Къде

поставяте музиката в скалата на живота ви?

Чета едно мнение на VIOLATOR и се замислих къде се намира музиката сред всички неща, които правим, дейности, които извършваме всеки ден, изобщо - какво е музиката, как достигаме до нея. Оказва се, че тя може да е повече от всичко, по-красиво и по-добро от каквото и да било - даже и от сладолед ;))) Нещо, към което винаги се връщаш, което не те изоставя самотен, което ти дава, без да иска обратно.

За някои хора тя е фон на живота - това аз много не го разбирам. Понякога не мога да си представя как ще вършиш (поне) две неща едновременно и ще слушаш качествено музика. За да потъна изцяло в някой албум, ми е нужно време и спокойствие, иначе става повърхностно. И много слушане...

Наскоро открих красотата на добрия звук - и колко различно може да звучи качеството. Никога преди не бях обръщала внимание на онези малки звуци, които запълват една песен, освен основните мелодии. Колко ли още неща има за откриване...

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Някога бяхме флейтъри и се чувствахме горди господари на Вселената! /все още съм на мнение, че флейтърите са най-достойната меломанска прослойка и да си флейтър е призвание за цял живот! / /съжалявам за несвързаното бръщолевене, препрочитам за 28ми път вероятно Параграф 22 и това обяснява нещата... само един човек знае за какво говоря и подушвам, че той ще се обади след малко .../

Тогава слушах до скъсване The Wall на очукания си стар уокмен - първото ми музикално вманиачаване и първата ми среща с Флойд. Още пазя касетката, въпреки че претърканата й от слушане лента вече вие жално.. the relics of my playground of yesterday..., но това беше от друга една вселенска група...

Дааа... Музиката е велико нещо!

Сещам се за една фраза на някакъв си там, когото Ник Мейсън цитира в книгата си за Флойд - "Да не повярваш какво въздействие има шибаната музика" Впрочем ти купи ли си я вече? Прочете ли как са записвали Dark side...? Не съм предполагала колко много, милиарди звуци има в тоя албум!

Какво е флейтъри? Не съм чела параграфа, за голямо съжаление...
А книжката на Мейсън ми казаха, че била доста скъпа, истина ли е?

Мислиш ли, че е възможно музиката да има наистина първостепенно значение в живота на човек - ама не просто на думи, а наистина?

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Не знам. Що да не е възможно. Аз познавам такива хора. Лично за себе си мога да кажа, че музиката заема огромна част от живота ми. От времето ми, от преживяванията ми. Но не е на първо място - колкото и банално да звучи, на първо място е здравето, любовта, близките хора... /или здравето и любовта на близките хора / И да имаш колкото се може повече за колкото се може по-дълго хубави хора около себе си. След тях, музиката е най-голямото богатство.

"Книжка" не бих казала... Доста обстойна, дебела, тежка, с твърди корици. "Пинк Флойд отвътре" е с корична цена 80 лв., но можеш да си я купиш с 30% намаление, тоест -24 лв, директно от издателството "Изток-Запад" на ул. Гогол 5, откъм Цариградско шосе. Повярвай ми, всяка стотинчица от тези пари си заслужават! А иначе можеш тук да прочетеш малко от книгата - цък

А за флейтърите... не знам много! Знам със сигурност, че им е по закон забранено да свирят на флейта!

Възможно е. При мен. Но, както е при съкровените неща, се чувствам някак нелепо да говоря по-пространно за това - все едно да обяснявам, че слънцето изгрява от изток; всеки би трябвало да го знае.
А може и да съм изключение, съдейки по своите познати.

Don't you tell me how I feel
You don't know just how I feel

ох ... музиката.
Музиката е нещото, което ми пречи да полудея в тоя ши*ан 21-ви век. Ензимът който ми разгражда ежедневието. Иначе не знам какво ще направя. Всички сме патки, но сънуваме, че някога сме били орли, нали така ? Музиката е просто един милостив сън, че нещо някога някъде ... но не тук и не сега. Уви :) И разбира се че я поставям след въпроса за здравето - моето и на близките ми. Въпреки че понякога си задавам въпроса защо ли ми е това здраве. А добрият звук в музиката слабо ме интересува. Интересува ме единствено доколко ми е близка емоцията, която тая музика носи със себе си. Аз помня емоциите, а не думите. Думите идват и си отиват. Стига и аз съм ги произвеждал в тоя постинг

Емоциите също идват и си отиват и слава Богу

Но с това:
"Музиката е нещото, което ми пречи да полудея в тоя ши*ан 21-ви век"
веднага се съгласявам.

Всеки търси и намира онова, което иска.

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

бе малко в по-различно направление ми беше постингът вчера, ама карай.
Пък и при положение, че го писах в лек алкохолен дисбаланс (така да се каже) се радвам че изобщо е имал разбираеми части
Имах предвид, че за мен интересната музика се прави от интересни човеци, а не толкова от големи музиканти. Емоцията може да идва идва да си отива, но поне се помни, нали така ? И явно тази емоция при мен е сред най-интимните след като всеки път след като се нафиркам, хуквам да пиша по форумите за музика

Аз мисля, че те разбрах
Шегувах се за емоциите - мисля, че това е най-важното - не как точно е правено/записвано или сътворявано нещо, а какви механизми и чувства отключва в теб, как ти въздейства, на какво те кара да обърнеш внимание и да си помислиш "ама това е правено точно и само за мен".
Емоцията се помни повече от всичко, май "другата" ни памет по-лесно изневерява

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Шегувах се за емоциите
Шегарка си ти, Соната :)) Ясно е че не спорим, по-скоро се замерваме с ескизчета. Друго е да чуеш един глас, отколкото да прочетеш една мисъл. Обичам да чета, но четенето на чужди мисли (колкото и близки да са ми те) в стационирана поза ми е някак незатрогващо. Имам свойството да ги забравям аламинутно, докато откриващият крясък "Kick up the jams motherf*ckers !" на Rob Tyner от МС5 може да ме преследва и на връх Мусала. Искам нов месия, мамка му ! Пък било то и лъжемесия. В тоя приятно кабелизиран век хората добре се научиха да изразяват мислите си и да прикриват емоциите си. Емоцията стана емотикон. А кога от една соната става апасионата ? А ?

Апасионата бях в началото...

Месиите се раждат, ама чак след като умрат ги обявяват за такива - или вече е друго? А важните неща и хора са все някъде наоколо.
Теб кой (какво) те научи на музика?

Хората прикриват емоциите си, според мен, защото не могат нито да пишат, нито да пеят или да изразяват себе си по някакъв начин. Не, че нямат емоции, по-скоро не знаят какво да ги правят и как да ги извадят от себе си.
Може и да греша, разбира се...

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Кой ме научи на музика ли ? Никой
Когато бях навремето в казармата имаше едно момче. Засякохме се във Военната болница в Пловдив. Колеги по легло и по възпален синузит. Просто ме впечатли. Пък и бях във впечатлителна възраст. Всеки ден ставаше като зомби, отиваше полунелегално в задния двор на болницата, падаше и правеше по 200 лицеви опори, като ми говореше междувременно за живота под формата на сентенции, беше будист. "?" - ми беше обичайната реакция. "Просто слушам много музика, помага ми да намеря точката на равновесие", ми казваше. Разменихме си уж адресите и повече не се потърсихме. Но пред очите ми остана визията на този будист-физкултурник. Та затърсих по-късно, в първи курс, и аз своята точка на равновесие. Или може би все още възприемах музиката като оная нирвана, в която като изпадна и ще почна да редя лицева опора след лицева опора, без да се задъхам и за момент, насред шпалир от ръкопляскащи девойки. Е, така и не успях да намеря оная "точка на равновесие" и станах просто редови меломан. Занимание за меланхолици, безвредно само по себе си Спомням си първата мълния пред очите. Когато една вечер след някакво скъсване с гадже бях прегърнал в поза "лотус" едно малогабаритно "Хитачи", а от тонколоните албумът "Black Sabbath" на Black Sabbath всеопрощаващо ми разглобяваше света на книгите, мама и тате ... тухла по тухла ))

Хората прикриват емоциите си, според мен, защото не могат нито да пишат, нито да пеят или да изразяват себе си по някакъв начин. Не, че нямат емоции, по-скоро не знаят какво да ги правят и как да ги извадят от себе си
Филтрите. Много се задръстват през годините. Именно поради това обичам нагледно безумнитe викове като "Kick out the jams !" Не че и аз знам какво да правя с емоциите, след като ги извадя от себе си, обикновено се чувствам неадекватно. Чарът им е явно в самото вадене.

Та какво те обърна към музиката, казваш ?

Да можех и аз толкова добре да пиша...
Но да опитаме.

Почти откакто се помня - онзи първи дървен грамофон, с който, сигурна съм, всяко бг семейство разполагаше в онези "тъмни" времена, който беше с радио и отделение за плочите отстрани... Можех да го пускам сама още на 5 години, сядах отстрани на дивана, заслушана в Лили Иванова и Свири, свирииии, щурчеееееее... Тогава за пръв път разбрах, че музиката е "занимание самотно".

В учиилище, разбира се, всяка самота се задълбочава. Тъкмо бяха излезнали частните радиостанции, а аз - в гимназия - ново училище и изобщо не знаех къде ми е мястото. Побърквах се. Слушах радио почти без прекъсване - някакви поп бози ще да са били, като се замисля сега. Но ме карах да се почувствам човек. Давах всичките си пари за касетки (Унисонките) - струваха ми почти седмичната издръжка , списания и разни подобни глупости.

Но не можеше да продължава така и тогава започнах да свързвам музиката с мъже. С един открих метъла, с друг - рока, с трети - Доорс . Една особено бурна връзка ме заряза в несвяст и само с общата ни музика - нямаше как да съм повече близо до него и за да се върна, слушах ли слушах ден и нощ. Глупачка.

Отмина и това. Започнах сама да търся, и каквото откриех, си го пазех за себе си. Избягвах да поддържам връзки с хора, с които имахме еднакъв вкус за музика - за какво щяхме да си говорим иначе. Отново започна да става интересен животът, да се връща усещането, че не бива само тя да изпълва живота ти със смисъл.

Но каква утеха е, няма друга такава...

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Параграф 22 управлява

Чел съм я само 3-4 пъти, ще взема да си я донеса в София да я прегледам отново

--
Lip my stockings!

За мен музиката започна с един радиограмофон Кантата и плочите ...

Първо беше класиката - Лебедово езеро, сонати за пиано на Бетховен, концерти на Григ, Малка нощна музика, 40-а симфония и т.н. Тази музика беше и си остава много важна за мен. И сега я слушам, макар вече да предпочитам живите изпълнения - качеството им никога няма да бъдат достигнато каквато и звукозаписна/възпроизвеждаща техника да се използва.

С времето дойдоха и попа, и рока, и блуса, и джаза, и купчините с касети, и купчините с дискове с mp3 ... За последните по едно време установих, че повече ги събирам, околкото слушам. За щастие, слушалките в офиса (задължително големи) помагат за постигането на равновесие Е, качеството не е същото, обаче за музика, която така и така е пострадала още със самото си цифрово създаване (да се чете съвременна музика) и последващо цифрово обработване, човек трябва да се примири.

Важното е винаги да има нови неща за откриване, наистина ...

--
Lip my stockings!

Да, винаги има какво да се открива, сигурно ще прозвучи смешно, но това е едно от малкото неща, които ме държат далеч от "средновековните мрачни времена", когато просто не ми беше интересно да живея.

Постингът ти ми напомни за първия ми концерт в зала "България". Отидох сама, залата беше претъпкана с хора, нямаше къде да се седне и затова до края на концерта останах права. Интересното е, че не бях единствен правостоящ.
Не помня какво са свирили тогава, но като си знам предпочитанията, вероятно в програмата е имало Бетовен.
Изуми ме топлината на струнните - никога няма да забравя първия звук на цигулките в залата - отначало не повярвах, че това се осъществява съвсем наживо пред мен.
Намразих светлината в залата - мисля, че музика е добре да се слуша на тъмно.

Та така...

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Отново започна да става интересен животът, да се връща усещането, че не бива само тя да изпълва живота ти със смисъл.

може би не толкова "изпълва", колкото помага да захождам по откъм фланга на злободневието. И да се сещам по-рядко да си задавам вечния въпрос : "Всъщност какво търсиш точно ти бе, Кайдъмов, на тоя купон?".
Иначе в центъра на моя егоизъм е музиката. Няма как просто

Баща ми се опита да ми закотви вкуса някъде къде 4-7ми клас между Том Джоунс и мяу-мяу попа на Middle of the Road, като постоянно ми носеше мелодичен рок, снет от магнетофонните ролки на РТЦ - Пловдив. Бях зазубрил песните от розовия период на Бийтълс и ги дуднех срамежливо, опитвайки се да следвам мелодичността на Пол Маккартни. Крясъците на Ленън, ръмженето на Джагър и кълчотенето на Елвис внясяха смут в душата ми, защото си бях кюфте като структура и ме беше срам някакси ... да се излагам, пък и инсинуациите им не ми се струваха уместни за ученик с общ годишен успех над 5.50 Хармонии, мелодии, уап-дуап, my-sweet-baby, ша-ла-ла, на-на-на и много Бий Джийс. Това ми бе хард любимата група до 8-ми клас.

Но един ден дойдоха с гръм и трясък Slade, Червеният Оркестър и Робака. От една компилация на Балкантон ми изпадна парчето My Friend Stam на Слейд и ме ужаси. Ноди Холдър с онзи глас на сутрешен трабант, затръшкащото се пиано и грозните рифове ... отврат, ужас ... исках да чуя още ! ))) Слушането на това парче и другото слейдско парче от тая компилация "Look What U've Dun" (такъв им е и правописът на песните, какво да правиш) за мен се равняваше на особен вид мастурбация - само аз, Слейд и движенията, които си измислях, за да им тактувам. И тайно от всички, най вече ! Един ден Робака - ака Робин Кафалиев, който тогава живееше в нашия блок (същият, който води сега по БиТиВи едно предаване с най-смешните клипове, но може и вече да не е същото, отдавна не гледам телевизия) чу това парче и възкликна : "Е как да не ги знаеш тия ? Тези са Червеният Оркестър !" Беше доста по-голям от мен и нон-стоп ми пускаше партенки. Тези парчета, които съм ги бил имал на плоча били единствените две песни, останали на запис, от една южноафриканска група, която носела името Слейд, но всъщност всички я наричали Червения Оркестър, защото песните им били насочени против капитализма. Един ден намерили Червения Оркестър в следния вид - китаристите, обесени на струните на китарите им, барабанистът със зейнала уста и палките на барабаните му, затъкнати в гърлото и вокалистът просто разстрелян. "Ама защо бе, бате Роби ?" - "Ами, защото не стига, че пеели против капитализма ами не на последно място пеели и грозно". Такъв си беше още от време оно Робака - идиотче от Радичков тип Но тази муха ми остана в главата. Къде осъзнато, къде неосъзнато, рокът се сдоби с онзи епос, който не можех да намеря в останалата музика благодарение на героичната смърт на Червения Оркестър. Е, бях 6-7ми клас все пак ... Ужасът от Хаоса, който тая шумна музика носи, си остана в някакъв дремещ вид у мен през следващите години.
Но ужасът граничи с очарованието, нали ? )))
Дори не знаех името на тая музика.

Просто ми трябваше по-късно минималната доза кофти житейски опит, за да я открия вече сам за себе си. И помощта на още две парчета - "New York Groove" на Ace Frahley и "7 and 7 Is" на Love. Но тази история ще я пропусна засега, че постингът стана свръхтежичък.

Но не можеше да продължава така и тогава започнах да свързвам музиката с мъже.
Странно, никога не съм свързвал музиката с жени

Кой беше твоят Червен Оркестър ? Имаше ли такъв ?

Кой беше твоят Червен Оркестър ? Имаше ли такъв ?

Не, вятърът на промените духна, когато бях 4-5 клас и се наложи да отрасна в хаос, опашки за вестници и политическа истерия.
Музиката подухваше около мен на малки порцийки и в никакъв случай - толкова драматично.
Драмите започнаха по-късно, но и до днешно време не съм сигурна, че съм стигнала до дълбините на усещанията за музика. Има какво да се открива.

Ужасът от Хаоса, който тая шумна музика носи, си остана в някакъв дремещ вид у мен през следващите години.
Но ужасът граничи с очарованието, нали ?

Определено :))) Помня как за първи път чух Afraid to shoot strangers - викам си баси, ма то било готино бе, това нещо! Искам още!
И така до днес - все искам още

Why don't you take me for a little while? Singing me songs, you know, will make me cry!

Като бях 7-ми клас, в нашия клас имаше едно момче, което имаше с брат си пиратска звукозаписна фирма за касети и беше и хипар по душа и меломанство. Та той веднъж ми каза „Един приятел наркоман, дето от Н години карал на кажмуимето и яко пристрастен, откакто прослушал Флойд, нямал нужда повече от наркотици“. Не можех да повярвам как музиката може да твори чудотворни неща и колко яко е това. Споделих го с един друг приятел от класа, също Флойдаджия и той противно на очакванията ми не плесна с ръце та да се прегърнем щастливи, а каза нещо много странно:

- Хм, ще се замислям вече, като слушам Флойд, щом влияе така, като нищо може да пристрастява и да не е добро...

Тогава бурно възнегодувах и го заклеймих като агент-провокатор, противник на прогреса, но сега се замислям, че неволно е бил прав.

Музиката е ли нещо, към което се пристрастяваме и нещо, което служи като начин за избягване от неприятните проблеми, да заглушава някаква болка дълбоко в нас, да ни кара да се *чувстваме* добре, макар всъщност това да не е наистина така - също както при наркотичните зависимости? Музиката ли е най-важното нещо в живота ни или има неща, които са много по-важни?

Години наред съм живял с идеята, че музиката е отговорът на всички въпроси (но не е 42), че смисълът на живота ми е да имам всичките албуми на любимата ми група Хъ, че четиримата от Бийтълс са полубогове, слезли в човешки тела да леят хармониите на Идеалния свят и с всичко, което кажат и изпеят ни разкриват тайните на живота, вселената и всичко останало и че само чрез и в музиката мога да намеря красота и че ако изгубя касетите си, ще се обезлича като личност и животът ще е празен и черен.

Сега вече не мисля така и музиката е поставена на мястото, което й се полага, както на добро куче - в кюшето до дивана и камината и когато искаш да имаш приятно време с нея, я викаш по име, когато не, тя седи кротко там, а истинските неща, много по-важни и много по-истински дори от живата музика са на предния план на вниманието ми.

Животът е много приятен с музика, но е далеч повече от нея.

Дано не звуча еретично, бих желал да е по-скоро отрезвително

Това "след малко" се оказа цяла седмица, ама гадния дир не ми иска мненията вече, явно съм му омръзнала

А иначе... Музиката е част от мен, тя ме изразява, не е нещо отделно, което да мога да подредя и класифицирам. На мен ми трябва да звучи музика наоколо или пък да е само в главата ми или да си тананикам нещо... да си създавам паралелната вселена, където прекарвам живота си...

We must tie all these desperate impressions together