Из история на асертивността

Асертивността е комплексно теоретично понятие, което е въведено за пръв път от Джоузеф Уолп през 1958г. в неговата работа с войници, страдащи от т.н. "военна невроза", а по-късно оформено като "пост-травматично разтройство". Използването на асертивността е свързано с т.н. техники за "взаимно инхибиране" - Уолп вярва, че тези техники ще намалят асоциацията, предизвикваща безпокойството у преживелите някаква травма. Обучението за асертивност се оказва особено полезно за пациенти, които се тревожат от социални ситуации. Обучението за асертивност, обаче имало потенциален недостатък в смисъл, че не можело да се приложи за други видове травми и/или фобии. Тогава това довежда до откриването на т.н. "системна десенсибилизация" - пациентът е изложен на стимула, предизвикващ тревожност на ниско ниво и след като липсва тревожност, се дава по-силна версия на стимула, предизвикващ тревожност. Това продължава, докато отделният клиент вече не изпитва никакво безпокойство по отношение на стимула...

По-късно през 1961г теорията за асертивността се доразвива и доразработва като част от поведенческите и когнитивните науки, а през 1970г. става част от когнитивно-поведенческата психотерапия.

През втората половина на 20-ти век асертивността все повече се отделя като поведенческо умение, преподавано от много експерти за личностно развитие , поведенчески терапевти и когнитивни поведенчески терапевти . Асертивността често е свързана със самочувствието . Терминът и концепцията са популяризирани сред широката общественост от книги като Your Perfect Right: A Guide to Assertive Behavior (1970) от Робърт Е. Алберти и Майкъл Л. Емънс и Когато казвам „Не“, чувствам се виновен: Как да се справя с използването уменията на систематичната терапия за асертивност (1975) от Мануел Дж. Смит.


А още по-късно, след 90-те излиза извън рамките на психотерапията, придобива широка популярност в т.н. обучение в екипност в кормпании и корпорации и става част от корпоративни тренинги и обучения в екипност, комуникация и пр.

Асертивността сега се смята за критично житейско умение и се препоръчва на децата да го развиват. Смята се също за комуникативно умение, което може да се преподава и уменията за асертивна комуникация да се усвояват и практикуват ефективно.

Нивото на асертивност, демонстрирано във всяка човешка общност, е фактор на социалните и културни практики по време на развитието им. Например, през 2019 г. има глобални обществени дискусии по противоречиви теми като наркомания, изнасилване и сексуално насилие над жени и деца, полове, дискриминация и пр. много от които не са били приемани за открито обсъждане които дне бяха открито обсъждани до скоро, а до средата на миналия век, някои направо са били считани за теми -табу.

Успоредно с това се появяват и някои критики към масираното шествие на асертивността. Като западно понятие и явление, има проблем при приемането и усвояването на умението в мултикултурна среда. Една от характеристиките на асертивността е, настойчиво и упорито, макар и неагресивно да изразяваш несъгласие, да отричаш и отказваш открито, когато не си съгласен, да отстояваш правата си независимо от всичко и пр. В една мултикултурална среда, в която има араби или азиатци, например е изключено, да се държиш по подобен начин, когато в групата има по-възрастни от теб. Или автентичното и адекватно поведение, макар и неагресивно, а дори уважително към събеседник или съобщник, е неприемливо от страна на китайци, корейци, японци. Там се толерира сдържаното равно поведение, леко усмихнато и вежливо, но не се толерира спонтанността, искреността, откровеността по начина, по които ги разбираме ние.

От друга страна, например, за корейците е напълно естествено открито да коментират цвета и проблемите на кожата, структурата на тялото, теглото, красотата, грозотата и прочее - нещо напълно неприемливо за западните общества.

...