Разказчето на Дъртака ми припомни една моя преживелица на Проходна преди няколко години. Та отишли сме февруари месец на Карлуково за събота и неделя, а там и камъните се пукат от студ. Скалите в Проходна се бяха покрили с арктически лед, тоалетните в Пещерния дом също. В неделя по обяд вече мислехме да си ходим, но гледаме, че едни познати момчета са си пуснали въжето на големия вход на Проходна, да се сгряват с рапелчета. Нашето въже е 45 м и с цялото овръзване горе нямаше да ни стигне. Решихме да ползваме тяхното, което е 60 м и бая старо. Това не случайно го споменавам. Момчетата казаха, че оплетката тук там се била протрила та я бинтовали с лекопласт. Та тръгвам аз да се спускам с осмица и над нея за осигуровка с шунт. Ако сте ползвали такъв знаете , че палеца трябва леко да се придържа натиснат , за да се плъзга леко по въжето. Като стигнах на 10-ина м под тавана шунта зацикли на една от лепенките, бяха се попрестарали с намотаването й. В един момент се оказа, че вися изцяло на шунта. Това така го натегна, че опитите ми да го освободя с една ръка не дадоха резултат. За да го освободя ми трябваха и двете ръце. До тоя момент не бях пускала рапел с осмица и въпреки, че знаех как да я фиксирам нещо не й хващах вяра, а и не бях убедена, че след това ще успея да я отфиксирам без да е нужно да се набирам по въжето. Докато се чудех какво да направя ръцете ми съвсем замръзнаха, бях без ръкавици. Компанията отгоре започна да ме бъзика, да ходят ли за друго въже да ме спасяват. Това ми беше достатъчно за да взема решение - направих няколко намотки с долната част на въжето около едната си ръка и с двете заедно се опънах на шунта. Разгеле той се откачи и потеглих по живо по здраво надолу, като вече внимавах за другите лепенки.
Та това е.[namigam