След беседата на Рамеш аз се прибрах вкъщи и заварих петгодишния си син да прави нещо, за което съм му казвал поне 15 пъти да не го прави. И аз му се скарах “Какво става с теб? Поне 15 пъти съм ти казвал да на правиш това! И дявол да те вземе, ти въобще не ме слушаш! Отивай си в стаята!” Той се измъкна без да отговори. Той ме познаваше достатъчно добре, за да не се разстройва от тирадите ми.
Но мен не ме напусна ужасното чувство: “Аз прекарах толкова много време с Майстор, който ми откре тайните на съществуванието. Аз го разбирах, вярвам в това и знам, че е истина. Дълбоко в себе си аз знаех, че това, което правеше моя син, беше действие на Източника точно там, пред мен и моята реакция беше да го накажа и с това да засиля вярата му, че ТОЙ правеше това, че той е отговорен за това.” Аз бях противен на себе си.

На следващия ден аз се върнах на беседите, които даваше Рамеш и се изповядах за моя адвайтически провал. “Рамеш, аз се чувствам ужасно. Като се прибрах вкъщи, съвсем забравих за вашето учение. Всичко се изпари в момента, когато видах сина си да прави нещо, което не одобрявах. Аз му се развиках и съвсем забравих, че неговите действия бяха функциониране на Тоталността, а не негови лични егоистични действия."

Рамеш ме погледна с удивително изражение на състрадание (а не жалост) и каза: “Уейн, твоето поведение, викове са били част от функционирането на същата Тоталност. Твоята реакция е била част от тази същата матрица на съществуванието, разбираш ли? Ти си забравил да включиш себе си!”

Ние всички забравяме това, такава е божествената хипноза. Дори когато сме съгласни с целия “комплект”, когато казваме: “Да, разбирам, аз вярвам в това. Това е истина. Това Е.” – в следващия момент, когато егото започне да претендира за авторство, ние отнова започваме да считаме себе си отговорни и да чувстваме вина или гордост.