Най-сетне успях да се добера до компютър за да прочета пътеписите и видя снимки от тазгодишния преход. А и аз да драсна няколко реда – скромен принос към форума след толкова четене...

След десетдневно скитане из Родопите, Рила, Пирин, Витоша и Стара Планина дойде и деня за прехода от Мазалат до Ехо. Освен че билото на централна Стара Планина ми е любимото място сред българските планини, този преход ме привлича и със спортното си предизвикателство – все пак доста път си е и през доста пресечен и сравнително труден терен. През 2006 успях да го мина за 18 часа с моя приател Владо от Бургас и Иван от Русе (Иван го взе за 17 часа) без особени проблеми, но сега ми се искаше да се вместя в светлата част от денонощието.

За да минеш този преход ти трябват няколко неща – добра физическа подготовка, да си свеж, здрав и отпочинал, добри обувки и лека раница. При мен първото беше на лице (тичам редовно), но преходите по другите планини ме бяха поизтощили, маратонките ми бяха направили плюски (бях с плюски още преди да започна прехода и даже си мислех да пробия дупки в маратонките за да ми се освободят малките пръсти на краката където имах плюски), а и раницата ми не беше от най-леките (поне 7-8кг) – в нея беще всичко което бях ползвал през последните 10 дена. Така че деня преди прехода не бях уверен че ще стигна до Ехо, че камо ли по светло...

На Мазалат се запознах със Сашо от Русе, Христо от Лом и Цецо. Към 4 следобяд бяхме само четиримата и по едно време се притеснихме че може и да не дойдат други... Но после дойдоха Георги Дженгала с Пламен, също Станислав и Вяра. А към 8 доидоха още 2-3 групи и хижата се напълни с ентусиасти и любители на дългите екстремни преходи.

На сутринта си направихме снимки (беше направо комично – имаше поне 10 фотоапарата на самоснимачки) и потеглихме. Аз бях решил поне в началото да се движа с основната група, но момичето което водеше колоната ми нареди да мина най-отпред и така стана че час след това не виждах вече никого от групата. Времето беше хубаво, макар и малко топло, а гледките – впечатляващи. Спирах да снимам от време на време, но въпреки това си поддържах добро темпо. На рекичката под х. Тъжа заредих с вода и поех нагоре по баира. Видях пред мен човек който се оказа Лъчо Огнедишащ. Той беще спал на вр. Мазалат и тръгнал в 5 с цел вр. Вежен (браво Лъчо – страшен преход!). Аз тогава за пръв път се замислих – дали пък да не продължа и аз след Ехо тази година... Преди превала една коза така изрева (даже изръмжа) че бая ме стресна. Малко след заслона Маринка застигнах момчето и момичето от Русе, които, както се оказа, бяха тръгнали в 4 сутринта. Това доста ме изненада, тъй като те държаха добро темпо нагоре по баира и до заслон Ботев се движихме почти заедно. Момчето ми беше познато от някъде, но не можех да се сетя от къде. По-късно загрях че това е същият този пич който беше направил страхотни снимки на миналогодишния преход – много съжалих че не можах да му благодаря лично за това че ги беше публикувал и много се надявах да тази година да успее да стигне до Ехо. В последствие разбрах че е стигнал до Беклемето.

Ботев го взех на транзит (като се изкючат няколко снимки) и слязох директно на заслона за първата ми почивка. Там хапнах сандвич (по-скоро хляб на трохи) с чай и си побъбрих с хората от една група която идваше от х. Левски и отиваше на х. Тъжа. Пих вода като камила (да цитирам Лъчо), заредих шишетата и пак нагоре по баира. Заобленото било между Безимения и спускането към Костенурката ми е особено любимо – поляни, пасящи коне, гледки от всички страни – красота голяма – направо съм викал от кеф там! Към Крстците пътеката беше доста обрасла (аз бях останал с впечатлението че там се подсича, но тази година не знам дали изтървах пътеката, но си минах баш отгоре) и стана горещо. На големия Купен се снимах (за кой ли път), записах се в тетрадката, хапнах една вафла – и хайде надолу, че още доста път ме чака. Доста гледах назад но не видях никого (а после се оказа че Сашо е бил на по-малко от час след мен – можех да го изчакам за компания).

На Добрила спрях за друга основна почивка – хапнах леща и хляб (който се оказа мухлясъл, но кой ти гледа – всичко си изядох). По откритите места на пътеката за Дерменка на моменти ставаше доста горещо, но в гората беше приятно. Чувстах се доста добре, на плюските на краката бях престанал да обръщам внимание отдавна и вече обмислях варианти за продължаване след х. Ехо – Вежен, Бенковски, Момина Поляна... Сега като си мисля – трябва здраво да ме е било ударило слънцето, щом такива мисли са ми минавали през главата. Малко преди Дерменка имаше няколко участъка с полегато надолнище и се пробвах да потичам леко. Това ми беше вторият опит за деня – първия беше преди х. Тъжа за 20на метра и беше много жалък – завърши с болки в коляното, прасеца и ходилото и заричане да не правя повече опити за тичане днес... Този път обаче се получи и последния километър до Дерменка го подтичвах.

На Дерменка – пак снимки и лафче с туристи, с които се оказахме земляци. Осведомих се за жена ми, която заедно с 3 мои/нейни приятелки беше нощувала на Дерменка. Тук реших да ползвам един стар трик, за който знаех че ще има ефект – взех си една кока-кола. Понеже не пия кафе и всякакви други напитки/храни съсържащи кофеин, организма ми реагира веднага – почувствах страшен прилив на енергия. Почти чялото разстояние до Орлово Гнездо, а после и до Беклемето съм го тичал.

На Беклемето знаех че почти сигурно ще се вместя в светлата чат на деня до Ехо и също че със сигурност няма да продължа след Ехо – умората вече беше почнала да се появява. Бях останал с впечатлението че Беклемето – х. Козя стена е един час, даже и по-малко, пък то се оказа повече – доста ми се видя. Тук срещнах доста цигани и по едно време малко се притесних – не съм имал вземане-даване с цигани, но съм чувал че е по-добре да стоиш на страна от тях, пък там нямаше много начин – срещнах поне 20на. Те обаче се оказаха добрудушни и даже си побъбрихме с някой от тях.

На Козя стена ме посрещна жена ми и част от тайфата с която имахме уговорка за среща там на другия ден. Беше много приятно да видя толкова много приятели. Те почти ме убедиха да остана с тях на Козя стена, после пък аз предложих да ида до Ехо и после обратно при тях. После – те да дойдат с мен на Ехо (знам че нямаше да има места на Ехо за това този вариант отпадна). В крайна сметка те си останаха на Козя Стена, а аз продължих към Ехо. Жена ми ми даде някакво питие (Питбул) което хижаря и го препоръчал. Беше много гадно на вкус и по-късно разбрах че е българския вариант на РедБул (което не бях опитвал) – т.е. пак кофеин (но за РедБул-а знам че има кофеин по-малко от едно кафе). И пак прилив на енергия. Или по-точно илюзията за такава. Почти цялото растояние то Ехо го изтичах (пътеката съвсем не ми се стори толкова лоша). Добре че хапнах една вафла преди Козя Стена, иначе можех да свърша батериите някъде по средата на пътя...

На х. Ехо ме изненадаха със страхотно посрещане. Първо пред хижата бяха излезли туристи които ми пляскаха, поздравяваха и снимаха – направо ми стана неудобно. Хижарите също бяха от тази група. След това хижарите Венци и Мишо ме натириха в банята а после – супа, чай... - страхотни бяха! Имаше няколко други групи в хижата, а също и един човек който беше тръгнал за Емине от Ком и който свиреше на гайда. Добре си прекарах тази вечер. Хижаря постоянно носеше информация за това кой идва по трасето (с бинокъл казва че се виждало чак до Беклемето) и ми докладва че Сашо от Русе ще пристигне към 11. Аз го изчаках и след като той се пооправи и хапна и си побъбрихме си легнах към 12:30.

На другата сутрин станах в 7 – трябваше в 10 да съм на Хайдушка Песен, където имахме уговорка със сестра ми и двете ми деца да се качим до х. Козя Стена. Хижарката направи мекици – такова нещо още не ми се беше случвало – да ям мекици с домашен шипков мармалад на хижа! Също държа да подчертая че нито Мишо, нито Венци бяха спали тази нощ – посрещали са участници от прехода цяла нощ! Станислав също беше станал, та ядохме мекици заедно. Също се засякох с Пламен и Георги Джангала които бяха пристигнали наскоро и ми разказаха как са се вместили в 24-те часа само с 2-3 минути аванс.

Слизането към х. Хайдушка Песен беше ОК, загубих се веднъж та трябваше да качвам едно било, но в крайна сметка стигнах навреме. Децата долу ме чакаха и ми се зарадваха и после качването на баира беше весело, па макар и малко трудно (много стръмен този баир - не бях го качвал преди). Сбирката на х. Козя Стена след това беше супер – събрахме се 20на човека и се видях с приятели с които не бях се виждал от 2 години. На другия ден си направихме страхотен лек преход по билото до Беклемето и приключихме с къпане на басейна в Чифлик.

Като чяло останах много доволен от похода тази година. Вярно е че вървях сам през цялото време, но това си имаше и добрите страни - обичам да ходя сам из планината от време на време – да не виждам и чувам нищо друго освн планината. Вярно е че от време на време ми липсваше добрата компаия на Владо и Иван от преди 2 години, но мисля че и този път добре се получи. Относно прехода като спортно постижение – този път бая се напънах от Дерменка до Ехо и на Ехо не ми бяха останали много резерви. Може би следващия път ще го дам по-леко и ще се пробвам да стигна по-далече – например ходене 24 часа до където стигна и после до най-близката хижа.

Благодарности на Станислав за организацията, на хижарите на Мазалат и особено на Ехо за това че се погрижиха добре за нас!

За тези които обичат статистиката, ето времената ми в различни контролни точки:
Х.Тъжа - 2:10 / 2:10; почивка – 2 мин
Вр. Ботев - 2:14 / 4:46
З. Ботев - 0:14 / 4:41; почивка – 13 мин
Вр. Г. Купен - 2:08 / 7:04; почивка 13 мин
Х. Добрила - 1:21 / 8:33; почивка 19 мин
Х. Дерменка - 1:32 / 10:24; почивка 6 мин
Беклемето – 1:18/11:49
Х. Козя Стена – 1:20 / 13:13; почивка 10 мин
Х. Ехо – 1:11 / 14:31

П.П. Току що си разгледах снимките – за съжаление нищо не е станало... Явно по погрешка през този ден съм снимал в режим който ги е съсипал напълно... Много жалко... Добре че от другите планини повечето са станали...