Този, вътрешният глас, понякога има доста извратено чувство за хумор...
Яздил си Малкия Джо из прерията... Обажда се вътрешният му глас - копай тук, има злато! Копае Джо, тц, няма злато... Продължава да върви и онзи пак се обажда със същия резултат и така няколко пъти, докато на последното място лопатата удря на метал, Джо възкликва, я! тук наистина има злато... А вътрешният глас потресено - А стига бе!
***
Джо язди из прерията и пред него се задава племе индианци... Джо си мисли - Е сега ще ми разкажат играта... Обаче вътрешия му глас му казва - Не бе, споко, вдигни пушката и убий вожда. Джо стреля, убива вожда, индианците хукват към него и тогава вътрешният му глас извиква - Е сега вече ти разказаха играта...
***
Един лекар до късно през нощта не може да заспи. Мъчи го съвестта и все си мисли: "Може би не трябваше да спя с пациентката си!" Изведнъж вътрешният му глас прошепва: "Не се измъчвай! На всички лекари им се случва такова нещо."
Лекарят се успокоява и заспива. На сутринта се събужда бодър и си мисли с усмивка: "Наистина, на всички лекари им се случва да спят със свои пациентки." В този момент вътрешния глас се обажда: "Не всички лекари са ветеринарни..."
***
Сериозно, обаче, в този случай си чула не инстинкта (той неговата работа си я е свършил с акта на подбора), а гласът на надеждата... Тя има този навик - понякога да вика и да заглушава всички останали гласове (на разум, съвест, а в някои хора и на глистите, като единствена форма на вътрешен живот :)
В зряла възраст, отрезвяването след житейските колизии прави така, че гласът на надеждата все по-слабо да се чува, а без надежда почти всички неща се лишават от смисъла си. Та затова така и с връзките, как да го кажа - трябва много надеждни (в смисъл на вдъхващи надежда) да са един за друг партньорите, за да се опита и получи.
|