|
Този материал ще излезе в няколко последователни броя на в. Дунавска зора, като така подготвената от мен статия я написах съвсем набързо, за да мога да я дам в редакцията преди да си тръгна от Свищов. Прибрах се преди малко и бързам да я пусна като искам да направя уточнението, че това са най-общи впечатления, които съм ги споделил, така че да не отегчават масовия читател, предполагайки, че него едва ли го интересуват детайлите важни за туристическите кръгове. Желанието ми е да дам по-подробна, практическа информация и съм подготвил засега около 36 страници малък формат - ръкопис, но те са само за първите 4 дни. По принцип се очертава да нямам време за довършване на започнатото поне до средата на Септември, но когато го направя ще посоча, от къде може да се изтегли. Предполагам, че най-вероятно ще го метнем на страницата на СТД "Академик" - Свищов, а до тогава със сигурност ще има доста въпроси и се надявам, че ще съумея да отговоря на повечето. И така:
Ком – Емине за 14 дни
В периода от 04.07 – 17.07.2003 г. ми се удаде възможност успешно да измина, от името на СТД “Академик” – Свищов, българския участък на
европейския маршрут Е3 – Ком – Емине. Самото мероприятие го посвещавам на
моите туристически ръководители Николай Нейков и Светла Върбанова –
Димитрова, на които дължа голяма част от опита и познанията си за
планините, както и на бившия учител – водач на ученически групи Йордан
Върбанов, изправен в момента пред тежко изпитание.
Преди да навлезна по същество във впечатленията си, държа да изкажа благодарност на спонсорите на похода: “Томика – Метал” АД, Строителна фирма “Петър Коев”, Драгажен флот, Фото “Карат”, Рекламно бюро “Братов”, Горско стопанство гр. Свищов, както и на Светла, Митка, Мирослав и Николай Нейкови, Спас, Тони и Весито, а така също и на всички останали оказали ми по някакъв начин подкрепа при осъществяването на това трудно начинание.
Самият маршрут по информация от БТС е с дължина около 700 км. и се движи предимно по билото на Стара Планина. За първи път, разстоянието е
изминато от великия български пътешественик и последовател на Алеко –
Павел Делирадев през 1933 г., а от 1953 г. БТС започва провеждането на
организирано ежегодно преминаване. В тази връзка 2003 г. е юбилейна: 70
г. – от първото преминаване и 50 г. – организирани походи. Обикновено
времето за осъществяване на пътешествието се движи между 18-25 дни като
регистрирания рекорд принадлежи на маратонец изминал го след
неколкократни опити за 5 денонощия и 17 часа, но преди това е минал по
пътя бутайки велосипед, снабден с километраж, по който е засякъл, че
става въпрос за около 650 км., но имайки предвид състоянието на пътеките
и маркировките и факта, че поне 350 км. ми бяха непознати, то спокойно
приемам, че изминах пеш поне 700 км.
По отношение на нощувките и туристическите бази мога да отбележа, че спането в хижи при спазване на график е гарантирано само до х. Чумерна (над град Елена), а по-нататък е препоръчително човек да е екипиран поне със спален чувал и шалте, въпреки че в Източна Стара планина има работещи туристически бази, макар и доста по-нарядко, а при нужда подслон може де се намери и в пунктовете на горското стопанство, различни частни и бивши ведомствени вили, както и хотели в някои населени места ( пр. Котел, с. Емона и др.) Радостта от успеха ми се засилва и от факта, че успях да се вместя в 14-те дни, за които по план график трябваше да измина маршрута, въпреки че в процеса на осъществяването му се наложиха редица промени в местата за нощуване, както и в часовете, за предвижване между различните възлови точки, но това е съвсем нормално, тъй като влияние оказват множество фактори: климатични условия, терен, поддържаност на пътеките и маркировката, възможности за ориентиране, цялостна кондиция и не на последно място трябва да се има предвид, че посочените на картите часове за предвижване между определени пунктове отчетат обикновено само чистото време за ходене без почевките, а понякога не са и точни, така че
сумирането на часове, което използвах при съставянето на графика не е
съвсем благонадеждно. В крайна сметка това, което се получи, по дни, бе
следното: 1. х. Ком – х. Тръстеная – 15,20 h; 2. х. Тръстеная – х. Мургаш
– 14,30 h; 3. х. Мургаш – х. Чавдар – 13,00 h; 4. х. Чавдар – х.
Планински извори – 11,15 h; 5. х. Планински извори – х. Козя стена – 8,10
h; 6. х. Козя стена – в. Ботев – 14,00 h; 7. в. Ботев – х. Бузлуджа –
16,10 h; 8. х. Бузлуджа – м. Бутора – 15,00 h; 9. м. Бутора – вила
Агликина поляна (проход Вратник) – 14,30 h; 10. вила Агликина поляна – м.
Козяк (над Котел) – 14,00 h; 11. м. Козяк – около в. Голям Дебелец –
13,30 h; 12. в. Голям Дебелец – х. Луда Камчия – 12,00 h; 13. х. Луда
Камчия – т. сп. Козичино – 13,00 h; 14. т. сп. Козичино – н. Емине –
10,20 h.
Много неща могат да бъдат казани и написани и едва ли тези редове ще бъдат достатъчни за запознаването дори с малка част от впечатленията ми, но едно е сигурно и трябва да му се обърне особено внимание, за всички имащи желание да си пробват силите: Велика и впечатляваща планина е Стара Планина – най-голямата в България и отнела живота на повече ентусиасти отколкото всички останали планини у нас, взети заедно, затова подценяването й не е за препоръчване на никой. Безспорно
най-интригуващия, но същевременно и най-зъбатия участък от целия маршрут
е този на Централен Балкан и особено двата масива, очертани съответно от
върховете: Булуваня, Братаница, Старопланинско конче, Пъпа, Вежен,
Каменица и Юмрука, както и този от в. Амбарица, Купена, Кръстците,
Костенураката, Жълтец, Млечния чал, Безимен и Ботев, като именно преди
първия район ми се наложи да преодолея един от най-ключовите, за успеха
на цялото начинание, моменти – бях блокиран за около 10 h от гъста мъгла,
дъжд и вятър, в бившата най-висока хижа Планински извори (1850 м. н.в.),
а понастоящем превърната в конюшна и не функционираща. Въпреки силното ми желание и ентусиазъм да не изоставам от графика, се наложи да изчакам и да се погрижа за сигурността си. Е, направих един опит да пробия, но
навреме се усетих и след доста усилия и съобразяване успях все пак да
намеря пътя наобратно и да се върна в сградата. Проблемът допълнително се
подсилваше от обстоятелството, че хижата е разположена на обширно плато,
в т. нар. местност Гъолджука, точно на билото между двухилядниците в.
Картала (2033 м. н.в.) и в. Тетевенска баба (2071 м. н.в.), а пък разстоянията между жалоните на билната маркировка не са малки и лесни за
уцелване в подобна обстановка.
След Централен Балкан, по-нататък , по пътя две неща предизвикаха особено много възмущението ми: 1. Има отделни участъци , където или пътеките или маркировките, а в някои случаи и двете неща са под всякаква критика и е невъзможно да бъдат точно следвани. Пример: пр. Хаимблаз - заслон Караиваново хорище, пр. Вратник – гр. Котел, гр. Котел – Върбишки проход, Ришки проход – х. Луда Камчия, с. Топчийско – с. Козичино, като не смятам за нормално при наличието на три функциониращи хижи в района на Прохода на републиката – х. Грамадлива, х. Химик и х. Предела участъка на пътя на разстояние по-малко от час след това да е в подобно затлачено и явно не пипано поне от 10 г. състояние, а иначе хижарите на
гореспоменатите хижи ги сварих, до един без изключение, да запиват с
приятели и да се оплакват, че нямало туристи, че как ще има и от къде ще
минават? Когато разбраха, че смятам да продължа, въпреки времето, само
цъкаха с език и се чудеха дали ще успея да оправя пътя, след като не го
бях минавал този участък досега, а пък тази година още никой не бил
пробвал. Пълен абсурд – смятам, че работата на един хижар и едно
туристическо дружество, за която им се плаща е да поддържат хижата и
пътеките до нея поне на един ден път и ако държим да имаме развит
планински туризъм и да продължаваме да провеждаме походи от сорта на ЕЗ,
Е4 и Е8 е особено наложително да бъде прокаран закон, според, който
туристическите обекти да бъдат отнемани от дружества, които не си
изпълняват добросъвестно задълженията като стопани и 2. На няколко
километра преди историческата Агликина поляна (разположена на 2-3 км.
преди прохода Вратник), следвайки маркировката по добре разработен билен,
черен път, криволичещ между ниски горички и храсти, изведнъж се озовах в
огромен цигански катун. Гледката на подобно място е неописуема, но все
пак ще се пробвам: разпръснати навсякъде около пътя колиби, сглобени от
клони, листа, найлон и всякакъв род боклуци, кокошки, прасета и прасенца,
магарета, коне и кучета, всичко това щъкащо свободно навсякъде, както и
каруци и руски возила, гонещи се с тояги хлапета, огньове и най-различни
примитивни съдове и пособия. Излишно е да споменавам, че боклуците са
навсякъде, а пък обитателите явно са дошли с целите си фамилии от по 10 и
повече членове. Много бързо бях обграден от тълпа от 30-40 човека и
всички започнаха едновременно да се надвикват и да задават различни
въпроси от сорта на: “Какъв съм, от къде съм, какво правя тук, за къде
съм тръгнал, защо съм сам, плюс още много други нахални и повечето
неадекватни запитвания”. Не съм се церемонил особено много, още повече
веднагаа забелязах блясъка в очите на повечето от тях, който ми
подсказваше, че не е много за препоръчване да се задържам на подобно
място. Отговаряйки набързо, че съм от гр. Елена ,( който не е толкова
далеч от района), и че отивам до прохода Вратник, а така също, и че има
група по-назад, си пробих път и продължих напред със средно темпо, за да
не си показвам страха. Наблизо минах последователно през още две подобни
селца и във всички като цяло живееха няколко стотин човека. Малко преди
да стигна прохода се натъкнах на останки от напуснати катуни, явно тези,
през които минах, преди това са били тук. Пред сметището, което оставят
след напускането си подобна паплач, замърсяването в района на
по-оборотните хижи, причинявано от недобросъвестни туристи, направо
бледнее. Природата с години ще си носи оставените от тях следи и
най-лошото, е че някои си прави далаверата от всичко това. Причината,
поради, която тези сливенски цигани са се изнесли от подножието в
Балкана, е че берат листа от къпини. Всеки ден от този район отпътуват
камьони и каруци натоварени с тонове от това растение, което им го
изкупували на 5 ст. килото. Нито тези дето берат нито тези, които го
изкупуват знаят за какво се използват. Просто всичко отива за износ и
никой нищо не ти казва. Фрапиращ е факта, че на черния път, преди да
излезе на прохода е поставена бариера, която обаче седеше отключена и
постоянно вдигната. Предназначението й е точно за такива случаи, както и
да не се сече и краде гората, а малко по-нагоре, необезпокоявани от
никого, няколко човека, със светъл цвят на кожата, съвсем спокойно
разфасоваха и с моторни жаги и товареха на камион растящите
непосредствено до пътя дървета. Дори не си бяха дали зор да навлезнат
по-навътре в гората ами за удобство си бяха спрели и подкарали това,
което им е под ръка. Явно някои е платил на тези, които имат за задача да
охраняват природата и бариерата, затова си седи постоянно вдигната.
За самото натоварване, което предполага изминаването на подобен път, мога да отбележа, че е направо убийствено – както физическото, така и
психическото, но като почти всяко нещо в живота, най-трудно е началото,
издържиш ли, после вече започват да се нормализират нещата, въпреки че
почти всеки ден съм се сблъсквал с различни препятствия и е имало възлови
моменти за разрешаване. За целия маршрут, може би не ми остана част или
орган от тялото, които да не са ме заболели поне по веднъж и за да се
осъществи успешно мероприятието трябва да се съхрани ентусиазма и
желанието да се достигне крайната цел. Чарът на този дълъг път, е че се
минава през най-разнообразен релеф и климат, получава се цялостна
предсава за разположението на Балкана и хижите по него, запознаваш се с
най-различни хора, от разлизчни краища на страната, както и с начина им
на живот и мислене. Колкото и бързо да го направиш прехода, все пак става
въпрос за билото на Стара планина, и почти е неминуемо да не се вкуси от
почти всички трудности, които тя може да ти предложи през лятото: жега,
студ, силен вятър, мъгла, дъжд, бури с мълнии, град, диви животни и
природа, както и нежелани срещи със съмнителни хора. Всичко това калява
човек и му увеличава многократно радостта, когато стигне финала и по
принцип няма значение за колко дни се изминава разстоянието, защото всеки
успешно завършил, със собствени сили, без да ползва никакъв превоз е
победител, но единствения начин да усетиш пълноценно тръпката и емоциите
на подобна авантюра е да я осъществиш.
Илиян Дуков
Безименният връх над х. Козя стена вече се казва "Котето"
|
Ком - Емине за 14 дни
