Днес съм

Потърсих светлината – но без полза -
зад булото на тясната ми памет...
В тунел без изход ли попаднах
или просто в следващия вход за ада?
Усещам Истината да напира
по пътищата кални на света ми.
Ще влезе вътре. Ще остави диря.
И няма да затвори раните...
Трепти животът вън. Виелица.
Съдбата пак облякла се е в бяло.
Напомня ми за снежните ни песни,
които си мечтая да забравя.
И полетът припомня ми. Отгоре
ти виждаш ми се толкова далечен.
В себе си те пазя – как ме гониш,
и искаш ме в краката си, съблечена
от мисли вчерашни и прашни спомени,
които никога с теб не сме споделяли...
Желанието ни кръстосваше и помен
не оставаше от онзи полет...
И сенките от нощните ни мисли
преследваха телата ни във времето,
когато бяхме толкова далече –
аз в небето,
ти –в своя делник.
Потърсих свободата си – там, дето
без тебе можех да летя отново,
където никой не завърза пак крилете ми
и никой не прекъсна полета.
Там пак усетих, че летя!
И пак вкусът на облаците облада ме!
Но не забравих лекотата,
с която на земята ме запращаше.
Ще стана друга, ще живея днес!
Макар без теб да е –
ще трябва да привикна
към питомните си безмълвни „искам те”,
които ще се връщат сигурно.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Очаквам чудо...
Очаквам чудото на изгрева. В мен.
След хилядите залези през зимата.
Очаквам да се срещнем някой ден,
в който кръстопътят ни преплита се.
Когато няма...
Когато няма да обичаме ни другите,
ни близките ни, нито пък далечните.
А само себе си. И само днес.
Денят, в който ще променяме вселената.
Желая да остана
тук сама.
Сред овъглените поля и сред пустините
на нашата земя, чиято пепел
троши се пак на късчета безсмислие
Ще се завърна...
Ще се завърна дето съм отраснала.
Домът ми ме очаква. А тополите
стърчат на стража, пазейки убитите,
изгорели в пожара на съдбата ми.
И място там
за тебе ще намеря,
където времето върви наопаки.
Часовникът изпивам. И със него – спомена -
за миналото ми ненужен пропуск.

А после ще прегърнем нотите...

(подарък )

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

блъгудъръ ногу




ена нотъ..

Моля.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

бях
в градините ти,
посипваше ме ябълков цвят
и нощта лежеше далече...
събуждах се за хиляден път,
но не успявах
да те сънувам еднаква.
протегнатите ми ръце
те достигаха.
очите ми изтичаха.
сълзите пресъхваха.
звуците ти...
зву-
ците
ти
запълваха
пространството
в мен.
ти беше до мен.
ти си. и днес.
...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Нямам нужда от чуждата нежност,
от бездомни целувки,
от скъсани мисли.
Не желая да се завръщам
към минали призраци.
Не искам да виждам
твоето съжаление,
нито струйките обич,
прицелени другаде.
Нямам време за оправдания,
нито мигове
които един с друг да запълваме,
да изтикваме болката
в тъмния ъгъл,
когато знаем, че пак е
между ни,
и да сеем в сърцата заблудата,
че всъщост се любим.
Повече няма да моля
за прошка и
прошка не ще ти даря.
Нямам желание
да ме докосваш,
всъщност търсейки другата.
Излияния няма да слушам,
нито виковете ти нощни -
няма да идвам с шише състрадание,
за да изравяме гробове.
Само те моля, когато отново
поемеш към нея
Приятелю,
затвори плътно врата след себе си -
хладно е!

It feels so incomplete...

Просто не мога да се сдържа да отбележа.... това е мнооооого добро!!!
И другите ми харесват много, но това - потръпнах дори на първо четене!
Твои ли са?

...Lead me into your darkness...

Да, мои са.

It feels so incomplete...

Ами тогава получаваш.... МЕДАЛ!
Много са добри! Особено Прадсказание, просто нямам думи!
От кога пишеш....а, и побликувала ли си нещо?

...Lead me into your darkness...

Не, не съм, разбира се - не смятам, че стават за каквото и да било публикуване - не са толкова добри. Правя го за себе си по-скоро.

It feels so incomplete...

един самотен аспирин на тъмно
дали ще ме спаси
от главоболие

сега съм в себе си
а там е стръмно
направо си е
срутване
до долу

сега съм себе си
това е страшно
като среднощна някаква
прокоба

кога ли е успял тъй да прашаса
любимият ми скелет
в гардероба

кога ли ще се стигне до момента
от себе си
най-после
да ми писне

и да прегледам
филмовата лента
и да оставя само
кадри истина

сега съм сам
във упор със главата си
със болката във нея
и туптежите

и всичко ми напомня безостатъчно
че ми е време да се мятам
на манежа

Ще изпратя писмата
до себе си.
Ще напиша каква съм била,
за да мога, щом видя ги някога,
да се пусна на свобода.
Ще напиша, което ме мъчеше.
Ще ги скрия в клетка картон.
Всички вече Пандора наричат ме,
и ме гледат сурово.
Жигосала съм живота си
върху листи от снежнобял сняг.
Лавините спомени носят се
чак до другата земна страна.
А кутията, сбрала истории,
в любопитство превива снага.
Стяга я обръч въпроси,
няма ключ, няма и катинар.
И когато порасна достатъчно,
с вяра ще счупя обвивката,
плъзнали спомени
през глава
ще ме върнат назад в пустинята.
Но вече няма да виждам мъглата,
нито омразата, нито стръвта
да преследвам химери, да чакам
нечии светли слова.
И свободна от стари влияния,
ще пусна цялата болка навън.
Ако някога стигне те, знай,
че е по моя вина.

It feels so incomplete...

Той, разбира се, не обичаше
нея, нито
се интересуваше какво се случва в главата й.
Тялото, само то, самото то
в центъра
на вниманието му. Беше й тежко,
все пак тя...
Все пак тя беше
влюбена,
нали разбирате?

Все пак.
Тя обичаше да го слуша,
въпреки че нямаше какво да добави
към думите му.
Мълчеше
и оставяше фразите да се стичат по кожата й...
Техният дъжд
я опиваше. Тогава, разлистена,
дишаше, както не се диша иначе,
и убиваше очакването.

Той обичаше да й говори
за себе си, за миналото и за бъдещето.
Никога нищо не криеше,
не премълчаваше даже и болката,
нито желанието,
нито пък
ежедневните дребни детайли, които я караха да го обича.
И тя, благодарна,
просто запяваше.
Наум, разбира се.

Но само за него.

It feels so incomplete...

изрисувах лицето ти по стените на моя дом,
за да мога да те виждам, дори когато те няма до мен.
татуирах образа ти върху вътрешната част на клепачите,
за да мога да те виждам, дори когато затварям очи.
изписах чертите ти по белите петна на страниците,
за да мога да те виждам, дори когато чета друго, освен теб.
отпечатах те върху гърба на всяка снимка,
за да мога да те виждам, дори когато преобръщам събитията.

сега ти си в дома ми, в очите ми, в сърцето и мислите ми.
в миналото, в настоящето и в бъдещето ми.
как да избягам от теб, когато сама в себе си те погребах?

It feels so incomplete...

Браво... и това е много добро! Харесва ми dark настроението, което ме навежда на мисълта, че ти май наистина не обичаш надеждата!
Винаги ми е било интересно, какво трвбва да е настроението на автора, за да се получи творба с подобно въздействие... и сега се надявам ти да ми отговориш!

...Lead me into your darkness...

Не ми пиши.
Не искам да те помня.
Не искам да звучат
клишетата
с гласа ти.
Не искам да се боря с любопитството,
което ще ме мъчи
дали
случайно
някак по погрешка
във думите ти
се е заблудила
мисълта
за мен.
Не искам да се връщам
към надеждата,
че има смисъл -
мъничко търпение...
Не искам да усещам,
че те има -
където и да е -
във същата Вселена.
Не искам да възкръсват призраци.
Не искам
да те губя
пак!
Недей...

*счупеното носи щастие - на ортопедите*

Надежда е понятие вредно.

Иска ми се да успея да ти отговоря за настроенията, но не се усещам "автор" или нещо подобно. Просто като ме стегне шапката и хващам виртуалния молив. Писането помага понякога.

Обаче има едно интересно нещо, което не е и толкова странно, като се замисли човек. Няма щастливи поети. Въобще въпросът с щастието така наречено е малко размит - тъй като то не е море, в което да се топнеш, щом ти скимне. То е река, над която висиш и от време на време протягаш пръст, за да гребнеш малко. И поезията идва, когато си твърде далече от реката и не можеш да я достигнеш. Та може би и затова повечето т.нар. стихове звучат отчайващо. Аз поне не се сещам за някое жизнеутвърждаващо писание, което да ми е харесало.
Пък може и да съм се повредила, знам ли.

It feels so incomplete...

Отзовах се случайно в този клуб или по точно едно птиченце ми посочи пътя до тук, но взе да ми става интересно, макар,че не съм имала време да прочета цялата тема, но ще го направя при първа възможност.
Тъй като и аз не съм безразлична към темата поезия, бих казала,че ми е слабост дори. Бих искала да те попитам, а какво би казала за вдъхновението? Необходимо ли ти е, за да пишеш или и без вдъхновение се получава при теб? /може би вече да си говорила за това и извинявай, ако трябва да се повториш по някакъв начин/ Много интересно е обяснението за реката, но си задавам въпроса защо трябва да си далеч от реката, за да можеш да пишеш? И какво точно е реката за теб?

А относно надеждата съм на противоположно мнение на твоето. Ако надеждата е вредно понятие, то какъв е смисъла на живот без надежда?


Бъди себе си, открий себе си!

Отново сме на едно мнение... не за надеждата - а за щастливите поети... и аз такива не познавам. И това е така, според мен, защото страданието и болката са най-големия извор на вдъхновение... а и творби родени в "черните" периоди на авторите им, се оказват най-добрите им произведения.

Не съм съгласна, че не си автор... тук чета някои много добри твои неща и честно казано си повече творец, от многото псевдописатели, навъдили се напоследък!

...Lead me into your darkness...