Гленда се чувстваше като замаяна, когато дилижансът изтрополи по Широката Улица, и това не беше само от недостига на сън. Тая работа с корабите, как само се надявам, той да не си мисли, че се отнася само до кораби.
Когато пристигнаха, пред университета се беше насъбрала тълпа, също както и вчера, тази обаче май имаше друг състав. Хората зяпаха нея и Лут и нещо в това зяпане не беше наред. Тя протегна ръка към купчината обозначаваща Трев, престори се, че не чу момичешкото кикотене и каза:
- Трев, защо не вземеш да, ъ, видиш това. Май ще си имаме проблеми.
Трев подаде една много разчорлена глава и се съгласи:
- Хъммм, вярно бе. Аре дъ се изнасяме отзад.
- Може пък да останем и да слезнем на Пощата? - предложи Гленда.
- Не, - отсече Трев - Нищичко лошо не сме сторили.
Като слязоха, едно малко момченце се обърна към Лут:
- Орк ли сте, а господине?
- Да, - отговори Лут подавайки ръка на Гленда - Орк съм.
- Жестоко! А някога късали ли сте главата на някого?
- Не бих казал. Убеден съм, че щях да запомня подобно нещо, - отговори Лут.
Това му спечели ако не аплодисменти, то поне известна доза одобрение от някои от зяпачите. Заради тона му е, помисли си Гленда. Звучи по-тузарски и от магьосник. Няма как да си представиш някой с такъв глас да извива вратове.
В този момент задната врата се отвори и Пондър Стибънс излезе забързан.
- Видяхме те от Залата, - каза той сграбчвайки Лут - Идвай бързо. Къде бяхте?
- Ми до Сто Лат, - отвърна Трев.
- По работа, - добави Жулиета.
- По лична работа. Нещо да не е наред? - уточни Гленда и само дето не каза „А посмей да ми възразиш, Пондър”.
- Ами, със сигурност си спомняте онази неприятност наскоро с медузата от Стражата, - заобяснява се Пондър.
- Да, но вие магьосниците я оправихте, - изтъкна Трев.
- Да обаче никой не обича да го вкаменяват, дори и да е само за половин час, - Пондър въздъхна - „Вестникът” излезе с едно от онези техните дълбокомислени писания. Май не е от най-лошите. Цитираха Архиканцлера казващ, колко трудолюбив член на университетския персонал е господин Лут и как няма никакви инциденти с откъснати членове.
- Казано точно така ли? - ококори очи Гленда.
- О, знаете как е, ако четете често вестници, - каза Пондър - Сериозно си мисля, че те си въобразяват, че работата им е да успокояват хората, като най-напред подробно обясняват, защо народът трябва да е превъзбуден и преразтревожен.
- О да, знам ги аз тях, - кимна Гленда - Как ще се разтревожат хората, ако не им обясниш точно как?
- Е, не беше чак толкова зле, - продължи Пондър - Но някои от другите вестници също го подхванаха и някои от фактите бяха предадени ... разтегливо. „Вестителят” пише, че Лут бил тренирал ритнитопковския ни отбор.
- Това си е истина, - изтъкна Гленда.
- Е, всъщност треньорът съм аз. Просто му делегирах на него задачата. Надявам се, че това е ясно на всички? Както и да е, те пуснаха и карикатура.
Гленда закри очите си с ръка. Тя мразеше вестникарските карикатури.
- Ритнитопковски отбор целият от орки ли? - отгатна тя.
Пондър я погледна почти възхитено:
- Да. Пуснаха и една статия, повдигаща важни въпроси относно политиката на отворени врати на Ветинари, като по същото време ни уверяват, че слуховете, че се наложило господин Лут да бъде окован с вериги, най-вероятно били неверни.
- Ами „Аларма от Тръшкалника”? - поинтересува се Гленда - Те никога не пишат нищо, освен ако не е пълно с кървища и ужасии, - после, след кратка пауза тя добави - Е, или картинки на момичета без горни дрехи.
- О, да, - сети се Пондър - Те пуснаха една доста нискокачествена снимка на девойка с огромни дини.
- Начи викаш... - започна Трев.
- Не, това бяха просто огромни дини. От онези зелените. На ивици. Тя била спечелила някакъв конкурс за отглеждането им или нещо такова, обаче в текста към снимката пише, че тя се безпокояла, че нямало да може да спи спокойно с всичките надошли в града орки.
- Лорд Ветинари прави ли нещо по въпроса?
- Ако прави, аз не съм чул, - отговори Пондър - Ах, да, а от „Ала-баламур” искат да вземат интервю от господин Лут. Нещо, което те наричат лайфстайл, - той изговори тази дума сякаш държейки я гнусливо в протегната ръка.
- Хората дойдоха ли за тренировка? - осведоми се спокойно Лут.
- О, да. Човек не може да се размине от тях.
- Тогава да вървим да ги тренираме, - рече Лут - Не се безпокойте, няма да откъсна ничия глава.
- Недей да се шегуваш с това, - предупреди го Гленда - Че може да стане ужасно.
- Както разбрахме, нещо се мъти в градските отбори, - продължи Пондър - А тази нощ имаше много боеве.
- За какво?
- За това, кой ще играе срещу нас, - Пондър спря и изгледа Лут от глава до пети - Командир Ваймс се върна в града и изрази желание да ви прибере в ареста. Само като защитна мярка, разбира се.
- Искате да кажете, да го вкара някъде, където ще им е лесно да го намерят ли? - наежи се Гленда.
- Не бих казал, че шансовете разярена тълпа да нахлуе в Двора на Псевдополис са особено високи, - възрази Пондър.
- Да но ще го вкарате в затвора. И толкова. Той ще е бил в затвора, а ченгетата клюкарстват като всички други. Оркът ще е бил хвърлен в затвора и ако хората не знаят защо, те ще си измислят, защото те, хората, са си такива. Вие, магьосниците, не можете ли да направите нещо?
- Да, - отговори Пондър - Ние можем да направим практически всичко, но не и да променим умовете на хората. Не можем да ги вразумим с магия. Повярвайте ми, ако подобно нещо беше изобщо възможно, вече отдавна да сме го направили. С магия можем да ги накараме да не се бият и какво после? Ще се наложи да да поддържаме магията, която ги спира да се бият. Ще трябва да правим нови и нови магии възпиращи ги от глупости. И докъде ще доведе това? Така че ние гледаме цялата тази работа изобщо да не започва. Ето затова този университет е тук. Това ни е работата. Да седим тук и да не правим нищо, заради стотиците пъти в миналото, когато е било доказвано, че минеш ли веднъж оттатък онзи вид магия с абракадабра, фокус-мокус и превръщането на гълъби в топчета за пинг-понг, то винаги създаваш повече проблеми отколкото решаваш. То даже осъзнаването, че топчета за пинг-понг гнездят и се размножават на тавана, не е много за приказване.
- Топчета за пинг-понг да се размножават? - смая се Трев.
- Казах, че не е за приказване, - повтори унило Пондър.
- Сещам се, когато един от вас, господа, като огладня една нощ и си направи магия за печени картофи... - спомни си Гленда.
Пондър потръпна.
- Това беше Ковчежникът. Той все ще оплеска нещо с дробната запетая.
- Като си спомня само всичките онези колички, - продължи Гленда леко изненадана от проявеното от Пондър неудобство - Колко дни трябваха докато ги изнесем всичките. Чух, че седмици наред сме били изхранвали всички просяци в града до последния и всички свинарници от тук до Сто Лат.
Пондър едва не изстена.
- Е, да, ето един добър пример, защо трябва да сме толкова внимателни.
- Независимо от всичко, утре все пак ще се състои мач и аз бих желал да довърша тренировъчната си програма, - обади се Лут.
- Е, има и още един проблем. Знаете ли, че лорд Ветинари разреши играта да е на Хипопотамодрума? Та значи някои от отборите в момента си провеждат тренировките точно там. Нали разбирате малко ритане за разгрявка. Въпросът, който решават е, кой ще излезе срещу Академик Невиждан.
- Но това е от другата страна на града, - шокира се Гленда.
- Командир Ваймс обеща, че ще осигури ескорт, - каза Пондър - Просто една защитна мярка, нали разбирате?
- Защитна от кого точно? - сопна се Гленда - Нали виждате какво се мъти. Хората ще си помислят, че проблемът е в господин Лут.
- А, всичко е страшен купон, докато някой не си загуби главата, - обади се иззад Гленда един глас.
Тя разпозна този глас. Той винаги звучеше сякаш се опитваше да си навре ръката под пуловера и.
- Пепе? Тебе пък кои мътни са те довели тук?
- И как влязохте тук? - поиска да знае Пондър - От Стражата са отцепили всичко наоколо.
Пепе почти не му обърна внимание:
- Ти пък кой си, умнико?
- Аз управлявам този университет!
- Тогава що не идеш някъде да си гледаш управленческата работа, защото тук от теб файда никаква.
- Вие, случайно, познавате ли тази... личност... госпожице? - тросна се Пондър.
- Ъ, да. Той, такова, прави дрехи.
- Аз съм моден дизайнер, - поправи я Пепе - И мога да правя с дрехите неща, които вие изобщо не бихте могли да си въобразите.
- Ей тук ти вярвам, пич, - обади се Трев.
- И освен това знам туй онуй за безредици и размирници.
На Гленда й хрумна нещо и тя прошепна на вбесения Пондър:
- Голяма клечка в джуджешките среди, сър. Познава се с много важни личности.
- Аз също, - отвърна разпалено Пондър - Фактически самият аз съм такава, - след което почти проплака - Но на мен вчера ми се наложи лично да водя тренировката, а не можех да си спомня всичко онова, което беше предложил господин Лут, така че ги накарах да бягат на място, което надали е от голяма полза.
- Нещо се е разсмърдяло, - каза Трев - Зная го аз тоя град. Я да ида да видя туй онуй. На кого съм му притрябвал тук?
- На мен, - откликна Жулиета.
Трев се поколеба, но Лут му беше показал, как се прави това. Той протегна ръка и й прати въздушна целувка, докато излизаше през вратата.
- Скива ли? - възкликна Жулиета - Той ми духна.
Гленда хвърли един поглед към Пепе, чиито очи бяха толкова извъртяни, че се виждаше бялото им, макар че то всъщност не беше бяло, а червено.
Малко по-късно, когато повечето от отбора на НУ се отправи накъм Хипопотамодрума с Гленда и Жулиета помъкнали се след тях като обозни жени, към половин дузина стражари наизлязоха от различни ъгълчета, където си бяха пушили на завет и тръгнаха след тях, правейки се все едно ей така случайно им е хрумнало да се разходят в същата посока.
„Трев е прав”, - помисли си Гленда - „Нещо се е разсмърдяло”.

Трев не се беше отдалечил много, когато уличните му рефлекси му подсказаха, че някой го следи. Той се шмугна през някакви задни дворища и зачака зад един ъгъл да се изправи пред преследвача... Преследвача, който го нямаше. Задният двор беше празен чак до улицата. Той установи това в същия миг, в който някой допря до врата му нещо, което на усет беше точно като нож.
- Леле, съвсем като някога, няма криво ляво, - проговори един глас - Като гледам, още си спомням до едно всички кьошета наоколо.
- Знам те кой си, ти си Пепе, нал’тъй? Джуджето? - сети се Трев, стараейки се да не се обръща.
- Нещо като джудже, - отвърна Пепе.
- Ма аз с тебе не съм се карал, нал’тъй? - продължи Трев.
Нещо мъничко и лъскаво изникна на самия край на Тревовото зрително поле.
- Мостра на лунно сребро, - поясни гласът на Пепе - Със счупено шише от шампанско ще причиня повече вреда... и съм причинявал, да не си помислиш нещо. Аз не бих заплашил тип като теб с нож, не и с онова момиченце хлътнало така по тебе, не. На нея май страшно й харесва с теб, а на мен ми харесва това, на нея да й харесва.
- По улиците нещо се сговнясва, - сподели Трев.
- Какво, по всички улици ли? Ама че майтап.
- Нещо се мъти, к’во ш’ка’еш? - настоя Трев.
Чак сега Пепе влезе в полезрението му.
- Това хич не е мой проблем, - каза той - Да но има един вид хора, дето не ги понасям. Нагледал съм се на прости гадняри. Трябва ли ти много бързо да изучиш леката атлетика, пробвай да се родиш по тези места с талант на дизайнер и може би още някое друго предпочитанийце и гледай какво става. Лорд Ветинари съвсем я оплеска. Мислел си е, че ще може да оправи ритнитопката, да, ама не. То да не ти е като с Гилдията на Крадците. Щото Гилдията на Крадците е организирана. А ритнитопката не е. Само щото се е наложил на капитаните, изобщо не значи, че всички ще си ги последват най-кротичко. Нощес какви битки само ставаха. Твойте приятелчета с хубавата им новичка топка и лъскавите им нови фланелки утре ще станат на пух и прах. Не, и пух няма да остане, само прах.
- Пък аз си мислех, че си само някакъв дето прави дрехи? - смая се Трев.
- Само? Някакъв? Дето? Правил? Дрехи? Само някакъв значи? Аз не съм ти какъв да е. Аз съм Пепе и не правя дрехи. Аз творя възхитителни произведения на изкуството, които само случайно се нуждаят от тяло, което да ги покаже както си трябва. Шивачите и кроячите правят дрехи. Аз кова история! Да си чувал за микроризница?
- Е, сещам се, как. Ъхъ, - ухили се Трев.
- Хубаво, - продължи Пепе - И какво, значи, знаеш за микроризницата?
- Ами, че не жули.
- Е, и още по някоя друга малка тайна си има... - рече Пепе - Както и да е, да си кажа право, не ми пука за магьосниците. Високомерна пасмина. Да, но това утре няма да е игра, а война. Да знаеш някакъв на име Анди? Анди Изцепков?
Сърцето на Трев трепна.
- Той па к’во общо има?
- Само подочух нещо, но ги знам аз такива като него какви са. Лорд Ветинари си направи, каквото му се искаше. Направо разби ритнитопката, да, но останаха всякакви остри парчетии, ако се сещаш за какво ти говоря.
- Стражата ще е там утре, - опита се да гледа на нещата оптимистично Трев.
- Какво чувам? Какво чувам? Уличен биткаджия да се радва, че Стражата ще е някъде си?
- Сума ти хора ще гледат.
- Ъхъ, какъв майтап само? - отвърна Пепе - А, нали знаеш, в тоя град е пълно с хора, дето ще гледат обезглавяване и ще вдигат дечицата си на рамене за да виждат по-добре. Та чуй значи сега, какво ще ти кажа. Изобщо няма да те наточвам за нищо, щото утре хич няма да ти трябва да виждаш нищо наточено. Ама ще ти дам нещо много по-добро от наточване. В края на краищата, нали ти си на Дейв Младонадеждов момчето.
- Аз не играя, - отсече Трев - Обещах на старото ми мамче.
- Обещал бил на старото си мамче? - Пепе изобщо не се опита да прикрие презрението в гласа си - И да не би да си мислиш, че това променя нещо? Че на теб звездите право в ръцете ти капят, момчето ми. Ще играеш ти, и още как, та слушай сега, какво ще ти кажа. Ще дойдеш да ме потърсиш на задния вход на Гофна, извинявай, ама на джуджешки това звучи много по-добре, и някъде към полунощ ще ритнеш вратата. Ако искаш може и приятелче да си доведеш, гледай само, твойта кожа, да дойдеш.
- А що да ритам вратата? - учуди се Трев.
- Защото и двете ти ръце ще са заети с по едно шише от най-доброто бренди. Недей да ми благодариш. Не го правя за тебе. Аз защитавам моите си инвестиции, които по случайност съвпадат със защитаването и на твоите. Бягай сега, момче. Да не закъснееш за тренировка. А мен какво ме прихваща? Проклетата ми гениалност, какво друго!
Като продължи нататък, Трев мерна по улиците още стражари. Поискаха ли, те можеха да са абсолютни копелета, но на Сам Ваймс не му трябваха ченгета, които да не могат да се вслушват в улиците. Стражата беше на нокти.

Картър беше живял в мазето на майка си, докато тя не го даде под наем на едно джуджешко семейство, така че той се премести на тавана, който лете ставаше на пещ, а зиме на мразилник. Картър оцеляваше благодарение на изолиране на стените с пластове от „Лъкове и амуниции”, „Карфици от задния двор”, „Марки на месеца от Станли Ревач”, „Живот, Женички и Жартиери”, „Ежеседмичен полеви определител на големи” и „Резбарството днес”. И това беше само най-горният слой. Защитавайки се от природните стихии, той лепеше ли лепеше стари списания по по-големите фуги и пукнатини на тавана. Доколкото знаеше Трев, Картър никога не е изкарвал по повече от седмица с никое от увлеченията, за които би могло да се предположи по стъписващата му библиотека, с изключение може би на онова, свързано с плакатите от „Живот, Женички и Жартиери”.
Г-жа Картър му отвори вратата и му посочи стълбището с цялата сърдечност и гостоприемство, с които една майка би посрещнала зле влияещите на сина й негови улични приятелчета.
- Болен е, - съобщи му тя, сякаш това беше въпрос на чист интерес, а не на безпокойство.
Което, както излезе, беше доста посмекчило истината. Едното око на Картър беше станало на пъстроцветно мазало, а през лицето му се точеше гнойна рана. Трев разбра това само след някое време, защото Картър все му викаше да се разкара, обаче паянтовата врата беше вързана с канап, така че с лек напън на Тревовото рамо, тя лесно поддаде.
Момъкът се сви на невъобразимо ужасния си креват, сякаш очакваше, че ще го бият. Трев не харесваше Картър. Никой не харесваше Картър. То да го харесваш беше просто невъзможно. Даже г-жа Картър, която на теория трябваше да изпитва някакава хладка симпатия към синчето си, не харесваше Картър. Той беше някак си фундаментално несимпатичен. Колкото и да е тъжно, но Картър, пърдящ или не, беше изумителен пример за харизняма. За ден два може да си е наред, а после някоя отчайващо тъпа забележка или неуместна шегичка или друга някаква изцепка ще развалят всичко. Трев обаче се разбираше с него, виждайки в негово лице, кой знае, може би онова, което Трев би могъл да бъде, ако не беше, собствено, Трев. Може пък във всеки пич да имаше по нещичко от Картър Пръдльото в някой момент от живота му, замисли се той, да, но при Картър то не беше нещичко, а всичко.
- К’во стана? - попита Трев.
- Нищо.
- Ало, това съм аз, Трев. Знам го аз нищото к’во е. А ти си за болница.
- По-лошо е, отколкото изглежда, - изстена Картър.
Трев не издържа:
- Абе ти луд ли си, да те... Тоя удар е минал на косъм от окото ти, бе!
- Сам съм си виновен, - защити се Картър - Ядосах Анди.
- Да бе, точно пък си си сам виновен, - сопна се Трев.
- Къде беше снощи? - попита Картър.
- Нема да повярваш.
- Е, тук си беше цяла скапана война, няма хън-мън.
- Аз сметнах за нужно да прекарам някое време долу по Лат. Тук значи се е заформил тупаник, викаш?
- Ми клубовете като изпоподписаха за оная новата ритнитопка, на някои хора това не им хареса.
- Анди? - лесно се досети Трев и пак огледа набралия гноен белег.
Да, като гледа човек, точно като когато на Анди нещо не му хареса. Трудно беше да съжаляваш някой толкова изоснови несимпатичен тип като Картър, но само защото той е бил роден с татуирано на душата му „Сритай ме отзад”, не значеше, че трябва да постъпиш точно така. Това щеше да е като да късаш крилцата на мухи.
- Не беше само Анди, - продължи Картър - А също и Смрадльо Аткинсън, Джими Лъжицата и Гайката.
- Гайката ли? - изненада се Трев.
- А и Г-жа Аткинсън.
- Г-жа Аткинсън?
- И Уили Пилтдаун , Хари Капстик и братята Брискет.
- И те ли? Ама ние тях нали ги мразим. Анди ги мрази. Те мразят Анди. Стъпиш ли само на тяхна територия и те карат у дома в чувал!
- Е нали знаеш оня лаф, - опита се да обясни Картър - Врагът на моя враг е мой враг.
- Тук май го обърка, - каза Трев - Но се сещам за какво ми говориш.
Трев се втренчи в нищото, напълно шашнат. Всички в тази литания от имена бяха тартори. Неимоверно влиятелни в света на отборите и, много по-важно, сред привържениците. Те бяха господарите на Блъсканицата. Пепе беше прав. Ветинари си мислеше, че капитаните водят парада, да ама не са те. Блъсканицата водеше парада, а тарторите бяха лицата и главите на Блъсканицата .
- За утре ще се събира отбор, а те ще гледат да вкарат в него колкото се може повече от тях, - информира го Картър.
- Ъхъ, чух.
- И те ще гледат да покажат на Ветинари, какво мислят за новата му ритнитопка.
- Нещо не те чух да споменеш Столоповци, - забеляза Трев.
- Чух, че баща им ги карал всяка нощ да бачкат у дома, - обясни Картър.
- Капитаните подписаха, така че това за тях няма да е добре. Но к’во им пука за това на Анди и неговите аверчета, к’во ш’ка’еш? - каза Трев и се наведе напред - Ама Ветинари пък си има Стражата, нал’тъй? А нали я знаеш Стражата? Хубаво де, има и някои свестни копелета, като си един на един с тях, ама скапе ли се всичко като презряло уахуни, те си имат големи, големи тояги и големи, големи тролове и хич не им дреме кого шъ претрепят, щото нали те са Стражата, така че сичко си е законно. А па ако наистина ги вбесиш, шъ ти друснат и обвинение в повреда на палките им в твоята физиономутра. А като стана дума за физиономии, как стана така, че няма и на сантиметър си отървал голямата награда: бяло бастунче?
- Казах на Анди, че на мен тая работа не ми харесва, - отговори Картър.
Трев не можа да скрие изненадата си. Дори и толкова нищожна смелост беше чужда на Картър.
- Е, като гледам, това си е май жив късмет в дегизировка. Мо’еш да си се скатаваш тука на легло и няма да се накекендриш право между бай ти Сам и Анди.
Спря се, защото чу шумолене.
Понеже Картър използваше за лепило за страниците си от списания брашно и вода, таванчето се обитаваше от охранени мишки и, кой знае защо, на една от тях точно сега и скимна да си прогризе пътя към свободата през гърдите на миналогодишната Мис Април, придавайки и с това трето зърно, което отгоре на всичко трепкаше и зяпаше Трев. От такава гледка всеки ще се откаже от закуската си.
- И с’а к’во шъ пра’иш? - попита го Картър.
- К’вото мога, - отвърна Трев.
- Нали знаеш, че Анди е тръгнал след тебе? И след оня шантавия тип.
- Не ме е страх от Анди, - рече Трев.
Като твърдение то си беше напълно вярно. Той не изпитваше страх от Анди. Това, което изпитваше, беше смъртен ужас чак до мозъка на костите си и после обратно до кожата, откъдето дълбинният трепет капеше като топящ се сняг.
- Всички ги е страх от Анди. Ако им сече пипето де, - възрази Картър.
- Ей бе, Баш-Пръдня, ама аз нали съм Тревър Младонадеждов!
- Ако питаш мен, това няма да стигне.

Хич няма да стигне това, мислеше си Трев бързайки през града. Щом като дори и Пепе беше надушил, че нещо се мъти, значи бай ти Сам със сигурност също ще знае, нали? О-па.
С бърз спринт той настигна конния омнибус и скочи на задната платформа и си слезе още преди кондукторът да се усети. Не те ли гепят на омнибуса, после нямаш грижа, а и макар да им се полагаха тези големи лъскави сатъри да плашат гратисчиите, всеки знаеше, че а) не им стискаше да ги използват и б) белята, която ще си докарат, ако вземат да посекат някой почитан член на обществото направо не е за разправяне.
Той се шмугна през една пресечка и излезе на Петльова улица, мерна още един омнибус кламбуцащ се накъдето трябва и скочи на стъпенката. Този път излезе късметлия. Кондукторът само го погледна, след което подчертано не го видя.
Когато стигна до кръстовището известно като Петте Кьошета, той беше успял да мине напряко почти през целия град със средна скорост надвишаваща пешеходната, а почти не му се наложи да подтичва.
И ето го, право пред него - Хипопотамодрумът. Някога там е имало надбягвания, докато всичко това се е пренесло от другата страна на Анкх. Сега той беше просто просторно място, каквото е нужно на всеки голям град за пазари, панаири, от време на време по някое възстанийце и, разбира се, все по-популярните, особено сред хората искащи да си купят имуществото обратно, битаци. Днес той беше гъчкан с хора, без да може да се види и една открадната лопата. По цялото поле народът риташе ли риташе. Тревър леко се поуспокои. Отсреща се мяркаха островърхи шапки и никой май не извършваше убийство.
- Здрасти, к’во ста’а?
Трев пренастрои полезрението си мако по-надолу.
- Как е, Гърло?
- Чувам, значи, че нещо си се събрал с Академик Невиждан, - забеляза Сам-Си-Прерязвам-Гърлото Диблър, най-предприемчивият и, необяснимо защо, най-неуспешният бизнесмен в града.
- Само не ми казвай, че си зел да продаваш банички?
- Айде де, - възмути се Диблър - То там от аматьори не мо’еш да се разминеш. Мойте баници не са някакъв боклук за пияни дърти запалянковци, я.
- Значи твойте баници са за...? - въпросът на Трев увисна във въздуха с примка накрая.
- Абе то баниците са минало, - рече пренебрежително Диблър - А аз съм върха на ритнитопковските сувенири.
- Това па к’во е?
- Ами, примерно, оригинални фанелки с автографи, такива неща. Глей с’а, - Диблър взе от големия си поднос умалена версия на каквото щеше да е някоя от новите пльонг-пльонг-ащи топки, ако бяха наполовина по-малки и грубо издялани от дърво - Глей ги тея белите петна. Те са за подписите на отбора.
- Ще ги даваш да ти ги подписват ли?
- Е, не, мисля си аз, че хората ще искат сами да си ги носят за автографа. Та всичко да е лично, нали разбираш?
- Значи това са просто боядисани дървени топки и толкова? - уточни Трев.
- Ама автентични! - поясни Диблър - И фанелките също. Искаш ли? Само за теб пет долара и сам си прерязвам гърлото.
Той вдична някаква смотана червена памучна дрешка и я размаха подканващо.
- К’во е това?
- На вашия отбор цветовете, не виждаш ли?
- С две големи U-та опред ли? - възмути се Трев - Не е така! Наште са с две малки преплетени U-та горе вляво като значка. Много стилно.
- Все тая, - отмете безгрижно възраженията му Диблър - Кой ще забележи? А и цената нали трябва да държа ниска заради дечицата, - той се наведе към Трев - Ще ми кажеш ли поне нещичко за утрешния мач, а, Трев? Старите клубове май ще изкарат яко отборче. Да не би тоя път на Ветинари да не му стане работата, а?
- Ще играем за чудо и приказ, ще видиш, - увери го Трев.
- Ами че как! Как шъ паднете с Младонадеждов в отбора, нал’тъй?
- А, аз само им помагам по малко. Аз не играя. Обещах на Мамчето като умря Тате.
Диблър се огледа все едно че Хипопотамодрума не беше тъпкан с хора. Май имаше наум и нещо друго освен нуждата от долара на ближния.
- А к’во ще стане, ако ваште паднат? - попита той.
- То е само игра, - отвърна Трев.
- Да де, ама на тая игра Ветинари си е заложил реномето.
- То си е само игра. Едни печелят, други губят. Просто игра.
- Ама мнозина не мислят така, - възрази Диблър - Досега на Ветинари сичко му ставаше без грешка, - продължи той с поглед зареян в небето - И това е, видиш ли, разковничето. Всеки си мисли, че на Патриция всичко му минава. Да, ама к’во ще стане, ако някой път той вземе, че се мине?
- То е просто игра, Гърло, само една игра... ‘Сичко хубаво, - Трев му обърна гръб.
От едната страна хората разпъваха сергии, а, понеже това беше Анкх-Морпорк, съберат ли се на едно място двама или повече души, още хиляда ще изникнат само за да позяпат.
А ето го и г-н Пондър Стибънс, седнал зад една дълга маса с неколцина ритнитопковски капитани. Аха, Комисията по Правилата. Нали разправяха за нея. Нищо, че правилата си бяха записани черно на бяло, а някои от тях бяха древни като самата игра, все оставаха да се доизяснят някои неща. Той пристигна точно когато Пондър казваше:
- Вижте, недопустимо е в новата игра да се стига до ситуации, хората да дебнат точно до противниковата врата.
- Че какво му е, досега нали така беше, - възрази един от капитаните.
- Да, но топката лети. Един наистина добър шут ще я отнесе през половината Хипопотамодрум. Само някой да докара паса както трябва и вратарят няма да има никакъв шанс.
- Та значи казвате, - заговори г-н Столоп, който беше станал нещо като говорител на капитаните - че трябва да има двама галфони от отбор А пред пича от отбор Б преди той да отбележи?
- Да, общо взето, - отвърна сковано Пондър - но един от тях е вратарят.
- Та какво значи става, ако един от тея двамцата вземе че се промъкне покрай нашия, преди той да ритне топката?
- Тогава той ще е в положението, традиционно наричано „засада”, - разясни Пондър.
- Като гледам, по-скоро ще са го насадили, - обади се друг капитан.
И понеже споделяше една форма с хумора, хората се засмяха.
- Щом като е така, накрая само стой гледай как сума ти тарикати се щурат напред назад, като всеки гледа да мине другия и да го вкара в незаконна позиция, без оня нещастник да е мръднал, а?
- Независимо от всичко, това правило остава. Вече го изпитахме. То позволява свободно придвижване по терена. В старата игра не беше необичайно играчите да си носят на полето обяда и някой брой „Женички, живот и жартиери” и само да чакат топката сама да се дотъркаля до тях.
- Здрасти, Трев, как си? - каза Анди, който беше застанал точно зад Трев.
Тук днес трябваше да има поне хиляда души, помисли си Трев някак си необичайно бавно и блажено. И е пълно със стражари. И от тук мога да видя двамца от тях. Анди няма да тръгне да ми прави нищо точно сега, нали?
Е, всъщност може и да тръгне, защото Анди си е такъв. Дъската в главата му хлопне по някой от бръмбарите в същата глава и хоп, той ти прави фасона на кайма. О да, а пък и Смрадльо Аткинсън с майка му се разхождат до него като първи дружки.
- Нещо хич не те виждам напоследък, Тревчо, - продължи Анди - Да не си бил зает, а?
- Ти не трябваше ли да се скатаваш някъде? - продума без никаква надежда Трев.
- Е, нали знаеш оня лаф? Че рано или късно за всичко идва прошка.
В твоя случай ще е малко по-късно, изкоментира наум Трев.
- Освен това, - продължи Анди - аз нали почвам начисто?
- Да бе?
- Зарязах я аз Блъсканицата, - поясни Анди - Стига толкова с тея хулигански прояви. Време е да се интегрирам.
- Ми драго ми е да го чуя, - промълви Трев само чакайки откъде ще дойде ножът.
- Така че сега съм ключов играч на Анкх-Морпорк Юнайтид, - това не беше нож, но по въздействие си беше все тая - Явно Негова Светлост им е дал идеята, - Анди говореше все така мазно и дружелюбно - Не ще и дума, на никой не му се играе срещу ваште магьосници. Тъй че ей ни на, отборче специално за случая.
- Ти нали никога не беше играл? - измърмори отпаднало Трев.
- Да де, ама това беше в тъмното минало, преди ритнитопката да се отвори за повечко лична инициатива. Фанелката ми скиваш ли я?
Трев я погледна. Изобщо не беше мислил за това, как е облечен тоя тип, а само, че е пред него.
- Бяло със син кант, - проговори любовно Анди - Много шик.
Той се завъртя и на гърба му лъсна син номер 1 с името Анди Изцепков отгоре.
- По моя идея. Умно, нали? Така, значи, ще си знаем кой кой е, даже като се гледаме в гръб.
- Аз пък казах на ваште магьосници, че и вие, господа любезни, трябва да сторите същото, - поде Г-жа Аткинсън, една от най-страховитите биткаджийки някога вдигали със зли намерения подострен чадър. Едри мъжаги отстъпваха пред Г-жа Аткинсон, иначе едрите мъжаги кървяха.
Само това ни липсваше, помисли си Трев. Имената ни написани на гърбовете ни, хубава работа. Така им спестяваме труда да ни обиколят и да ни видят лицата преди да ни прободат в гърба.
- Ей, ама не мога да си бъбря тука с тебе цял ден, я. С отбора трябва да си поговоря. Да пообсъдим тактически схеми, такива работи.
Ще има рефер, напомни си Трев. Стражата ще бди. Лорд Ветинари ще е там. Да, ама Анди Изцепков също ще е там, а Лут иска да съм му помощник, така че, няма как, и аз трябва да съм там. Ако всичко се сговняса, арената хич няма да е място за мен, да ама аз ще съм си баш там.
- А ако търсиш онова, твоето, тъпото маце, ей я там отзад с дебеланата. Ама честно, ти к’во си помисли за мен, а?
- Нищо, докато не взе да изтърсиш точно това, - отговори Трев - А сега си мисля туй онуй.
- Много поздрави от мен на орка, - подметна Анди - Язък, че е последният.
И те си тръгнаха, но Трев достатъчно пъргаво отскочи и Г-жа Аткинсън не успя да го покоси по крака с бастуна си.
Да намеря Жулиета. Да намеря Лут. Да намеря Гленда. Да си намеря билет за Четирите Хикса.
Трев никога не се беше бил. Не и истински. Е, като беше по-малък, няколко пъти се беше замесил в разни тупаници, а щеше да е лоша политика да не е сред останалите хлапета с някакво импровизирано оръжие в ръка. Толкова го биваше да се прави, че е навсякъде, да крещи до скъсване и да се втурва все в най-големия гъчканак, но така, че винаги да се разминава със същинския екшън. Можеше ли сега да изприпка в Стражата и да им каже, че... Анди е ръсел заплахи, що ли? Ами че Анди винаги ръси заплахи. Когато в Блъсканицата станеше беля, както ставаше, ако две банди се случеше да влязат в съприкосновение, за Трев винаги имаше цял шубрак от крака, а веднъж, в особено отчаян момент и множество рамене, откъдето Трев да се изнесе... Чакай, къде му е умът? Той нали няма да е там. Нали няма да играе. Нали беше обещал на старото си мамче. Всички знаят, че е обещал на старото си мамче. На него може и да му се играе, но старото му мамче нямаше да одобри това. Все едно старото му мамче му беше написала извинителна бележка: „Скъпи Анди, моля те, недей да колиш Тревър днес, щото той обеща да не играе.”
Той премигна за да отмете усещането за метнат срещу му нож и чу гласа на Лут:
- О да, чувал съм за „Ала-баламур”.
А ето ги Гленда и Жулиета, и Лут, а с него Жулиета, както и една леко озадачена госпожица с тефтерче и Жулиета. А освен тях там беше и Жулиета, но това беше трудно да се забележи поради присъствието на Жулиета.
- Тя казва, че искала да вземе интервю, - поясни Гленда, която явно беше издебнала журналистката - Казва се г-ца...
- Розичка, - поде девойката - Всички говорят само за вас, господин Лут. Може ли да ви задам няколко въпроса? Моля ви, нашите читатели са много съвременни.
- Да? - успя накрая да продума той.
- Какво е усещането да сте орк, господин Лут?
- Не съм сигурен. Какво е усещането да сте човек? - отвърна Лут.
- Опитът ви като орк повлиял ли е на начина, по който ще играете ритнитопка?
- В отбора аз съм само резерва. Ролята ми е чисто треньорска. А, в отговор на вашия въпрос, не съм сигурен, доколкото не съм имал досега достатъчно опит като орк.
- Но дали ще посъветвате играчите да откъснат главите на съперника? - изкиска се момичето.
Гленда отвори уста, но Лут отговори най-сериозно:
- Не, това е против правилата.
- Чух, че ви смятат за много добър треньор. Ще споделите ли вашето мнение, защо?
Независимо от пословичната малоумност на този въпрос, Лут изглежда се замисли дълбоко.
- В това отношение следва да се вземат предвид вероятностните хоризонти, - започна бавно той - E Pluribus Unum, тоест множеството превръщащо се в единство, обаче от друга страна също така може да се каже и единство преминаващо в множество: Ex uno multi, и съответно, както посочва в „Еманацията на битието” фон Слис, при по-задълбочено разглеждане, в действителност може да се окаже само различен облик на множествеността.
Гленда се вгледа в лицето на госпожицата. Изражението й беше застинало, също както и моливът й. Лут се усмихна на някаква своя мисъл и продължи:
- Нека визираме това в светлината, собствено, на скорострелната топка. Възможно е и да знаем, откъде е потеглила тя, но точното местоположение на крайната и дестинация е постоянно променлива загадка, дори приложено само в четириизмерно пространство. В тази връзка е и екзистенциалният въпрос изправен пред стрелеца, доколкото той е едновременно стрелящ и стрелян. Докато топката е в полет, всички възможности са неумолимо взаимосвързани, или, както се изрази в „Das Nichts des Wissens” хер Резервирен: „Ich kann mich nicht genau erinnern, aber es war so etwas wie eine Vanillehaltige süsse Nachspeisenbeigabe,” въпреки че, според мен, той по това време е бил под въздействието на някакъв медикамент. Но кой въздейства върху играта и кой е под въздействие? Като се има предвид, че решението може да бъде достигнато единствено посредством концептуална манифестация при използването на, ако мога да се изразя така, специфично възприятие на трансфинитното пространство, е съвършено очевидно, че възможностите включват и варианта, топката да бъде едновременно навскъде или да се окаже, че изобщо не е бил отправен удар. Моята задача като треньор е да редуцирам този метафизичен излишък и, съответно, да предложа на момчетата ми приемлива парадигма, като например, евентуално, следната: „бий яко посредата, бе мой човек, та поне ако вратарят спаси, сериозно да го изпотиш”. Разбирате ли, там е работата, че ритнитопката не се ограничава до ритнитопката. Тук имаме най-възхитителната многоизмерна философия основаваща се върху светогледа разработен от доктор Маспиндер в „Das Meer der Unvermeidlichkeit” . Но тук, сигурен съм, ще възразите, че съществуват системи като 4-4-2 или дори 4-1-2-1-2, нали? Ще ви отговоря, че фактически единствената система е само-едно. Обичайно се казва, че в отбора има единадесет играчи, но това е само за да съответства на немощта на възприятието ни. В действителност играчът е само един, следователно, - той закратко се засмя - ако бих могъл да си позволя да перифразирам сетненцията от „Портите на измамата”: не е важно дали печелиш или губиш, стига да вкараш повече голове отколкото съперника.
Девойката сведе поглед към празното си тефтерче:
- Не може ли да го обясните малко по-простичко?
- О, извинявайте, - смути се Лут - Мисля, че именно това правех.
- А аз мисля, че стига толкова, - Гленда хвана момичето за ръката.
- Но аз още не съм го питала за любимата му лъжица, - проплака тя.
Лут прочисти гърлото си:
- Е, щях да съм благодарен ако бях предуведомен за този въпрос, тъй като се отнася до твърде обширно поле, но смятам, че Великата бронзова лъжица от Кладх с теглото си надхвърлящо един тон определено ще е сред най-сериозните кандидати, въпреки че не бива да пренебрегваме също и комплекта лъжички, всяка от които по-малка от оризово зърно, изработени от неизвестен гений за наложниците на император Ай Въй. Но несъмнено, доколкото мога да съдя, всички те са затъмнени от забележителната лъжица с часовников механизъм, разработена от Проклето Тъпия Джонсън, която, по всичко личи, е била в състояние да разбърква захарта в кафето толкова бързо, че чашката е излитала от чинийката и се е удряла в тавана. Ех, да можех да съм свидетел на това, но от безопасно разстояние, разбира се. Вероятно не толкова известна е пеещата лъжица на високоерудирания мъдрец Ли Тин Уидъл, която е могла да забавлява голяма компания чрез изпълнението на комични песнички. Сред други значими лъжици следва да се споменат още...
- Стига толкова, - прекъсна го Гленда отмъквайки момичето за негово собствено добро.
- Той орк ли е? - запита девойката.
- Всички казват така, - отвърна Гленда.
- Ама те всичките ли са такива? Аз си мислих, че те, такова, късат главите на хората?
- Ами, да речем, че им е втръснало да правят все едно и също.
- Но откъде знае всичко това за лъжиците?
- Вярвай ми, ако някой изобщо е написал книга „Най-великите лъжици в света”, то господин Лут няма как да не я е прочел.
Трев чу оплакванията на госпожицата, докато Гленда почти насилствено я мъкнеше по-надалеч, или най-малкото по-надалеч от Лут.
- Но аз всъщност исках да говоря с Бижу, - чу я да хленчи Трев, докато тя подминаваше Жулиета без дори да я погледне - Но нали всички казват, че тя се крие.
Той се впусна натам и примъкна останалите двама в тесен кръг.
- Утре ще се лее кръв, - съобщи им той - Магьосниците не може да правят магии, а Анкх-Морпорк Юнайтид ще е фрашкан с най-яките и гадни копелета извън Тръшкалника.
- В такъв случай ще трябва да променим тактиката си съобразно този факт, - реши Лут.
- Ти да не си лу... побъркан? Аз ти говоря за такива като Анди, бе Лут. А той може и да не е най-лошия.
- Но всичко е въпрос на тактика. Отчитане на силните и слабите страни и съответно приложение на това знание, - не се поддаваше Лут.
- Слушай! - ядоса се Трев - Нямаме време за тея алабализми.
- Ако цитирам... - започна Лут.
- Слушай, ти казвам бе! А да се сещаш за цитати от хора, дето са ги заклали в гръб и после са ги смачкали от лю... - той се запъна, после продължи - ... от страшен бой докато са на земята, а? Щото сега точно за това трябва да си мислиш.
- Стражата ще присъства, - изтъкна Лут.
- Но те най-често, като се понапече, гледат да изпонатръшкат всичко живо на земята, - разясни му Трев - Така им се упростява работата.
- Уверен съм, че можем да бием на ритнитопка всеки отбор, - тръгна да го успокоява Лут.
Трев се озърна в търсене на поне някой, който да вдене:
- Не става така тая работа! Това не ти е ритнитопка!
- Не ща да виждам някой да пострада, - обади се Жулиета.
- Ами тогава шъ требва да си затвориш очите, - каза Трев - Лут, ти си мислиш, че сичко ще ти е чистичко и спортсменско, щото така е измислена новата ритнитопка, да но тук са ти все същите стари урунгели. Знаеш ли к’во си мисля?
- Татко ми казва, че Ветинари няма да се изкефи ако Академик падне, - даде принос към разговора Жулиета.
- А той ще се изкефи ли? - поинтересува се Трев.
- Ами май да, но даже и Тате казва, че май е по-добре да сме си с проклетия Ветинари, отколкото с някое копеле, каквито имахме някога.
Това е защото нещата с града потръгнаха, мислеше си Трев. Преди Ветинари всичко е било майка плаче, и никой не разбра как се е оправил той. Той направи така, че Стражата да си върши работата. Той се оправи с оная война между джуджетата и троловете. Той позволи на хората да правят каквото си искат, при условие че правят каквото той иска. И най-вече, градът беше фраш с хора и пари. Всички искаха да живеят в Анкх-Морпорк. Нима можеше да му се разклати стола само защото нещо се е скофтило с новата ритнитопка? Ами, отговорът беше, разбира се, да - защото хората са си такива.
Трев спомена това на Гленда, когато тя се върна от мисията по извеждане на шашнатата Рози от обсега на Лутовото философстване. Тя изгледа Трев и каза:
- Мислиш ли, че Ветинари знае за това?
- Ненъм, - отговори Трев - Е, зная, че няма как да си няма колкото си щеш шпиони, да, ама ненъм те дали знаят за това.
- Мислиш ли, че някой трябва да му каже? - продължи Гленда.
Трев се изсмя:
- И к’во предлагаш? Да идем право в двореца, да се изтъпанчим пред него и да му кажем: “Прощавай, мой човек, ама тук има нещо, дето май ти е убегнало от вниманието”, а?
- Да, - каза Гленда.