Няма строга закономерност. Личното водене на похода е укрепвало авторитета на императора. Всъщност самата титла император първоначално се е давала от войските на победоносния военачалник. Затова е напълно нормално, че наследниците на Цезар искали да му подражават. За пример мога да дам Клавдий, който решил да завладее Британия и дори заминал натам, за да докаже на легионерите що за велик пълководец е и повдигне имиджа си /особено след брожението на легионите в Далмация и бунта на Скрибониан/.
Колкото до Тиберий и Август - те се били отличили като пълководци и нямали нужда от 'доказване' на бойното поле. Калигула предприел един шутовски поход срещу германите именно поради тази причина.
Нерон също възнамерявал да води грандиозен източен поход /я срещу Партия, я срещу Арабия/, за да заздрави политическото си положение, но въстанието на юдеите и последвалата гражданска война осуетили това начинание.
За Траян да не говорим. Човекът освен прекрасен пълководец бил и чудесен администратор, разрешил успешно проблемите на Империята с няколко военни похода.
След него императорите наблегнали повече на защитата и се намесвали само в краен случай - когато опастността не била за пренебрегване - какъвто е случаят с Марк Аврелий. Въпреки че бил философ по природа, но 20 години се занимавал с маркоманите и квадите.
За династията на Северите и императорите, които прекарали голяма част от управлението си по бойните полета да не говорим. Всъщност това бил начинът за един император да се задържи по-дълго на власт - да бъде винаги в поход, да споделя лишенията на войнишкия живот. От Септимий Север според мен може да говорим за ерата на войнишките императори. През 3 век империята била разтърсена от криза. Многобройни претенденти за императорския трон, а и варварски нашествия изисквали от императора да е "в центъра на събитията". Затова през 3-4 век западните императори преместват седалището си от Рим в Равена, за да са по-близо до провинциите, застрашени от варварски нашествия.
През 3-4 век е трудно да се сетя за някой император, който да не е бил на поход срещу външните врагове или някой свой опонент. Като започнем от Максимин Тракиеца, Филип Арабина, дори сенаторите Деций и Клавдий II, Аврелиан /за който войниците твърдяли, че е пролял толкова кръв, колкото те вино не можели да изпият/, Проб, Карин, Диоклециан, Константин... та чак до Теодосий. Причината - както вече посочих - авторитетът и властта зависели от симпатиите на легионерите. Императорът, който не бил популярен в армията - не управлявал дълго.
По същата логика и при ромеите - императорът, който предприемал важен поход, потеглял с войниците си, за да подчертая значението на войната. Примери - Ираклий, Константин Погонат, Никофор...

Facta, non verba!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите