На 19 години бях хубава и глупава. Добро съчетание, значително по-добро от обратното. Опивах се и от двете: и от хубостта си, и от глупостта си. Не исках да се лиша нито от едното. Още повече, че всички, и жени, и мъже като ме видеха, очакваха да съм несериозна и глуповата и аз гледах да отговоря на очакванията на хората, да съотвествам на образа си в техните представи. Не си спомням какво слушаха юристите по това време в СУ, защото не се интересувах от музика (нали бях глупава), освен от такава, на която се танцува. Обичах да танцувам, а още повече обичах да ме гледат как танцувам. Ексхибиционизъм в чиста форма, но тогава това не ми идваше на ум.
На изпита ми се паднаха “Гераците” и се провалих с гръм и трясък, защото никога не бях учила българска литература. А и да бях учила, сигурно пак щях да се проваля. Това, че никога не бях учила българска литература, български език и българска история се оказа много добро развитие на нещата за мен. Започнах да ги чета, когато вече не бях чак толкова глупава и възприятията ми минаха не през гледните точки на учителките или учебници, а през моите собствени очи. Това направи част от българската литература интересна и струваща си да се прочете, а част от нея – скучна и слаба. Също както и всяка една литература, която четях и която чета. Вазов определено е от втория тип, нищо лично.
Определено 19 годишните са склонни към депресия, особено когато са умни и търсещи. Това е наказанието да не си блажено нищ духом. когато си нищ духом, просто си седиш и чакаш какво ще ти се случи или просто гледаш да прекараш някой богат духом. Депресията идва от скука, а за да се спрасиш от скуката просто трябва да направиш някой глупост. Премерена глупост, рабзира се, но на 19 трудно се уцелва мярата. Постепенно с всяка година човек се научава да премерва и дозира глупостите, които прави, така че те само да го гъделичкат, но не и да го преобъщат.
Щеше ми се да завърша с нещо от типа на Ястребовото, как съм направила нещо малко, но много символично и дълбоко. Обаче не съм. Правя хиляди малки неща, но никое от тях не е нито дълбоко, нито символично. Това малко ме натъжава, но се сещам за него само когато чета такива текстове в дира или някъде другаде. А аз рядко се натъжавам и рядко чета такива текстове. Все пак си останах повърхностна, макар и да не съм чак толкова глупава вече.

Редактирано от Лил на 18.05.06 12:18.