Днес съм

днес съм късче замръзнала музика
днес парче съм от вятър обесен
пак се стича по мръсните улици
животът, облечен във черно
пак съм сняг, който шумно покрива
града като с бяла коса
виждам всяка снежинка да крие
своята черноока душа
и обувките целите в кал
пак оставих да съхнат самотни
изпих всичките капчици жал
към усмивките ми безпризорни
днес поглеждам навътре във себе си
към стопения лед на сърцето
буренясали прерии гледат ме
стари думи ми щипят нозете
дишам пак във врата на лъжите
и влача моята есенна горест
а стрелите на слънцето сливат се
във една дългочакана пролет...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

дума от тихо засвирена песен...

отначало...

нова хармония...

I`ll be back for more

и "крехко равновесие"

везните се полюшват монотонно

Заслушана в музиката в мен,
облякох в цветни дрехи аз душата си,
оставих да ме гали мек сатен
на звуците от песента на моя вятър.

И топъл бриз от непозната сянка
премина в полет между нощ и ден.
По пътя счупи всичките ми рамки
докосна ме и сякаш взе ме в плен.

Оставих музиката своя път да следва.
Навътре в мен е океан от самота.
Облъхана от не една надежда,
тя заговори в словото на любовта.

И в нейна вярна стража се превърна -
дантела атомна от стонове и от екстаз,
и както някога, пак нежно ме загърна,
припомняйки какво съм всъщност аз.

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

Дали съм снежна днес
като салата "Снежанка"
или съм кална
като алея, забиваща път през сърцето ми?
Все още ми е трудно да реша...
А може би съм просто
всичко?


If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Нощен крясък ме чупи.
А главата ми стъклена
на парчета се пръсва -
значи вече се будя.
Скачам цялата в пот,
правя опит да стана,
проклинам този живот,
искам само забрава,
но краката ми тежки са -
носят мене и теб
и очите ми - пещи
гледат морно, освен
да е рано. И мисля си -
рано още за двама е.
Алкохолни са вените,
мрачни образи само
през мозъка бродят -
диви орди коне,
но без ропот в окови
имат тебе поне.
Огледалото знае
своя собствен език -
срещу мен залюляло е
нечий образ светлик.
Аз ли тази съм, дето
ме гледа от там?
Не познавам и себе си,
вече нищо не знам...
Само знам как ме блъска
в главата за миг
спомен тих и полярен
за камина и стих,
който шепнеш ми бавно
и си близо до мен,
и желание някакво
да умрем в този ден.
Вече нищо не искам,
само, само да спре
да ме сгъва безмилостно
всеки спомен на две...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Не мога да пиша толкова красиво,затова ти отговарям с цитат:

"Във три--една-едничка птичка -
сред тишината сива -
поде-- с една едничка дума -
мелодия предпазлива.

Във четири--се вмеси опитът -
и изпита прогони -
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.

Във седем-- нямаше ни сила -
ни сечиво, ни длъжност.
Присъствието стана място -
а между тях окръжност.

Емили Дикинсън

красиво, все по-красиво даже... ама каква полза?

благодаря за цитата!

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Пустота цари отново тук
и в лед превръща тя кръвта ми.
Опитвам да събудя онзи звук,
но зима в полярен мраз ме е сковала.

Пред погледа ми залез избледнял
под чуждо кърваво небе умира.
С мъглата слял се е и не оставя
надежда, че отново ще го видя.

Тишината в главата ми прошепва,
че музата ми е на одър смъртен.
Ръцете ми се вият в тежка клетва
към тебе, който я погуби.

А трябва да простя и тази смърт,
да усмиря и дланите си празни,
понесли кръста си по своя път
към вечното сизифовско страдание.

Защото думите са ми едничка крепост,
в която се заключих неразумно
и в замъка ми каменен е пусто,
щом стиховете ми тук лягат мъртви.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

земи си по-дебело яке
и най-накрая заеби я тая пролет

Присъствието ми ще улавяш
в дъха на топлия вятър,
който без покана през прозореца ти нахлува.
Дори когато ме няма до теб,
ще бъда някъде наоколо.
Капките дъжд ще попиват смутено
устните ти,
а снегът ще се стопява постепенно.
Зимата, зимата ще свърши,
но аз ще остана там, в нея.
Ще остана недокосната,
във грях и отчаяние обвита
и частица от сърцето ти във всяка моя клетка
ще диша.
Минутното щастие ще разтеглям
като кълбо прежда
и ще заплитам с него следващите дни.
Музиката от твоите нишки
в мен събужда ново начало
и тишината ти
до мен
безпосочна достига...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

...от ъгъла, с усмивка стъклена,
гледам вън снега как тихичко умира.
очи, напрегнати до пръсване -
сълзите в шепи аз събирам,

не спирам да повтарям, че сезоните
един след друг отплуват във небитието
и мислите ми следват ги, подгонени,
свидетели на купища фиести.

снежинки мои, малки бели пОмисли,
не знаете ли как оттук да се измъкна?
спомените ми навяват още горест,
но няма как назад аз да се върна...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Ще остане ли нещо от мен
след поредния удар гръмовен
на бурята?
Чакам,
взирам се
в тъмното.
Празнотата тежи
не по-малко
от милионите тонове спомени.
Като звук от любима мелодия
стопявам се,
нощно прозрачна,
и вече отсъстваща.

Без да опитвам да оставам там, където
никога не съм била.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Експресите нощни потеглят
все към чуждите призрачни гари.
Градът изчервява се видимо
и в своите пазви затваря:
тъмни улици, мокри и грапави,
напрашени от сняг булеварди
всички паркове, кръстени "западни"...
Всичко скрива се като с команда.
И изчезва, далече от мен,
моят град, сенките си обгърнал.
Утре в новия снежнобял ден,
той отново при мен ще ги върне.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

В каква тоналност ти звучи тази нова хармония?

Когато пия, започвам да мисля.
Когато мисля, започвам да пия.

Всеки миг продължава с години,
а нощта е безкрайна мистерия,
когато в очите ти виждам,
че изгражда ни обща материя.
Пак приспиваме времето в нас,
после в мрака заглъхнал го будим.
Аз се моля, макар и без глас,
нежността ти за мен да разцъфне.
Ще сме вплетени само секунди,
макар векове да са всъщност.
И тъгата по нашето “утре”
ще ни разпне без милост на кръста.
Утре ти ще си пак някой друг,
аз отново различна ще бъда.
Делови, без усмивка и звук,
ще поемем на дните по пътя.
И безкрайните мигове, носили
аромата на нашите сърца,
във хербарий за спомен проболи сме,
умъртвили и всяка сълза.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

...усещам приятно влияние!

Или поне ми е страшно близко до тематиката на "It Doesnt Matter Two"!?

..., а сърцето на лятото още кърви...

Май си много прав. Макар че неволно се е получило.

Особено тук:
Though it feels good now
I know it’s only for now


If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.