ВБ

no az sum ot Lunata.

A na tebe mila, niakoy yako ti e promil glavata!





I'm The Left Eye
You're The Right
Will It Not Be Madness To Fight ?

We Come One

десп, тази история с ВБ е истинска, личи си от 100 км. Откъде измисли това с бременната му жена, с която избирали млека?! Не знам дали сега я изживяваш, но ми прилича да се е случила преди време и сега я изживяваш отново. А и като се има предвид, че е гангстер - тези истории бяха актуални преди известно време :)

Много обичам истински истории, разказани по толкова тръпнещ начин. Нямам търпение да разкажеш и останалата част от историята :)

Мила, какво да ти кажа
историята е още по усукана
ок дължа ти го щом ти е интересно
дължа ти истината
значи Владо е първата ми любов
говоря ти за шести клас
минаха 18 години
той просто замина с техните за Либия и повече не го видях ни чух
и сега на 31 аз се присетих за него
пуснах обява, че го търся
едни пич ми писа, че са живели къща до къща
каза ми къде и кога мога да го видя
срещнах се с човека
показа ми го
бил е под носа ми през цялото време
само че възмъжал естествено
нищо общо с онова дребосъче дето налиташе на бой на десетокласниците
единственото, в което не се променя мочето, когато възмъжава - профила беше същия

беше наскоро щастливо оженен и сега жена му е бременна
дала съм обет да не пипам такива семейства и всичко което написах като събития е измислено
всъщност не всичко - диалозите с леки промени бяха осъществени с неговия комшия
момчето, което ми писа за Владо
стана една мешана
но доста интересно взе да става, чак на мен ми е интересно
затова мисля да го допиша
довечера - продължението
айде целувки

Имахме сериозни връзки. Повод за размисъл. Помълчахме отново.
- Кой ги знае и те в чии коли се возят – опитах се да вкарам хумор.
- Знаеш, че не е така – каза Владо. – Или поне за моята съм сигурен.
- Аз не се замислям много над тези неща. Кой ми е верен и защо. Не го смятам за важно.
- Защото така ти оттърва – пак ме сряза Бастуна. Все си търсех равноостоен противник. Този надмина очакванията ми.
- Нищо лошо не правим – се опитах да го успокоя.
- Звънни на твоя човек и му кажи къде си и с кого да видим.
Погледнах часовника на колата. Беше два без десет. След четири часа щеше да изгрее слънцето.
- Добре де, само тази вечер. Повече няма да те безпокоя.
- И няма да ми пишеш по колата?
- Няма. Но ти можеше и да не ми звъниш. Не беше задължен.
- Любопитен съм. Помислих, че се ебават онея.
- Ами като се срещнем ... случайно?
- Ще си кажем “здравей”. И толкова.
- Не подозирах, че местните гангстери имат подобен морален кодекс. Както кажеш – мирясах аз накрая.
Този път мълчанието беше гадно и неловко. Направо ми се прииска да се връщаме. Той пусна радио. Васил Найденов.
- С какво се занимаваш? – питах невинно.
- Гангстер съм. Сама го каза.
- Не ми се връзвай. Среиозно питам.
- Легалния или нелегалия бизнес те интересува? – се усмихна нежно.
- И двата.
- С брат ми имаме агенция за земи. Изкупуваме, продаваме. Имаме и участие в чейнджбюрото на Огнян. И онова заведение “Лазур”, знаеш го ... и то е наше.
Кимнах. Почаках да каже и за другото, но той си мълчеше.
- А нелегалния?
- Мислиш ли, че ще седна да ти доверявам и то на първата среща?
- Ами нали втора няма да има? – подхванах аз с онзи наивен тон, който винаги вбесяваше приятеля ми.
- Ти с какво се занивамаш? – удари контра хубавеца.
- Легално или нелегално? – и двамата се разсмяхме.
- Ами помагам на разни хора ...
- За какво?
- Пиша проекти по поръчка. И чат пат по някоя статия ако нещо ме ядоса. А нелегално продаваме с брат ми антични монети и прочие.
- Сериозно? – той спря да гледа пътя. Направо се извъртя към мен. – Кой е брат ти? – беше живо заинтригуван.
Аз продължих с възможно най-безразличния тон който умеех:
- Викат му Могилата. Иманяр е. Познаваш ли иманярите?
- Не само там не съм се пъхал. Знам двама братя от града, които изнасят. Но брат ти не го знам.
- Е, той продава на тях. Заедно работят.
- А твоето участие в какво се изразява?
- Търся в интернет купувачи в чужбина. Пращам дреболиите в колети. Ако минат.
- Минават ли?
- Петдесет процента.
- А големите неща?
- Няма да ти доверя нищо повече на първата среща. – и аз имах инат.
Пак мълчание. Свърши и втората песен. Андреа Бочели. Аз пак го зяпнах.
- Бастуна вече не го носиш. Трябва ти нов прякор. Чувал ли си за Императора?
Той помисли малко.
- Да. Убиха го. С най-голямата колекция златни антични монети. Четох по вестниците.
- Ами да, вече не е жив. Мястото за Император е вакантно. Мисля, че ти трябва да го заемеш. – Владо намали музиката и ме погледна. Намали скоростта. И спря колата. Сигурно съм го погледнала уплашено, защото ми каза:
- Няма да те изнасилвам ... ще пусна една вода – и излезе от “Кадет”-а.

ощеееееееее

ох, канена съм на театър с участието на Любо Нейков
градски ми е, не мога да не ида
сори
тази вечер няма да има "ощееее"

нямаш проблеми, ние ще я допишем ...

ooooooooooo
очарователна си.
Благодаря ти, че ми оправи скапаното настроение с това разказче - почти романче, вече.
с интерес ще очаквам продьлжението.
а на теб една истинска и изпълнена с любов нощ.

- Няма да те изнасилвам ... ще пусна една вода – и излезе от “Кадет”-а.
- Жалко – казах аз, след като затвори и нямаше как да ме чуе. Обичах да си правя сама весело.
Докато го нямаше разгледах най-нахално нещата из жабката му. Карта на България /естествено/, бутилка минерална вода от половинлитровите, две касети – “Форинър” и “Апокалиптика”, няколко фактури и една снимка. На снимката имаше четирима мъже. Владо се беше курдисал в средата между брат си и още двама непознати. Бяха пред някаква църква. В костюми. Много му отиваше тъмносин костюм. Всъщност мисля, че и в розов щеше да е толкова хубав. С периферното си зрение видях, че приближава и оставих снимката. Влезе и седна. Запали колата и потеглихме. Часовникът показваше два и половина. Всичко живо спеше. Само аз отивах и аз не знам къде с току що провъзгласения от мен Император. Понеже мълчахме отново той пак спаси положението пускайки музика. На музикален фон повече ни се отваряше приказката. Фил Колинз.
- Има те на една снимка пред църква – започнах аз направо. – Кръщене нещо ли?
- А успя ли да пребараш нещата ми? Сватба на приятел. Във Варна.
- Там ли отиваме? – попитах аз.
Той се ухили.
- Следиш крайпътните табели ли?
- Сто пъти съм минавала от тук с кола. Е, не в два през нощта, но ... познавам пътя.
- Не ти ли се спи? – попита мило той.
- Не, но ако ми се прииска да дремна ще ти кажа. Предпочитам да ми говориш. Имаш много проточен софийски диалект. От къде ти е?
- Ми не знам. Не съм живял в София. Но често прескачам нататък. Поне два дни от седмицата съм там. Кажи ми за тебе.
- Какво?
- Май много книжки четеш? – извърна се пак да ме погледне. – Или филми?
- Повече книжки. Отнесена ли изглеждам?
- Ами ... не точно отнесена. Имаш доста развинтено въображение. Но си сладка де – пак се извърна към мен.
Аз млъкнах. Не знам какво да казвам като ми викат, че съм сладка. Но се ядосах. Не искам да съм сладка. Той забеляза, че не съм във възторг. Мисля, че реши да ме разсмее.
- Значи Император. Това е доста отговорно. Не е като Бастуна. Бастуна всява слаб страх. Представяш си най-много, че някой ще те напердаши с Бастун. – той ме погледна да потърси одобрение. Ама аз не откликнах. Зяпах през прозореца. – виж Императора е друго. Направо респектира. Възможно най-авторитетното прозвище, което може да има човек. Трябва да си сменя предмета на дейност. Нали?
- Гледай си пътя – казах остро аз. Той спря да ме гледа.
- Внимавай с тона, който държиш на Императора – беше направо развеселен. Сам се веселеше. Както харесвах. – Ще те хвърля на лъвовете. Или предпочиташ тигри? Какво пише там в книжлетата ти?
- Пише да не се качвам в коли на непознати. Особено на гангстери с налудничав поглед.
- Гангстери – повтори той. Имаше навика да повтаря някои мои изрази. Сигурно толкова ги харесваше, че искаше да ги запомни. – Мисля, че с това, което правите с брат ти се нареждате в челната десятка на видовете престъпност у нас. Ти си гангстерка. Нина Гангстерката.
Започнах да се смея на глас. Успя да ме разсмее. Евала. Метнах му един бегъл поглед, само да се уверя, че е доволен. Това пътуване му носеше същото удоволствие както и на мен. Отпуснах се на седалката и загледах тъмносивото небе. Очертаваше се приятно изкарване на нощта. Можех да пътувам така до Новосибирск.

само не избра добре палтото - кафяво с бели пухчета??!
отива на жена, която няма червило, което пише по стъклото на "Кадет"

чакам продължението

- Кажи ми за гаджето? – ме попита като спрях да се смея.
- Ами нищо сериозно – смотолевих аз.
- Как ... мисля, че от години сте заедно?
- Ами ... седем години ...
- И нищо сериозно? Кое е сериозно за теб? Да си пишеш телефона наляво и надясно ли?
- Абе голям моралист се извади! Престани да ме караш да се чувствам така.
- Постъпваш като дете. Уж си умно момиче. Не можеш така да говориш за приятеля си.
- Нищо лошо не съм казала за него. Просто не отдавам значение на връзките в този смисъл, общоприетия.
- Правиш се на интересна. Така мисля.
- Както кажеш – пак развалихме отношенията. На какъв ми се правеше, егати. – Ти нали си имаш твоята перфектна връзка. Гледай си я. Много щастие ви желая.
- Ставаш злобна – констатира той.
- Просто не ме дразни и ще кротувам.
От радиото Руслана пееше своите Диви танци. Аз се извъртях почти с гръб към него и затворих очи. Доспа ми се. Не знам какво щяхме да правим нито кога ще се прибираме. Но ми харесваше да не знам. До преди тази вечер знаех почти всичко, което ми предстоеше. Сега единственото, което знаех със сигурност беше, че го харесвам повече от себе си. А аз себе си харесвах доста.
- Хайде, повече няма да ти натяквам – Владо се опита да замаже положението.
- Няма ли да спим? – попитах морно аз.
- Ще спим.
- Кога и къде?
- Ами нали искаше крайпътно заведение? Устискай още малко. Още двадесет минути и сме там.
- Вече не ща – казах плахо. Страх ме беше да не помисли, че го разигравам. – Три часа е. Спи ми се – направо изплаках аз.
- Добре, отиваме да спиш. Крайпътното заведение остава за сутринта или за обед. Не те знам до кога ще спиш.
Пуснаха Дорс. Аз усилих радиото и затворих очи. Главата ми беше изпразнена от мисли. Толкова уморена бях. Емоциите ми дойдоха в повече. Не говорихме, докато не усетих, че спираме. Хотел “Бриз”1. Каква романтика. Не бях спала в Бризовете досега през зимата. Излязох от колата и се облякох. Като вдъхнах от морския въздух малко се ободрих.
- Хайде – ме подкани Владо. Ще влизаме ли? - И влязохме в хотела. Седнах на едно кресло, трепереща. Владо ми взе личната карта и попълваше нещо на рецепцията. После ми направи знак да се качвам. Стая с две легла на втория етаж. Тераса към морето. Само, че беше тъмно и нищо не се виждаше. Оставих палтото ми да се свлече на пода и се мушнах с дрехите под одеалото. Толкова ми беше студено. Чух Владо, че влиза в банята. Повече нищо не чух. Заспах без да си кажем “Лека нощ”. Събуди ме хубав глас със софийски акцент. Мислех, че не са минали повече от десет минути, но като отворих очи беше светло. Владо беше на терасата по тениска и говореше по мобилния си телефон. Гледаше към мен. Като видя, че отварям очи ми метна с ръка и се обърна да си довърши разговора. Успях да чуя следното:
- Ше уговоря Емо и с брат ми ставаме десет. Ше ти звъннем ... Немай грижата. Във Варна съм сега... не ... смятам до обед да се прибера. Айде - и затвори. Влезе с усмивка и затвори терасата след себе си.
- Салве Императоре - го поздравих аз.
- Добро утро, Гангстерке - не остана длъжен. - Извинявай, че те събудих ама уговаряме игра на пейнтбол и нямаше как да не вдигна. Важно е.
Извадих си телефона от джоба на палтото. Беше с изключен звук, но имах седем повиквания. Три още от снощи от компанията, която така безотговорно напуснах, две от мама, две от приятеля ми. Набрах номера на мама и влязох в банята да си проведа там разговора. И без това телефона на Владо пак се раззвъня.

Добре де, чувството е истинско. Четох и други твои неща и нито едно не може да се сравни с това. Изчетох какво си писала и последно - страхотно е, давай нататък :)

Напоследък все по-често срещам жени, които си заслужава да познаваш. И все по-малко такива мъже. Интересно е как ще се представи твоят младеж в крайна сметка.

благодаря ти
заради такива като теб си струва да си излива човек мислите
това писане вече взе да ми става като наркотик
но повече от страница на ден, най-много две - непосилно ми е
просто нямам физическа възможност
с толкова други глупави неща се занимава човекпрахосваме си целия живот в неща, които ... ох, айде че отворих друг линк, който е егати обширния

мисля, че наркотика е за нас /които четем/.
като се прибрах от работа и от втората работа към 19.30 ч. първото нещо, което направих, не беше банята, вечеря за сина ми или нещо др., а да прочета каво си написала днес.
Благодаря и очакваме продължението / мисля не само аз/.
за секса всичко може би е ясно, кажи какво се случва в главите им?
извинявай,няма да ти влияя.

Обясних на мама, че съм във Варна с приятеля си. Тя ми повярва, пита добре ли съм облечена, ям ли още малко съвети и затворихме. В стаята Владо водеше бурни спорове с някого по телефона. Реших, да изчакам да свърши, за да не се налага да присъствам на разговорите му. Пооправих си косата в огледалото. И без това ходех рошава, малко я понамокрих и не личеше, че нямам гребен. Момчето отвън млъкна, но аз все още не излизах. Използвах тоалетната и си оправях тоалета още сума ти време. Най-хубавото, като не използваш грим е, че на сутринта си изглеждаш както и вечерта, преди да си легнал. Наплисках си очите. Телефона ми звънна. Непознат номер. Вдигнах го:
- Добре ли си? – ме пита едни до болка познат мелодичен глас. Започнах да се смея. Владо ми звънеше от другата стая. Не бях му запаметила телефона и успя да ме изненада.
- Да. Ти? – още се смеех.
- Притесних се да не се бесиш вътре.
- Да бе ще се беся. Заради тебе ли? Седя тук и се ядосвам.
- На какво се ядосваш.
- Ами съдбата ми даде осем часа да прекарам с теб и аз проспах почти четири от тях.
- С гаджето ли говори?
- Не с мама. Ама трябва и на него да звънна, да го излъжа нещо. Понякога ми се налага да го поизлъгвам – виновно си признах аз.
- Изобщо не се съмнявам в това – прояви разбиране Владо.
- Ти с твоята приятелка ли говори?
- Не, с брат ми.
- Каза ли му за нас? – един от любимите ми въпроси.
- Да, в общи линии ...
- Той какво каза? – Май щяхме да прекараме сутринта така - аз в банята, той в стаята и с телефоните в ръка.
- Да го цитирам ли? – ме пита Владо.
- Давай – се подготвих аз за най-лошото.
- Попита ме “Опъна ли я?
Едва се сдържах да не се разхиля. Не му виждах изражението и ми мина смешното.
- И ти?
- Ами казах, че не съм. Няма да го лъжа я.
- Ама не пита ли защо не си?
- Пита – ох, с ченгел ли трябваше да му вадя думите. – казах му, че не опъвам момичета, които не искат.
- Аз не искам ли?
- Ами поне не даде никакъв признак, там от женските номерца, които познавам. Намек, поглед, никакъв женски трик, който да ми подскаже, че искаш.
- Голям психолог се извади. Ами ако сега изляза и си поискам. С всичките женски трикове, които знам.
- Мисля, че няма да го направиш.
Аз излязох от банята и двамата си спряхме телефоните.
- Досега секса не е стоял на дневен ред – уточних аз. - Странно, обикновено само с това занимавам мъжете.
- Утре и без това ще ти е достатъчно неприятно. Като се разделим. Един прибързан секс само ще влоши нещата – рече умно той. – Да не говорим, че няма да изпитаме и двадесет процента от удоволствието, което бихме изпитали при други обстоятелства. След по-продължително познанство. Само, ей така за спорта ... не искам. Не искам с теб. И ти не го искаш – нямаше как да не се съглася. Кимнах. Това, че не правихме секс, ми хареса повече.
- Кажи нещо грозно за себе си. Не бъди такъв идеален. По-лесно ще ми е ... нещо отвратително.
Той помълча малко. Не гледаше към мен.
- Ами, арестуван съм пет пъти,... два пъти осъждан ... – погледна ме с надежда Владо.
- За какво си осъждан?
- И двата пъти за нанасяне на тежки телесни повреди. Чупил съм ръце, крака на хора. Ребра, носове ... челюст.
- Аз харесвам криминали типове – си признах, най-чистосърдечно. - Това не минава. Друго лошо кажи.
- Като видя насилие, че някой скача на бой, само като подуша и ми се качва адреналина. Спирам да мисля ... пада ми завеса пред очите. Това не е хубаво. Не знам какво ти харесва. Ти си ненормална.
Аз мълчах засрамено. Или поне така се опитвах да изглеждам, не знам доколко успявах.
- Най-обичам да се хвърлям, когато нямам никакъв шанс. Примерно ако са пет, а аз сам. Или ако са десет, а ние двама. – продължи изповедтта си моя римлянин.
- Кажи ми за пейнтбола?
- О, страхотно е – очите му станаха още по-налудничави – със специални дрехи и маски, очила. Ти в София да видиш като сме голяма армия, какви сражения правим. Тук слаба работа. Ходим на “Габъра” или “Пчелина”. Там в гората се стреляме.
Извадих си портфейла. Вътре си носех като талисман една римска монета, бронзова с образа на Октавиан Август. Понеже не беше очукана, беше доста ценна, но зад граница. Патината й стоеше и беше приятно зеленикава. Подарък ми беше от брат ми, когато продадох първите му неща по интернет. Открих сезона, тъй да се каже.
- Това ми е ценно, искам да ти го подаря, пълководецо – му я подадох аз.
Той я взе и я разгледа. Ръцете му бяха хубави. Как пък едно нещо не му беше грозно.
- Кой е тоя тип? – попита.
- Това си ти, Цезарионе. На всички монети си ти. Само, че си се прераждал в различни тела. Как се чувстваш, когато образа ти е изсечен върху монета?
Владо ме изгледа продължително и въздъхна. Прибра си монетата в джоба.
- Ако не тръгнем сега, после няма да ми се ще да си тръгваме изобщо. Хайде, да се махаме от тук – каза го твърдо, с тон нетърпящ възражения.
Аз се обърнах да не види, че очите ми се насълзиха и си облякох палтото.
- Ще пием кафе в крайпътното ти заведение, ще хапнем и пътуваме обратно – каза зад мен той. Аз не се обърнах, но поклатих глава, че съм съгласна.

desp_че, ама ти си била много романтично момиченце

имам и друга ... цинична версия
нея ще у пусна в оня другия клуб

След десет минути седяхме в любимото ми заведение “Камелия”, което се намираше на отсрещната страна на магистралата. Не минаваше лято без да отида и да преям поне веднъж в него. Готвеха превъзходно и имаше всичко за което се сетиш, че и още неща, за които никога не би се сетил. Но през зимата, то ми се стори тъжно и не така красиво. Може и да не е било само от зимата. Поръчах си две палачинки с шоколад и мляко с какао. Не пия кафе. Оказа се, че и Владо не пие. Той пи чай и си поръча някаква баница. Моето настроение не беше добро, но пък това с нищо не нарушаваше апетита ми. Омахах палачинките за нула време. Владо си хапваше бавно и невъзмутимо. Пуснаха любимата ми песен на Лиса Стейнсфийлд “Treat me like a woman”. Хапвах си в любима кръчма, любими палачинки и слушах любима песен. Несреща ми невъзмутим си пийваше чай любим мъж. Беше топличко. Би трябвало да ми е хубаво. Усетих се сита и доволна. Имахме още два-три часа за разговор. Реших, че не бива да ги прекараме в неловко мълчание. И започнах:
- Човек е странно животно, императоре. Как мислиш?
- Не знам за какво говориш – каза боязливо Владо. Гледахме се в очите.
- Ами човек не познава себе си. Пълни си главата с какви ли не глупости, но му убягва най-важното. Не познава собствената си същност – разфилософствах се, но не бях виновна. Лиса Сейнсфийлд така ме настрои. – Знаеш ли, защо не я познава?
Владо вдигна вежди да му подскажа.
- Защото го е страх. Страх го е като се опознае да не се окаже, че е един гнусен страхливец. Какъвто всъщност е. А в това няма нищо лошо. Ако си гнусен страхливец, да го научиш и да си го кажеш. “Ето ме, аз съм един гнусен страхливец”. И всъщност колкото повече се опитва да го крие, толкова по-гнусен става.
- Не знам какво се опитваш да ми вменяваш – Владо ме гледаше строго.
- Защо се женят хората? – не го изчаках да каже – На човек моногамията не му е заложена генетично. Ако беше така, щяхме да обичаме един човек до гроб. Както правят дивите гъски. Или двойките папагали. Само, че човек е полигамен. Той си харесва един човек, после си харесва друг. Но вече се е оженил. Бракът всъщност е убежището. В него се крие страха на човек от собствената му полигамна същност.
Пийнах малко от какаото. Така ми вървеше приказката тази сутрин. А бях спала само четири часа. Можех да изнасям лекция до обед. Тази лекция ми беше доста интересна. Не бях я чувала преди. Импровизирах.
- Та тази жалка твар човека си мисли следното: “Ето аз ще се оженя и край вече няма да обикалям по чужди жени или мъже. Спасен съм. Никой никога няма да разбере що за развратно копеле съм аз.” – Владо ме гледаше без да откъсне очи от моите – рядко има и някой и друг откачалник, дето ще си признае какъв точно е. Не отричам, че има и такива. Те казват: “това е заложено в природата ми, такъв съм.” Но повечето ги е срам от това и дори повече от срам - страх ги е от тях самите. А какво да кажем за потърпевшите. За другата страна. Тези, на които човек е изменил с друг партньор. Те осъждат това остро. И не само те. Цялото общество надава вой. – Владо се усмихна, аз продължих – Защо вият? Как мислиш? – той понечи да каже нещо, но аз не му дадох време – Защото са различни ли? Не! Същите са. Но не биха го признали за нищо на света. Всеки иска да се изкара по-добър. Какво означава добър? Според мен да си достоен човек, означава да приемаш човека в себе си. Това, което ти се диктува от природата ти. Да не се страхуваш от него и да го приемаш и в другия до теб. Но това е доста трудно. Изисква се доста разум. Най-лесно е да хвърлиш някого на лъвовете. – Пак отпих от какаото, видях че свършва затова казах на Владо – Би ли ми поръчал още едно какао. – Той метна на келнера, а аз продължих:
- Като стана дума за лъвове ... лъвът с какво се храни? С антилопи. Много ги обича. Те сърдят ли му се за това? – изчаках малко, но Владо беше решил да не се меси в монолога – да, много са му сърдити. Никак не им е приятно да бъдат изяждани. Само, че на лъва това му е природно заложено. – изчаках да поръча на сервитьора и пак продължих - Човек сърди ли се на лъва, че той яде антилопки? Не. И никой друг не е сърдит, освен изядените видове. Значи да се сърдиш на някого, за природните му заложби и желания е излишно и ненужно. Дето се вика и да се сърдиш и да не се сърдиш, все тая. Така ще бъде! Лъвът няма да започне да пасе трева, само защото някой си му се сърди. Какво прави човек, обаче. Той се преструва, че не е хищен. Оженва се, позамазва очите на хората, и се мъчи и своите. Но за жалост живота му се превръща в един безкраен кошмар. Мъчение. Всяко желание за разнообразие, му струва авторитета и доверието на близките му. Той е окован, като сам си е сложил оковата. До края на живота си ще сдържа желанията си. Това прави човек, докато лъва си продължава да си хапва животинки.
- Ние не сме животни – прекъсна ме Владо. – Еволюирали сме. Не ми казвай, че си на това стъпало, на което е лъва. Имаш разум.
- А за разума, добре, че спомена – подхванах пак аз. – защо ни е даден разума? Ще ми излезеш с номера, че е даден да се променяме ли, какво? Да заглаждаме несъвършенствата в природата си. Абсолютно, тотално неприемам! – пийнах от новото какао, опарих си езика, но това не спря потока ми от думи – Разумът ни е даден, да опознаем природата си и да я приемем. Не да се мъчим да я променяме. Това е безмислено. Природата е съвършена. Никой не може да я управлява. Поне що се отнася до инстинкти и желания. Най-основното, което трябва да прави един индивид е да се опознае кой е той, да се приеме такъв какъвто е и от там нататък да изучава останалия свят.
- Аз си знам кой съм и съм наясно какво искам. Но си имам и принципи, които ме спират за някои неща. На това ли се противопоставяш? Идеалите и принципите на хората?
- Да, ако те противоречат на желанията им.
И млъкнахме. Изведнъж мислите ми секнаха. Гледах си в какаото и не смеех да погледна Владо в очите. Дълго време никой не продума.
- Значи би приела ако някой не мисли като теб? Ако не е съгласен. Нали това беше целта? – Владо ми заложи капан. – Освен индивиди като теб има и друг тип. Ти не бива да им се сърдиш, ако те действат според техните убеждения? Това няма да те ядоса. Ти си достатъчно разумна за да ги приемеш. Нали? – ме гледаше изпитателно той.
Аз кимнах.
- Благодаря ти. Това беше много важно за мен – каза Владо и плати невъзмутим сметката.
Изчака ме да си допия и тръгнахме. Не си проговорихме по целия обратен път. Попита ме къде ще слизам, посочих му. Спряхме там. Обърнах се да се сбогуваме.
- Чао, Императоре – казах аз уморено. – Беше незабравимо.
- Пак ти благодаря. Беше истинско удоволствие. Приятелят ти е щастливец.
- И твоето момиче също – казах аз. Той се протегна и ме щипна за бузата.
- Малко понамали книжките – ми се усмихна. Аз кимнах. И излязох от колата му.


Бяха минали три месеца от нея нощ, беше се запролетило и се мотаех сама по центъра на града. Бях виждала Владо два пъти отдалеч - единият път беше с момичето си. Но той не ме видя. И тогава мотаейки се до магазините за цветя видях спряна колата му. Минах покрай нея и ми направи впечатление, че нещо виси отпред на огледалото му. Преди това не бях забелязала да има нещо /а аз прекарах доста часове в нея/, затова се вгледах по-отблизо. Октавиан Август се люлееше на сребърна верижка. Беше пробил монетата. Беше я обезценил. Изправих се до колата. Обезценил! Всъщност стойността на една монета, беше такава каквато човек й дадеше. Той й беше взел античната стойност и й беше дал друга. Той беше Императора и можеше да се разпорежда с нея. Докато отминавах погалих колата с опакото на ръката си. Видях, че стана сива, но я прибрах така в джоба на якето си.

Тъкмо бях купила всичко, което беше в списъка ми и някои неща извън него и тръгвах към къщи, когато забелязах един страхотен сладур да излиза от тъмно син “Кадет”. Беше местно гангстерче. И преди го бях мярвала, но сега ми направи особено впечталение. Начинът, по който излезе от колата ли и аз не знам. Беше изцяло с дънкови дрехи – яке и панталон. Особен профил. Наклонът на челото и носът му напомняше римските образи от сбирката с монети на брат ми. Има си едни такива вълшебни моменти, в които нещо, което преди не е било от особена важност изведнъж ти става суперинтересно. Зависи от ъгъла и начина на виждане. От нагласата. Абе на кой му пука от какво зависи. Може би прекалявах да се ровя из сайтовете с римски монети. От време на време човек прави разни неща, които после не може да обясни. Те просто не отговарят на същността му. Младежът нямаше нищо общо с мъжете, които досега съм харесвала. Беше на мама красивото, разглезено, лудо юначе. Новоизлюпено богаташче. Заключи си колата и тръгна в посока на снобски бар в центъра. Точно в такъв тип заведения ходят точно този тип отрепки. Видях го, че влиза вътре и направих нещо, което и досега не мога да обясня. Съвсем спонатанно, без всякакви задръжки, извадих от чантата си червилото и написах на предното стъкло на “Кадет”-а му телефонния си номер. Сто пъти да се върне времето назад със сигурност повече нямаше да го направя. Но тази вечер си беше една и аз написах номера на телефона си, като магистрална проститутка на предното стъкло на тъмносиния “Кадет” на непознат мъж. Има ситуации, които в даден момент не искам да пропускам. Значи, знам какво щеше да стане между нас с този пич, ако не си напишех телефона. Нищо. Затова много исках да видя какво ще стане, ако си напиша телефона. Това не беше от особена важност за живота ми по принцип. След два дни вече не помнех случката. Той се обади на третия ден.
- Добър ден. С кого разговарям? – вкара лек софийски акцент. Направо ме утрепа. Още щом видях непознатия номер се сетих кой може да е.
- Не съм известна. Или поне не много – казах скромно аз. Отсреща се захилиха. Вече се псувах наум за детинската постъпка.
- Ти ли декорира стъклото на колата ми или ще имаш благоразумието да прехвърлиш вината на някой друг? – хубав глас. Сетих се за Терънс Трен Д’арби. Любим певец. И какви ги пердаши само. Сетих се за Монпарнас. Любим литературен герой.
- Зависи – трябваше ми време да измисля нещо оправдаващо ме.
- От? – определено нищо не ми идваше наум, което да звучи нормално.
- Ами ако смяташ, че си пиша номерата на всяка кола, на която ми скимне – тогава не съм аз, някой ме е натопил – печелех време да си подредя мислите – обаче, ако мислиш, че си богоизбран и уникален и този шанс се дава само на теб – окей тогава, аз си го написах.
Отсреща помълчаха известно време да помислят.
- Мисля, че някой от моите хора се ебава с мен – трябва да призная, че имаше рядко мелодичен глас. “Някой” звучеше повече като “некой”, но това му придаваше повече чар, отколкото да ме подразни.
- Много оригинално в случай, че бяха те, жалко че не са. Едва ли имат толкова мозък да ти правят такива номера – започваше се. Знаех си, че ще ме прихванат щуравите и ще започна да обиждам наляво и надясно.
- Не ти харесва обкръжението ми ли? – мелодичния глас стана сериозномелодичен.
- Не – поех въздух аз – не ми харесват колите им, дрехите ... прическите – пак въздух – абе сбирщина от ненужни твари. – като почнех нямаше спиране. Рядко лош характер имах. Така се ненавиждах понякога.
- И какво прави телефона ти на колата ми щом е така – бях го ядосала, има си хас.
- Нищо ... забрави – отвърнах уморено. И затворих.
Легнах и заспах като къпана. Вечерта бях на дискотека затова като се събудих и видях, че е десет вечерта се бухнах в банята. За отрицателно време се приготвих. В единадесет влетях в “Коритото” където се напивахме преди дискотеката. Те бяха вече пияни. Под “те” разбирай Мила – 27-годишна блондинка, Стоян 27-годишен брюнет, Весо – 31 годишен мелез, Роза “Вълчицата” – сестра на Мила и още някакви, не им помня имената. Не пих нищо, беше ми лошо. Все още ми беше тъпо и лошо, докато влязохме в “Елиън”. Продължаваше да ми е така и докато си търсехе маса и си поръчвахме. А ми стана ужасно зле, когато видях ВБ на една маса през нас. Нямах намерение да седя и да ми е лошо цяла вечер. Просто станах и отидох до него. Имаше още пет гангстера – общо шест с ВБ и всички ме загледаха.
- Може ли да излезем навън за малко? – рекох миролюбиво аз. Винаги така почвах миролюбиво. А после осирах всичко. Той веднага загря коя съм. Вероятно позна гласа ми. Усмихна се широко
- Първо да те запозная с едни хора, които особено харесваш – има си хас да не ми го начука. Търсех си го. – това е Емо Пушката, онзи със невероятната прическа е Пудела, Миро Пича, Деян Смукача – не гледах към мъжете, говореше ми някакви неща, мислех че ме занася. Може ли да има петима идиоти в един град с подобни идиотски имена? И да стоят на маса през моята? – и накрая небезизвестния Огнян Сарафа – приключи той с представянето. Чак тогава погледнах към мъжете с каменни физиономи.
- Мен ме познаваш – Владо Бастуна, а твоето име ... че не го чух?
- Нина – казах простичко аз. Колко посредствено. Поне да бях лепнала отзад нещо като Гаднярката. “Вълчицата” вече беше заето. Можеше Нина Кръстницата. Нещо криминално. – Невероятни сте. Имате страхотни имена. Голямо мислене е паднало – дявола в мен пак надигаше рога. – Хайде да излезем - го подканих пак защото усещах, че съм неуправляема. Той се изправи, огледа ме от глава до пети усмихна се на пичовете и ме подкани с ръка да изляза преди него. Обърнах се и със сухо гърло тръгнах към фоайето. Защо не изпих поне сто грама водка? Нищо. В повечето случаи водката ме правеше още по-противна.
Минахме покрай охраната на дискотеката, които познаваха ВБ прекрасно и му сториха път едва ли не с поклон. Изкачихме се по стълбите за да излезем от задимената дупка и навън се спряхме един срещу друг. Владо ме хвана за раменете и ме обърна така, че уличното осветление да пада върху лицето ми. Стана ми смешно, едва се удържах.
- Защо не каза, че ще идваш тук тази вечер? - попита сериозно той. "Ще"-то звечеше като "ше".
- Защо? - явно беше наумил нещо.
- Да ти купя ново червило - каза доброто момче - онова предполагам не става за нищо.
- Аз и без това рядко ползвам. Едва ли скоро ще ми се наложи да пиша.
- Мисля, че съм те виждал. - Аз го изгледах въпросително - Живееш някъде около старата баня.
- Да. Стои ли ти се с тези долу? Искаш ли да идем другаде?
Погледа ме малко и кимна.
- Вземи ми палтото - наредих аз - едно кафяво ще го видиш на една маса през вашата сме. Кафяво с бели пухчета. Аз ще те чакам тук, че не искам моите хора да ме разпитват къде отивам и с кого.
- Нямаш ли чанта?
- Тц. На дискотеки не нося.
- Добре, ей сега идвам - рече хубавеца и изчезна по стълбите надолу. След пет минути излезе с палтото ми.
- Твоите хора питаха защо го вземам - беше много развеселен.
- Какво им каза?
- Че няма да ти трябва - "няма" беше най-приятното "нема", което бях чувала. Помогна ми да се облека. След това ми посочи колата си.
- Прекрасно знам коя е колата ти - рекох аз и тръгнах към нея.
- Защо ти викат Бастуна? - попитах аз като седнахме в колата му.
- Бях болен от дископатия. Налагаше се една година да употребявам бастун за да се движа.
- Сега добре ли си? - загрижено питах аз.
- Да, оперираха ме. Добре съм. - Запали колата и ме погледна. - Накъде караме?
- Някое крайпътно заведение. Умирам за крайпътни заведения. Може и бензиностанция да е.
- Знам къде ще те водя. - На очакващия ми поглед отговори - е няма да ти кажа - усмихна ми се и обърна невероятния си профил. Потеглихме.
- Да си затворя ли очите? - попитах аз.
- Ако успееш да ги държиш затворени два часа...
- Два часа? - този ме изуми. - Къде отиваме, по дяволите?
- В едно крайпътно заведение на два часа път от тук - дипломатично ми отговори Владо.
Малко помълчахме. После той наруши това:
- Искаш ли да го обсъдим?
- Кое - се направих на луда аз. Това ми се отдаваше най-добре от всичко.
- Това, че до вчера не се познавахме, а днес седиш в колата ми.
- Ааа – проточих аз. Той се разсмя. – Ами хареса ми профила ти. Заприлича ми на смесица от Нерон, Калигула и Клавдий.
- И Клавдий ли? – той се извърна към мен.
- И Клавдий – бях категорична аз. – Погледът ти е леко налудничав.
- И какво заради това, реши да се видим?
- Малко ли е? Или по-добре беше да е заради пари, коли и т.н.
- А прическата ми харесва ли ти?
- Бива.
- Нали не харесваше прическите на моите хора? Често ли така квалифицираш хората по външния им вид?
- Да. Постоянно.
- Това не е много хубаво. В смисъл не е правилно. Предлолагам имаш доста неприятности.
- Имам си ... да.
- Не бива да го правиш. Измисли нещо друго. Ще си изядеш боя някой път.
Владо си гледаше пътя напред, а аз се бях извъртяла цялата към него.
- Извинявай, дето обидих компанията ти.
- “Извинявай”, значи – сериозно ме повтори той. – И смяташ, че това ще оправи нещата, така ли? Винаги ли минаваш с този номер.
- В повечето случаи – господи, имахме два часа път. А аз не спирах да дрънкам глупости. - Виж, стана ми интересен, точно защото се движиш с тях, но не приличаш на тях. Колата ти не е гъзарска. Караш я поне от две години. Значи има за теб сантиментална стойност. Дрехите също не са снобски. Освен това приличаш много на онези императори. Исках да видя дали притежаваш лидерските им качества.
- Сетих се с кого ходиш – изведнъж изръси Владо. – Не сте ли вече заедно?
- Заедно сме ... на очни е – се почувствах длъжна да поясня, но го направих възможно най-безразлично.
- И моята приятелка е на очни – в този момент и аз зацепих, коя му беше гадже. Една височка, тъмноока. Биваше.
Имахме сериозни връзки. Повод за размисъл. Помълчахме отново.
- Кой ги знае и те в чии коли се возят – опитах се да вкарам хумор.
- Знаеш, че не е така – каза Владо. – Или поне за моята съм сигурен.
- Аз не се замислям много над тези неща. Кой ми е верен и защо. Не го смятам за важно.
- Защото така ти оттърва – пак ме сряза Бастуна. Все си търсех равноостоен противник. Този надмина очакванията ми.
- Нищо лошо не правим – се опитах да го успокоя.
- Звънни на твоя човек и му кажи къде си и с кого да видим.
Погледнах часовника на колата. Беше два без десет. След четири часа щеше да изгрее слънцето.
- Добре де, само тази вечер. Повече няма да те безпокоя.
- И няма да ми пишеш по колата?
- Няма. Но ти можеше и да не ми звъниш. Не беше задължен.
- Любопитен съм. Помислих, че се ебават онея.
- Ами като се срещнем ... случайно?
- Ще си кажем “здравей”. И толкова.
- Не подозирах, че местните гангстери имат подобен морален кодекс. Както кажеш – мирясах аз накрая.
Този път мълчанието беше гадно и неловко. Направо ми се прииска да се връщаме. Той пусна радио. Васил Найденов.
- С какво се занимаваш? – питах невинно.
- Гангстер съм. Сама го каза.
- Не ми се връзвай. Среиозно питам.
- Легалния или нелегалия бизнес те интересува? – се усмихна нежно.
- И двата.
- С брат ми имаме агенция за земи. Изкупуваме, продаваме. Имаме и участие в чейнджбюрото на Огнян. И онова заведение “Лазур”, знаеш го ... и то е наше.
Кимнах. Почаках да каже и за другото, но той си мълчеше.
- А нелегалния?
- Мислиш ли, че ще седна да ти доверявам и то на първата среща?
- Ами нали втора няма да има? – подхванах аз с онзи наивен тон, който винаги вбесяваше приятеля ми.
- Ти с какво се занимаваш? – удари контра хубавеца.
- Легално или нелегално? – и двамата се разсмяхме.
- Ами помагам на разни хора ...
- За какво?
- Пиша проекти по поръчка. И чат пат по някоя статия ако нещо ме ядоса. А нелегално продаваме с брат ми антични монети и прочие.
- Сериозно? – той спря да гледа пътя. Направо се извъртя към мен. – Кой е брат ти? – беше живо заинтригуван.
Аз продължих с възможно най-безразличния тон който умеех:
- Викат му Могилата. Иманяр е. Познаваш ли иманярите?
- Не само там не съм се пъхал. Знам двама братя от града, които изнасят. Но брат ти не го знам.
- Е, той продава на тях. Заедно работят.
- А твоето участие в какво се изразява?
- Търся в интернет купувачи в чужбина. Пращам дреболиите в колети. Ако минат.
- Минават ли?
- Петдесет процента.
- А големите неща?
- Няма да ти доверя нищо повече на първата среща. – и аз имах инат.
Пак мълчание. Свърши и втората песен. Андреа Бочели. Аз пак го зяпнах.
- Бастуна вече не го носиш. Трябва ти нов прякор. Чувал ли си за Императора?
Той помисли малко.
- Да. Убиха го. С най-голямата колекция златни антични монети. Четох по вестниците.
- Ами да, вече не е жив. Мястото за Император е вакантно. Мисля, че ти трябва да го заемеш. – Владо намали музиката и ме погледна. Намали скоростта. И спря колата. Сигурно съм го погледнала уплашено, защото ми каза:
- Няма да те изнасилвам ... ще пусна една вода – и излезе от “Кадет”-а.
- Жалко – казах аз, след като затвори и нямаше как да ме чуе. Обичах да си правя сама весело.
Докато го нямаше разгледах най-нахално нещата из жабката му. Карта на България /естествено/, бутилка минерална вода от половинлитровите, две касети – “Форинър” и “Апокалиптика”, няколко фактури и една снимка. На снимката имаше четирима мъже. Владо се беше курдисал в средата между брат си и още двама непознати. Бяха пред някаква църква. В костюми. Много му отиваше тъмносин костюм. Всъщност мисля, че и в розов щеше да е толкова хубав. С периферното си зрение видях, че приближава и оставих снимката. Влезе и седна. Запали колата и потеглихме. Часовникът показваше два и половина. Всичко живо спеше. Само аз отивах и аз не знам къде с току що провъзгласения от мен Император. Понеже мълчахме отново той пак спаси положението пускайки музика. На музикален фон повече ни се отваряше приказката. Фил Колинз.
- Има те на една снимка пред църква – започнах аз направо. – Кръщене нещо ли?
- А успя ли да пребараш нещата ми? Сватба на приятел. Във Варна.
- Там ли отиваме? – попитах аз.
Той се ухили.
- Следиш крайпътните табели ли?
- Сто пъти съм минавала от тук с кола. Е, не в два през нощта, но ... познавам пътя.
- Не ти ли се спи? – попита мило той.
- Не, но ако ми се прииска да дремна ще ти кажа. Предпочитам да ми говориш. Имаш много проточен софийски диалект. От къде ти е?
- Ми не знам. Не съм живял в София. Но често прескачам нататък. Поне два дни от седмицата съм там. Кажи ми за тебе.
- Какво?
- Май много книжки четеш? – извърна се пак да ме погледне. – Или филми?
- Повече книжки. Отнесена ли изглеждам?
- Ами ... не точно отнесена. Имаш доста развинтено въображение. Но си сладка де – пак се извърна към мен.
Аз млъкнах. Не знам какво да казвам като ми викат, че съм сладка. Но се ядосах. Не искам да съм сладка. Той забеляза, че не съм във възторг. Мисля, че реши да ме разсмее.
- Значи Император. Това е доста отговорно. Не е като Бастуна. Бастуна всява слаб страх. Представяш си най-много, че някой ще те напердаши с Бастун. – той ме погледна да потърси одобрение. Ама аз не откликнах. Зяпах през прозореца. – виж Императора е друго. Направо респектира. Възможно най-авторитетното прозвище, което може да има човек. Трябва да си сменя предмета на дейност. Нали?
- Гледай си пътя – казах остро аз. Той спря да ме гледа.
- Внимавай с тона, който държиш на Императора – беше направо развеселен. Сам се веселеше. Както харесвах. – Ще те хвърля на лъвовете. Или предпочиташ тигри? Какво пише там в книжлетата ти?
- Пише да не се качвам в коли на непознати. Особено на гангстери с налудничав поглед.
- Гангстери – повтори той. Имаше навика да повтаря някои мои изрази. Сигурно толкова ги харесваше, че искаше да ги запомни. – Мисля, че с това, което правите с брат ти се нареждате в челната десятка на видовете престъпност у нас. Ти си гангстерка. Нина Гангстерката.
Започнах да се смея на глас. Успя да ме разсмее. Евала. Метнах му един бегъл поглед, само да се уверя, че е доволен. Това пътуване му носеше същото удоволствие както и на мен. Отпуснах се на седалката и загледах тъмносивото небе. Очертаваше се приятно изкарване на нощта. Можех да пътувам така до Новосибирск
- Кажи ми за гаджето? – ме попита като спрях да се смея.
- Ами нищо сериозно – смотолевих аз.
- Как ... мисля, че от години сте заедно?
- Ами ... седем години ...
- И нищо сериозно? Кое е сериозно за теб? Да си пишеш телефона наляво и надясно ли?
- Абе голям моралист се извади! Престани да ме караш да се чувствам така.
- Постъпваш като дете. Уж си умно момиче. Не можеш така да говориш за приятеля си.
- Нищо лошо не съм казала за него. Просто не отдавам значение на връзките в този смисъл, общоприетия.
- Правиш се на интересна. Така мисля.
- Както кажеш – пак развалихме отношенията. На какъв ми се правеше, егати. – Ти нали си имаш твоята перфектна връзка. Гледай си я. Много щастие ви желая.
- Ставаш злобна – констатира той.
- Просто не ме дразни и ще кротувам.
От радиото Руслана пееше своите Диви танци. Аз се извъртях почти с гръб към него и затворих очи. Доспа ми се. Не знам какво щяхме да правим нито кога ще се прибираме. Но ми харесваше да не знам. До преди тази вечер знаех почти всичко, което ми предстоеше. Сега единственото, което знаех със сигурност беше, че го харесвам повече от себе си. А аз себе си харесвах доста.
- Хайде, повече няма да ти натяквам – Владо се опита да замаже положението.
- Няма ли да спим? – попитах морно аз.
- Ще спим.
- Кога и къде?
- Ами нали искаше крайпътно заведение? Устискай още малко. Още двадесет минути и сме там.
- Вече не ща – казах плахо. Страх ме беше да не помисли, че го разигравам. – Три часа е. Спи ми се – направо изплаках аз.
- Добре, отиваме да спиш. Крайпътното заведение остава за сутринта или за обед. Не те знам до кога ще спиш.
Пуснаха Дорс. Аз усилих радиото и затворих очи. Главата ми беше изпразнена от мисли. Толкова уморена бях. Емоциите ми дойдоха в повече. Не говорихме повече, докато не усетих, че спираме. Хотел “Бриз”1. Каква романтика. Не бях спала в Бризовете досега през зимата. Излязох от колата и се облякох. Като вдъхнах от морския въздух малко се ободрих.
- Хайде – ме подкани Владо. Ще влизаме ли? - И влязохме в хотела. Седнах на едно кресло, трепереща. Владо ми взе личната карта и попълваше нещо на рецепцията. После ми направи знак да се качвам. Стая с две легла на втория етаж. Тераса към морето. Само, че беше тъмно и нищо не се виждаше. Оставих палтото ми да се свлече на пода и се мушнах с дрехите под одеалото. Толкова ми беше студено. Чух Владо, че влиза в банята. Повече нищо не чух. Заспах без да си кажем “Лека нощ”. Събуди ме хубав глас със софийски акцент. Мислех, че не са минали повече от десет минути, но като отворих очи беше светло. Владо беше на терасата по тениска и говореше по мобилния си телефон. Гледаше към мен. Като видя, че отварям очи ми метна с ръка и се обърна да си довърши разговора. Успях да чуя следното:
- Ше уговоря Емо и с брат ми ставаме десет. Ше ти звъннем ... Немай грижата. Във Варна съм сега... не ... смятам до обед да се прибера. Айде - и затвори. Влезе с усмивка и затвори терасата след себе си.
- Салве Императоре - го поздравих аз.
- Добро утро, Гангстерке - не остана длъжен. - Извинявай, че те събудих ама уговаряме игра на пейнтбол и нямаше как да не вдигна. Важно е.
Извадих си телефона от джоба на палтото. Беше с изключен звук, но имах седем повиквания. Три още от снощи от компанията, която така безотговорно напуснах, две от мама, две от приятеля ми. Набрах номера на мама и влязох в банята да си проведа там разговора. И без това телефона на Владо пак се раззвъня.
Обясних на мама, че съм във Варна с приятеля си. Тя ми повярва, пита добре ли съм облечена, ям ли още малко съвети и затворихме. В стаята Владо водеше бурни спорове с някого по телефона. Реших, да изчакам да свърши, за да не се налага да присъствам на разговорите му. Пооправих си косата в огледалото. И без това ходех рошава, малко я понамокрих и не личеше, че нямам гребен. Момчето отвън млъкна, но аз все още не излизах. Използвах тоалетната и си оправях тоалета още сума ти време. Най-хубавото, като не използваш грим е, че на сутринта си изглеждаш както и вечерта, преди да си легнал. Наплисках си очите. Телефона ми звънна. Непознат номер. Вдигнах го:
- Добре ли си? – ме пита едни до болка познат мелодичен глас. Започнах да се смея. Владо ми звънеше от другата стая. Не бях му запаметила телефона и успя да ме изненада.
- Да. Ти? – още се смеех.
- Притесних се да не се бесиш вътре.
- Да бе ще се беся. Заради тебе ли? Седя тук и се ядосвам.
- На какво се ядосваш.
- Ами съдбата ми даде осем часа да прекарам с теб и аз проспах почти четири от тях.
- С гаджето ли говори?
- Не с мама. Ама трябва и на него да звънна, да го излъжа нещо. Понякога ми се налага да го поизлъгвам – виновно си признах аз.
- Изобщо не се съмнявам в това – прояви разбиране Владо.
- Ти с твоята приятелка ли говори?
- Не, с брат ми.
- Каза ли му за нас? – един от любимите ми въпроси.
- Да, в общи линии ...
- Той какво каза? – Май щяхме да прекараме сутринта така - аз в банята, той в стаята и с телефоните в ръка.
- Да го цитирам ли? – ме пита Владо.
- Давай – се подготвих аз за най-лошото.
- Попита ме “Опъна ли я?
Едва се сдържах да не се разхиля. Не му виждах изражението и ми мина смешното.
- И ти?
- Ами казах, че не съм. Няма да го лъжа я.
- Ама не пита ли защо не си?
- Пита – ох, с ченгел ли трябваше да му вадя думите. – казах му, че не опъвам момичета, които не искат.
- Аз не искам ли?
- Ами поне не даде никакъв признак, там от женските номерца, които познавам. Намек, поглед, никакъв женски трик, който да ми подскаже, че искаш.
- Голям психолог се извади. Ами ако сега изляза и си поискам. С всичките женски трикове, които знам.
- Мисля, че няма да го направиш.
Аз излязох от банята и двамата си спряхме телефоните.
- Досега секса не е стоял на дневен ред – уточних аз. - Странно, обикновено само с това занимавам мъжете.
- Утре и без това ще ти е достатъчно неприятно. Като се разделим. Един прибързан секс само ще влоши нещата – рече умно той. – Да не говорим, че няма да изпитаме и двадесет процента от удоволствието, което бихме изпитали при други обстоятелства. След по-продължително познанство. Само, ей така за спорта ... не искам. Не искам с теб. И ти не го искаш – нямаше как да не се съглася. Кимнах. Това, че не правихме секс, ми хареса повече.
- Кажи нещо грозно за себе си. Не бъди такъв идеален. По-лесно ще ми е ... нещо отвратително.
Той помълча малко. Не гледаше към мен.
- Ами, арестуван съм пет пъти,... два пъти осъждан ... – погледна ме с надежда Владо.
- За какво си осъждан?
- И двата пъти за нанасяне на тежки телесни повреди. Чупил съм ръце, крака на хора. Ребра, носове ... челюст.
- Аз харесвам криминали типове – си признах, най-чистосърдечно. - Това не минава. Друго лошо кажи.
- Като видя насилие, че някой скача на бой, само като подуша и ми се качва адреналина. Спирам да мисля ... пада ми завеса пред очите. Това не е хубаво. Не знам какво ти харесва. Ти си ненормална.
Аз мълчах засрамено. Или поне така се опитвах да изглеждам, не знам доколко успявах.
- Най-обичам да се хвърлям, когато нямам никакъв шанс. Примерно ако са пет, а аз сам. Или ако са десет, а ние двама. – продължи изповедтта си моя римлянин.
- Кажи ми за пейнтбола?
- О, страхотно е – очите му станаха още по-налудничави – със специални дрехи и маски, очила. Ти в София да видиш като сме голяма армия, какви сражения правим. Тук слаба работа. Ходим на “Габъра” или “Пчелина”. Там в гората се стреляме.
Извадих си портфейла. Вътре си носех като талисман една римска монета, бронзова с образа на Октавиан Август. Понеже не беше очукана, беше доста ценна, но зад граница. Патината й стоеше и беше приятно зеленикава. Подарък ми беше от брат ми, когато продадох първите му неща по интернет. Открих сезона, тъй да се каже.
- Това ми е ценно, искам да ти го подаря, пълководецо – му я подадох аз.
Той я взе и я разгледа. Ръцете му бяха хубави. Как пък едно нещо не му беше грозно.
- Кой е тоя тип? – попита.
- Това си ти, Цезарионе. На всички монети си ти. Само, че си се прераждал в различни тела. Как се чувстваш, когато образа ти е изсечен върху монета?
Владо ме изгледа продължително и въздъхна. Прибра си монетата в джоба.
- Ако не тръгнем сега, после няма да ми се ще да си тръгваме изобщо. Хайде, да се махаме от тук – каза го твърдо, с тон нетърпящ възражения.
Аз се обърнах да не види, че очите ми се насълзиха и си облякох палтото.
- Ще пием кафе в крайпътното ти заведение, ще хапнем и пътуваме обратно – каза зад мен той. Аз не се обърнах, но поклатих глава, че съм съгласна.
След десет минути седяхме в любимото ми заведение “Камелия”, което се намираше на отсрещната страна на магистралата. Не минаваше лято без да отида и да преям поне веднъж в него. Готвеха превъзходно и имаше всичко за което се сетиш, че и още неща, за които никога не би се сетил. Но през зимата, то ми се стори тъжно и не така красиво. Може и да не е било само от зимата. Поръчах си две палачинки с шоколад и мляко с какао. Не пия кафе. Оказа се, че и Владо не пие. Той пи чай и си поръча някаква баница. Моето настроение не беше добро, но пък това с нищо не нарушаваше апетита ми. Омахах палачинките за нула време. Владо си хапваше бавно и невъзмутимо. Пуснаха любимата ми песен на Лиса Стейнсфийлд “Treat me like a woman”. Хапвах си в любима кръчма, любими палачинки и слушах любима песен. Несреща ми невъзмутим си пийваше чай любим мъж. Беше топличко. Би трябвало да ми е хубаво. Усетих се сита и доволна. Имахме още два-три часа за разговор. Реших, че не бива да ги прекараме в неловко мълчание. И започнах:
- Човек е странно животно, императоре. Как мислиш?
- Не знам за какво говориш – каза боязливо Владо. Гледахме се в очите.
- Ами човек не познава себе си. Пълни си главата с какви ли не глупости, но му убягва най-важното. Не познава собствената си същност – разфилософствах се, но не бях виновна. Лиса Сейнсфийлд така ме настрои. – Знаеш ли, защо не я познава?
Владо вдигна вежди да му подскажа.
- Защото го е страх. Страх го е като се опознае да не се окаже, че е един гнусен страхливец. Какъвто всъщност е. А в това няма нищо лошо. Ако си гнусен страхливец, да го научиш и да си го кажеш. “Ето ме, аз съм един гнусен страхливец”. И всъщност колкото повече се опитва да го крие, толкова по-гнусен става.
- Не знам какво се опитваш да ми вменяваш – Владо ме гледаше строго.
- Защо се женят хората? – не го изчаках да каже – На човек моногамията не му е заложена генетично. Ако беше така, щяхме да обичаме един човек до гроб. Както правят дивите гъски. Или двойките папагали. Само, че човек е полигамен. Той си харесва един човек, после си харесва друг. Но вече се е оженил. Бракът всъщност е убежището. В него се крие страха на човек от собствената му полигамна същност.
Пийнах малко от какаото. Така ми вървеше приказката тази сутрин. А бях спала само четири часа. Можех да изнасям лекция до обед. Тази лекция ми беше доста интересна. Не бях я чувала преди. Импровизирах.
- Та тази жалка твар човека си мисли следното: “Ето аз ще се оженя и край вече няма да обикалям по чужди жени или мъже. Спасен съм. Никой никога няма да разбере що за развратно копеле съм аз.” – Владо ме гледаше без да откъсне очи от моите – рядко има и някой и друг откачалник, дето ще си признае какъв точно е. Не отричам, че има и такива. Те казват: “това е заложено в природата ми, такъв съм.” Но повечето ги е срам от това и дори повече от срам - страх ги е от тях самите. А какво да кажем за потърпевшите. За другата страна. Тези, на които човек е изменил с друг партньор. Те осъждат това остро. И не само те. Цялото общество надава вой. – Владо се усмихна, аз продължих – Защо вият? Как мислиш? – той понечи да каже нещо, но аз не му дадох време – Защото са различни ли? Не! Същите са. Но не биха го признали за нищо на света. Всеки иска да се изкара по-добър. Какво означава добър? Според мен да си достоен човек, означава да приемаш човека в себе си. Това, което ти се диктува от природата ти. Да не се страхуваш от него и да го приемаш и в другия до теб. Но това е доста трудно. Изисква се доста разум. Най-лесно е да хвърлиш някого на лъвовете. – Пак отпих от какаото, видях че свършва затова казах на Владо – Би ли ми поръчал още едно какао. – Той метна на келнера, а аз продължих:
- Като стана дума за лъвове ... лъвът с какво се храни? С антилопи. Много ги обича. Те сърдят ли му се за това? – изчаках малко, но Владо беше решил да не се меси в монолога – да, много са му сърдити. Никак не им е приятно да бъдат изяждани. Само, че на лъва това му е природно заложено. – изчаках да поръча на сервитьора и пак продължих - Човек сърди ли се на лъва, че той яде антилопки? Не. И никой друг не е сърдит, освен изядените видове. Значи да се сърдиш на някого, за природните му заложби и желания е излишно и ненужно. Дето се вика и да се сърдиш и да не се сърдиш, все тая. Така ще бъде! Лъвът няма да започне да пасе трева, само защото някой си му се сърди. Какво прави човек, обаче. Той се преструва, че не е хищен. Оженва се, позамазва очите на хората, и се мъчи и своите. Но за жалост живота му се превръща в един безкраен кошмар. Мъчение. Всяко желание за разнообразие, му струва авторитета и доверието на близките му. Той е окован, като сам си е сложил оковата. До края на живота си ще сдържа желанията си. Това прави човек, докато лъва си продължава да си хапва животинки.
- Ние не сме животни – прекъсна ме Владо. – Еволюирали сме. Не ми казвай, че си на това стъпало, на което е лъва. Имаш разум.
- А за разума, добре, че спомена – подхванах пак аз. – защо ни е даден разума? Ще ми излезеш с номера, че е даден да се променяме ли, какво? Да заглаждаме несъвършенствата в природата си. Абсолютно, тотално неприемам! – пийнах от новото какао, опарих си езика, но това не спря потока ми от думи – Разумът ни е даден, да опознаем природата си и да я приемем. Не да се мъчим да я променяме. Това е безмислено. Природата е съвършена. Никой не може да я управлява. Поне що се отнася до инстинкти и желания. Най-основното, което трябва да прави един индивид е да се опознае кой е той, да се приеме такъв какъвто е и от там нататък да изучава останалия свят.
- Аз си знам кой съм и съм наясно какво искам. Но си имам и принципи, които ме спират за някои неща. На това ли се противопоставяш? Идеалите и принципите на хората?
- Да, ако те противоречат на желанията им.
И млъкнахме. Изведнъж мислите ми секнаха. Гледах си в какаото и не смеех да погледна Владо в очите. Дълго време никой не продума.
- Значи би приела ако някой не мисли като теб? Ако не е съгласен. Нали това беше целта? – Владо ми заложи капан. – Освен индивиди като теб има и друг тип. Ти не бива да им се сърдиш, ако те действат според техните убеждения? Това няма да те ядоса. Ти си достатъчно разумна за да ги приемеш. Нали? – ме гледаше изпитателно той.
Аз кимнах.
- Благодаря ти. Това беше много важно за мен – каза Владо и плати невъзмутим сметката.
Изчака ме да си допия и тръгнахме. Не си проговорихме по целия обратен път. Попита ме къде ще слизам, посочих му. Спряхме там. Обърнах се да се сбогуваме.
- Чао, Императоре – казах аз уморено. – Беше незабравимо.
- Пак ти благодаря. Беше истинско удоволствие. Приятелят ти е щастливец.
- И твоето момиче също – казах аз. Той се протегна и ме щипна за бузата.
- Малко понамали книжките – ми се усмихна. Аз кимнах. И излязох от колата му.


Бяха минали три месеца от нея нощ, беше се запролетило и се мотаех сама по центъра на града. Бях виждала Владо два пъти отдалеч - единият път беше с момичето си. Но той не ме видя. И тогава мотаейки се до магазините за цветя видях спряна колата му. Минах покрай нея и ми направи впечатление, че нещо виси отпред на огледалото му. Преди това не бях забелязала да има нещо /а аз прекарах доста часове в нея/, затова се вгледах по-отблизо. Октавиан Август се люлееше на сребърна верижка. Беше пробил монетата. Беше я обезценил. Изправих се до колата. Обезценил! Всъщност стойността на една монета, беше такава каквато човек й дадеше. Той й беше взел античната стойност и й беше дал друга. Той беше Императора и можеше да се разпорежда с нея. Докато отминавах погалих колата с опакото на ръката си. Видях, че стана сива, но я прибрах така в джоба на якето си.

Хем забавно, хем интелектуално стимулиращо...