На осми декември в годината, когато бях на деветнадесет години, бях събрал след вечерна проверка няколко авери, също приети за студенти да отбележим бъдещия си празник. Не, не е това, което си мислите, нямахме никакво намерение да пием каквото и да било! В канцеларията, за която отговарях имаше радио. Старо, лампово, от онези на високите крака, на които като им отвориш капака, вътре откриваш грамофон. Вадеше ебати саунда! По Хоризонт течеше празничен концерт по случаи светлия празник. В един момент пуснаха Амония Авеню на чичко Алан Парсън. Така го надухме, че сигурно се е чувало чак на плаца! Не ни пукаше, бяхме на 19 и следвашата година, живот и здраве, щяхме да сме излелзли от БНА и вече в СУ. За зла наша участ един от замовете на командора на полка се беше върнал за нещо до канцеларията и не могъл веднага да влезе, защото от силната музика късно успяхме да определим ритниците му по вратата като такива. Следващия ми жив спомен е как машинката на събудения от сън бръснар - новобранец хищно се забиваше с ядосано бръмчене в едносантиметровата ми прическа, на която не и достигаха само няколко седмици за да престане да боде и да стане достойна за сресване.
В ареста нямаше достатъчно място на наровете за всички, но затова пък локвата на пода беше хванала ледена коричка и почти не миришеше на Амония Авеню.



There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.