С благoдарност към Da luz за линка, от който сигурно мнозина в клуба ще се възползват.

Позволявам си и едно малко обобщение по темата.

Анонсирайки ликвидацията на Картография ЕООД, имах за цел да информирам посетителите в клуба за този факт, като последствие от "неумолимите механизми на свободната пазарна икономика". Но понеже коментарите взеха и силно емоционална насока, ще изкажа и аз моето субективно отношение по засегнатите аспекти на темата.

Да, определено аз като по-възрастен любител на ходенето в планините (на 36 год. съм) изпитвам носталгия по времето когато за първи път "прохождахме" в българските високи планини, държейки картите на Картография в ръка (при мен това беше точно преди 20 год. и тогава нямаше други алтернативи).

Че картите бяха много неточни, изпълнени с доста грешки и пр. го разбрахме доста бързо, но пък така предизвикателството да се ориентираш и да стигнеш с минимални отклонения до желаната цел беше много по-голямо... Така например, когато през 1997 год. БЧК/ПСС издаде карта на Троянска планина на топографска основа, можахме да я оценим по достойнство, сравнявайки я с предишните, които сме ползвали. Как беше - "без гадост няма радост":). По същия начин един шофьор, който в близкото и вече по-далечно минало е карал москвич или лада може да оцени комфорта и удобствата на съвременните автомобили (серво-волан, ABS, и пр.), но въпреки това по-старите водачи с носталгия и умиление си спомнят за тези возила от по-предни генерации...

Картите на Картография ще останат като архивни експонати в семейните библиотеки на нашите деца и внуци (ако те имат интерес, разбира се), както например аз много се кефя на един пътеводител с карти на Витоша и нейната околност от 1937 год., останал ни от майката на баща ми.

А ние, все още активните планинари и пътешественици, не сме много далече от времето, когато съвременните хартиени карти, дори и още по-точните от тези на Домино ще отидат "на бунището на историята" :) и на тяхно място в повсеместна употреба ще влязат високотехнологични GPS-устройства - достъпни, надежни, прецизни и информативни.

Много оживено и страстно се коментира и аспекта за смяната на имената на географските обекти. Смятам, че тази тема е много комплексна и еднозначното й представяне напомня много на ситуацията при спортните запалянковци, които вместо да се наслаждават на красивите елементи на дадения спорт се концентрират върху издигането на стандартните си лозунги, псувни и схватки с противниковата агитка , т.е. в противопоставянето с техния „противник” от другата страна на трибуните.

Споделям мнението, че като принцип целенасочената смяна на имената е първостепенен геополитически, геостратегически или както и още можем да го наречем приоритет в една държавна политика, коиято има за цел осигуряването на стабилни предпроставки за дългосрочното развитие и съществуване въобще на формацията държава. И това е правило, което, ако не бъде спазвано адекватно, може да доведе до трудни за държавата последствия. За съжаление този постулат в държавническата политика, както и много други има и изключително болезнени нравстено-морални човешки измерения. Да му мисли държавникът, който слдва да го прилага - не е случаен изразът „тежка е царската корона”...

Един ярък такъв пример от българската история е покръстването през IХ в., свързано с избиването на десетки от най-близките държавници около цар Борис I и целите техни семейства. Ако не се лъжа, историците определят този акт като стратегически правилен и еднозначно възможен, за да може да се подсигури укрепването и развитието на младата българска държава в онези бурни исторически времена.

Друг такъв пример за успешна и според мен правилна от собствената държавническа гледна точка асимилаторска политика в много по-ново време можем да намерим при нашите южни съседи. В Беломорска Тракия през последното столетие нещата са задвижени и направлявани така, че тези, които са се самоопределяли като християни днес са чисти гърци, а тези които са искали да са помаци (която дума всъщност е обидна, правилната е „българо-мохамедани”) днес са турци и в крайна сметка там българи просто няма. Гърците и турците, както знаем, хич не сеобичат, но в случая е трябвало да бъде направен стратегически избор.

Като може би интересен пример за горния на пръв поглед парадокс бих привел този, че в момента двата най-силни конкурента в премиум сегмента на пазара на леките автомобили Mercedes-Benz и BMW разработват заедно новият си хибриден двигател с голяма мощност, който трябва да излезе на пазара през идното лято и така се противопоставят заедно на LEXUS, луксозната марка, която е номер 1 в САЩ. Също така в момента на един и същ конвейр в Германия в един от заводите на Даймлер АД се произвеждат актуалните модели на мерцедеския Sprinter и на VW-Crafter – два конкурентни помежду си лекотоварни автомобила, които обаче трябва заедно да се противопоставят на френско-италианската конкуренция. Затварям скобата.

Още един исторически пример за държавническа политика на преименоване, изпръскан с много кръв, е този с идването на Караибрахим от романа на Антон Дончев „Време разделно” преди 400 години в днешните български зами, за да изпълни стратегическа задача, поставена му от стратега на Османската империя – великият везир. Караибрахим е стриктен изпълнител на поставената му задача, но на въпроса дали той и неговите съратници успяват „да я финализират успешно”, както е модерно сега да се казава, история отговаря еднозначно с факта, че понастоящем българската държава е възстановена по земите, в които изпълнявал задачата си Караибрахим и към момента няма индикации, че същестуването й в следващите деситиелтия е поставено под въпрос. В голяма степен обаче Караибрахим е изпълнил своята мисия, защото в противен случай голямото свиване на територията на европейска Турция може би нямаше да се случи чак в края на 19 в., а вероятно доста по-рано.

Всичкото това е свободна интерпретация на един машинен инженер, който много обича(ше) да чете исторически книжки, но мисля, че на всички ще е интересно да разменим различни коментари, а пък ако и професионалните историци в клуба се включат, тогава вече наистина ще стане любопитно.

И така, макар и да смятам, че стратегията за преименоване на географските наименования е правилна държавана политика, съм съгласен, че това е една много трудна задача, която в много случаи не е извършвана успешно. Как обаче да дефинираме кои са успешните и кои неуспешните случаи? Най-лесно е да кажем като критерий – това което лично на нас ни харесва да остане и това което лично ние не можем да приемем да се върне. И адекватно ли ще е да се направи обратно преименоване на неуспешните случаи?Трябва да се замислим какви могат да бъдат и страничните последствия от едно такова решение завръщане на „средно-старите” имена.

Към посочения в горните постинги въпрос дали де се върне старото име на Хасково (Хаскьой) бих добавил още и следните:
- Смолян да стане ли пак Пашмакли, Златоград - Даръ дере, Неделино - Узун дере, Вихрен – Ел тепе, Полежан – Мангър тепе (последните два са вече поизтъркани примери от подобни дискусии), Благоевград – Горна Джумая, Ботевград - Орхание, Търговище – Ески джумая, Стара Загора – Ески Заара, Марица – Мерич, Родопите – Родоп, Разлог - Мехомия?...

Веднага отварям една скоба, че >Вихрен< ми харсва много, но ако трябва да се смени Вапцаровата >Елтепска< на >Вихренска<, на мен определно не ми звучи добре. Което може би ни показва колко голямо значение има името, с което сме си свикнали и как в нас самите не можам да го променим и си искаме това, което си знаем и ни е познато. Признавам си, че и аз използвам например имената >Синаница< и >Муратов връх<. А като става дума за тепета и дерета, аз лично като чуя >тепе< си представям тези пловдивските (Фелибе?) и сякаш в голамата планина използването на името >тепе< прави в моите уши и след това в съзнанието ми, върха за който е използван да се смалява. Подобно е и с >дере<. На турски това означава истинска голяма река, но като го използваме в българския език, при разните наименования >дере< в моето подсъзнание изплува картина на малка безводна долчинка. Но пък как само звучи >Айран дере< :)...

Третата българска държава стартира процеса на преименоване още след Освобождението през 1878 год. и това продължава деситилетия наред поетапно и с прекъсвания, за да стигне своя печален връх с т. нар. „възродителен процес” през 80-те години на миналия век.

Ако не се лъжа, Боровец е получил сегашното си звучно и хубаво име през далечната 1942 год., оставяйки в историята името Чамкория. Тази смяна, а и описаните по-горе успешни и, сигурен съм, приемани от всички в клуба имена с българско звучене, са били също административно въведени в употреба, а не са спонтанно възникнали и наложени от само себе си от местните жители.

Така че, не е проста работа само да решим и да върнем имена от преди даден период, а пък милата Картография най-малкото има държавнаическата функция да инициира и извършва това. За мен тя е предприятие за изработка и за търговска реализация на карти и други подобни артикули.

Дотук коментирахме само географската страна на преименуването, но и има и още една – изцяло човешката. Какво ще чувстват хората, които сами са избрали да се нарекат т с нови имена по най-различни причини и сега да приемем, че се задейства връщане на имената от предишни периоди. Валя Балканска трябва ли да стане отново Фейме Кестебекова, за да възтържествува самоцелна възстановеност на стари, документирани с автентични документи имена. А Силвия Кацарова?

Ще ми се да отбележа, че по никакъв начин не съм краен привърженик на идеята всички наименования и пр. да станат „чисто български”. Това дори от безпристрастна техническа гледна точка е невъзможно. Например в нашия роден език имаме много тюркскоезични думи, които нямат друг заместител: чаршаф, калъф, сандък, кибрит, суджук :) и още много, мого други. А какво да кажем например за хубавото и звучно име Севда, което на турски език значи >любима<?

Ще си позволя да коментирам и още един детайл, който ме накара да се позамисля напоследък, и който има донякъде връзка с темата, че нещата трябва сериозно да се анализират преди да се задействат. А също така, ще помогне да разсея евентуално възникналите у някой от четящите подозрения, че съм запален националист.

През последните седмици особно интензивно електронните медии ни информират какво се прави като благотворителност под логото „Българската Коледа”. Хубавото е, че благотворителността намира все по-широка подкрепа сред нас, но ми се струва, че за небългарските граждани наименованието на тази инициатива не е така благозвучно като за нас. Нека се поставим на тяхно място и да си представим как би ни звучало например „Сръбската Коледа” (може би националистично?) или „Американската Коледа (big & strong?). Ами “Немската Коледа”/Die Deutschen Weihnachten”(като новини от Източния фронт с вести за победите на Вермахта). Може би „Нашата Коледа” или нещо подобно би било много по-универсално и общочовешко и много повече хора биха се индентифицирали с такова име. А и дори да го нямаше това странно звучене, защо трябва Коледата да се дели на българска и небългарска.

Подобно е звученето и на думата „българщина”. Всички ние например „милеем за българщината” и пр., но как например възприемаме думи като „американщина”, „румънщина” или „германщина”? Мисля, че и на вас не ви допадат като звучене, и сякаш крият в себе си негативен подтекст. Само нашата думичка звучи гордо и положително ...

С поздрави

И.

Хубавото вино се изпива, младата жена остарява, а гората вечно зелена остава.