Ханът беше голям и претъпкан, защото подобно на всички ханове по дилижансовите пътища работният му ден траеше двадесет и четири часа с точност до секундата. Собствено нямаше специално време за ядене. Топла храна имаше постоянно за всички, които можеха да си я позволят, а студени порязаници месо бяха изложени на един тезгях в общото помещение. Хора пристигаха, биваха изпразвани и презареждани колкото е възможно най-бързо и препращани поживо поздраво нататък по пътя си, защото мястото трябваше за следващите пристигащи. Като че нито за момент не преставаше дрънченето на такъми. Гленда си намери един по-тих ъгъл.
- Слушай сега, - обърна се тя към Жулиета - Хайде иди да вземеш малко сандвичи за момчетата.
- Ам’че работа, господин Лут бил значи ковач, - изрази чувствата си Жулиета.
- Много нещо има в него, много нещо, - кимна Гленда.
Жулиета сбърчи чело:
- Колко точно неща?
- Това е просто израз, Жулиета. Хайде, върви.
Трябваше й време да помисли. Тези странни крилати жени. Господин Лут. Много нещо й се беше насъбрало. Започва си деня като всеки друг ден, а ето че едва не свършваш като пътна разбойничка и се озоваваш в някакъв друг град без нищо друго освен дрехите на гърба ти и без да знаеш, какво ще става после.
Което, някак си, беше вълнуващо. Наложи й се да пообмисли това чувство, защото в живота й вълненията не бяха обичайно явление. Баниците като цяло не са вълнуващи. Тя стана и се запровира през гъчканака без никой да и обръща внимание, със смътната идея да хвърли едно око на кухнята им, но пътят й беше препречен от един човек, чието потно лице, припряност и закръглено туловище подсказваха, че е ханджията.
- Бихте ли изчакали за момент, госпожо, - каза и той и се обърна към една жена, тъкмо излизаща от една, както личеше по всичко, частна гостна - Толкова сме щастливи да ви видим отново тук, милейди, - заговори той потръсквайки телеса - Висока чест е нашето скромно заведение да бъде благословено от Вашето присъствие.
Милейди.
Гленда се вгледа в жената, която беше точно каквато Гленда си я беше представяла още от първия път, когато Лут я спомена. Висока, слаба, тъмнокоса, мрачна, страховита. Изражението и беше строго и тя заговори с тон, който Гленда определи като доста тузарски:
- Тук е твърде е шумно.
- Но пък говеждото беше великолепно, - обади се друг глас и Гленда видя, че Милейди беше засенчила една по-ниска жена, доста мила и малко суетлива на вид.
- Вие ли сте лейди Марголота? - попита Гленда.
Високата дама й хвърли кратък пренебрежителен поглед и се изнесе накъм голямата врата, но придружителката й спря и заговори Гленда:
- Някаква работа ли имате с Милейди?
- Тя за Анкх-Морпорк ли пътува? - изстреля Гленда - Всички знаят, че тя е гаджето на лорд Ветинари.
Веднага щом каза това, почувства остро смущение. Тези думи предизвикваха картини, които просто не можеха да се поместят в наличното в мозъка й пространство.
- Нима? - отвърна жената - Те определено са близки приятели.
- Е, аз искам да си поговоря с нея за господин Лут, - заяви Гленда.
Жената я погледна разтревожено и я замъкна на една празна пейка.
- Проблем ли е възникнал? - каза тя сядайки и потупвайки с ръка дървото до нея.
- Тя му е казала, че той нищо не струва, - рече Гленда - И понякога ми се струва, че той постоянно се тревожи за това струване.
- А вие струвате ли? - поиска да знае жената.
- Що за въпрос е това, и то към непозната?
- Интересен и вероятно ползотворен въпрос. Смятате ли, че светът става по-добър, ако вие сте в него и бихте ли ми оказали любезността наистина да помислите преди да отговорите, вместо да изкарате първия готов отговор от рафта за оскърбено достойнство? Опасявам се, че напоследък то се е развъдило твърде много. Хората си мислят, че мисленето и действието са едно и също.
Изправена пред такова нещо Гленда се ограничи с едно:
- Да.
- Значи сте направила света по-добър, така ли?
- Да. Помогнах на доста хора и изобретих Ораческата Баница.
- Хората, на които помогнахте, искаха ли помощта?
- Какво? Да, те идваха при мен и си я искаха.
- Добре. Ами Ораческата Баница?
Гленда й разказа.
- Аха, вие трябва да сте готвачката в Невиждания университет, - каза жената - Което значи, че имате достъп до много повече средства, отколкото средностатистическата готвачка, следователно бих предположила, че за да запазите маринованите лукчета хрупкави вие ги оставяте в студено помещение при температура близка до замръзване за някое време непосредствено преди печенето, като вероятно ги увивате в сирене за временна топлоизолация, така че, ако правилно сте направили баницата и сте внимавали за всички температури, мисля че номерът ще стане, - и след известна пауза добави - Ехо?
- Вие готвачка ли сте? - попита Гленда.
- Ама че работа, не!
- Значи сте се сетили, просто ей така? Господин Лут ми каза, че милейди вземала на работа много умни хора.
- Е, смущаващо е да го казвам лично, но това си е истината.
- Обаче тя не биваше да казва на господин Лут, че не струвал. Не може да казва такива неща на хората.
- Но той наистина не струваше, нали? Когато го намериха, не можеше дори правилно да говори. Това, което тя направи, не му ли помогна?
- Обаче той постоянно се тормози, а сега да вземе да излезе, че е орк. За какво си говорим тук?
- А той, според вас, прави ли нещо специфично оркско?
Неохотно Гленда призна:
- Понякога ноктите му се удължават.
Жената изведнъж придоби обезпокоен вид:
- И какво прави тогава той?
- А, нищо, - отговори Гленда - Те само, такова... пак се прибират. Обаче той прави чудни свещи, - добави припряно тя - Той винаги майстори разни неща. Все едно че... струването е нещо, което изветрява и трябва постоянно да се дозапълва.
- Вероятно, сега като го споменахте, тя може и да е била и твърде рязка с него.
- Тя обича ли го? - продължи Гленда.
- Моля?
- Искам да кажа, някой някога изобщо обичал ли го е?
- О, мисля, че по нейн си начин го обича, - замисли се жената - Въпреки че тя е, нали разбирате, вампир. Те обикновено гледат на света по малко по-различен начин.
- Добре тогава, ако се бяхме срещнали, щях да й кажа аз на нея, - избухна Гленда - Да ми го шашардисва така. Да насъсква по него тея противни хвърковати женища. Аз нямаше да й позволя на нея да прави така.
- Тя е изключително могъща, както подразбрах, - забеляза жената.
- Това не й дава никакво право, - отсече Гленда - И да ви кажа ли аз нещо? Господин Лут е точно тук. О да, отвън в двора, подковава един от конете на Ланкърския Експрес. Той е наистина невероятен.
- Така изглежда, - жената леко се подсмихна - Каква афектирана негова привърженичка сте били вие.
Гленда се намръщи.
- Това нещо общо с „дефект” ли има? - поинтересува се тя.
- Това значи: с много страст, - обясни жената - Изпитвате ли много страст към господин Лут, госпожице Сладкофасулска? И не забравяйте, моля ви, предпочитам хората да ми оказват честта да мислят преди да ми отговарят.
- Е, доста го харесвам, - отвърна разпалено Гленда.
- Очарователно, - забеляза жената - Като гледам, господин Лут е придобил повече стойност, отколкото съм предполагала по-рано.
- Значи ще предадете на милейди какво казах, - настоя Гленда усещайки как вратът и ще се подпали от изчервяване - Господин Лут има приятели.
- Непременно ще й предам, - обеща жената и се изправи - А сега, ако ме извините, дилижансът ми май е на път да потегли. Трябва да излитам.
- И не забравяйте да и предадете каквото казах! - извика след нея Гленда.
Жената й се усмихна и се изгуби в навалицата нахлула в хана от новопристигналия дилижанс.
Гленда, която беше станала заедно с жената, се отпусна тежко на пейката. Коя изобщо си въобразява, че е тази жена? Сигурно библиотекарката на Милейди. Лут я беше споменал няколко пъти. Макар че се простираше доста повече над чергата си, поне според Гленда. Та тя не прояви дори елементарното приличие да се представи по име.
Смътните, далечни ловни рогове на пълния ужас зазвучаха някъде дълбоко в ума й. Жената беше ли попитала Гленда, как се казва? Не! Но определено знаеше името й, пък и откъде можеше да е знаела за „готвачката” в Невиждания Университет? А и беше толкова бърза, да разгадае Овчарската Баница ей така от раз. Мъничката частица от нея, която беше пусната на воля от шерито, се обади злорадно: „Проблемът ти е, че много бързаш с догадките. Виждаш нещо и си въобразяваш, че знеш, какво виждаш. Като я слушаш, тя на библиотекарка ли ти приличаше, а?”
Много, много бавно Гленда вдигна стисната в юмрук ръка до устата си и силно я захапа в опит някак-си да заличи последните петнадесетина минути от архивите на вселената и да ги замени с нещо значително по-малко смущаващо, като примерно това гащите й да паднат.

Дори и сега, толкова късно през нощта, ковачницата привличаше всеобщото внимание. Дилижанси непрекъснато пристигаха и заминаваха. Ханът живееше не по слънцето, а по разписание, така че нямащите какво да правят хора, чакащи за прекачването си, гравитираха към ковачницата, където имаше безплатен сеир и топлинка в мразовития нощен въздух.
Лут подковаваше кон. Трев и преди беше виждал да се подковава кон, но никога така. Добичето стоеше вцепенено и лекичко потреперваше. Когато Лут поискаше то да помръдне, той цъкваше с език. Когато поискаше да повдигне крак, пак цъкаше. На Трев му се струваше сякаш гледа не как някой подковава кон, а как майстор демонстрира уменията си пред публика от аматьори. Като свърши подковаването, конят мина заднешком пред насъбралото се множество, направо все едно гледаш някоя манекенка на модно ревю, обръщайки се щом Лут мръднеше с ръка или цъкнеше с език. На коня това май много-много не му харесваше, ама леле-мале как само слушаше.
- Да, всичко изглежда наред, - произнесе се накрая Лут.
- Колко ще ни струва? - поинтересува се кочияшът - Невероятна работа, ако питате мен.
- Колко? Колко? Колко? - заобмисля тази идея Лут - Сега струвам ли повече, господине?
- Няма спор, друже. Никога не съм виждал кон подкован по-мераклийски.
- Значи струването ми стига, - реши Лут - И места за мен и тримата ми приятели до Анкх-Морпорк.
- И пет кинта, - намеси се Трев изскачайки със скоростта на пари от мястото до стената където се беше скатал.
Кочияшът изсумтя:
- Малко е множко.
- К’во? За спешен ремонт посред нощ? - контрира Трев - По стандарти по-високи от Бърли и Силен-в-Ръката? Аз викам, че си е далавера.
Нестройни възгласи от останалите зяпачи го подкрепиха.
- Никога не съм виждала някой да направи такова нещо, - обади се Жулиета - Само да поискахте, той щеше дъ накара тоя кон да играе хоро.
Кочияшът подмигна на Трев:
- Добре бе, момко. Какво да кажа? Нашичкият Хевакук е добро момче, но си пада общо взето характер. От един негов къч веднъж един колега направо си мина през цяла стена. Никога не съм си представял дори, че ще го видя него да си стои и да вдига крак като някое дресирано пуделче. Твоя човек си спечели и мангизите и билета.
- Отведете коня, моля, - каза Лут - Но внимавайте с него, защото като се отдалечи малко от мен, може малко да се поразиграе.
Народът се разотиде. Лут методично изгаси ковачницата и започна да прибира инструментите си.
- Ако ще се връщаме в града, най-добре да тръгваме веднага. Някой от вас виждал ли е госпожица Гленда?
- Тук съм, - Гленда изникна от сенките - Трев, идете с Жу да ни запазите места на дилижанса. Трябва да си поговоря с господин Лут.
Когато те се отдалечиха, тя му съобщи:
- Милейди беше тук.
- Нищо чудно, - отвърна спокойно Лут, щраквайки закопчалките на кутията си с инструменти - Почти всички пътници минават от тук, а тя доста пътува.
- Защо избяга?
- Защото знаех, какво ще стане, - отговори Лут - Аз съм орк. Толкова.
- Но хората в дилижанса бяха на твоя страна, - изтъкна Гленда.
Лут закърши ръце и ноктите му, само за момент се удължиха.
- Ами после? - разпали се той - Ами ако нещо се оплеска? Всеки знае, че орките направо ти откъсват ръцете. Всеки знае, че орките направо ти откъсват главата. Всеки ги знае тези неща. Това не е на добре.
- Добре, тогава защо се връщаш? - поиска да знае Гленда.
- Защото ти и останалите сте добри и дойдохте след мен. Как бих могъл да откажа? Но това не променя онова, което всеки го знае.
- Но всеки пък като направиш свещ, всеки път като подковеш кон, ти променяш онова, което всеки знае, - възрази Гленда - Ти нали знаеш, че орките са били... - тя се позапъна - ... общо взето изкуствено направени?
- О, да, в книгата го пише.
Тя насмалко не избухна:
- Добре, тогава, а защо не ми каза?!
- Нима е важно? Каквито сме, такива сме си.
- Но няма нужда да бъдете! - развика се Гленда - Всеки знае, че троловете ядат хора и ги изплюват. Всеки знае, че джуджетата ти посичат краката. Но в същото време всеки знае, че онова, което всеки знае, не е вярно. А пък орките не са решили сами да станат такива. Това хората ще го разберат.
- Това ще е ужасно бреме.
- Аз ще помогна! - Гленда чак се шокира от бързината на отговора си и измънка по-тихо - Аз ще помогна.
Жаравата в огнището изпука гаснейки. Огънят в често използвана ковачница рядко изстива докрай. След малко Гленда промълви:
- Ти написа онова стихотворение вместо Трев, нали?
- Да, госпожице Гленда. Надявам се, че й е харесало.
Гленда реши, че ще е най-добре да подхване това полека-лека.
- Мисля, че ще е редно да ти кажа, че тя не разбра точно какво значат доста от думите. Трябваше, така да се каже, да й го преведа.
Не, че беше чак толкова трудно, припомни си тя. Повечето любовни стихотворения под накъдрените думи са си все едни и същи.
- А на теб хареса ли ти? - попита Лут.
- Беше прекрасно стихотворение, - възкликна Гленда.
- Написах го за теб, - Лут я погледна с едно изражение, което събираше ведно и в еднаква мяра страх и непокорство.
В този момент гаснещите въглени се поразгоряха. В крайна сметка ковачницата си има своя душа. И като че само това чакаха, отговорите се наредиха на опашка за езика на Гленда. Каквото и да сториш сега, ще е много важно, каза си тя. Ама невероятно, страшно важно. И да не вземеш да се чудиш сега, какво би сторила проклетата му слугиня Мери от някое от евтините романчета, които четеш, защото Мери е измислица на някоя с име подозрително приличащо на анаграма на някоя като теб. Мери не е истинска, ти обаче си.
- Най-добре да се качваме на дилижанса, - каза Лут вземайки си кутията.
Гленда нищо не можа да измисли и избухна в сълзи. И трябва да се каже, това не бяха изящните сълзи, с каквито щеше да плаче слугинята Мери, а изобилните, несекващи и размазани сълзи на жена, която плаче много рядко. Освен това, както се беше разподсмърчала, то май не бяха само сълзи. Но пък бяха истински. Слугинята Мери просто нямаше начин изобщо да се сравни с тях.
Така че, разбира се, точно Трев Младонадеждов трябваше да изникне от мрака и да каже:
- Викат че с’а шъ тръгваме... С вас двамата всичко наред ли е?
Лут погледна Гленда. Сълзите не могат да се върнат назад, но тя успя да ги компенсира с една усмивка:
- Убеден съм, че е точно така, - каза Лут.

Когато се пътува на бърз дилижанс, дори и през умерено топла есенна нощ, пътниците на покрива изпитват температури, от които могат да им замръзнат и вътрешностите. Затова там има кожени покривала и черги с най-разнообразна дебелина, възраст и миризма. Оцеляването беше възможно само ако се завиеш в колкото може по-голям пашкул, и по възможност до теб да има някой друг, защото двама души могат да се топлят по-добре отколкото сам човек. Теоретично погледнато, това би могло да доведе до разни такива, но поради коравостта на седалките и неравността на пътя подобни неща не бяха приоритетни за умовете на пътниците, петимни по-скоро за възглавници. Отгоре на всичко ръмеше.
Жулиета извърна глава към седалката зад нея, но се виждаше само купчина мокри чергила - отговора на дилижансовата компания срещу мразовития нощен въздух.
- Ей не ти ли се струва, че те си падат един по друг, а? - попита тя.
Трев, увит в собствения си пашкул, успя само да изръмжи, но скоро се съвзе и продължи:
- Мисля, че той я обожава. Той винаги си гълта езика, като е край нея, само това знам.

Това трябваше да е романтично, мислеше си Гленда. Изобщо не беше като онова, което й пробутваше всяка седмица Ирадне Комб-Бътуърти. Изглеждаше някак си по-истинско - по-истинско и много, ама много странно.
- Знаеше ли, че след войната бяха изтребени всички орки. Всичките, включително и децата, - каза Лут.
А и хората не говорят за такива неща в романтична ситуация, помисли си Гленда. Но тя все пак е такава, добави наум тя.
- Но са били принудени, - отговори тя - И те са имали деца. Разбираш ли?
Да му кажа ли за онова вълшебно огледало? - зачуди се тя. Това ще подобри ли нещата? Или ще ги влоши?
- Много лошо е било тогава, - промълви Лут.
- Виж сега какво, - заобяснява му тя - Повечето хора, приказващи за орките сега, изобщо не знаят за какво говорят, обаче единственият орк, който някога ще видят си ти. А ти правиш прекрасни свещи. Ти тренираш ритнитопковския отбор. Това ще значи много. Ти ще им покажеш, че орките не гледат само на кого да откъснат главата. Ей това вече ще е нещо, с което да се гордееш.
- Е, честно казано, трябва да призная, че като си помисля за въртящия момент необходим за успешното откъсване на човешка глава въпреки съпротивата на собственика й, аз съм донякъде впечатлен. Но това е сега, докато седя тук с вас. Тогава обаче исках да хвана гората. Мисля че така ще да сме оцеляли. Не бягаш от човеците, умираш.
- Да, така си е, - съгласи се Гленда - но ми се струва, че засега ще е най-добре да си траеш за това.
Закратко пред нея, в светлината на фенерите на дилижанса, се мярна изненадана сова. После тя заговори гледайки право напред:
- Колкото за стихотворението...
- Как разбрахте, госпожице Гленда? - полюботипства Лут.
- Ти все говориш за добрина, - тя си прочисти гърлото - А при тези обстоятелства мисля, че може да ми казваш просто Гленда.
- Ти беше добра към мен, - каза Лут - Ти си добра към всички.
Гленда припряно изтласка от ума си образа на г-н Отоми и възрази:
- Не, не съм, аз постоянно крещя на всички!
- Да, но това е за тяхно собствено добро.
- И какво ще правим сега? - замисли се Гленда.
- Нямам представа. Но бих ли могъл да ти кажа нещо интересно за корабите?
Гленда не беше очаквала точно пък това, но някак си това си беше стопроцентов Лут.
- Моля те, кажи ми това интересно нещо за корабите, - подкани го тя.
- Интересното нещо за корабите е, че капитаните трябва много да внимават, когато два кораба се озоват близо един до друг в открито море, особено при спокойно време. При такива обстоятелства те могат лесно да се сблъскат.
- Заради вятъра и подобно ли?
Докато поддържаше разговора Гленда си мислеше: Теоретически погледнато, това трябваше да е сцена от любовен роман, а ей ме на, слушам нещо си за кораби. Ирадне Комб-Бътуърти никога не включва в книгите си кораби. Сигурно защото корабите си нямат кринолини.
- Не, - каза Лут - Фактически, казано по-просто, всеки от корабите заслонява другия от напречното вълнение от едната страна, така че постепенното натрупване на външни сили води до неочаквано за тях сближаване.
- О! Значи това било метафора? - успокои се Гленда - Мислиш, че нещо ни сближава.
- Нещо такова, - кимна Лут и двамата подскочиха, когато каретата улучи една особено гадна дупка.
- Значи, ако не правим нищо, ще се сближаваме все повече и повече?
- Да, - каза Лут.
Колата пак подскочи с грохот, но Гленда усещаше, че стъпва по много тънък лед. Само и липсваше сега да изтърси нещо не така.
- Нали се сещаш, как Трев каза, че съм умрял, - продължи Лут - Е, вярно беше. Вероятно. Милейди каза, че сме били направени от гоблини за Злия Император. От Игори. Та те са включили нещо много странно. Такава част от теб, която не е точно част от теб. Нарекоха го Малкия Брат. Заровено е надълбоко, абсолютно защитено е, и е все едно че навсякъде си носиш своя собствена болница. Знам, че бях ударен много лошо, но Малкият Брат ме запази жив и чисто и просто ме излекува. Все пак има начини да се убие орк, но не са много и всеки, който ги опита върху жив орк, надали ще има време да ги отработи. Това изобщо ли не те тревожи?
- Не, не съвсем, - отвърна Гленда - То аз и не го разбирам напълно. Но имам някои друг план в тази насока, - после Гленда си прочисти гърлото - А онази работа с корабите... Тя бързо ли става?
- Започва доста бавно, но накрая значително се ускорява, - отговори сериозно Лут.
- Там е работата, - заобяснява се Гленда - че, нали, не мога просто така да напусна работата, а и бабичките, дето трябва да ги гледам, а пък ти както си зает с ритнитопката...
- Да. Смятам, че трябва да правим нещата, които трябва да правим, а последната тренировка ще е утре, тоест всъщност днес, - каза Лут.
- А мен ме чакат още доста баници.
- И на двамата ни предстои много работа, - заключи тържествено Лут.
- Да. Ами, ъ, нали няма да те обиди, ако кажа, че в ... прекрасното ти стихотворение... онова за „Ах, в криптата е тъй прекрасно, Но тя за любовта е тясна” не е съвсем...
- Не е съвсем подходящо ли? Знам, - каза Лут - Много съжалявам за този стих.
- О, моля те, недей! Стихотворението е толкова хубаво! - възкликна Гленда и усети как в тихото море се надига въление.

Зората съумя накак си да надзърне покрай необятната пушилка, издигаща се денонощно над Анх-Морпорк, Града на Градовете, илюстрирайки почти до края на наличното пространство, че димът е белег на прогрес, или поне на това, че някакви хора палят нещо.
- Струва ми се, че ще сме толкова заети, че няма да ни остане много време за ... нас, - промълви Гленда.
- Напълно съм съгласен, - отвърна Лут - Оставянето на нещата както са, определено би бил най-мъдрият за нас ход.