Прибързано обобщение. Всички ние понякога обобщаваме, особено в обикновен разговор. При все това има обобщения, които не би тряб­вало да остават с присъщата си вулгарност в книга, за която се знае, че е прегледана от няколко добре осведомени рецензенти. Джон А. Кил например при обсъждането на идеите на Великовски отбелязва („Посещаваната планета", стр. 79), че тези идеи не са били приети от научната колегия. След това той казва за учените:
„Те бяха възмутени от факта, че един психиатър си е позволил да обсъжда астрономически и археологически въпроси. Той бе навлязъл в техните владения. Но най-възмутени бяха те от факта, че неговата книга е написана много добре (повечето учени пишат отвратително)."
Авторът Кил прави обобщение върху причините за негодувание сред научната колегия, което според него се дължи на: 1) факта, че Великовски е психиатър, и 2) вярването, че книгата на Великовски е „написана много добре". Ние не знаем на колко учени изобщо им е било известно, че Великовски е психиатър. Знае ли авторът Кил? Оста­вяме на самия читател да отсъди дали книгата е написана много до­бре. Но и една добре написана книга може да е пълна с грешки. Много учени са на мнение, че Великовски е прекрасен писател, но не са във възторг от начина, по който той отстранява именно онези факти, кои­то говорят в ущърб на неговите предубеждения (вж. гл. XIII). Послед­ното обобщение на Кил, че „повечето учени пишат отвратително", е неоснователно.

Фалшиво основание. На всички ни е известно колко разпространена грешка е объркването на причина и следствие. Имате главоболие и гълтате аспирин — болката изчезва. В аспирина ли е причината? Не е задължително. Може би главоболието все едно е щяло да изчезне. Без достатъчно експериментиране това е много трудно да се каже със сигурност. Малко по-лесно е да налучкате местата в литературата за великите загадки, където се дава фалшиво основание. Ето един при­мер от „Тайната на Атлантида" на Чарлс Бърлиц; по повод на скъсва­нето на трансатлантическия кабел през 1898 г. на около 500 мили се­верно от Азорските острови („територията" на Атлантида) Бърлиц пише:
„По време на търсенето на кабела бе направено откритието, че дъното ла океана в този район представлява неравен терен с остри върхове и дълбоки долини, който напомня повече на суша, отколкото за морско дъно."
Очевидно Бърлиц иска да каже, че наблюдаваната разнообразна подводна топография по всяка вероятност се е оформила върху земната повърхност, която е оила над морското равнище, а сега е потънала под водата. В отговор ще отбележим, че в последно време, особено след Втората световна война, са направени подробни топографски карти на морското дъно. Според старите представи то е равнина без особености на релефа, но днес се знае, че дъното на моретата и океа­ните по целия свят има разнообразна топография, дължаща се на действието на добре изучени фактори като ерозивните турбидитови течeния, подводния вулканизъм и напъването. Споменатите от Бърлиц особености на релефа са съвсем различни от повърхностните форми на сушата, които се развиват под действието на други процеси, по-специално речната ерозия и химическото изветряване.
На същото място в книгата на Бърлиц (стр. 89) откриваме още един случай на фалшиво основание, когато авторът твърди: „От дълбочина 1700 федъма с железни куки бяха извадени скални об- , разци, за които изследването доказа, че са тахилит — стъкловидна базалтова лава, която е изстинала над водата при атмосферно наляга­не "
През погледа на лаика (с усет за логика) това би се възприело
като убедително доказателство, че морското дъно на дълбочина 1700 федъма (3100 м) някога е било над водата, един явен „плюс" в полза на Атлантида. Това обаче отново е фалшиво основание. Причината, която предопределя образуването на въпросния скален вид, е скорост­та на охлаждане, а не дали охлаждането е станало над водата. Тези скали могат да се образуват над или под водата при налягане, различно от атмосферното (вж. гл. Х).
Накрая стигаме до неизказания, но съдържащ се в тази глава въ­прос. Вредна ли е псевдонауката? Съществуват две противоположни мнения относно дълговременните ефекти на псевдонауката върху об­ществото. От една страна, някои автори ни убеждават, че псевдонау­ката е форма на безразсъдство, която може да се окаже опасна и да струва много на обществото. Това е становището, възприето от Асо­циацията на американските хуманисти и нейната дъщерна организа­ция — Комисията за научно изследване на сведенията за свръхестест­вени явления. И двете организации заеха твърда гражданска позиция против астрологията и издават списание, с което дават гласност на своя кръстоносен поход срещу псевдонауката.
Физикът Джеймс Трефил смята това за прекалено силно противо­действие. Той пише („Справочник по псевдонаука за потребителя"): „Псевдонаука е имало поне толкова дълго (а може би и по-дъл­го), колкото и конвенционална наука. Навярно тя задоволява някаква дълбока, вътрешна потребност на човека - вяра, че в живота е оста­нало все още нещо тайнствено, нещо неразкрито. Тайнственото може би преуспява, защото на хората им е приятно да видят поражението на мастит представител на науката („щом си такъв Всезнайко, можеш ли да обясниш и това?"). Или може би Ф. Т. Барнъм е бил прав,
когато е казал, че всяка минута се ражда по един лапнимуха. Нито една от тези интерпретации не създава заплаха за традиционната на­ука... В най-лошия случай псевдонауката може малко да смути прото­кола на официалната вечеря, а в най-добрия — да осигури весело пре­карване."
Нашата собствена оценка за сензационната псевдонаука е по-ши­рока. Ние сме твърдо убедени, че псевдонауката наистина е нещо като стара сцена, на която се появяват нови и нови актьори. Но макар тя да е може би неразделна част от самия живот, ние не смятаме, че можем с лека ръка да отминем цялото множество псевдонаучни идеи, смятайки ги само за „малко смущаващи". Да вземем частния случай на археологията. Преди всичко тя е наука, която ни казва нещо за самите нас независимо от времето и мястото. Археологията обогатя­ва живота ни. Тя служи преди всичко като основен източник на инфор­мация за нашето минало, изпълнено със страдания, за някогашния климат, природни бедствия и др.
За да изпълни своето предназначение, археологията разчита по­чти изцяло на поддръжката на обществеността. Когато обаче одисеи­те на Ерих фон Деникен се отъждествяват с археологията, това дезо-риентира и подвежда общественото мнение. А когато филми и статии в печата използуват подбрани факти, за да ни убедят, че археолозите са пресъздавали нашето минало не съвсем вярно, обществеността от­ново е заблудена. Останките от праисторията на човека бързо изчез­ват под натиска на техническия прогрес на XX в.10.

Псевдонауката може да се окаже нещо повече от „малко смущение", когато фантазия­та стане конкурент на емпиричните научни изследвания",

С това завършват уводните ни бележки. Не сме си поставили за цел да бъдем прекалено критични към когото и да е от цитираните автори, а по-скоро нашето намерение е да посочим на читателя приме­ри за видяните от нас грешки и се надяваме, че читателят ще добие ясна представа за тях. Обстойният анализ на редица специфични въ­проси, предмет вече на следващите глави на тази книга, ще ни покаже доколко те издържат на една проверка с помощта на законите и общи­те представи на здравия разум и логиката.