Смъртта

За толкова много години дискусии в клуба, единствената тема посветена на смъртта, макар и половинчато е Защо човек се страхува от смъртта. Време е да й обърнем нужното внимание... Още повече, че нaшият приятел Лудия Поет се интересува с въпросите си по-долу
интересуваме и смъртта Защото 4овек докато не познае смъртта , не може да се освободи от страха ... говоря за познаване на вградения механизм които го има във всяко 4ове6ко тяло , или поне би требвало да го има (имам 4увството)
тои си е като другите вградени механизми ...
Дали е трудно да се умре , или е лесно .. 4удя се
интересно ми е

Ще ги разширя и обобщя по следния начин. Какво е отношението ви към Смъртта (главната буква в случая подчертава значението й)? Какви са опитностите и усещания ви с нея? Как приемате или бихте приели вашата смърт или тази на близките ви? По другите теми за медитации и практики някой може да няма опитност, но тук съм сигурен, че всеки се е докосвал до Смъртта... И й е обръщал поне малко внимание... Може би му е била учител или съветник... Или пък го е плашила до смърт... Или всичко това заедно и още много друго...


------------------------------
Много пъти съм се канел да я пиша тази тема, но понеже Смъртта е толкова бездънна и необхватна и ми се струвало, че още медитиране и наблюдение е нужно. Какво пък, няма да чакаме да умрем за да й обърнем внимание. А че човек се учи докато е жив (или сигурно и докато е умрял) – спор няма.

Спор няма и, че Смъртта е толкова важна, че дава смисъл на Живота. Че двете са различни страни на една и съща монета. Апропо, на въпроса за страха от Смъртта, ми се струва, че той идва по-скоро от неизживения живот. От това, че имаме желания, които са все още незавършени... И вероятно по тази причина сигурно ще се преродим за да тичаме още по тях в стремеж да ги разберем и осъществим. Усещането ми е, че колкото по-надълбоко навлизаме в Живота и го изживяваме цялостно, толкова по-лесно приемаме Смъртта... Става ни интересно да изживеем какво има по-натам и какво Цялото ни е приготвило...

Не знам дали сте били близо до човек, който умира и дали сте медитирали над ситуацията? Дълбоко е и много интересни неща могат да се видят... Човек може да медитира над Смъртта във всеки момент... Някой казват, че ако се обърнеш рязко наляво и може да я забележиш. Хм, даже не е нужно да се обръщаш за да я видиш - навсякъде е около теб... Смъртта не е някъде в бъдещето (или миналото), а е тук и сега непрекъснато около нас. Всеки миг умира (и с него умират толкова много неща), а след това се ражда нов... Златни моменти са това за наблюдение на Смъртта.

Това което съм научил от общуването с нея е, че когато ти се даде нещо ценно (за дреболиите е лесно) ПЪРВАТА работа е да се научиш, че то е ВРЕМЕННО. Че всеки момент може да ти се отнеме. Няма значение дали е близък човек, предмет, усещане... Някак си автоматично вниманието ми отива към този въпрос веднага ... И когато приемането се случи, нещата се балансират. Тогава отношението ми с този човек, предмет или усещане може да са цялостни. Смъртта балансира много добре. И дава нужния фокус.

Малко ми е странно как повечето хора реагират на Смъртта. Виждам съм теми по клубовете наоколо с обява за смъртта на някого. Усещам как хората искат да кажат нещо (защото моментът е силен), но някак си не знаят какво... Казват обикновено по едно шаблонно „Мир на праха му/й”. Хм, прахът освен да е в мир не виждам в какво друго може да е. Някой може и да кажат „Мир на духа/душата му/й”, но какво от това казване, което пак ми изглежда шаблонно... А е идеален момент за медитация над Смъртта и над съответния човек. За да се роди нещо ново...

Случи се, че неотдавна почина един много близък човек и ми стана интересно как хората изразяха съболезнования към мен. На мен лично съболезнования не ми бяха нужни. Смъртта на този човек се случи формално сега, но на практика я бяха забелязал още преди повече 10тина години. Но реакциите на хората... Немалко бяха някакви общоприети фрази (въпреки, че усещах вълнението на хората зад тях). Но имаше хора, които бяха автентични... Според мен, ако смяташ, че с човека отсреща можете да общувате отворено, по-добре да бъдеш истински и да не казваш заучени фрази, а да ПОТЪРСИШ какво истинско да кажеш. И за човека ще е по-добре, но и ти самият ще научиш повече за Смъртта.

Хайде стига толкова като увод по темата, защото стана тъкмо 0:00 часа и както казват идеално време е за Смъртта (не че през другите часове тя дреме) .

Два пъти съм имал много силно усещане със смъртта. Не броя смъртта на близки хора, защото, колкото и тъжна и разтърсваща да е, то тя не ми е носила усещане за моята лична смърт, или поне не е било толкова дълготрайно.

Първият път беше буквално - блъсна ме кола. Счупен таз, ключица и нос - това бяха по-сериозните наранявания. Първата вечер в болницата мислях, че умирам. Дори се сбогувах в себе си с близките ми. Тъпите сестри не бяха ми дали болкоуспокояващи.

Вторият път беше когато влязох в казармата и е по-скоро психологическо усещане. Първата вечер, тъкмо си бяхме легнали и един тъпак от старите кучета влезе в стая заедно с вратата. Нищо не стана, освен да се прави на велик, защото в стая имаше бая едри момчета, едно от които беше боксьор. Обаче На следващия ден, когато чакахме в строя пред столовата, срещу нас имаше едно голямо умряло сиво дърво, цялото накацано с врани. Гледайки го, бях убеден, че ще умра. Страховете ми се разсееха, когато няколко дни по-късно една група цигани влязоха в стаята ни да искат пари и се наложи да ги понатупаме. След боя, вече не се страхувах.

Докато бях в казармата, едната ми баба почина, бях въоръжен наряд и ме извикаха, ама дежурният по рота се оказа едно момче, което се шашнало и директно ме прати в щаба при началника на поделението. Горкия човечец, трябваше да обяснява на въоръжен човек, в патрон в цевта на калашника, че баба му е починала. Само повтаряше: "Момче, да не откачиш, спокойно, спокойно...."

Иска ми се да използвам по-често Смъртта в моменти, когато се самозабравям или пък бивам погълнат от безсмислени проблеми. Усещането, че някое глупаво мрънкане може да е последното нещо, което правиш на тоя свят, изличава всяка глупост. Но за това трябва много сила, не е само до психологическа нагласа.

___________

Вчера се ядосах за нещо и както пътувам, в едина усойна долчина, при температура навън към 15 градуса и 14.00 след обяд, виждам скреж и две коли ударени малко преди това. Доста бързо преосмислих и нещата и си върнах думите назад към родата на шофьора на едната кола, който взех за спрял на моста без сериозна причина.

Как „умрях” от страх…

Преди години, в групата, в която членувах, битуваха практики за преодоляване на смърта.
Една от тях, беше скачането с бънджи.Бях виждала тези скокове само в телевизионни предавания и ми се струваше много красиво и приятно за изпълнение.
’Какво пък толкова, ще полетя…”, си казах аз и се отправих към мястото за скокове.
Когато наближих, видях тълпа от хора, скупчени до мястото за скачане.Над тълпата, поддържано от ръцете на четирима здрави мъже, безжизнено висеше тялото на една приятелка от групата.Абсолютно бледото лице не издаваше никакъв признак за живот.В тълпата видях отчаяното лице на приятеля и, който трескаво даваше някакви указания на мъжете, поддържащи тялото на приятелката му.В един миг, видях как те метнаха „трупа”през парапета…Не на себе си, от преживения шок, се качих в колата, за да стигна под моста, където бяха другите членове от групата.Когато стигнах, видях "мъртвото" тяло да виси от въжето, а щом го свалиха на земята , то проговори:”Изживях космически оргазъм..” Изпаднах в недоумение
Когато погледнах на горе, видях „трупът”на приятеля и да полита надолу, безжалостно захвърлен от четиримата мъжаги..Виждах лудата скорост с която въжето мяташе и въртеше тялото му. Ръцете на човека, отчаяно се опитваха да се вкопчат в ластика,а цялото действие изразяваше отчаяна борба със страха…от Смърта.
Сигурно се досещате, че след такъв пърфоманс в мен не остана никакво желание да скачам.В последствие разбрах, че този начин, се нарича”икар-бънджи”.
Тръгнах си шокирана и изпълнена с неистов страх..Няколко нощи по ред, се събуждах от запечатаните в съзнанието ми сцени..в които „умирах” от страх...
Тогава реших да опозная Смърта, без да умирам.Чрез медитация. Медитацията и смърта – са две много приличащи си състояния. В смърта егото изчезва; остава само чистото съзнание. В медитацията става същото: егото изчезва, а остава само чистото съзнание, нашата същност.
Взех се в ръце и започнах ДМ.След две седмици, почувствах, че спомена за видяното не предизвиква никакъв страх в мен.И реших, че отново ще отида да скачам, но не по гореописания начин, а така, както съм си представяла…като волна птичка божия при условие, че когато се изправя на парапета, няма да почувствам крадливото промъкване на страха.
Речено-сторено.Изправена пред бездната, обляна в слънчевия ден, не чух страха..., и –запях..Песента, която излизаше от мен, не беше моя.Аз като че ли бях само средство, а песента се пееше от цялата Вселена.Песента имаше дълбочина, бездънност, и издигаше височини, които можех да изкачвам все по- нагоре и нагоре – вечно….
Полетях, с ясното осъзнаване за това, че Живота и Смърта винаги се движат заедно, но в крещендото на живота ми, те дори не са заедно, те са – Едно.
Когато слязох на земята, един приятел ме попита: Как се чувстваш? Спонтанният ми отговор беше: Влюбена!

В този именно МИГ, осъзнах думите на Ошо: Когато стигнете върха на планината, едва тогава започва изкачването.
Живота е възможен само без страх.Живота е възможен само с любов, а не със страх.А смърта, създава страх.И кой е виновен? Бог не е създал смърта.Това е собственно човешко изобретение.Създавайки си Его, ние създаваме неговата друга страна – Смърта.

Благодаря за темата!

Може ли по време на медитация 4овек да се сре6не със смъртта ? Какви техники има ако иска да я сре6не ... 4увал см за излизане от тялото и подобни
Смъртта може би е опарни4ева жена ...
Не 4е см мн смел , но както казва Ошо или ти я търси6 или тя те търси ....
Как факти4ески съзнателно да се работи или вие мислите 4е няма такива методи? Това е наи важното във въпроса за смъртта .
ина4е и аз см имал житейски опити на страх , екстремност ... даже веднъж както си плувах доста навътре бях влезнал в язовира и намалко да се удавя Но тази история не е толко интересна ...

Позволи ми, да ти отговоря за себе си, а Миро ще има какво да каже от свое име:
Аз избрах ДМ, да ме подготви за срещата ми със Смърта...От тогава знам, че смърта е винаги до мен, вдишвам-раждам се, издишвам-умирам, което не значи, че вдишването и издишването не си взаимодействат хармонично в мен.
Именно медитацията ми помогна да опозная смърта, без да умирам.Смърта е видимост, външна видимост. Ето защо умира някой друг; а не ТИ самият...
Смърта расте, заедно с теб, рамо до рамо, като твоя сянка.В денят в които се раждаш, по същият начин започваш и да умираш.С една дума, какви срещи искаш с нея, когато тя никога не те е напускала?
Извинявай, ти правил ли си ДМ?

Апропо, на въпроса за страха от Смъртта, ми се струва, че той идва по-скоро от неизживения живот. От това, че имаме желания, които са все още незавършени...
Може и така да е, но според очите ми е друго яч.

Според мен смърта е драстичното нещо, което се е случило с нас - смъртта е е първопричината за еволюцията на човешкия вид, това е първата буква в човешката история, всичко е започнало от смъртта.

Всички знаете, че човешката раса сме всъщност най-безащитния животински вид, а човешкото бебе е най-уязвимото същество на тази планета. Невъзможно ми е да кажа със сигурност дали заради смъртта се е развила някаква странна способност в психиката ни, някакъв "бъг" или "бонус" или просто еволюцията на живота е стигнала/ развила тази способност, но едно нещо е безспорно - смъртта е породила страданието, а страданието е израснало в осъзнаване. (не самото съзнание, а процесът на осъзнаване)
Има някакъв баланс или взаимозависимост в това - най-беззащитното същество, най-уязвимото, но и най-съзнателното. Може би загубата на бебета и тази черта в психиката ни да възприемаме загубата с неизразимо страдание ни е докарала това съзерцание в/у смъртта, и постепенно човека е започнал да осъзнава смъртта все по-ярко и осезаемо, и така неизменно се е възникал вечния въпрос ....

Ошо смело твърди, че в художествената литература има много по-свещенни книги от древните религиозни писания и дава за пример "Братя Карамазови" - съгласен съм с него, за мен със същата сила е "Хамлет", първата "книга за възрастни", която съм чел, още преди О. Уайлд, преди сърдитите млади автори, преди дори приключенските романи от типа на "Синовете на великата мечка", "Тримата мускетари" и "Сърце" т.е. преди нея бях чел само приказки.

Хамлет е ..... ужасно проницателната творба, толкова истина в толкова малко думи не съм срещал в никоя книга до ден днешен. Всеизвестния монолог, но въпроса не е "да бъдеш или да не бъдеш", за това смятам, че дори такъв велик човек като Шекспир не може да се нарече мистик, първия въпрос е друг:
"Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга — всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“! … Но тихо! Ей я
красивата Офелия!… О, нимфо,
в моленията си къмто небето
спомни за всички мои грехове! "

Страхът от смъртта не идва от неизживения живот и незавършените желания - това е най-естествения, първичен страх, който съществува, въпроса, който е възникнал някой ден е "Какво се случва след смъртта" и от тук е започнало вечното търсене, но и редом с него страхът.
Помислете - лично за мен животът на Буда е бил най-великия експеримент, който се е провел. Бях чел и чувал това-онова, около името му, но във филма на Бертолучи разбрах за сефте, предисторията на неговото търсене. Живот без страдание, без познание за болката, за остаряването, за смъртта - и просто един ден, очите ти се сблъсква с всичко това накуп ....... няма начин, шокът дори не мога да си го представя, какво е преживял този човек, не мога дори да се вживея какво се е случило в глава му, каква върхушка от въпроса го е завъртяла, но само беглото поставяне на негово място ...... казвал съм го и пак ще го кажа, осъзнаването идва от страданието, няма как да е по друг начин. Колкото по тежка смърт преживее човек, колкото по-голяма загуба претърпи, колкото по-любим човек си отиде от нас, колкото по-голяма болка изпитаме, толкова ни е по-силно страданието и изведнъж ........ се появява една тишина с тъгата, нещо от непознати дълбини, замлъкваме, притихваме, става нещо драстично с нас от само себе си ....... всичко изглежда същото, но не е същото.

Доказателството за същетвуването ни не е мисълта, както е казал Декарт, доказателството не е и постигането на не-ум както е казал Ошо, доказателството е собствената ни смърт - проблема в страха е, че никой никога не се е връщал от смъртта, за да ни каже за какво иде реч, мистиците твърдят, че има умиране приживе и най-вероятно е така, но никой не се е върнал след смъртта на тленното да разкаже.

Страхът си е напълно нормален, напълно в реда на нещата - извратеноста, която се получава е обаче именно следствие на този страх, това е бил целия проблем пред мистиците в предаването на знанията си, защото осъзнаването е нож с две остриета и избора може да бъде направен от индивида, не може да се наложи правилен избор, правилен път, самото налагане става грешка. Осъзнавайки смъртта човек може да избере страхът по начин, че да се затвори за него, да се опита избегне неизбежното, това е правено в цялата ни позната история - от религиозни, от философи, от учени .... ето факт е, че в днешния свят се повтаря същата прастара грешка, да се смята, че всичко започва и свърша с науката, преди е било с религията.

В подсъзнанието на човечеството животът е другото название на постепенното умиране, но това е само едната страна на осъзнаването - вярно е във всеки момент, всеки миг ние умираме, но с едно леко изместване на фокуса се вижда, че пак по същия начин във всеки миг ние се раждаме, ние се променяме и обогатяваме с новото във всяко мигновение. Но, който и от двата фокуса да избере човек остава непълен, винаги ще остане една липса, ще бъде едноок, като циклоп, като птица, но с едно крило - животът е стремеж към висините, пикът на желанието, вълнението, смъртта всъщност е необходимост, къде ще видите връх без долина, къде ще видите бурно море, но без дълбочини, къде ще видите дърво без корени. Изпадайки само в дълбините човек губи, депресира се, потъва е униние, става безжизнен - изкачвайки само по-високи върхове, пак се губи, ставаш циничен, вулгарен, извратен.

Баланса м/у смърт и живот, едновременното приемане и съжителстване на двете, синтеза, пристъпването с страх към самия страх, а не бягството от него, това неописуемо съчетание, този начин на пътуване, за мен се заключава в една дума - любов, Офелия е нужния персонаж, инак Хамлет щеше да си остане една макар и великолепна, но половинчата творба.

Невидимото придава стойност на видимото - под осъзнаването тече страданието, любовта е основата и разцъфването на медитацията.

интересувам се от смъртта защото с4итам 4е 4овек наистина се трансформира след като познае смъртта Сещам се за много примери : например за Рамана Махар6и - опита му с познаване на смъртта - го преобърнал тотално и запо4нал да изследва .... и да си прави там неговите си не6та ... Напоследък нямам много интереси (никакви) Незнам дали и ако сре6на такива би ми повлияло това ...
Зна4и ти си един трансформиран 4овек ? ако е така разкажи подробно какво представлява процеса , какво се вижда , каква е разликата с оби4айното ти състояние ...
какво се промени след това ... какво запо4на да вижда6 ,
как изглежда6е света другите хора ...
Не см правил ДМ
Позволими да запазя (в себе си) хиляди съмнения
ако можеш ги разсей ..
(съмнения без съмнения ...)
:)

Зна4и ти си един трансформиран 4овек ?

Силно казано.. Мисля да продалжавам да се трансформирам докато мога да дишам..Примерът, които дадох, касае страха от Смърта.
ДМ, ми помогна да я приема като постоянна спътница в живота ми и да не се страхувам от нея.
Питаш за промените..Лично за мен и за случая за който споменах, е важно, че не чух предателските стъпки на страха в сърцето си и продължавам, с удиволствие да скачам, когато имам възможност за това...
Иначе, си имам други страхове, с които,отново чрез медитация, ще се разделя...
Защо те питах за ДМ ? Защото, ако минеш през нея, нямаше да имаш нужда да ми задаваш подобни въпроси...
Съвсем приятелски, те съветвам, да я опиташ. Тук има достатъчно сърдечни хора, с които да споделяш преживяванията си.
При мен се чувствай, добре дошъл

А извън тези случаи, в спокойно състояние, не си ли гледал за нея? Още повече, че редките мигове, когато ни се струва че умираме, не траят дълго и опознаването на Смъртта е сравнително кратко.

От една страна Смъртта е когато нас ни махат от света. Но от друга Смъртта може да се прояви и когато част от света (хора и неща, които обичаме), ги махат от нас.

Със споделянето си засягаш нещо много важно. Може да се докоснем до Смъртта за кратки мигове и изживяването е силно, но когато усещането за нея отлежава за дни, седмици и месеци, тогава промените са в дълбочина... Някъде в устоите ни нещо се променя... И за това не е зле да се ”мариноваме” с нея в изобилни количества.

Как гледаш на Смъртта на хората, които обичаш? Казват, че мариноването с този въпрос е полезно както това с водорасли за хубава кожа.

П.П. Благодаря ти за споделянето, отваря апетит за скачане с бънджи

Тук е хубаво всеки, които е практикувал някакви методи да се включи, защото методи има всякакви. Първият и основен метод е просто да задържаш вниманието си над Смъртта за повече от няколко минути (обикновено не й обръщаме много внимание или си затваряме очите за нея)... Където я усетиш в ежедневието и хоп медитирай над нея... Усети я добре, опознай я... Ще видиш, че не й е нужно да те търси, защото си й винаги на разположение.

След това има методи, където за 15-20-30 мин. сядаш и медитираш над смъртта като с определени визуализации я правиш по-реална. Примерно в Книга на Тайните на Ошо има метод, където си представяш, че тялото ти е на клада и бива изгаряно бавно от краката нагоре... И наблюдавай усещанията си...

Аз си бях измислил следния метод. Часовникът ми звънка на кръгъл час и започвайки някъде „и на половина” в легнало и отпуснато положение си казвах, че ако Смъртта дойде през този половин час, няма да се съпротивлявам... Отварях „вратата” от моята страна и чаках... И най-важното, наблюдавах през това време всичко свързано в мен със Смъртта. Как ще реагират близките ми хора... Дали наистина съм готов... В другиден имам важна работа да свърша, но Смъртта може да реши да ме споходи до половин час... Въобще, гледах всичките нишки, които ме свързват с Живота... И се ослушвах дали няма да изскърца някоя външна врата, която не зависи от мен, но от Смъртта. Най-сигурното е, че ще дойде един ден. Дали ще е до половин час и след няколко години – това са подробности.

Отделно има и методи, където лека полека осъзнаваш и усещаш, че не си само физическо тяло, а и други неща... Че можеш да видиш физическото си тяло отстрани... Но това не значи непременно, че и тази друга „нетелесна” твоя същност няма да умре...

Тибетката книга на Мъртвите има друг подход, където ти казват какво ще се случи с теб в състоянието Бардо, което е като преходен етап веднага след смъртта. Едни германци ошовисти бяха направили една хубаво аудио медитация, където за около час в медитативно положение може да изслушаш какво ще се случи и образно да си го представиш...

А и ти самият може да си измислиш такива като опознаеш малко Смъртта. Колкто по-ясно я усещаше и колкото по-буден те прави това, толкова методът е по-точен.

Когато баща ми напусна тялото си, осъзнах, невъзможноста на Смърта, защото за мен, той не е мъртъв.Ако беше умрял, щях да имам чувството за загуба, но откакто си замина, аз не усещам никаква загуба.Нямам пред вид това, че виждам как духа му плува наоколо,като привидение, или чувам гласа му от небето...
Не, аз просто го усещам и днес толкова, колкото го усещах и докато беше в тялото си.
Енергията, която чувствах около него, докато беше тук, вероятно е била чиста енергия или душа, която не умира.За това, сега, когато той не е в тялото си, усещанията са същите.
За мен, смърта не съществува.Смърта се случва само с тялото и това е моето лично разбиране.Както вече споменах, за мен Смърта е външна видимост, а Пътя към себе си ме води - на вътре.
По същия начин усещам и заминалите си от този свят приятели...Като отсъствие, с тази разлика, че докато отсъстваха, бидейки на този свят имаха тела, и сега отново отсъстват – но без тела.

Стушо, брато, всички наоколо говорят за себе си: кой баба погребал, кой баща загубил, кой тепърва има да го прави, а ти, хм, Хамлет, Ошо, Буда... Добре, даде философския принос към темата, но остави ги другите настрана и говори за себе си. Историята с карибските пирати от съседната тема някак си би паснала повече тук. Защото разказваш за себе си.

Да, страхът е напълно нормален. Но дай да го оставим за момент и него настрана. И утре не знаеш къде ще си, но вървиш смело към непознатото, където забележи могат ни се случат неща и много по-лоши от смъртта.

Темата е по-скоро за Смъртта. Как ти я усещаш? Особено в спокойно състояние, примерно сега докато четеш. Мислиш ли за нея? Или смяташ, че не ти пука и когато дойде, тогава ще се оправяте?

Любовта сигурно помага за разбирането на Смъртта (пък и не само за нея). Но ми се струва, че и Смъртта може да помага на Любовта...

П.П. Утре ще ти пиша в темата за „още нещо”, щото станаха пак малките часове. Ама па как го постави това ефимистично заглавие... Някое от по-цветистите би паснало по-добре.

добре Ще го имам впредвид ...

(обстоятелствено) :сега разбирам някой неща
Дедо ми по4ина съвсем наскоро ... Аз бях на погребението ,но не останах много а само няколко 4аса . беше ми и интересно защото скоро не бях ходил на погребениеЗабелязах 4е затова време което бях там и се опитвах да см съзнателен , не се появи тъга , през цялото време ми бе6е безразли4но .... наблюдавах трупа , хораата и дори за мое у4удване не изпитах никакви минорни 4увства ... просто бях съзнателен .... И си викам сега не ти е тъжно а си на погребение , миналата седмица беше на дискотека - там съ6то , не ти бе6е весело ... И наистина бях на дискотека и не ми бе6е весело , беше ми безразли4но .. даже ми е 4удно как хората се радват на дискотека ..?
сега у нас обстановката е мн напрегната - баща ми му е тъжно , защото е по4инал ба6та му , баба ми е при нас съ6то - тя и се слу4иха мн не6та напоследък - освен 4е тъжи за дядо ми , тя си с4упи и крака и бе6е у болница ,а отделно наедин възрастен 4овек мислите му са само към смъртта насо4ени .... Обстановката е мн напрегната а аз се 4удя защо напоследък не см мн весел ... възможно ли е обстановката да ти влияе ..
едва сега се се6там 4е е възможно интереса ми към смъртта да се увели4ил заради баба ми , Не 4е не мисля 4е 4овек не трябва да познава смъртта Тя е у нас от поне 4-5-6 дена а аз едва сега разбирам
Трябва да видиме как 6е се разбираме с нея , 6то тя не може да мръда заради крака , а аз см си у нас под6ти през целия ден ... трябва да и вну6а6ам да мисли позитивно , не вервам 4е 6е стане ...

Добре, да ти разкажа малко...

Ошо казва, че ДМ може да се прави и три дни, но при мен се случи така, че я правя 17 години...не всеки ден, разбира се, но... продължавам да опитвам вкуса и..
Постепенно започнах да разбирам как става това, например, ти закусваш, към обяд отново си гладен..на теб ти трябва храна.Точно така е и с медитацията,Растежа на съзнанието също предполага стабилна поддръжка и храна.
Сигурно ще ме попиташ:”И какво, цял живот ли да правя динамиката?!”
А аз ти отговарям:” Почакай, ти нали всеки ден ядеш, миеш си зъбите и не поставяш под въпрос хигиената и храненето си? Тогава, защо не мислиш за хигиената на съзнанието ти? Медитацията – е като душ за душата, тя промива съзнанието.”
Ошо казва, започнете да медитирате поне 1 час на ден и много скоро ще разберете, че от 24 часа на денонощието, смисълът им е бил само в този един час, а в останалите 23 часа не е ясно с какво сте се занимавали.
Сега аз съм напълно определена, че съм намерила Пътя си, но независимо от това, че зная накъде вървя и какво ми трябва, все едно незвисимо от това,че 10 или 7 години медитирам, на мен ми е нужно да се поддържам, да продължавам да намирам места, където хората медитират именно тези медитации, да общувам с хора, с които гледам в една посока.
Но всички тези неща идват постепенно, сега усещам това много добре.
Медитацията за мен – е ключ към всичко.Ошо е казал много за медитацията, но сега на мен ми харесва определението, че медитацията е – ясност.
Медитацията дава ясност, заочваш да виждаш, кое от къде се взема.
И се радвам, че съм намерила, своят Път

В някое незнайно време, на някакво незнайно място във вселената, на една неоткрита планета живеело едно същество. Планетата всъщност била планетка - съвсем, съвсем малка, толкова малка, че съществото можело да я обиколи по екватора за 24 часа и то при положение, че ходи пеш, инак ако се затича за два пъти по-малко време, а ако яхне пистов мотор, толкова бързо ще я обикаля, че чак ще му се завие свят.
Особеностите на тази планета не били кой знае колко чудновати, примерно тя не се въртяла около оста си т.е. на половината било постоянно ден, над другата половина било постоянна нощ. Планетата си имала почти всичко, което си имаме и на нашата планета - земя, въздух, вода, дървета, цветя, тревички, камъни.

Необичайното било не самата планета, а това, че съществото живящо там било едничко. То не помнело и не знаело от къде, кога и как се е появило тук, не знаело от колко време изобщо съществува, та ми е трудно и на мен да кажа на каква възраст е. Поглеждайки към тази планета освен разни дребни обстоятелства, нямало нещо кой знае колко чудно, но съществото било самичко.

То един ден наблюдавайки планетата се зачудило - всяка тревичка имала себеподобна, всяко листенце по дръвчетата имали себеподобни, а самите дървета имали братя близнаци, дори камъните имали общи събратя, но то било самичко - изглежда, че дори камъните на тази планета са по-щастливи от него. Та имало всичко на тази планета, но нямало животни - небето било пусто, реките били празни, сред дърветата и тревите също нямало нито едно същество, дори под самата земя нямало животинки. Съществото ровило и претърсвало навсякъде, да си намери поне едно другарче, нещо себеподобно или поне приблизително приличащо на него, за да си поприказват малко. Но уви - така и не намерило дори една малка мушица, дори едно червейче .......

И така съществото изпаднало в онова състояние, което ние можем да опишем с думите - празнота, самота, униние, след всичките си опити да намери друго същество то седнало на брега на една река и се замислило в отчаянието си. Какъв е смисълът да съществувам - почнало да си мисли то - какво е моето предназначение, щом няма никой на този свят, от къде съм дошъл тогава, изглежда съм подхвърлено тука като ненужно, какво ще се случи с мен, до кога ще продължава това ....... и с такива подобни терзания то стояло дни и дни наред (понеже ноща е от другия край)

И изведнъж така както си стояло, и ровело с крак в глината се вторачил в нея, взел с едната ръка малко в шепа и започнало да я мачка. Забелязало, че глината може да приема най-различни форми, а така и така нямало какво да прави, решило да си направи най-различни фигурки. Почнало да смесва глина, пръст, вода и пясък, и да сътворява всякакви според въображението му фигурки, с най-различен облик. Направило си цяла дузина различни видове фигурки, с различни очертания, форми, образи - тогава му хрумнало.

Взело по един слънчев лъч и го прибавил към фигурките - така те се размърдали, оживяли, после добавил в тях и виещия се вятър, и те започнали да издават звуци. Съществото чувайки и виждайки ги, за първи път чуло от себе си един странен звук, който го карал да се чувства по начин непознат за него, звук който го карал да вибрира цялото от удоволствие, това бил смехът. Съществото се заело да прави още и още фигурки, някои се повтаряли, друг път измисляло нови, но това за него нямало значение - важното за него било да създава още същества, за да се смее с тях, да танцува, да издава разни по продължителни звуци, които ние познаваме като песни и музика. Всички заедно сякаш ставали все повече и повече живи - какви ли не нови усещания изпитвало съществото, наблюдавайки и другите същества, как скачат, въргалят, смеят, търкалят, пляскат във водата, замерят се с топчици кал, гонят се, крият се зад дървета и храсти, заключило, че и другите същества изпитват същите усещания като него.

Радостта им била неизмерима, всичко придобило смисъл, а и няма как да е по друг начин, самата земя се радвала заедно с тях, защото имало кой да стъпва по нея, слънцето греело по-друг начин, защото имало кой да примижа с очи, дори вятърът почнал да пее, защото имал коси да роши - всичко станало по-ярко и живящо, тревите станали още по-зелени, защото буболечки почнали да лазят сред тях, небето още по-синьо, защото имало кой да лети сред облаците му и реките сякаш искали да си играят с тях, защото започнали да се вливат всичките в едно място, а там на това място, водата започнала да протяга ръце към сушата, вълните били много по-големи от на предишната си речна форма и с тези ръце-вълни водата блъскала закачливо съществата, та съществото направило твари и за реката, да има с кого да си играе постоянно.

Но един ден .... по-точно в един момент от цялото празненство, се случило нещо драстично - съществото забелязало, че една от фигурките липсва. В първия момент си помислило, че се е скрила или лежи някъде да си почива. Тръгнало заедно с другите фигурки да търсят изгубеното същество - търсили къде ли не, но ..... уви, съществото едва тогава обърнало внимание на създадените фигурки и се учудило как не е забелязало до тогава, че фигурките се променят с времето. Пръста от, която били създадени първо бавно изсъхвала, явно водата изчезвала от тях, после малко по-малко самата пръст се ронила, видяло че слънчевия лъч угасвал постепенно и вятърът ги напускал.

Съществото разбрало, че живота в даден момент си отивал от съществата - да то можело да прави нови и нови, можело да позакърпва известно време фигурките, но било напълно безсилно пред факта, че рано или късно всяко едно индивидуално същество ще ги напусне завинаги. Отеглило се в тъмната половина на планетата - до сега се беше чувствало празно, но нещо в него се бе пречупило с огромна болка, нещо от него беше взето и сега в безсилието си, се чувстваше не просто празно, а опустошено. Преди беше просто тъжно, а сега го налегна такава тежка мъка, че нещо се надигна в него и от очите му потече вода, то не познаваше сълзите до този момент - не знаеше от къде идват, но и не можеше да ги спре. Цялата планета в един миг се преобрази - небето стана мрачно и почна да сипе вода, земята се затресе, водата забушува яростно с ръце, вятърът изви протяжен вой, клоните на дърветата и малките тревички зашумяха и се заизвиха до счупване.

Толкова безсмислено и тъжно бе всичко за съществото - по-добре да не беше правило фигурките, рече си то, толкова силно се беше привързало към тях, че загубата на само едно му беше причинило неистова болка, как щеше да издържи изчезването на всички други. Видя сълзите си, които капеха по тъжната земя, затъркалваха се по мокрите брегове на тъжната вода, после понесени от тъжния вятър към тъжното небе, напускаха тъжната планета, навлизайки в безмерното пространство на тъжния космос и тогава огрени от тъжните лъчи на усмихващото се слъце, изведнъж елементите в сълзите, мрак, земя, вода, вятър, чувственост се завъртаха диво в хаотични движения и постепенно почваха да образуват нови форми, фигурки, някои сълзи се вливаха една в друга, други почваха да обикалят около трети, и така образуваха нови планети, слънца и живот на тях.

Съществото се запита - дали и то не беше дошло от нечии сълзи ..... не знаеше отговора, но едно разбра за себе си. Дори да му струваше толкова много болка и мъка, дори да се чувстваше толкова наранено, докато съществува, то ще създава нови фигурки, с които да се радва, а после ще идва онова нещо в него, ще изплува през очите му и ще образува нови животи на нови планети.
Какво друго можеше да направи - та нали се беше появило и то от сълзите на любовта.

.......................................................................................

Питаш ме дали мисля за нея - какво ли не съм пробвал за това и все не мога да се спра. Какво мога да кажа за смъртта и себе си - всяка година губя поне по един близък човек, още като дете срещнах смъртта ..... на хора, които обичах, на 16 години бе последното погребение на което ходих, от тогава се зарекох да не стъпвам.

В предпоследния си филм Серго Закариадзе има следната реплика - това е последното пиршество на героя му, организирано за да си вземе последно сбогом с приятелите си.
"Тихо, млъкнете, стига сте дрънкали - човек напуска този свят завинаги, а вие правите истински панаир"

Каквото и да кажа за смъртта, ще се чувствам глупаво и нелепо - за мен смъртта не е отсъствие, не мога да бъда безразличен, не мога да бъда равнодушен, когато близък човек си отиде завинаги. Чудил съм се, защо мистиците говорят за ум и сърце, като за сърцето казват, че то чувства - но подчертават, че нямат предвид физическото сърце ... не знам, но когато някой човек си отиде, точно в сърцето си го усещам по начин, който не мога да изразя с думи.

п.п. слабо ме интересува, дали страхът, плачът, болката са на егото, дали тъгата е на очите - чувствам вътрешна загуба, чувствам се ужасно празен, за това, че никога повече няма да видя, никога повече няма да чуя, никога повече няма да имам възможноста да усетя присъствието на отишлото си от този живот същество.

Толкова фалшивост от мен.

Хубав въпрос, ама колкото пъти тръгна да пиша и все някакви безсмислени философски мастурбации на тема "Смърт" се получават. Затова реших да споделя нещо.

Това е откъс от филма Троя, в който Ахил (героят на Брад Пит) казва на Брезеида:

" Ще ти кажа една тайна. Боговете ни завиждат! Завиждат ни за това, че сме смъртни и всеки наш миг може да е последен. Затова можем да усетим красотата. Сега ти си по-красива от всякога. Ние никога няма да бъдем отново тук!"

Докато съм жив, за мен Смъртта е усещането, че всеки миг може да е последен, затова е съвършен и красив. Странното е, че колкото повече жизненост се опитвам да събирам, толкова повече се засилва това усещане. Приживе можем да усетим Смъртта чрез Живота.

___________

продължавай да разказваш ... от какво се притесняваш ? ... това ти помага ..