-------Кога и Как Станах Вампир---------



Вятърът подхваща листата и ги понася във вихрения си танц. В мрака на нощта те изглеждат черни и зловещи, а свирещата въздишка на ледения повей създава усещането, че са живи същества, мятащи се в предсмъртна агония преди да паднат безчувствени на влажната земя. Мъглата от вечерния порой още не се е вдигнала и разстила белите си ръкави сред дърветата, придавайки допълнителна призрачност на пейзажа. Дъхът на гората е влажен и натежал от скорошния дъжд. Всевъзможни звуци изпълват мрака, този път не е тихо, лошо предчувствие е обзело всички живи и не дотам живи обитатели на планината. Снежна пелена все още покрива по-високите й склонове... Досами най-отдалеченият й връх се движи силует. Силно издължен, сив и безформен, се прокрадва в мрака надолу към гората, където вятърът свисти из клоните на дърветата сякаш, за да ги предупреди за идването на нещо зло и непознато, но несъмнено опасно.
Съществото навлиза сред извисяващите се стволове и след него тревите се слягат, вятърът застива и листата обхванати от него падат неестествено праволинейно на земята. Сянката сее смърт навсякъде. Откъдето мине птиците издават пронизителен Последен крясък, след което се възцарява тишина. Мрачна и тежка, зловеща тишина, която се разпространява и напред, където тази подвижна смърт не е още минала...

Младата жена се сепна в съня си. Студена пот обливаше челото й на дребни капчици. Очите й се отвориха широко и просветнаха в мрака обляни от сълзите. Тя пак го бе сънувала. Имаше нужда да излезе, да се поразсее докато успее да забрави, да се успокои та да може пак да заспи. И така тя отвори вратата на къщичката си и тръгна боса по мократа трева в безлунната облачна нощ. Мъглата й пречеше да вижда къде стъпва, но това нямаше значение, защото тя вече познаваше това място като на длан. Знаеше местоположението на всяко едно дърво, на всеки един камък. Вървеше бавно, но уверено и вдишваше дълбоко от прохладния свеж...хм, защо въздухът бе тъй натежал? Обикновено бързо след дъжда задушливите водни пари изчезваха и особено със спускането на мрака. И тя го усети, тази нощ имаше нещо странно, нещо различно, но все още неопределено... Внезапно се спъна в нещо твърдо и студено, загуби равновесие и падна върху някаква скала. Усещаше влажният хлад на измития от дъжда камък, а болката в палеца на крака й се опитваше да замъгли съзнанието й, но не успя чак дотам, че да не осъзнае, че тази скала вчерашната нощ не бе тук. Наистина прекалено странно, бе готова да се закълне, че същата тази скала съществуваше на няколко километра оттам. Нима бе вървяла толкова много или мъглата бе успяла да я обърка и бе направила смайващ завой из гората та се бе залутала чак дотук?... Тя избягваше това място. Почти никога не идваше тук. Особено нощем. Носеше се мълва, че тук често изчезват заблудили се сред дърветата хора от близкото село. Трябваше да се махне оттам. Бързо...

Поглед над гората... Дърветата почти не се виждаха от покриващата ги мъгла. Тя се стелеше в прекалено правилна спирала над чернеещите се, леко поклащани от вятъра корони. Над бялата рехава пелена се носеха в среднощния си танц няколко изгубени миналогодишни черни листа. Горе тишината бе пълна. На небето дори се виждаха купища ярко светещи звезди, макар и доста неясно заради непрекъснато извиващите се облаци. Луната я нямаше тази вечер. Вероятно се криеше зад някой по-плътен и тъмен воал от сгъстен въздух. Центърът на спиралата на мъглата се движеше бавно и устремено от началото на гората откъм планинските склонове през центъра й към края близо до сгушеното сред обраслите хълмове селце...

Тя усети как ходилата й започват да измръзват. Тревичките покрай тях се покриха със скреж. Сякаш нещо леденостудено мина през тялото й. После още веднъж. Тя извика. Страшна болка разкъсваше гърдите й. Всяко вдишване я пронизваше като хиляди нажежени остриета. Косите й се разпиляха в черно було около лицето й. Вятърът се съсредоточи сякаш само около нея. Изглеждаше като призрак в бялата си нощница, демон със светещи очи с червени зеници. Светлината сякаш извираше от самата нея. Нещо неистинско, нечовешко, зло и могъщо се бореше със собствената й душа за господството над смъртното й тяло. Бавно, но сигурно, жената умираше физически и духът й се мяташе между измеренията, крещейки безгласно, изпитвайки нематериалния еквивалент на режещата болка. Душата й губеше битката и контрола над тялото й, цялото й същество претърпяваше драстични промени с главозамайваща бързина. Тя се превърна в размазано петно сред ледения ураган, чийто център бе самата тя. Сякаш участваше във филм, който превърташе кадрите на прекалено бързи обороти, но кой ли беше режисьорът?... За миг луната разкри частица от блестящата си белота иззад тъмния облак. Нов писък раздра тишината. Този път определено не бе човешки. От вихрушката с невероятно бързина изхвърча нещо и разпери чисто новите си черни кожести криле. В съзнанието му бе съсредоточена една единствена мисъл. Една единствена цел. Да убива.

let life happen. love or hate, laugh or cry, but do not die! just be half dead