|
Тъмнината взе да избутва светлото, разгаряйки го в кърваво червено, докато съвсем не се изгуби. Нощните небесни ламби опитваха да компенсират, но дядо Фико нямаше нужда от тях. Няколкото светулки се бутаха в тъмнината като срамежливи ученички, гората шепнеше с листа приказки на обитателите си.
Покрай цялата тая груюлтия, проскърцването на старата каручка и копитата на дядовото магаре Дончо, бяха като приспивна песен.
Беше окъснял за вечеря, но наместването на кочаните отзад му напомняше, че имаше работа да се върши, да се прибира едрия кукуруз - чудна реколта имаше тая година.
Еее, в далечината чу гайда. Сети се за деня, когато поиска бабата си. Беше млада и пъргава като козичка. Имаше игрив и свенлив поглед едновременно. Караше момците да треперят в нейно присъствие, че и глухонеми ставаха. Само Фико нямаше страх да я заговори. Искаше му се да я прихване през кръста, па дим да го няма през високия дувар, та в другата част на селото в скромната му къща да й даде да си поеме въздух от удивление. Така и стана.
Прокашля се дядото, докато спомените го придружаваха в пътя му до у дома. Все още виждаше пътя, но трябваше да слезе и да води Дончо, защото и без това земния път беше изровен от скорошния порой, а каручката стенеше под товара си. В далечината просветнаха първите къщи, които вече бяха приютили домочадието си и в смях и гълчавица, хапваха, каквото Бог дал и каквото ръцете им бяха отгледали.
Пак се зарея в спомени. Спомни си кога се роди сина му. Отиде в мазата, но вместо да гаврътне канче с вино, заплака.
Така плака и когато синът му си отиде и се наложи да преживее детето си, осъден да си брои годините оставащи му да съди себе си - стареца, че е останал жив.
Дядо Фико се стресна от звуците идващи от задницата на Дончо. Животинка, ама винаги го правеше като оркестрово изпълнение и маркираше земния път поне няколко метра. Бяха си другарчета. Замисли се колко години се водят по къра с магарето, колко псувни е отнесло, че и бой понякога, когато се заинати, но не можеше без него. Боен другар не се изоставя така. Беше стар Дончо, беше му все по-трудно да дърпа каручката, но когато се задържаше в обора прекалено дълго, започваше да реве с цяло гърло. Дядото го извеждаше и го връзваше някъде в прахоляка на сянка, че да си се въргаля на вола, ревейки от радост.
Спретнатите къщи от края на селото току изникнаха точно пред дяда, изтръгвайки го от мислите. Чу детска гълчава и се усмихна. Сети се за внуците си. С гордост се замисли за внучката си, която се учеше в града. Беше вироглава, умна и жаловита. Усмихна се дядото и забрави за гроба на сина си, който беше почернил половината от душата му. Имаше надежда, защото другата половина две детски души правеха щастлива.
Дий, Дончо, дий, че дОма ни чакат! Челядта се е наредила вече на масата, очаквайки главата на семейството.
|
По кърско
