смъртта

когато човек остарее и вече не му остава много, точно тогава се вкопчва в живота и започва да съжалява, за всичко което не е направил, което не е видял и не е изпитал...
но вече е твърде късно.
затова старостта е наказание.
няма по голям ад от адът на пропуснатите възможности...

защо пък да отнема нещо? смъртта е просто края. краят на Всичко. всяко нещо, което има начало, си има и край...
ние сами си отнемаме много неща, ограбваме се, губим си времето и пилеем живота си в глупости. може би защото не виждаме как смъртта ни доближава все повече и повече и как времето ни намалява с всяка една секунда!

а би ли се отказал от докосването на нежната кожа на любимия човек, от целувката, от всички красиви неща които можеш да видиш? от музиката? от ароматът на пролетни цветя?
защо трябва да си компютър и да съществуваш толкова дълго, когато и един миг може да бъде безкраен...

я гледам тази "смъртна" тема
....
.... и ми е смешно

защо, ако не е тайна? ;))

не е ли?
то е все едно да говориш за любов без да си я срещал
да говориш за цвете, което не си виждал
да говориш за море без да си го докосвал
и т.н.
и т.н.
та и със смъртта така
нима тя е само труп в моргата?
да не се отплесвам... в смешки

П.П. и не беше честно снощи да поставяш тази тема и то след цялата онази тема за надеждата... крачката, която направи беше КралиМарковска

Влизаш в противоречие. Ако ми е тежко, няма да съм доволна. А идеята беше да умра доволна. Кой знае кога ще е. Може да е след десетки години, номоже и днес да е. Да си призная живее ми се днес, но то рано или късно ще се случи. Важното е, когато стане да ми е добре.
Ще ми се да се захвана за репликата ти - "Лъжем децата, че добрият чичко е заминал някъде." Е какво толкова? Аз наистина приемам подобен род раздяла с близките си, като далечно пътуване. Пътят е нещо, коета аз и ти сме виждали и тъкмо поради тази причина е ясно и не толкова страшно. А смъртта е нещо... Ами нещо си, но какво точно? И затова е страшна. Ако бяхме сигурни, че близките ни отиват в един по-добър свят вероятно нямаше да тъгуваме за тях така. Защо тогава да не кажем на децата, версията с пътя. Те се плашат не от това. Те се плашат от уплахата на големите, които в техните очи са много смели.

виждам смърт всеки ден. виждам и смъртта. виждам собсвената си смърт.
ти виждаш ли вселената? виждаш ли въздуха? виждаш ли любовта? но говориш за тях.
смъртта не е нещо, което можем да пипнем, вкусим или видим и все пак можем /ако поискаме/ във всеки един момент да я възприемам също толкова пълно и цялостно колкото и останалите неща.
смъртта идва точно след надеждата. смъртта и надеждата вървят ръка за ръка. смъртта е от лявата ни страна, а надеждата от дясната. и докато надеждата е по скоро илюзия създавана от разума ни /или по скоро от оня мозък в стомаха, който откриха биолозите наскоро/, то смъртта е съвсем реална. по-реална от всичко друго :))
няма човек който да не я е срещал или който няма да я срещна поне веднъж в своя път. и то от близо.
смъртта е по-силен мотив да живеем отколкото надеждата...

не е въпросът в това, което казваме, в думите, а в мислите ни. защото когато го казваме знаем, че ги лъжем, защото ние самите не го вярваме. а децата знаят кога ги лъжат. винаги знаят. те подушват мислите на възрастните по някакъв начин...
да, разбирам те, разбирам че искаш да умреш доволна. и аз искам това и съм почти сигурен, че така ще бъде :))
просто в реалността подобна позиция е малко необичайна. това е същото както да се разделиш за винаги с някой човек, когато най-много го обичаш /примерно/, не мислиш ли?
все едно да попитам "как искаш да се разделиш с него" и ти да отговориш "обичайки го". лесно е да се каже, но иначе е трудно.
а да се хвана и аз малко за думите ти :)
"А смъртта е нещо... Ами нещо си, но какво точно? И затова е страшна." - какво е едно дърво? една маса? какво е небето? какво е болката? нима смъртта е по неясна от всичките тези неща? смъртта е като да се събудиш от един сън в друг.
страшна е, защото дълбоко в себе си вярваме, че сме безсмъртни. или поне ни се иска да вярваме!

не смъртта е мотив, не се бъркай
страха от нея е мотив

снощи гледах един филм
за едни "извратени" по думите на съседа ми младежи
whatever... няма да ги квалифицирам
но знаеш ли кава сцена имаше във филма?
значи отиват двама от онези "извратените" в един денонощен магазин. влизат с трясък. единият вади пистолет и подканя продавача (момче младо колкото тях самите) да излезе в задния двор. излизат всички. тъмно. пусто. мизерно. продавачът на колене, а пистолетът зад тила му. "извратеният" крещи: "живее ли ти се?"
- да - отговаря онзи дето е на колене
- защо? - пита другият
мълчание
- защо? - повтаря "извратеният"
мълчание и страх
- учиш ли? - пак пита той
мълчание, пот, страх и едно тихо, треперливо "да"
- какво учиш?
- биология - се дочува в отговор
- защо? защо биология? - крещи пак онзи и натиква пистолета още по-плътно
- за ветиринар - хлипа вече с глас другото момче
- стани - заповядва оня
момчето става, а той бръква и взема портфейла му, изважда от там шофьорската книжка и казва:
- имам адресът ти, ако след 6 седмици не станеш ветиринар, ще те убия. а сега бягай.
онзи хуква препъвайки се

остават "извратените"
единият пита:
- защо, защо направи това с него?
- за негово добро.
- но това е гавра!
- не. това е стимул.

-------
е?
как би изтълкувал такава ситуация?

май наистина не подбрах точната дума - може би мотор :))
двигател някакъв, който да ни тласка...
не знам как да коментирам това с "извратените". има смисъл в него, определено има...
за да постигнем нещо ни трябва стимул. в началото на пътя това са родителите. после е страха от неизвестното, от това да си различен от другите. заобиколен съм от хора, които се оставят течението да ги влачи, нямат мечти и цели или ако имат то не правят нищо по въпроса. стремят се към това към което се стремят и другите, това което са им казвали че е хубаво. и те наистина вярват че е хубаво. защото така са им казали... осъществяват някои дребни неща и забравят за по-големите.
може би ще кажеш, че съм алчен, но искам всичко. и какъв по добър стимул да не си губя времето има от смъртта? ти се сещаш какво беше писал един автор за нея. няма да повтарям, едва ли има смисъл. само ще кажа, че наистина винаги стои от лявата ни страна. само дето много рядко се обръщаме за съвет към нея...

тя се усеща
там е
и това изчерпва всичко

друго не е нужно :)

живот - смърт..... като две длани - гореща и студена

когато истински искаш нещо го докосваш и с двете ръце... и това не е случайно, но кой ли се сеща за това :)

Първо за децата. Ако ти го почувстваш така, ще го почувстват и те. Не съм казвала да ги лъжем. Не съм твъряла и, че мога да го постигна. Но ако ми се наложи бих опитала.
За моята смърт. Попита как искам да умра, а не как ще умра. Отговорих това, което искам. Какво ще бъде не мога да знам. (между другото по някакъв начин обичам всичките си предишни любови)
Не знаеш ще се събудиш ли. Нищо не знаеш. От смъртта виждаш само смъртта на околните. А тя никак не е приятна за гледане. А това дали тя е сън може да бъде само предположение.
Иначе признавам, че и на мен ми се ще да вярвам, че съм безсмърта. И дори, когато пишех, че може днес да умра си дадох сметка, че никак не го вярвам. Бе няма начин да е днес. Просто няма. ;)

така е. когато истински искаш нещо го прегръщаш. и с двете ръце. :))
все пак не каза как искаш да умреш...

знаеш ли, Грахче :)
моята мъдра баба казва, че добрите хора умират леко,така леко, че дори не усещат

и понеже нито животът, нито смъртта, нито любовта, да кажем, са абстрактни понятия, а съдържат смисълът си в това как ги вършим ние самите, т.е.
( любовта, това е начина, по който обичаш;
животът - начинът, по който живееш;
смъртта - начинът, по който умираш)
то... позитивността в всяко едно от тези неща ще е наградата ни :)

не казах, защото не искам
а иначе знам :)
... но защо да казвам?
:)))

мъдри са си.
А на мен какво ми остава - да бъда добра. А понякога така се уморявам от опитите си да го постигна.
Благодаря ти, лилитуче! Стана ми приятно да те прочета. :)

спокойна нощ от мен :)

Взе ми го от клавиатурата!
Спокойна и от мен!

Не е вярно, че човек се ражда за да умре. Човек се ражда за да живее. Какво ще прави докато живее е негова работа. Дали ще направи от живота си, от себе си нещо е негово решение. Мисля, че човек не трябва да седи и да чака смъртта си.
Ако живота му е лош е много по-трудно да се откъсне от него, защото съжалява, че не е направил това и онова... Така предполагам.
Да, смъртта е между нас... Тя е наоколо и ни дебне ;)