Слънцето се беше показало вече от няколко часа и все по-силно и по-силно огряваше малката полянка в гората.Навсякъде се разливаше светлина, живот бликаше от всяка малка частица на гората – дърветата стояха безмълвни,както винаги, някак си строги и намусени, но в ден като този можеше да се открие и лека, много добре прикрита усмивка в тяхната аристократична надменност – те също бяха заразени от общото щастие.Листата им леко потрепваха от приятния ветрец, който ободряваше всички и всичко в гората. Какво щастие,че този полъх беше решил да излезе от бърлогата си точно в ден като днешния – без него нямаше да е същото,без него никога не е същото. Без него приятното усещане, когато гали бузите ти, не би съществувало.А какво е светът без този допир до съвършенството? Ветрецът и листата на дърветата си играеха тогава, той ги докосваше, обгръщаше ги целите,повдигаше ги лекичко и след това, тъкмо преди да се отделят от клончето, подло ги изоставяше. Но понякога се отвличаше в играта и някои от тях наистина се отделяха и започваха да падат...И тогава започваше истинската веселба – той ги поемаше, носеше ги из цялата гора,подхвърляше ги насам-натам,след това ги оставяше на земята за малко и изненадващо пак им връхлиташе,точно когато те бяха започнали да се сприятеляват с новите си съседи. Понякога цели дни минаваха в игра,времето летеше толкова неусетно за всички,никой не му обръщаше внимание.То малко се цупеше, но винаги, когато се намръщваше твърде много, се сещаше,че има същества, които винаги си мислят за него и му ставаше добре отново – то имаше хората и хората имаха него!
Цялата полянка беше покрита със зелена трева и жълти цветя! Те толкова добре се допълваха, толкова се харесваха и разбираха, че и на тревата, и на цветята им беше много мъчно,когато трябваше да се разделят.Защото имаше и такива периоди, в които цветята си отиваха и тревата, самотна и тъжна,скриваше се под земята да чака тяхното завръщане. Но никога не го дочакваше – под земята и ставаше толкова мъчно за слънцето, че не издържаше и се показваше да го види. За нея нямаше нищо по-прекрасно на света от слънчевите лъчи, обожаваше да си лежи и да се препича, да усеща леката топлина върху себе си и така, заслепена и влюбена,щастлива и спокойна, тя понякога заспиваше в блажен и хубав сън. А когато се събудеше – какво да види, жълтите цветя се бяха върнали! И се почваха приказки, закачки, песни... В онзи ден тревата и цветята пееха заедно, вятърът тихичко закачаше листата на дърветата, а самите дървета се правеха,че не забелязват и отново мълчаха.
По средата на поляната едно момче и едно момиче се чукаха.Нямаше къде другаде да отидат – у момчето беше брат му с неговата приятелка, а у момичето не беше сигурно.Затова, говорейки си по телефона къде могат да отидат да се “видят”, се разбраха,че в гората няма да има никой и там е най-безопасно. Докато вървяха, не спираха да си говорят за предстоящата случка. Тя отдавна беше влажна, а той беше с издути панталони през цялото време. Двамата много си допадаха в секса – и двамата обичаха грубости, тя може би дори повече. Обожаваха да гледат порно заедно и го правеха винаги, когато имаха възможност. Не се спираха да експериментират - и двамта бяха ненаситни за нови и нови неща. Когато стигнаха до полянката,веднага си съблякоха дрехите и вкопчиха потните си тела едно в друго. Слънцето взе да блести още по-силно,когато те започнаха с ритмични движения да задоволяват страстите си.Бяха точно по средата на полянката и се шибаха цял час,преди той да я разочарова с признанието си,че е изморен. Затова привърпиха по традиционния за тях начин – в устата и решиха да се прибират.Тъкмо излизайки от полянката обаче неочаквано срещнаха три момчета,които се шляеха наоколо. Заприказваха се, като едно от момчетата не сваляше очи от краката на момичето – тя бе с къса рокля. Изведнъж то пристъпи към нея, удари я с юмрук по лицето и я събори на земята. След това я удари още веднъж да спре да крещи и я замъкна към полянката.В това време неговите приятели смазваха от бой нещастника, който само успяваше да издава странни,приличащи на скимтене на уличен пес, звуци. На полянката момчето изнасили момичето, след това приятелите му направиха същото. Единият от тях сподели,че е гладен, затова решиха да се прибират, а пък и вече беше следобед – трябваше да се оправят за вечерта. Момичето беше зле, но успя да се изправи на крака.Беше смъртно уплашена и реши да не казва на никой за случилото се – все пак онези винаги можеха да я намерят и тогава..Какво може да ги спре? Приятелят и също се посъвзе и двамата тръгнаха да се прибират, подкрепяйки се взаимно.
Слънцето продължаваше да пече, но малко по-слабо,защото бе изтощено, а и знаеше,че не след дълго трябва да се оттегли и да отстъпи мястото си на Луната – нали такава беше уговорката им.Вятърът също бе поутихнал – събираше сили за следващата си атака към листата. Дърветата стояха безмълвни, а тревата и цветятата продължаваха да пеят своите песни.Само на едно място нещо се бе променило – точно в центъра на полянката,от там не се чуваше нито песен, слънцето не огряваше земята. Там имаше само стъпкана, изкоренена трева и разкъсани цветя, там земята бе мъртва