Не е една, а две и аз не им чета постингите.
Нали знаеш тези хора в обществения транспорт, които почват да ти споделят всякакви подробности за себе си, за семейството си, за възгледите си, и ти се чувстваш длъжен постоянно да се съгласяваш с тях, да кимаш с разбиране и съчувствие с надеждата да се успокоят и да престанат да ти досаждат, страхуваш се да им противоречиш, за да не вземат да се разприказват още повече или дори да прибягнат към агресия? Това е един вид групова психотерапия, в която случайният срещнат изпълнява ролята на психоаналитик, един вид отдушник за вътрешното напрежение, комплексите, скритите болки, неосъществените надежди. Само че тук разликата е, че след сеанса проблемът не се облекчава, защото обученият психоаналитик насочва разговора в терапевтична посока, а в нашия случай пациентът задълбочава това, което го измъчва, като не го изказва до край, не го анализира, не иска да признае причината за проблема. Полученото временно облекчение е като да изкопаеш дупка в земята, да завреш главата си вътре и да изкрещиш: "Царят е гол!" Но случайният събеседник във влака или на пазара е просто една бездушна стена или дърво, с желанието си да се измъкне по-скоро от неловката ситуация, той не се опитва да помогне, да посочи причината и решението, дори да ги вижда.
Та и интернет е едно такова място. Всички тези словоизлияния без мярка и насока са зов за помощ, но ние нямаме нито времето, нито желанието, нито експертизата да я осигурим. Можем да слушаме само отегчено, надявайки се на досадника скоро да му писне и да се откаже сам.
Ти как се отнасяш към бабата в трамвая, която ти разказва какво са завършили внуците й и колко са способни и преуспели? Наругаваш я и й казваш да млъкне? Или слушаш с половин ухо и кимаш разсеяно, докато ти дойде спирката? Аз лично постъпвам по втория начин. :)

Редактирано от necepimbasma-176353 на 13.12.14 11:09.