Предлагаме на вниманието ви речта на г-н Джозеф Собран, произнесена пред конференцията на Института за исторически анализи (ИИП), през месец юни 2002 година, състояла се в град Лос Анджелис, САЩ.

Г-н Собран е работил 21 години като редактор в престижното издание National Review. Автор е на книгата "Псевднонимът Шекспир: Най-голямата литературна мистерия на всички времена".

"Страхът от евреите"
[img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img]
превод Николай Николов

-----
KOPILETATA OT NEWS.BG DETO ME TRIJAT I DETO SKACHAT SRESCHTU MEN - PREPECHATVAM VI TAZI STATIJA . ETO VI DARESITE SASCHTO , ZA DA SKACHATE POVECHE !

http://www.atakabg.com/

<a href=http://www.atakabg.com/>http://www.atakabg.com/<a/href>

http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc

<a href=http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc>
http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc<a/href>

http://www.sobran.com/fearofjews.shtml

<a href=http://www.sobran.com/fearofjews.shtml>http://www.sobran.com/fearofjews.shtml<a/href>

KOITO NESKACHA E AMERIKANSKO JUDEISKA MAIMUNA !

STEFAN D-R D TCHOLAKOV

[img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img]
23 AUGUSTI 2004 - V CHEST NA 65 GODINI OT MOLTOV - RIBENTROP MIRNIU DOGOVOR I NAZIO-NALNU PRAZNIK NA NARODNA REPUBLIKA RUMANIJA . NACHELO S DISIDENTA SRESCHTU KOMUNISTICHESKIU SSSR - NIKOLAE CHAUSCHESKU !

URA DURUGARI I DRUGARKI JUDEI DETO UBIRVAHTE VO BULGARIA SLED IDVANETO NA NKVD-KGB - VIE STE BORZI !
-----
Новината, че ще държа реч в ИИП дойде за някои хора като... новина. Тя беше изнесена в еврейския вестник Forward и в ционисткия Wall Street Journal Online. Издателите на две консервативни списания ми се обадиха, притеснени, че репутацията ми може да пострада от говоренето пред "отрицатели на Холокоста".

Не разбирам защо това трябва да има значение. Дори и да говоря пред дискредитирана публика, очаквам да бъда оценяван според това, което казвам, а не според това на кого го казвам. Забелязвам, че враговете ми пишат обстойно по мой адрес, но рядко ме цитират.
Защо? Ако аз самият съм толкова дискредитиран, е задължително понякога да говоря глупости. Възможно ли е това, което казвам да е по-състоятелно, отколкото са готови да признаят?

Враговете ми са добре дошли да цитират всичко, което казвам, ако посмеят. Ще кажа същите неща и пред тях. Могат да приемат изказванията ми пред Института за исторически анализи като адресирани към себе си. Изказването ми не е адресирано само към "отрицатели на Холокоста", но и към "вярващи в Холокоста".

Поради факта, че съм понесъл много клевети и остракизъм заради критиките ми към Израел и американското му лоби, някои хора ме описват като смел. Поласкан съм, разбира се, но този комплимент, независимо дали го заслужавам, предполага, че е самоубийствено в професионален план за един журналист да критикува Израел. Това би трябвало да ви говори достатъчно.

Но ако аз съм "куражлия", как тогава бихте определили Марк Уебър и хората от Института за исторически анализи? Те са очерняни много повече от мен, нещо повече - те са били сериозно заплашвани със смърт. Офисите им са били подпалвани. Оценена ли е поне тяхната смелост? Не. Винаги са били хулени.

Когато се запознах с Марк преди много години, очаквах да видя фанатик, мразещ евреите - такава е репутацията на "отрицателите на Холокоста". В последствие бях впечатлен от това, че той се оказа тъкмо обратното: възпитан, добродушен, остроумен учен, който винаги говори сдържано и с мярка дори по адрес на враговете си, които биха искали да го видят мъртъв. Това важи и за останалите членове на Института. В годините на познанството ми с тях, никога не съм чул нещо, което за неизкушения слушател би прозвучало безразсъдно или предубедено.

Напротив - неговите противници бяха беснеещите, изпълнени със злоба фанатици, неспособни да обсъждат "отрицателите на Холокоста" с премерен език, без произволни преувеличения, мъгляви обвинения и откровени лъжи. Започнах да се питам: ако не са способни да говорят истината за "отрицателите на Холокоста", как да повярвам, че говорят истината за самия Холокост?

"Дори Холокостът наистина да се е случил", си помислих, "може би той трябва да бъде изучаван рационално и с критичност, която очевидно липсва на 'вярващите в него'". Та нали е възможно дори и сталиновите престъпления да са преувеличени от неговите жертви. Както казва Милтън - "Нека истината и лъжата се сблъскат. Някой знае ли случай, в който истината да е била победена в открита и честна борба?" Дори заблудените може да имат нещо за казване, или да предложат някакво, макар и малко уточнение. Защо да си запушваме ушите?

Защо да са "антиеврейски" заключенията (базирани на доказателства), че броят на убитите евреи е неточен, или че хитлеровият режим, лош в много отношения, не си е поставял за цел расово унищожение? Може би това са спорни заключения, но дори и да е така, нека има дискусия. Къде е опасността от дискусията? Би било различно ако отричането на Холокоста можеше да промени сегашния курс на събитията (както отричането на сталиновите престъпления от New York Times през
1930 г. му позволи да продължава да ги върши). Защо Институтът за исторически анализи се ползва с лоша слава, а Times, въпреки активната подкрепа за Сталин, продължава да бъде смятан за олицетворение на почтеността?

Никога не съм таял особен интерес към Холокоста. Но четейки Дневника за исторически анализи през годините, откривах вътре същата спокойна и критична рационалност, която открих в Марк. Той я прилагаше и към много други неща, не само към въпроса дали Хитлер се е опитал да изтреби евреите.

Мисията на ИИА не може да бъде ограничена с определянето им като "отрицатели на Холокоста". Истинската им мисия е да критикуват задушаващата "прогресивна" идеология, заразила и изкривила познаването ни за историята. Но специфичният им скептицизъм към стандартното разбиране за Холокоста е разглеждано като "светотатство" и им е лепнало ужасяващото прозвище "антисемити".

До неотдавна единственото клеймо, по-унищожително за нечия репутация, беше това на педофила, но както много от хората в раса вече разбраха, има известна разлика: педофилът може да се надява на втори шанс.

Има и друга разлика. Всички ние имаме конкретна представа какво представлява педофилията. Никой обаче, не знае точно какво е "антисемитизъм". Бившият ми шеф Бил Бъкли написа цяла книга - "В търсене на антисемитизма" - без да си даде труда да дефинира понятието "антисемитизъм".

Навремето мислех, че това е просто пропуск. Грешех. Тази дума би била неизползваема ако значението и се изяснеше. Както отбелязах в скромния си принос към книгата, "антисемит" преди е означавало "човек, който мрази евреите". Сега то означава "човек, когото евреите мразят".

Съмнявам се, дори не бих могъл да си представя, че някой, свързан с Института за исторически анализ, някога е сторил зло на друго човешко същество само заради еврейския му произход. Всъщност, членовете на ИИА никога не са били обвинявани в нищо друго, освен в "престъпления на мисълта".

Същото важи и за мен. Никой никога не ме е обвинявал в лошо отношение към евреин. Главната ми вина, изглежда, е в твърдението ми, че Израел се оказа един коварен "съюзник", струвал ни ужасно скъпо. Събитията на 11 септември доказаха това безпрекословно. Все още не съм получил дори едно извинение за това, че се оказах прав.

Ако мразех евреите в цялост, без да правя разлика между индивидите, щях да бъда виновен в много неща. Очевидно щях да бъда виновен в недоброжелателност към евреите. Щях да бъда виновен и в предумишлена глупост. В личен план, щях да съм виновен в неблагодарност към хора, които са ми помагали - което Данте, в поемата си "Ад", определя като един от най-тежките грехове - защото много от благодетелите ми са били евреи.

Най-вече, това би ме превърнало точно в онова, което ционистките ми врагове искат да бъда - същество като тях, в което етническата омраза взема връх над всички други чувства и идеи. Това би им дало оправдание да се отнасят с мен като с враг. Всъщност, бих казал, че по някакъв начин това би легитимирало държавата Израел. Смятам, че ако се боря с тези хора според техните правила, те
вече са спечелили.

Но какво точно е "антисемитизъм"? Стандартната дефиниция е "враждебност към или дискриминация на евреите като религиозна или расова общност". Как това се отнася към мен? "Враждебността" ми към Израел се изразява не в желание за война, а в желание за неутралитет - породено от чувството за предателство, загуба и срам. Продажните ни политици ни свързаха с чужда държава, която действа непочтено. Повечето от така наречените "антисемити" биха потреперили ако някой някъде се отнасяше към евреите така, както Израел се отнася към арабите. При това Израел нееднократно е предавал единствения си благодетел - Съединените Щати. Вече споменах мястото, запазено от Данте за онези, които предават благодетелите си.

Това са очевидни морални факти. Въпреки това, не само политиците се страхуват да ги изрекат гласно, но и повечето журналисти - хората, които се предполага, че са достатъчно независими, за да изричат онова, което политиците не могат да си позволят да изрекат. В трийсетте ми години като журналист, нищо не ме е смайвало повече от преобладаващия страх в нашата професия да не бъдат обидени евреите, най-вече евреите-ционисти.

Страхът от клеймото "антисемит" е страх от силата, която се предполага, че стои зад него: еврейската мощ. За това, разбира се, в журналистиката не се говори. Това е, както ако на спортни репортери, пишещи за професионалния баскетбол им беше забранено да споменават, че Los Angeles Lakers са на първо място.

През двадесетте и една години в National Review, имах отлична позиция за наблюдение. Видях отблизо как Бил Бъкли се превърна от наперен критик на Израел в нещо, което мога да нарека само сервилен поддръжнил. В ранните си години списанието публикуваше силни материали, поразяващи политици, които жертваха американските интереси заради Израел само за да привлекат еврейски гласове. В тези дни се смяташе за рисковано да се поредположи, че съществува "еврейски вот". Днес списанието на Бил поддържа Израел със срамно подлизурство, без да си позволи дори да намекне, че израелските и американските интереси могат понякога да се различават. То потъпка собствените си принципи, сега в него никога не биха се осмелили да публикуват материалите, написани от неговия велик геополитически мислител в миналото, Джеймс Бърнам.

Качествената промяна е направо зловеща - не само в Бил Бъкли и National Review, но и целия американски консерватизъм. "Страхът от евреите", според фразата, използвана често в Евангелието на Йоан, е оформил промяна в тона и принципите на днешния консерватизъм. Дръзкият скептицизъм, критичната интелигентност и здравословната ирония на хора като Джеймс Бърнам, Вилмор Кендал и младия Бъкли са отстъпили мястото си на безкритичния про-семитизъм на Джордж Уил, Кал Томас, Ръш Лимбо и, разбира се, на по-късния Бъкли - хора, които биха направили всичко, без значение колко позорно, за да избегнат тероризиращото клеймо "антисемити".

Преди се приемаше за "антисемитизъм" идеята за "двойната лоялност" на евреите - идеята, че повечето американски евреи разделят лоялността си между Съединените Щати и Израел. Това вече е минало. Днес повечето политици приемат за даденост, че основната лоялност на еврейските избиратели е насочена към Израел. Обвинявани ли са в "антисемитизъм" заради това? Струва ли им това загубата на еврейски гласове? Разбира се, че не! Двойна лоялност - глупости! Де да беше двойна!

Нещо повече, превърнало се е в практическа необходимост да знаеш изричането на кои думи би било самоубийствено в професионален план. Никой политик с всичкия си не би си позволил да обвини евреите, че са по-лоялни към Израел, отколкото към собствената си държава. Въпреки това, повечето политици действат като че това е факт. И преуспяват.

Можете да четете еврейски издания като Commentary с години - ще забележите непрестанните дискусии за това какво е добро за Израел, но никога няма да срещнете и най-беглия намек, че доброто за Израел може да бъде лошо за Америка. Просто такава идея никога не се появява. Единственото забележимо задължение за евреите, изглежда, е да се грижат за Израел. Те никога не трябва да избират между Израел и Съединените Щати. Толкова по въпроса за "двойната лоялност".

Самата дума "антисемит" напомня на термина "антисъветски". Тя има подобна функция - вменяването на неопределена вина.

Силата на западното право винаги е била в точните дефиниции. Когато искаме да се справим с даден вид престъпление, например убийствата или кражбите, ние ги дефинираме колкото се може по-точно. Ние искаме съдията и журито да знаят точно какво е обвинението, за да се постигне не само осъждане на виновните, но и предпазване на невинния.

Точните определения поставят върху обвинителя бремето да докаже обвиненията си, и така трябва да бъде. Ако обвиниш някого несправедливо в кражба, не само че той има шанс да бъде оправдан - ти самият можеш да понесеш тежки последствия. Като резултат, малко хора се страхуват да бъдат обвинени в престъпления, които не са извършили.

В противовес, съветската съдебна система остави на прокурорите си широко поле за дефиниране на "антисъветските" действия. Всяко нещо, дразнещо Съветската държава можеше да се определи като престъпление. Върху обвинения падаше ужасното бреме да доказва невинността си, той беше виновен по дефиниция, оправдаването беше почти невъзможно. Да бъдеш обвинен беше същото като да бъдеш вече осъден. И тъй като обвинението е неопределено, няма възможност то да бъде доказано като лъжливо. Резултатът е, че руският народ живееше в страх.

Думата "антисемитски" функционира като думата "антисъветски". Тя е неопределена, значи и необорима. Волните обвинения в "антисемитизъм" са често явление, но никой не носи отговорност за тях, защото лишеното от съдържание не може да бъде доказано като невярно. Веднъж четох статия в еврейско списание, в която първият филм от Междузвездни войни беше наречен "антисемитски". Бях слисан, но не бих могъл да докажа противното. Кой би могъл? Разбира се, че в обществения живот, а често и в личния, хората се страхуват да не им бъде лепнато такова обвинение, колкото и невинни да са.

Ако искаш да направиш разлика между виновен и невинен, дефинираш престъплението прецизно. Ако просто искаш да увеличиш броя на присъдите, силата на обвинителите и да всееш атмосфера на страх, дефинираш престъплението колкото е възможно по-неясно. Сега имаме система, която може би е била създадена, за да насърчава неопределените обвинения в "антисемитизъм".

Колкото и да е глупаво от рационална гледна точка, епитетът "антисемит" всява страх. Той символизира едно единствено нещо: еврейската омраза. Когато станах консерватор в първата година на колежа, през 1965 г., почти всички евреи бяха либерали, а еврейските интелектуалци поставяха знак за равенство между консерватизма и "антисемитизма". Бил Бъкли беше често окачествяван като фашист и нацист. След всичките клевети, които понесе, разбираемо е, че полага толкова усилия да изглежда про-еврейски настроен, въпреки че той прекали със съучастието си в очернянето на негови съмишленици консерватори.

Ситуацията се промени, когато много еврейски интелектуалци, подразнени от либералната критика към Израел, се превърнаха в това, което сега наричаме "нео-консерватори". Терминът не предполага привързаност към консервативните принципи, а само възприемането на някои от тях, полезни за ционизма, но без отричане от принципите на новия либерализъм, стига и той да е полезен на ционизма. "Нео-консерватизмът" всъщност е е един вид "кашерен" * консерватизъм.

Няколко инцидента по време на работата ми в National Review като пример.

В средата на 80-те, нео-консерваторката Земна майка Мидж Дектър, съпруга на Норман Подхорец, обвини Ръсел Кърк в "антисемитизъм". Престъплението на Кърк? Беше направил саркастичната забележка, че някои нео-консерватори си мислят, че столицата на западния свят е Тел Авив. Да оставим настрана факта, че беше прав. Кърк беше един от създателите на модерния консерватизъм и автор в National Review дълги години. Въпреки това, списанието не само, че не се притече да го защити от тази клевета, то дори не даде гласност на скандала! Нападката на Дектър беше новината на сезона в консервативните кръгове, но Бъкли се страхуваше да я спомене. Както и по-голямата част от консервативната преса.

Горе-долу по същото време, израелски войници стреляха по католическа църква на Западния бряг по време на молитва - ужасно светотатство, застрашило живота на вярващите и принудило Ватикана да отправи гневен протест. (Съветът на кардиналите беше планирал протестно шествие заради факта, че палестински свещеник е бил бит от израелски войници). Споменах за инцидента пред Бъкли - също католик - на редакционно събрание и му дадох изрезка, описваща подробно събитията. Както и очаквах, списанието пренебрегна и тази тема. Дори преследването на католици не можеше да се споменава в това "консервативно" списание, собственост на католик.

Когато избухна шпионският скандал "Полард", списанието призова за смъртно наказание за Полард, но извини Израел за поддръжката му, защото било нормално приятелски нации да се шпионират една друга!

Така вървяха нещата. Бих разбрал доброжелателно отношение към Израел - бил съм про-израелски настроен дълги години, но всяко приятелство понякога има и своите лоши моменти. От време на време е необходимо да бъдат критикувани дори приятелите. Ако критикуваме собственото си правителство всяка седмица, защо не и Израел от време на време? Но списанието последователно отказваше да намери дори и най-малката вина в Израел като след 1993 г.нещата се влошиха чувствително. Раболепието е придобило комични размери.

През 1993 реших, че не мога повече. Написах колонка, в която оборвах неща, които Бъкли беше писал за мен. Там споменах очевидния му страх, написах че е "като на тръни, когато наблизо има евреи". Това беше доста бледо описание на неговия ужас, но послужи за моето уволнение, както и очаквах. Легендата между нео-консерваторите гласи, че съм бил изгонен за "антисемитизъм", но истината е, че всичко беше много по-лично. Бил ме познаваше достатъчно добре , за да отправя такива обвинения. Бях уволнен, защото го накарах да изглежда зле. А той смяташе, че да кара хората да изглеждат зле е изключително негово право.

Оттогава съм забелязал колко старателно и отчаяно се мъчат "официалните" консерватори да избегнат еврейския гняв. Те не просто говорят положително за Израел, те отказват да признаят незачитането на американските интереси в американо-израелския съюз. Третират интересите на двете държави като идентични, а ако трябва да критикуват нечие правителство, то това винаги е американското, и то заради недостатъчната подкрепа към "нашия ценен съюзник". Стремглаво бягат от реалността. Липсва им реализма на хора като Джеймс Бърнам, чиито стил и начин на мислене биха били нежелани в средите на днешните консерватори.

Те се страхуват. Можете да усетите това в техните заплахи, в лицемерното патриотарство, с което споменават Израел. Страхът им ражда специфична интелектуална несъстоятелност, доминираща мисленето и вижданията им за външната политика. Индивидуалистите бяха подменени от апаратчици. Ционизмът се инфилтрира в консерватизма, точно както комунизмът пропи либерализма.

Забелязвам, че последната книга на Бил Бъкли е роман за Нюрнбергския процес. През последните години му е станало навик да възпоменава Холокоста със завидна честота. Постоянно прави препратки към Аушвиц в безброй материали и интервюта, като че се мъчи да изтрие и най-малкото съмнение, че може да не вярва в Холокоста или че не го осъжда достатъчно силно. Холокостът изглежда е задминал Архипелага Гулаг в неговата историческа памет.

Тъй като живо си спомням дните, в които Бил гледаше на евреите и Израел не с враждебност, но със здравословна и шеговита ирония - същото отношение, с което се отнасяше и с политиката като цяло - намирам днешната му тържественост за отблъскваща.

Тук трябва да сваля картите. Аз не съм, опазил ме Бог, "отрицател на Холокоста". Липсва ми образованието, за да бъда такъв. Не мога да чета документацията, защото не разбирам немски, и не съм химик, за да мога да дискутирам Циклон Б. Не разбирам логистиката на изтреблението на милиони хора в тесни пространства. Освен това, "отричането на Холокоста" е подсъдно в много страни, които може би ще искам да посетя един ден. За мен това са достатъчно доказателства. Един израелски писател изрази смайване пред криминализирането на мнения за исторически събития. Аз също го намирам за странно, но държавата вече си е казала мнението.

Разбира се, на тези които вярват в Холокоста не им е нужно да знаят немски, химия, или други важни за темата дисциплини - те трябва просто да повтарят това, което им е казано от властите. При всяко противоречие, повечето хора ги е грижа не за истината, а за това - на чия страна ще бъде по-безопасно и по-прилично да застанат. Те се колебаят да заемат позиция, която би им донесла неприятности. Точно както само членове на Пакта бяха съдени за военни престъпления след Втората световна война, така и критичните към еврейските интереси са обвинявани в "престъпления на мисълта" в днешната официална преса.

Така че, животът е твърде кратък, аз няма да взема страна в този спор. Аз, разбира се, не съм достатъчно компетентен да реша дали Холокостът наистина се е случил, затова съм се превърнал в нещо, което може да се нарече "човек, допускащ Холокоста". Както адвокат, който не иска да бъде въвлечен в дискусия за второстепенни неща, аз приемам, че Холокостът е истина. Безспорно е едно - огромното нарушаване на човешките права в Хитлерова Германия - и то е достатъчно лошо само по себе си.

Това, което наистина ме интересува е развитието на онова, което Норман Финкелщайн нарича "Холокост индустрия". Истинска или не, историята за Холокоста се използва активно, в много случаи и непочтено. В настоящия момент, например, тя се използва за изтръгване на обезщетения и за съсипване на репутации. Даниел Голдхаген скоро ще публикува книга, в която вината за Холокоста се хвърля върху централните учения на Католическата църква. Това е един от най-амбициозните проекти на едно философско направление, не изцяло еврейско, което вижда в Християнството извора на "антисемитизма".

Така че, ако искате на не ви наричат "антисемити", най-сигурно е да се откажете от Християнството. Дали това е безопасно за безсмъртната ви душа, Голдхаген не казва. По-важното е да се избегне еврейската цензура. Разбира се, този начин на мислене приема за даденост страха на християните от евреите. Евреите си дават сметка за еврейската мощ. Само че някои от тях по-скоро я надценяват.

Но основната цел на историята за Холокоста е да подсили легитимността на държавата Израел. Според това виждане, Холокостът доказва, че съществуването на евреите е винаги застрашено, освен ако евреите си нямат своя собствена страна на собствената си земя. Холокостът е историческото доказателство за "антисемитизма" на неверниците от цял свят. Еврейският живот е в постоянна опасност, той се нуждае винаги от извънредни мерки, а това оправдава всичко в името на "отбраната". Евреите и Израел не могат да бъдат възприемани според общоприетите стандарти, поне докато Израел не се почувства абсолютно сигурен. Дори и тогава не. При тях обстоятелствата са винаги извънредни.

Но всекидневните репортажи навяват на мисълта, че Израел не е най-безопасното място за евреите. Мечтата на Теодор Херцел беше еврейска държава, в която евреите най-после да водят нормалния живот, непостижим за тях в диаспората. Въпреки това, днешните евреи от диаспората живеят нормален живот (поне на Запад), докато тези в Израел трябва да се притесняват за съществуването си. Вместо да бъде независимата държава, която си представяше Херцел, Израел зависи изключително от помощта на евреите от диаспората или на неверници, най-вече американци.

Израел настоява, че "правото му да съществува" не е нищо повече от това, което иска всяка друга нация на света. Това право очевидно е застрашено от фанатични араби, които "искат да избутат евреите в морето", позовавайки се на скорошната вълна палестински терор. Но всъщност, "правото на съществуване" на Израел е много повече от това, което изглежда на пръв поглед. За тях това е правото да властват като евреи, наслаждавайки се на права, отнети от кореняците палестинци.

Постоянно ни повтарят, че Израел е "демокрация" и следователно естествен съюзник на Съединените Щати, чиито "демократични ценности" споделя. Това е много съмнително твърдение. В Америка демокрацията означава власт на мнозинството, но със същите права за малцинството. В Израел и окупираните територии, за равни права на малцинството просто не може да се говори.

Властта на мнозинството в Израел е приела странна форма. Истинското арабско мнозинство бе изгонено от своите домове и родна земя и държано отвън. През това време изкуствено се внесе еврейско мнозинство. Не само на първите имигранти от Източна Европа, но и на всички евреин на Земята беше дадено "правото да се завърнат". Това ще рече да се "завърнат" в "родина", в която нито те, нито предците им са живели. Евреин от Бруклин (чийто дядо е дошъл от Полша) може да долети в Израел и веднага да получи права, отнети от арабин, чиито предци винаги са живели в Палестина. През последните години Израел увеличава еврейското мнозинство като всячески окуражава еврейската имиграция, по-специално от Русия. Ариел Шарон каза на група американски сенатори, че Израел се нуждае още от един милион евреи-имигранти.

В скорошни преговори Израел категорично отхвърля възможността за "право на завръщане" на палестинци, изгнаници от 1948 г. Като мотив беше посочено, че това би означавало "край на еврейската държава", тъй като арабското мнозинство със сигурност би гласувало срещу еврейските етнически привилегии. Ако Израел беше демократичен, той нямаше да може да бъде еврейски.

Това потвърждава казаното от ционистите-хардлайнери като Жаботински и Мейр Кахан, че в перспектива Израел може да бъде или еврейски или демократичен, но не може да бъде и двете. А за да остане еврейски, трябва да отказва права на малцинствата си, същите права за които евреите шумно претендират, когато са малцинство някъде другаде. Израел сигурно е единствената демокрация", чието съществуване се основава на неравенство.

С вербалната ловкост на която са майстори, израелците винаги се оправдават с Холокоста. Може да имат атомни оръжия, но пък съществуването им е застрашено - отново! - от арабски деца, хвърлящи камъни. Арабите са новите нацисти, повтарящи и вечната заплаха за евреите. Израел е решен да предотврати друг Холокост и трябва да смачка арабите с всички средства.

Трудно е да си представим Израел без Холокоста. Но нека се опитаме.

Представете си, че Холокостът никога не се е случил, или никой не беше разбрал за него, или не беше наречен "ХОЛОКОСТЪТ". Представете си, че никакво преследване не беше осигурило на Израел специалното извинение за подтисническите им действия. С други думи, представете си, че Израел беше принуден да оправдава държанието си като всяка друга държава.

Тогава третирането на арабските малцинства от Израел би изглеждало за останалия свят съвсем различно. Отнемането на основни права на малцинствата нямаше да може да бъде оправдано с минал или предстоящ "Холокост". Цивилизованите хора биха очаквали тази държава да се отнася към тези, които управлява с безпристрастна справедливост, както в нормалните страни. Специалните привилегии за евреите биха се сторили на всички като отвратителна дискриминация, както и ако беше насочена към самите тях. Чувството - и извинението - за постоянна кризисна ситуация нямаше да го има. Израел щеше да бъде убеден (или принуден), дори против волята си, да бъде нормална държава. И ако избереше да е демократичен, евреите щяха да бъдат принудени да се примирят с шанса да се окажат някога малцинство, както всяко друго мнозинство в демократичните държави. Никой нямаше да се страхува, че да изгубиш избори би означавало унищожението ти.

Накратко, Холокостът се превърна в начин за освобождаване на евреите от нормалните човешки задължения. Той им даде извинение да рекетират и изнудват, да насилват и потискат. Доста нелогично, защото дори ако през Втората световна война наистина бяха загинали 6 милиона евреи, това не дава на оцелелите право да извършат дори и най-дребната несправедливост. Ако баща ти е бил наръган с нож на улицата, това е ужасно, но не ти дава право да джебчийстваш.

По странен начин Холокостът донесе не само съчувствие към евреите, но и страх от тях. Той ги извади от сферата на нормалните морални категории. Направи от тях жертви с атомни бомби. Той ги направи по-опасни, отколкото враговете им някога са си представяли, че те могат да бъдат. Холокостът донесе на света държава, управлявана от Ариел Шарон.

Бенямин Нетаняху написа, че Израел е "неделима част от Запада". Мисля, че би било по-правилно да се каже, че Израел е деформирана карикатура на Запада.

Джозеф Собран

*. KOSHER - 1. кашер, приготвен по еврейските религиозни изисквания (за храна). 2. Чист, неопетнен, според еврейските религиозни изисквания

оригинален източник http://www.sobran.com/

<a href=http://www.sobran.com/>http://www.sobran.com/<a/href>

Коментирайте материала