Мисля си, дали да си толерантен, тактичен, съчувстващ, съпреживяващ, изчакващ, изслушващ, не е въпрос на домашно възпитание още в първите седем години. И после трудно се променя.
В моето семейство ме възпитаваха да уважавам всеки независимо от неговото социално положение, професия,среда и интелект. Особено към хората с интелектуален дефицит. Те не са виновни, че са се родили такива. Те може да не разбират философия и науки, но трябва да ги уважаваш. Майка ми известно време беше медицинска сестра в център за хора с ментални увреждания и помня с каква нежност се отнасяше към всички.
И в този смисъл лесно бих простила на един видимо прост и неук човек.
ЗНАЧИ ДУМАТА Е човещина.
Защо тогава дори хора от обгрижващите професии ,като психолози и педогози, които са учили за есертивността, продължават да са агресивни икъм определени хора, а към други определени хора са мили и добри. Въпрос на симпатиии и антипатии, и на дълбоко изтласкани, отдавна преживени емоции.Ще дам пример-някога, когато съм била на 8 годинки, някой мой съученик ме е обидил и ударил. Срещам го след 30 години гледам той се държи мило и добре със мен, аз съм му простила, или уж си мисля, че съм простила. Но след кратък или не толкова кратък разговор на кафе, аз откривам, че той е същия задник,какъвто е бил на 8 години. Агресията му е станала по-фина,но си стои.Ако на 8 години агресията му е била елементарна като например да набие някого, сега е друга-станал е депутат и мами хората. Той ли е останал все същия агресор, аз ли не съм се научила на асертивност, въпреки много книги,които съм прочела по този въпрос. .... Ако има несходство в ценностите, предпочитам да не контактувам с дадения човек. Не умея да лавирам.
Редактирано от vida1929 на 23.01.21 17:31.
|