демонстрация и няма нужда от нея?

Да разбира се

Разбрах те.
Какво ще ги махне от мислите ти, за да допуснеш поне още един човек в живота си?


Много любов - дадена или получена. Не казвам, че е лесно...но това май е единственото. Няма значение каква любов - към някаква идея, към жена или мъж, дете или животинка...
Това ли е отговора на въпроса? Не съм съвсем сигурна, дано само има отговор.

не, не мога. Това е безсмислено. Все пак човекът съществува не само чрез самия себе си, не може да бъде самодостатъчен. Но не е задължително контактът му със света да бъде съпроводен с множество хора, тълпа...пък било и то близък човек.

ще допускаш някой за малко време от живота ти по-близо до теб като човек, за да ти даде това, което ти е излипсвало от самотното ти житие и като ти го навакса, ще се изолираш пак сам в собствения си свят само за теб?

но този човек я отблъсква, не я иска, тя го плаши, тя го обърква, тя му пречи, този човек я смачква нарочно, заради нещастния си опит в това отношение, заради който е и с такова решение в живота си, какво можеш да направиш, за да го разубедиш? ти го даряваш с безкрайна любов, а той се дистанцира все повече и повече, за да не загуби себе си в тази любов и от страх, че все единият ще бъде наранен, отдавайки се всецяло в тези чувства. защо човек ще се страхува, пази и затваря от любовта и хората погледнати общо като лични отношения? този човек дали наистина има приятели, дали някога наистина е бил обичан, дали няма грешни представи, които са изкривили нагласата му към хората, как да си го обясня... и какво да направя, аз се опитвам да разбера всичко това, може пък и да има смисъл, а аз да не мога да го разбера.

ти избяга ли тогава? ако избягаш, това не означава ли, че се предаваш, че не си се стремял истински към този човек?

Аз обичам да съм сама, когато трябва да сложа ред в хаоса - независимо дали се касае за апартамента или душата ми. Обичам да съм сама и когато се чувствам "препълнена" от нещо - например нови и силни впечатления, твърде интензивно общуване...някаква криза...Тогава ми е нужно време да смеля случилото се и предпочитам да го правя насаме...
Обаче времето, което ми е нужно да съм сама, не е много. Скоро след това изпитвам нужда от присъствие. И като цяло не обичам да съм сама. За мен общуването е твърде съществена част от живота - дори в известна степен в това е и неговият смисъл. Защото общуване означава обмен - на мисли, чувства, усещания, енергия. Без този обмен сякаш се загубвам - просто собственото ми съществуване се обезмисля някак си, ако не е съотнесено и свързано с другите.

Мисля, че ме разбираш погрешно. Още в началото бях казала, че това е далеч от формите на нарцисизъм или егоизъм... Хората не идват в живота ми за да ги употребя за допълване на липсващото в моя свят. Те идват, за да им дам от него и честно казано не го жаля, стига да има получател...
Тези мигове (слабо казано) на усамотение би следвало да са посветени на размисъл, на развитие, а не на самодоволство. Знаеш ли (сигурно знаеш) с колко тормоз и омраза спрямо себе си могат да бъдат изпълнени те? КОгато преценяваш свои недостатъци, грешки, когато се опитваш да си внушаваш повече издържливост, повече смирение?
Е, ако знаеш какво е, сигурно ще ме разбереш.

на размисъл и самовглъбяване с цел самоусъвършенстване или някакво друго лично развитие, ако някой се стреми към теб с цялата си любов, ти ще го отблъснеш ли, той ще ти пречи ли, ще ти действа ли деградивно?

Не, разбира се...
Ама наистина ли не разбираш? Не мога да повярвам, честно...