Аз като че ли нямам този проблем. На моите разликата е много малка и нямат кой-знае колко различни нужди. А и на мен голямата ми е момиче. Това (поне при мен) има значение. Като се роди бебето тя самата беше почти бебе. Той прекара известно време в болницата и аз бях с две деца уж, а дефакто - само с едно. После Крисо се оказа кротък, ама много кротък и по цял ден си лежеше в леглото или по разните там люлки и столчета и аз пак се занимавах само с нея. А когато миехме или къпехме бебето тя все беше наоколо. И като че ли и тогава повече се занимавах с нея, отколкото с малкото.
Сега са почти еднакви като нужди, интереси и размери и ако съм гушнала единия, другия веднага се присламчва и той. Няма такава игра да съм с едно дете в ръцете. Аз работя и се виждаме само вечер. Обожавам вечер да си ги взимам от ясла и градина. Не мога да им се нарадвам. Като седна да гледам телевизия не ме оставят намира. Ползват ме като катерушка. Крисо щом се покатери на мен, Наталия в следващата секунда и тя е кацнала отгоре ми. Ако единия ме хване за ръка, другия и той притичва. Просто те самите не се оставят другия да е преди него. Ако единия каже "Мамо гушни ме", веднага и другия пристига "Мамо гушни и мен". В такива случаи баща им се смее и виква "Мамо гушни и мен". Понякога това ми тежи, защото искам поне 10 мин. никой да не се катери върху мен, да се нахраня спокойно, да се облека, без някой да ме дърпа за нещо, да поживея поне 1 миг в тишина. Но няма такова нещо.
Но наистина си мисля, че при малките разлики този проблем, ако съществува изобщо, е в много по-малки размери.
А за теб съм сигурна, че ги обичаш еднакво. Просто човек не може да бъде навсякъде във всеки момент. А и постепенно нещата сигурно ще си дойдат на мястото.

Ние не знаем какво е самотата
И докъде се простира тя...